Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (18)

VI
Тя обеща да не го повтори вече

О, не, тя не ще го повтори вече! Господин началникът можеше да бъде спокоен. Сега нямаше опасност, че ще го повтори. Първо: как би отишла до реката, когато не може да мръдне от леглото си? Ако господин началникът я видеше в тоя миг, не би се съмнявал вече в думите й. Навярно това желание да умре, тъй съдбовно написано в онова утро върху бледното й лице, още личеше по цялото й същество, но само че сега се бе смекчило, примирило. Именуемата Делобел знае, че като почака малко, много малко, тя не ще има какво да желае вече.

Лекарите мислят, че тя умира от белодробно възпаление, което е придобила навярно от мокрите си дрехи. Лекарите се лъжат: това не е белодробно възпаление. Тогава, значи, любовта й я убива?… Не. От оная ужасна нощ тя не мисли вече за Франц, не се чувства достойна да обича, нито да бъде обичана. Отсега върху тъй чистия й живот има петно и тъкмо поради това тя умира.

Всяка сцена от ужасната драма е петно за мисълта й: изваждането й от водата пред всичките ония мъже, умореният й сън в участъка, безсрамните песни, които бе чула там, лудата, която се топлеше пред печката, всичко порочно, нездраво и покъртително, до което се беше докоснала по стълбата на участъка, и после презрението на някои погледи, безсрамието на други, шегите на нейния спасител, любезностите на стражаря, завинаги нарушената й женска свенливост, необходимостта да каже името си, и най-после стеснението от недъгавостта й, което я бе преследвало през всичките фази на дългото й мъченичество, като подигравка и засилване на смешното в самоубийството й от нещастна любов…

Казвам ви, че тя умира от срам. През нощните си бълнувания тя повтаря непрекъснато: „Срам ме е!… Срам ме е!…“, а в минута на спокойствие тя се увива със завивката, издърпва я върху лицето си, като че за да се скрие или да се зарови.

Съвсем близо до леглото на Дезире, при светлината на прозореца, мама Делобел работи, наглеждайки дъщеря си. О време на време тя вдига очи, за ад види това мълчаливо отчаяние, тая необяснима болест, после бързо подема работата си; защото едно от най-големите страдания на бедните люде е, че не могат да се предават на скръбта си. Трябва да работят непрекъснато, и дори когато смъртта броди наоколо, да мислят за належащите изисквания, за мъчнотиите на живота.

Богатият може да се затвори в скръбта си, може да й се отдаде, да живее с нея, да прави само две неща: да страда и да плаче. Бедният няма нито възможност за това, нито право. Познавах в родния си край, на село, една стара жена, която беше загубила в една година дъщеря си и мъжа си, две ужасни изпитания едно след друго; но тя трябваше да отгледа момчетата си и да управлява стопанството си. Още от зори трябваше да се залови за работа, да смогне във всичко, да ръководи най-разнообразни работи, пръснати по полята на няколко километра разстояние една от друга. Тъжната вдовица ми казваше: „През седмицата неми остава нито една минута, за да си поплача, но в неделя, о! в неделя, аз си наваксвам…“ И наистина, в тоя ден, докато децата играеха навън или се разхождаха, тя се заключваше и прекарваше следобеда, като викаше, плачеше и призоваваше в пустата къща мъжа си и дъщеря си.

Майка Делобел не беше свободна дори в неделя. Помислете, че тя трябваше сега да работи сама, че нямаше чудесната сръчност на малките ръчички на Дезире, че лекарствата бяха скъпи и че за нищо на света тя не би искала да наруши една от любимите привички на „бащата“. Затова, в който и да е час болната да отвореше очи, тя съзираше, в бледата светлина на ранното утро и при светлината на нощната лампа, как майка й работеше, работеше непрекъснато.

Когато завесата на леглото й биваше спусната, тя чувстваше слабия, сух и металичен шум на ножиците при слагането им на масата.

Тая умора на майка й и безсъницата, която непрестанно придружаваше треската й, бяха едно от нейните страдания. Понякога те надвиваха всичко останало.

— Слушай, дай ми малко моята работа — казваше тя, като се опитваше да седне на леглото.

