Алфонс Доде
Фромон млади и Рислер стари (14)

II
Обяснението

Наистина, беше време да се яви съдията.

Тая млада жена се въртеше безумно в парижката вихрушка. Тя се държеше още на повърхността благодарение на самата й лекост; но нейните преголеми разходи, очебиещият разкош, все повече и повече изразяваното от нея презрение към най-малките благоприличия, всичко показваше, че тя ще потъне скоро, като повлече със себе си честта на мъжа си, а може би и богатството и името на една видна къща, разорена от нейните безумия.

Средата, в която тя живееше сега, ускоряваше още повече гибелта й. В Париж, в кварталите на дребните търговци, които представляват истинско подобие на недоброжелателната и бъбрива провинция, тя, по неволя, бе по-предпазлива; но у дома си в Аниер, заобиколена от летните къщи на пропаднали актьори, от подозрителни семейства и от служащи по дюкяните в отпуск, тя не се стесняваше вече. Въздухът около нея беше порочен, подхождаше й и тя го дишаше без отвращение. Балната музика я веселеше вечер в градинката й.

Един револверен изстрел, даден една нощ в съседната къща и занимаващ целия край с една блудкава и глупава интрига, я накара да мечтае за подобни приключения. И тя би искала да има „истории“. Тя не пазеше вече никаква мярка нито в думите си, нито в държанието си и в дните, когато не се разхождаше по Аниерското крайбрежие в къса рокля и с висок бастун в ръка, подражавайки на изящните жени от Трувил или от Улгат, тя седеше у дома си в домашна роба, също като съседките си, не работеше нищо и едва — едва се занимаваше с къщата си, дето я крадяха като леконравна жена, без тя да узнае нещо. Същата тая жена, която виждаха всяка сутрин да язди на кон, по цели часове разговаряше със слугинята си за чудноватите съпружески двойки, които я окръжаваха.

Малко по малко тя се връщаше към своето предишно равнище и дори падна по-долу. От богатата, добре поставена буржоазия, дето женитбата й я бе издигнала, тя слизаше бързо в редовете на държанките. Като пътуваше постоянно във влаковете със странно натруфени жени, със спуснати над очите им коси или разстлани по гърбовете им като Геновева Брабантска, накрая тя почна да им прилича. Два месеца тя ходи с руси коси, за голямо учудване на Рислер, че са променили куклата му. Колкото се отнася до Жорж, всички тия странности го забавляваха, той намираше десет жени в една. А той беше истинският мъж и господар в къщи.

За да развлече Сидони, той й бе доставил нещо, подобно на общество, което се състоеше от неговите неженени другари, от няколко гуляещи търговци и почти нито една жена; жените имат прекалено добри очи. Госпожа Добсон беше едничката приятелка. Устройваха големи вечери, разходки с лодки и нощни увеселения с бенгалски огньове. От ден на ден положението на клетия Рислер ставаше все по-смешно и по-неприлично. Когато дойдеше вечер уморен и лошо облечен, трябваше да отиде бързо в стаята си, за да се преоблече.

— Днес ще имаме гости за вечеря, — му казваше жена му, — побързай.

И той сядаше на масата последен, след като се ръкуваше с гостите си, приятели на Фромон млади, чиито имена едва познаваше. И чудно нещо: фабричните работи често се обсъждаха на тая маса, дето Жорж водеше своите познати от клуба, със спокойна увереност на човек, който плаща за всичко.

„Делови обеди и вечери!“ Тия думи обясняваха всичко в очите на Рислер: постоянното присъствие на съдружника, избора на гостите и чудесните рокли и накити на Сидони, която се красеше и гиздеше в интерес на фирмата. Това труфене и докарване на любовницата отчайваше Фромон млади. Той идваше по всяко време на деня, за да я изненада, неспокоен, недоверчив и боейки се да остави дълго време само това прикрито и развалено същество.

— Какво прави мъжът ти?… — питаше дядо Гардиноа внучката си с подигравателен глас. — Защо не идва по-често?