Това беше проблясък в мрака, който от ден на ден се сгъстяваше все повече. Майка Делобел, която виждаше в това желание на болната воля да се възвърне към живота, я настаняваше колкото можеше по-добре, приближаваше масата. Но иглата беше много тежка, очите й бяха твърде слаби и най-малкият шум на движеща се кола по каменната настилка или достигащите до прозорците викове напомняха на Дезире, че улицата, нечестивата улица беше съвсем близо до нея. Не, тя нямаше никакво желание да живее! О, да би могла първом да умре и после наново да се роди!… Сега тя умираше и се обкръжаваше с пълно самоотрицание. Между две нанизвания на иглата, майката гледаше дъщеря си, която ставаше все по-бледа.

— Добре ли си?

— Много добре… — отговаряше болната с покъртителна усмивка, която озаряваше за миг страдалческото й лице и показваше всичките му страшни промени, както слънчевият лъч, промъкнал се в едно бедно жилище, вместо да го развесели, подчертава още повече неговата тъжна и гола обстановка. След това настъпваше дълго мълчание: майката не говореше, боейки се да не заплаче, а дъщерята беше скована от треската и вече обвита от ония невидими була, с които смъртта окръжава, като че от състрадание, разделящите се с живота, за да победи останалите им сили и да ги отнесе по-тихо, без бунт.

Знаменитият Делобел не стоеше никога в къщи. Той не бе променил нищо в своето съществуване на актьор без работа. Обаче той знаеше, че дъщеря му ще умре; лекарят го беше предупредил. И дори това беше ужасен удар за него, защото всъщност той обичаше много детето си; но в това чудно същество най-искрените и правдиви чувства придобиваха лъжлив и неестествен вид, според оня закон, вследствие на който всички, сложено на крива дъска, никога не изглежда да е сложено право.

Делобел държеше преди всичко да разхожда и да разпръсва скръбта си. Той играеше ролята на нещастен баща от единия край на булеварда до другия. Срещаха го при входа на театрите и в актьорските кафенета със зачервени очи и бледо лице. Обичаше да го питат: „Е, добре, стари приятелю, как сте в къщи?“ Тогава той разтърсваше глава с нервно движение; кривеше лицето си да задържа сълзите си, а устата — проклятията, и стрелваше небето с безмълвен и пълен с гняв поглед, като когато играеше Детският доктор, което не ми пречеше, впрочем, да се отнася с голяма нежност и внимание към дъщеря си.

Така например, откак бе заболяла, той бе свикнал да й носи цветя от своите скитания из Париж; и не се задоволяваше с обикновени цветя, със скромните теменуги, които цъфтят по всички ъгли на улиците за скромните кесии. В тия тъжни есенни дни му бяха нужни рози, карамфили, главно бял люляк, оня, цъфнал в парник люляк, чиито цветове, стебло и листа имат еднаква зеленикава белота, сякаш природата, в бързината си, ги беше боядисала в един и същи цвят.

— О, това е прекалено… това е прекалено… ще се разсърдя! — казваше всеки път милата болна, като го виждаше да влиза тържествено с китка в ръка; но той така отговаряше с важността на голям благородник: „Остави… остави…“, че тя не смееше да настоява.

Но това бе голям разход, а за майката беше тъй трудно да печели за всичките… Но майка Делобел и не помисляше да се оплаква и намираше това за много хубаво от страна на нейния велик артист. Това презрение към парите и тая великолепна безгрижност я изпълваха с възхищение; и повече от всякога тя вярваше в гения и в театралното бъдеще на своя мъж.

И той също хранеше неизменна вяра всред всичките тия събития. Обаче без малко очите му щяха да съзрат най-после истината. Без малко малката горяща ръчица, като се сложи на неговото тържествено и пълно със самоизмами чело, щеше да изкара навън бръмбара, който отдавна вече бръмчеше там. Ето как стана това. Една нощ Дезире се стресна в съня си в много особено състояние. Трябва да кажем, че в навечерието лекарят, като дойде да я види, се изненада много, като я завари внезапно оживена и по-спокойна, без всякаква треска. Без да си обясни причините за това неочаквано възкресение, той си отиде с думите „да почакаме“, надявайки се на внезапното възраждане на младостта, на оная сила на соковете, която присажда често нов живот дори върху признаците на смъртта. Ако бе погледнал под възглавницата на Дезире, той би намерил едно писмо с печат от Кайро, което беше тайната на тая щастлива промяна. В четири страници, подписани от Франц, той обясняваше и изповядваше напълно поведението си на своята скъпа Зизи.