Клер извиняваше Жорж, но това постоянно изчезване започваше да я безпокои. Сега тя плачеше, като получаваше откъслечните му писма, във вид на телеграми, които пристигаха всекидневно по време на ядене: „Не ме чакай тая вечер, мила приятелко. Няма да мога да дойда в Савиньи по-рано от утре или вдругиден, с нощния влак.“

Тя вечеряше тъжно срещу празното му място и, без да знае, че мъжът й й изневерява, чувстваше, че той биваше тъй разсеян, когато някой семеен празник или друго обстоятелство го задържаха насила в къщи, тъй мълчеше по онова, което я занимаваше! Със Сидони Клер имаше много далечни връзки, та не знаеше нищо за онова, което ставаше в Аниер; но когато Жорж заминаваше бързо и весело, тя се измъчваше в самотата си от непризнати подозрения и като всички, които очакват дълбока скръб, чувстваше грамадна празнина в сърцето си, едно място, готово за злополуки.

Мъжът й не беше по-щастлив от нея. Жестоката Сидони сякаш изпитваше удоволствие да го измъчва. Тя позволяваше на всички да я задирят. По това време някой си Казабон, наричан Казабони, италиански тенор от Тулуза, представен от госпожа Добсон, идваше всеки ден да пеят обезпокоителни дуети. Жорж я ревнуваше силно и се явяваше в Аниер следобед, като пренебрегваше всичко друго и започваше да намира, че Рислер недостатъчно наглежда жена си. Би му се искало той да беше сляп само спрямо него.

О, как би я държал той, ако беше неин мъж! Но той нямаше права върху нея и тя не се стесняваше да му казва това. А понякога, с оная неумолима логика, която се явява дори у най-глупавите, той мислеше, че щом сам той изневеряваше, заслужаваше може би и на него да изневеряват. Изобщо, тъжен беше животът му. Той прекарваше всичкото си време в тичане из златарските и манифактурни магазини и да измисля подаръци и изненади за нея. Защото я познаваше добре. Знаеше, че можеше да я забавлява със скъпоценности, но не и да я задържи, и че в деня, когато би се отегчила…

Но Сидони още не се беше отегчила. Тя се ползваше от оня живот, който й бе нужен и от всичкото щастие, което можеше да достигне. В любовта й към Жорж нямаше нищо пламенно или романтично. Той беше за нея като втори мъж, по-млад и главно по-богат от първия. За да обуржоази напълно тази връзка, тя привлече родителите си в Аниер, настани ги в една къщичка на края на селото и от своя суетен и преднамерено сляп баща и от нежната си и все още заслепена майка тя си създаде почтена обстановка, от която чувстваше толкова по-голяма нужда, колкото повече пропадаше.

Всичко бе добре пресметнато в тая малка развалена глава, която разсъждаваше студено относно порока и изглеждаше, че можеше да продължава да живее тъй спокойно, когато Франц Рислер пристигна ненадейно.

Щом го видя, че влиза, тя разбра, че спокойствието й е застрашено, че между тях щеше да се случи нещо много важно.

В същия миг тя състави плана си. Оставаше само да го изпълни. Павилионът, в който току-що бяха влезли, голяма кръгла стая, от чиито четири прозореца се виждаха различни гледки, бе нареден за лятна следобедна почивка, за горещите часове, в които търсеха убежище от слънцето и от бръмченията на градината. Широк и доста нисък диван го обикаляше отвътре. В средата му имаше също така много ниска, малка маса, отрупана с разни броеве от модни списания.

Тапетите бяха нови и рисунките на завесите — хвърчащи птички между синкави тръстики, — правеха впечатление на летен сън, на лек образ, мяркащ се пред затварящите се очи. Затворените капаци, постланата на пода рогозка, виргинският ясмин, който се увиваше отвън по цялата дължина на външните стени, поддържаха голяма свежест, увеличавана от шума на близката река, която се вълнуваше непрекъснато и плискаше в брега своите дребни вълни.

Щом влезе, Сидони седна, като отхвърли с крак дългата си бяла рокля, която падна като снежна лавина край одъра. Тя чакаше със светнали очи и усмихнати устни, навела малко главичката си, с кордела отстрани, придаваща й още по-своенравен и гиздав вид.

Франц стоеше прав, много бледен, и се оглеждаше наоколо. След малко той й каза:

— Поздравявам ви, госпожо, умеете да се наредите удобно.

И веднага, сякаш се боеше, че като е започнал тъй отдалече, разговорът не ще дойде скоро до там, докъдето желаеше да го доведе, той продължи грубо:

— Кому дължите тоя разкош: на мъжа си, или на любовника си?

Без да мръдне от дивана, без дори да вдигне очите си към него, тя отговори:

— И на двамата.

Тая самоувереност го смути малко.

— Признавате, значи, че тоя човек е ваш любовник?

— Разбира се!… Как не!…

Франц я гледа известно време без да продума. Тя пребледня също, въпреки спокойствието си и вечната усмивчица не трептеше вече в края на устните й.

Тогава той каза:

— Слушайте ме, Сидони. Името на брат ми, онова име, което той е дал на жена си, е и мое име. Понеже Рислер е бил тъй безумен и сляп, за да ви позволи да го позорите, на мене се пада да го защитя от вашите покушения… Затова настоявам да предупредите господин Фромон да промени любовницата си колкото може по-скоро и да отиде да се разорява другаде… Ако ли не…

— Ако ли не? — попита Сидони, която, докато той говореше, не преставаше да играе с пръстените си.

— Ако ли не, ще уведомя брат ми какво става у дома му и вие ще се изненадате колко буен и колко страшен може да бъде Рислер, при все че обикновено е кротък. Моето разкритие ще го убие, може би, но можете да бъдете уверена, че той ще убие вас преди това.

Тя вдигна рамене:

— Ех, нека ме убие… Какво от това?

Това бе казано с такъв горчив и равнодушен към всичко глас, че Франц почувства неволно някакво съжаление към това хубаво, младо и щастливо същество, което говореше за смъртта с такова презрение към себе си.

— Значи, вие го обичате много? — каза той с малко смекчен вече глас. — Значи много обичате Фромон, щом предпочитате да умрете, отколкото да се откажете от него.

Тя се изплаши живо.

— Аз? Да обичам тоя Фромон, тоя парцал, това глупаво момиче, облечено в мъжки дрехи? Хайде де!… Взела съм него, както бих взела всекиго другиго…

— Защо?

— Защото трябваше, защото бях обезумяла, защото в сърцето ми имаше, пък и сега има още една престъпна любов, която искам да изтръгна на всяка цена.

Тя бе станала и му говореше, очи в очи, с уста близо до неговата и цяла трепереща.

Престъпна любов!… Та кого ли любеше тя?

Франц се боеше да я попита. Без да подозира още нищо, той разбираше, че тоя поглед, това дишане, устремени към него, ще му открият нещо ужасно. Но съдийската му длъжност го принуждаваше да знае всичко.

— Кой е той?… — попита той.

Тя отговори с глух глас.

— Знаете отлично, че сте вие.

А тя бе жена на брат му!

От две години насам той бе мислил за нея винаги само като за сестра. За него жената на брат му не приличаше вече по нищо на неговата предишна годеница и би било престъпление да познае, макар и по една черта на лицето й оная, на която някога бе казвал: „Обичам ви!“

А сега самата тя му казваше, че го обича. Нещастният съдия седеше поразен, замаян, без да намери нито една дума за отговор.

Тя стоеше пред него и чакаше…

Беше един от ония пролетни дни, пълни с живот и слънце, в които изпаренията от предишните дъждове придаваха на всичко някаква мекота и необикновена тъга. Въздухът беше топъл, ухаещ на пресни цветя, които, в тоя пръв топъл ден, благоухаеха силно, като теменуги в маншон. И всичкото това опиянение от уханията проникваше през полуотворените високи прозорци в стаята, в която те бяха. Вън се чуваха неделните латерни, далечни зовове над реката и по-близо, в градината, любовният и примиращ глас на госпожа Добсон, която въздишаше:

Казват, че ще се омъжиш:

Знай, че от това ще умра-а-а-а!

— Да, Франц, аз винаги съм ви обичала, — казваше Сидони. — Някога се отказах от тая любов, защото бях младо момиче, а младите момичета не знаят какво вършат; нищо не можа да заличи, нито да намали тая любов. Когато научих, че нещастната, обидена от съдбата Дезире ви обича, аз, обхваната от великодушен порив, поисках да създам щастието на живота й, като пожертвам моето и веднага ви отблъснах, за да отидете при нея. Но щом се отдалечихте, разбрах, че жертвата е била свръх силите ми. Клетата, миличка Дезире! Колко пъти съм я проклинала в глъбините на сърцето си! Ще повярвате ли? От тогава избягвам да я виждам и да я срещам. Тежко ми беше да я виждам.

— Но ако ме обичахте, — попита Франц едва чуто, — защо се омъжихте за брат ми?