Тъкмо това беше мечтаното от болната писмо. Ако тя самата бе продиктувала всичките думи, които би трябвало да трогнат сърцето й, всичките нежни извинения, способни да оздравят раните й, не биха били тъй пълно изразени. Франц се разкайваше, искаше прошка и, без нищо да й обещава и, главно, без нищо да иска от нея, разказваше на своята вярна приятелка за борбите си, за угризенията на съвестта си и за страданията си. Той се възмущаваше от Сидони, умоляваше Дезире да не й се доверява и с враждебността, която бившата любов правеше проницателна и ужасна, той й говореше за тая едновременно извратена и повърхностна жена, за тоя глух глас, създаден да лъже и в който никого не се чуваше нито една сърдечна нота, тъй като изхождаше от главата, като всичките страстни пориви на тая парижка кукла.

Какво нещастие, че това писмо не бе дошло няколко дни по-рано! Сега всичките тия хубави думи бяха за Дезире нещо като прекрасни ястия, които носят много късно на умиращия от глад. Той ги мирише и ги желае, но няма вече сила да ги вкуси. През целия ден болната препрочиташе писмото. Тя го изваждаше от плика, после го сгъваше любовно и, със затворени очи, го виждаше цялото, с всичките подробности, включително и цвета на марката. Франц бе мислил за нея! Самата мисъл я изпълваше със сладостно спокойствие, от което тя най-после заспа с усещането за приятелска ръка, която подкрепя слабата й глава.

Ненадейно тя се събуди и, както казахме преди малко, в необикновено състояние. Чувстваше слабост, тревога в цялото си същество, нещо неизразимо. Струваше й се, че се държи за живота само с един изопнат конец, дотолкова изопнат, че ей сега ще се скъса и неговото нервно трептене придаваше на всичките й чувства свръхестествена тънкост и острота. Беше тъмно. Стаята, в която лежеше, — бяха й дали стаята на родителите й, по-проветрена и просторна, отколкото малкият й алков, — беше наполовина в мрак. Кандилцето въртеше по тавана светлите си кръгове, нещо като тъжното съзвездие Голяма Мечка, което занимава болните през време на безсъница; а на работната маса снишената светлина на лампата, ограничена от абажура, осветяваше само разхвърляната работа и силуета на мама Делобел, задрямала на креслото си.

В главата на Дезире, която сега й се струваше по-лека от обикновено, изведнъж започна голямо сноване на мисли и спомени. И най-отдалечените случки в живота й като че се приближаваха до нея. Най-малките неща от детинството й, сцени, които не разбираше тогава, чути като на сън думи, изпъкваха в ума й. Тя се учуди на това, без да се уплаши; не знаеше, че пред великото унищожение на смъртта често настават моменти на такава странна свръхвъзбуда, като че цялото същество напряга способностите и силите си в последна, несъзнателна борба.

От леглото тя виждаше баща си и майка си близо при нея, баща й в работилницата, вратата на която бяха оставили отворена. Мама Делобел се бе проснала в креслото си, победена от дългата умора, на която, най-после, се бе поддала; и всичките й белези от рани, страшните саблени удари, с които годините и страданията отбелязват стареещите лица, изпъкваха покъртителни и неизгладими през отмората на съня. През деня волята и работата като че слагат маска върху истинското изражение на лицето, но нощта им възвръща естествения вид. В тая минута дълбоките бръчки на тая мъжествена жена, червените й клепки, редеещите и побелели коси на слепите очи, сгърчените клети ръце, измъчени от работа, всичко това се виждаше добре. И Дезире го видя. Би искала да бъде тъй силна, че да стане и да целуне това хубаво, спокойно чело, което бръчките бяха набраздили, но не помрачили.

Като противоположност, през полуотворената врата, знаменитият Делобел се явяваше на дъщеря си в едно от любимите си положения. Седнал полуобърнат пред малката бяла покривка с вечерята му, той ядеше, като прелистваше една книга, опряна срещу него на каната с вода. Великият артист току-що се бе върнал, — шумът на стъпките му дори бе разбудил болната, — още възбуден от движението и шума на хубавото представление, той вечеряше сам, важно, тържествено, стегнат в своя нов редингот, с кърпа за ядене под брадата и леко накъдрени коси.

За пръв път в живота си Дезире забеляза поразителното несъответствие между измъчената й майка, едва облечена в къса, черна рокля, която я правеше да изглежда още по-слаба и по-жалка, и щастливият и, добре охранен, ленив, спокоен и несъзнателен баща. С един поглед тя разбра разликата между живота на двамата. Оня привичен кръг, в който накрая децата не виждат много ясно, тъй като очите им свикват с особеното му осветление, бе изчезнал за нея. Сега тя съдеше родителите си отдалече, като че несъзнателно се отдалечаваше от тях. Тая проницателност на последния час беше също едно изтезание. Какво ще стане с тях, когато тя няма да бъде вече тук? Или майка й ще работи прекалено и ще умре от изтощение, или клетата жена ще бъде принудена да прекъсна всяка работа и нейният себелюбив другар, вечно зает със своите театрални честолюбия, ще ги доведе малко по малко до голяма сиромашия, до тая черна дупка, която се разширява и вдълбочава, колкото повече се слиза в нея.

Обаче той не беше лош човек. Много пъти им го бе доказал. Само че тук имаше едно грамадно заслепение, което нищо не бе могло да разпръсне… Ами ако самата тя се опиташе? Ако, преди да замине, — нещо й казваше, че това ще бъде скоро, — ако, преди да замине, тя свали дебелата превръзка, която тоя нещастник доброволно или дори насила слагаше на очите си?

Само една лека и любяща ръка, като нейната, би могла да се опита да извърши тая операция. Само тя имаше право да каже на баща си:

„Изкарвай прехраната си… Откажи се от театъра.“

А, тъй като трябваше да се бърза, Дезире се въоръжи с всичкото си мъжество и повика тихичко:

— Тате… тате…

Великият артист веднага изтича бързо при първия зов на дъщеря си. Тая вечер бяха играли премиерата на една драма в Амбигю, и той се бе завърнал възпламенен и наелектризиран. Полилеите, клакьорите, разговорите из тремовете, — всичките тия възбудителни подробности, с които той поддържаше лудината си, бяха усилили повече от всякога самоизмамата му.

Той влезе в стаята на Дезире, сияещ и горд, с лампа в ръка, съвсем прав, с камелия на петлика си.

— Добър вечер, Зизи. Нима не спиш?

Тия думи бяха казани с весел глас, който отзвуча странно в околната тъга. Дезире му направи знак с ръка да мълчи, като му показа заспалата мама Делобел.

— Сложи лампата… Искам да поговоря с тебе.

Гласът й, прекъсван от вълнение, го порази; поразиха го също така и широко отворените й очи, осветени от проницателен поглед, какъвто той не бе виждал никога у нея.

Той се приближи малко смутен, с камелията си в ръка, за да й я поднесе, свил и издул устни и скърцайки с новите си обуща, което му се виждаше много аристократично. Очевидно, той се стесняваше и това се дължеше навярно на много голямата противоположност между осветената и шумна театрална зала, която току-що бе напуснал, и малката стая на болната, в която глъхнещите шумове и намалената светлина се губеха в трескава атмосфера.

— Какво ти е, сърничке?… Да не се чувстваш по-зле?

Едно движение на малката бледа глава на Дезире отговори, че тя се чувстваше наистина не добре и че би искала да му говори съвсем отблизо, съвсем отблизо. Когато той се доближи до възглавницата й, тя сложи горящата си ръка на рамото на великия артист и зашепна съвсем тихо на ухото му… Била зле, съвсем зле. Разбирала добре, че не й оставало още много да живее.

— Тогава, тате, вие ще останете съвсем сами с мама… Не трепери така… Ти знаеш добре, че това ще стане, и дори много скоро… Само че, ще ти кажа… щом си отида, боя се, че мама не ще бъде достатъчно силна, за да поддържа къщата… Погледни колко е бледна и уморена.

Актьорът погледна „светата си жена“ и като че се учуди много, че наистина изглеждаше зле. После се утеши със себелюбивата забележка:

— Тя никога не е била по-силна…

Тая забележка и гласът, с който бе изречена, възмутиха Дезире и затвърдиха решението й. Тя продължи без състрадание към самоизмамите на актьора:

Какво ще стане с вас двамата, когато мене няма да ме има вече тук?… Да, зная, ти имаш големи надежди, но те не ще се осъществят скоро. Резултатите, които ти тъй отдавна чакаш, могат да се забавят още; и до тогава какво ще правите?… Слушай, мили татко, не искам да те огорчавам, но, струва ми се, че на твоята възраст и с твоя ум, ще ти бъде по-лесно… Уверена съм, че господин Рислер стари не би искал нищо по-добро…

Тя говореше бавно, с усилие, като търсеше думите си, спираше се продължително между изреченията, все с надежда, че баща й ще прекъсне това мълчание с движение или възклицание. Но актьорът не разбираше нищо. Той я слушаше, гледаше я с големите си кръгли очи, чувствайки неясно, че от тая невинна и неумолима детска съвест някакво обвинение се изправяше срещу него; но не знаеше още какво.