Тя не се смути:

— Да се омъжа за Рислер означаваше да се приближа до вас. Казвах си: „Не можах да стана негова жена, ще му стана сестра. Така поне ще ми бъде позволено да го обичам и няма да прекараме целия си живот чужди един на друг.“ Уви! Това бяха простодушни мечти на двадесетгодишно момиче, в чиято неосъществимост скоро се убедих… Франц, не можех да ви обичам като сестра; нито можех и да ви забравя, защото моят брак пречеше на това. С друг мъж може би би ми се удало, но с Рислер беше наистина ужасно. Той ми говореше постоянно за вас, за вашите успехи, за вашето бъдеще… „Франц казваше това, Франц правеше онова…“ Клетият човек, той толкова ви обича! Но най-тежко за мене бе, че брат ви прилича на вас. В походката ви, в чертите имате като че семейна прилика, особено в гласовете, защото често затварях очите си под милувките му, като си казвах: „Това е той… Това е Франц…“ Когато видях, че тая престъпна мисъл ме мъчи и угнетява, опитах се да се замая. Съгласих се да послушам Жорж, който отдавна ме преследваше, да променя живота си, да го направя шумен и буен. Но, кълна ви се, Франц, че всред тоя вихър от удоволствия, в който се увличах, аз мислех непрекъснато за вас и ако някой има право да дойде тук, за да иска сметка за поведението ми, безспорно не сте вие, който, без да искахте, ме направихте такава, каквато съм…

Тя млъкна… Франк не смееше да я погледне. Сега тя му се виждаше много мила, много желана. А беше жена на брат му! Той не смееше и да говори. Нещастникът чувстваше, че предишната страст се настанява отново и деспотично в сърцето му и че сега всички погледи и думи, излизащи от него, ще бъдат пълни с любов.

А тя беше жена на брат му!…

— Ах, колко сме нещастни ние! — каза клетият съдия, като падна до нея на дивана.

Тези няколко думи бяха вече една слабост, начало на отстъпване, сякаш съдбата, постъпвайки тъй жестоко с него, бе отнела силата му да се защитава. Сидони бе сложила ръката си върху неговата: „Франц… Франц…“ и те стояха така близо един до друг, мълчаливи и горящи, люляни от романса на госпожа Добсон, който долиташе до тях на откъслеци през храсталаците:

Твоята любов е моето безумие,

Уви! Аз съм болен завинаги-и-и-и!…

Изведнъж високата снага на Рислер се изправи пред вратата:

— Тук, Шеб, тук. Те са в павилиона.

В същия миг той влезе, придружен от тъста и тъщата си, които бе довел. Започнаха здрависвания и безкрайни прегръдки. Трябваше да се види как покровителствено господин Шеб разглеждаше тоя висок момък, който стърчеше с главата и раменете си над него:

— Е, мили мой, върви ли Суецкия канал, както ви се иска?

Госпожа Шеб, за която Франц бе останал завинаги нещо като беден зет, го целуваше от все сърце, докато в същото време Рислер, несръчен както винаги в своята веселост и излиятелност, ръкомахаше на стълбата, говореше, че ще заколи няколко охранени телета за завръщането на блудния син и викаше на учителката по пеене с громък глас, който навярно се чуваше из околните градини:

— Госпожо Добсон, госпожо Добсон… не смея да ви заповядвам, но онова, което пеете, е много тъжно… По дяволите днес вашата изразителност… Изсвирете нещо веселичко, за танц, за да мога да изкарам един валс с госпожа Шеб…

— Рислер, Рислер, полудели ли сте, мой зетко?!…

— Хайде, хайде, мамо… Така трябва… хоп!…

И той повлече тежко из градината своята тъща, танцувайки някакъв автоматичен валс в шест стъпки, истински швейцарски валс; задъхващата се тъща се спираше всяка минута, за да постави в обикновения им ред развързалите се панделки на шапката си и дантелите на шала си, оня великолепен шал, който носеше на сватбата на Сидони.

Клетият Рислер бе просто пиян от радост.