— Мисля, че ще направиш добре, — поде Дезире свенливо, — мисля, че ще направиш добре да се откажеш…

— Е?… какво?… как?

Тя се спря, като видя впечатлението от думите си. И тъй подвижното лице на стария актьор се изкриви изведнъж под впечатлението на най-силно отчаяние; и сълзи, истински сълзи, които не мислеше дори да прикрие с края на ръкава си, както правят на сцената, подуваха клепките му, без да текат, толкова бе силна мъката, която стискаше гърлото му. Нещастникът започваше да разбира… И така, от тия две единствени същества, които се възторгваха от него и му оставаха верни, едното се отвръщаше вече от славата му. Дъщеря му не вярваше вече в него! Това не беше възможно. Той бе зле разбрал, зле чул… От какво би било добре да се откаже, да видим, да видим?… Но пред нямата молба на тоя поглед, който просеше милост от нея, Дезире няма смелостта да завърши. Впрочем, клетата девойка беше на края на жизнената си сила. Тя прошепна два — три пъти:

— Да се откажеш… да се откажеш…

После малката й главичка падна върху възглавницата и тя умря, без да посмее да му каже от какво би било добре да се откаже.

* * *

Именуемата Делобел умря, господин полицейски началник. Нали ви казах, че тя не ще повтори вече това. Тоя път смъртта я избави от пътя и труда; тя дойде, за да я отнесе сама. И сега, неверни човече, четири здраво заковани борови дъски ви отговарят за дадената ви детска дума. Тя ви бе обещала да не повтори вече това; и не ще го повтори вече. Куцото момиче умря. Това беше главната новина на квартала Фран-Буржоа, развълнуван от това печално събитие. Не че Дезире беше много известна в него, защото тя не излизаше никога и рядко — рядко показваше на тъжните прозорци бледото си затворническо лице и хлътналите очи на неуморима работничка. Но на погребението на дъщерята на знаменития Делобел ще има, не може да няма, много актьори, а Париж обожава тия люде. Той обича да гледа как минават по улицата, посред бял ден тия вечерни идоли; да долови техните истински лица, освободени от свръхестественото на сцената. И затова, тая сутрин, когато под малката тясна врата на улица Брак зачукваха със силни удари белите завеси, любопитните изпълниха плочника и улицата.

Трябва да отдадем справедливост на актьорите, че те се обичат помежду си, или поне всички са единни и свързани чрез занаята, който ги събира при всички случаи за външни манифестации: балове, концерти, корпоративни угощения, погребения.

При все че знаменитият Делобел не принадлежеше вече на театъра, при все че името му бе напълно изчезнало от рецензиите и обявите от повече от петнадесет години, достатъчна бе една малка бележка от два реда, напечатана в един незначителен театрален вестник: Господин Делобел, бивш пръв актьор на Мецкия и Алансонския театри, със скръб… и т.н., за да започнат актьорите от всички краища на Париж и неговите предградия да се стичат на тълпи на тоя зов.

Тук бяха знаменити и незнаменити, непознати и прославени, тия, които бяха играли с Делобел в провинцията, ония, които го срещаха в театралните кафенета, дето той беше едно от ония вечно съзирани лица, които мъчно могат да назоват по име, но си спомнят поради обстановката, в която ги виждат постоянно и от която като че съставят част и, най-после, провинциални актьори, дошли временно в Париж, за да „издигнат“ някой директор и да сключат добър договор.

И всички те, неизвестни и знаменити, парижани и провинциалисти, имаха само една грижа: да видят имената си напечатани в някой вестник, в дописка за погребението. Защото за тия същества като че всякакъв вид известност е желан. Те тъй много се боят да не би обществото да ги забрави, че, когато не се показват, изпитват нуждата да накарат да се говори за тях, да напомнят за себе си по всякакви начини на тъй летящата и тъй бърза парижка мълва.

От девет часа сутринта цялото дребно население на Маре, тая клюкарска провинция, чакаше по прозорците, на вратите, в улицата, минаването на актьорите. От прашните прозорци на работилниците работници следяха, дребни буржоа през отвора на кръстосаните им завеси, домакини с кошници в ръка, чираци с вързопи на главите.

Най-после те се появиха, пеша или в коли, сами или на дружини. Познаваха ги по бръснатите им лица, със синкави брадички и бузи, по неестествения им изглед, много надути или много прости; с техните условни ръкомахания и главно с оная обилна сантименталност, която им придава преувеличеността, необходима поради сценичната оптика. Различните начини, по които тия добри люде изразяваха вълнението си по повод това тъжно обстоятелство, бяха наистина любопитни за наблюдение. Всяко влизане в малкия тъмен двор на къщата, дето беше умрялата, наподобяваше излизане на сцена и се разнообразяваше според амплоато на актьора. Актьорите, които играеха главните първи роли, със съдбовен вид, с набръчкани вежди, започваха, при пристигането си, да избърсват с върха на ръкавицата си една сълза в крайчеца на окото, която не можеха вече да удържат; после въздъхваха, поглеждаха небето и се спираха всред театъра, тоест всред двора, с шапка до бедрото, с леко потропване с левия крак, което им помагаше да сдържат скръбта си: „Млъкни, сърце мое, млъкни“. Комиците, напротив, я изразяваха по-просто. Те се срещаха с тъжен и добродушен вид, наричаха се един други „стари ми приятелю“ със силни и треперещи ръкостискания, с леки трептения на гушите, с навеждане на ъглите на очите и на устните, което свеждаше разнежеността им до изтърканото изражение на фарса. Всички превзети и всички искрени…

Щом влязоха, тия господа се разделиха на два лагера. Знаменитите актьори, щом пристигнеха, поглеждаха презрително непознатите и мръсничките Робрикаровци, завистта на които отговаряше на тяхното презрение с хиляди неблагоприятни забележки: „Видяхте ли как еди-кой-си е остарял и как се е отпуснал?… Не ще може за дълго да задържи амплоато си.“

Знаменитият Делобел, облечен в черно и с черни ръкавици, ходеше насам — натам между двете групи със зачервени очи, със стиснати зъби, ръкуваше се мълчаливо наляво и надясно. Сърцето на клетия човек беше пълно със сълзи, но това не му попречи да се накъдри с желязо и да наложи полу-цилиндър за случая. Странен характер! Никой не би могъл да каже, четейки в душата му, къде беше границата, която отделяше истинското страдание от престореното, — дотолкова те бяха смесени едно с друго… Между актьорите имаше няколко познати лица: господин Шеб, по-важен от всякога, който се луташе усърдно около модните актьори, а в същото време госпожа Шеб седеше горе при клетата майка. Сидони не бе могла да дойде, но Рислер стари беше там, почти толкова развълнуван, колкото и бащата, добрият Рислер, приятелят до последния час, който бе платил всички разноски по тъжното тържество. Затова траурните коли бяха великолепни, със сребристи тапети и ресни, а катафалката — обсипана с бели рози и теменуги. В жалкия и тъмен проход на улица Брак, сдържаната белота на свещите, треперещите и напръскани със светена вода цветя приличаха много на съдбата на това клето момиче, чиито и най-малки усмивки бяха винаги оросени със сълзи.

Тръгнаха, крачка за крачка, бавно, по кривите улици. Начело вървеше Делобел, разтърсван от хлипания, жалеещ почти толкова себе си, клетия баща, погребващ своето дете, колкото и умрялата си дъщеря, и запазил, в дъното на искрената си скръб, своята вечно суетна индивидуалност, останала там като камък в дъното на ручей, неизменим под променливите вълни. Тържествеността на тая церемония, черната върволица, която спираше движението при минаването си, колите със завеси, малкото купе на Рислерови, което Сидони бе изпратила от превземка, всичко това го ласкаеше, възторгваше го, каквото и да му беше. По едно време, не можейки да се въздържи повече, той се наведе към Робрикар, който вървеше до него, и му каза:

— Видя ли?

— Какво?

И нещастният баща, бършейки очите си, каза не без известна гордост:

— Има две частни коли…

Мила, малка Зизи, така добра, така простодушна! Всичките тия надути страдания, това шествие от тържествени плачльовци никак не бяха създадени за тебе. За щастие, че там горе, на прозореца на работилницата, мама Делобел, на която не можаха да попречат да гледа отнасянето на дъщеря й, стоеше права зад спуснатите завеси.

— Сбогом… сбогом…, — казваше майката съвсем тихо, почти на себе си, движейки ръката си с несъзнателния мах на старица или на луда.

Колкото тихо да бе казано това сбогом, Дезире Делобел навярно го чу.