За Франц това бе дълъг и незабравим ден, пълен с мъки. Разходка с кола, разходка с лодка, закуска на тревата на остров Раважор: не го лишиха от никоя наслада на аниерските прелести; и през всичкото време, на припек по пътя и при отблясъка на вълните, той трябваше да се смее, да бърбори, да разказва за своето пътуване, за Суецкия канал и за предприетите работи, да изслушва тайните оплаквания на господин Шеб, който, както винаги, бе разярен против децата си, и подробностите на брат си относно печатницата. „Въртяща се, драги ми Франц, въртяща се и дванадесетоъгълна!“ Сидони оставяше мъжете да разговарят помежду си и изглеждаше потънала в дълбоки размисли. От време на време тя разменяше с госпожа Добсон някоя дума или тъжна усмивка, а Франц, без да смее да гледа нея самата, следеше движенията на чадъра й, подплатен със синьо и въздушните гънки на роклята й.

Колко се бе изменила за тия две години! Колко хубава бе станала!…

И изведнъж в ума му нахлуха ужасни мисли. В тоя ден имаше надбягвания в Лоншан. Покрай колата им, докосвайки я, минаваха коли, управлявани от жени с начервени лица, стегнати с тесни воали. Неподвижно на капрата си, те държаха големия си камшик, прав, с кукленски движения, като че в тях нямаше нищо живо, освен изписаните им очи, устремени в главите на конете. Всички се обръщаха да ги видят. Всички ги следваха с погледи, като увлечени във вихъра на карането им.

Сидони приличаше на тия твари. Тя сама би могла също така да управлява колата на Жорж; защото Франц седеше в колата на Жорж, той бе пил неговото вино. Всичкият разкош, от който се ползваха в това семейство, произхождаше от Жорж. Това беше срамно, възмутително. Искаше му се да извика това на брат си, бе длъжен дори да го направи, тъй като бе дошъл нарочно за това. Но той не чувстваше вече нужната смелост.

Ах, нещастният съдия!…

Вечерта, след ядене, в гостната, през отворените прозорци на която проникваше хладината на реката, Рислер помоли жена си да изпее нещо. Той искаше тя да покаже на Франц всичките си нови дарби. Облегната на пианото, Сидони отказваше с тъжен вид, докато госпожа Добсон започваше да свири, като разтърсваше дългите си къдрици.

— Та аз не зная нищо. Какво искате да ви изпея?

Най-после тя се реше. Бледа, разочарована, литнала над действителността, при трепкащата светлина на свещите, които като че горяха благоухания, до такава степен люляците и ясмините в градината ухаеха, тя започна една креолска песен, много разпространена в Луизиана и която самата госпожа Добсон бе аранжирала за пеене и за пиано:

Клетата миличка госпожица Зизи,

Главата й се върти от любов.

И, разказвайки историята на тая нещастна Зизи, обезумяла от любов, Сидони наистина изглеждаше болна от любов. О, какво сърцераздирателно изражение, с какъв вид на ранена гълъбица тя започваше тоя тъй тъжен припев, тъй нежно звучащ на детското колониално наречие:

Главата й се върти от любов.

Имаше от какво да полудее и клетият съдия. Но не! Сирената зле беше избрала своя романс. Само при споменаването на името на госпожица Зизи, Франц се почувства внезапно пренесен в тъжната стая в Маре, много далече от гостната на Сидони, и милостивото му сърце си спомни образа на милата Дезире Делобел, която го обичаше от толкова дълго време. До петнадесетата й година винаги я наричаха само Зире или Зизи, и тя бе именно клетата миличка Зизи от креолската песен, вечно вярната и вечно изоставената любима. Напразно пееше другата сега. Франц не я чуваше и не я виждаше вече. Той седеше там, до голямото кресло, на малкия нисък стол, дето тъй често бе седял, очаквайки баща й. Да, неговото спасение беше там и само там. Трябваше да потърси прибежище в любовта на това момиче, трябваше да се хвърли в краката й и да й каже: „Вземи ме… спаси ме…“ И кой знае? Тя толкова го обичаше. Може би ще го спаси и излекува от престъпната му любов.

— Къде отиваш?… — попита Рислер, като видя, че брат му стана бързо, щом замлъкна последният напев.

— Отивам си… Късно е.

— Как? Нима не ще пренощуваш тук? Та твоята стая е готова.

— Съвсем готова, — прибави Сидони с особен поглед.

Той се брани горещо. Неговото присъствие в Париж било необходимо за някои много важни поръчки, възложени от Дружеството. Опитваха се още да го задържат, но той беше вече в преддверието, прекоси градината при лунна светлина и се отправи тичешком към гарата, всред изпълнения с всевъзможни шумове Аниер. Когато той си отиде, Рислер се изкачи в стаята си, Сидони и госпожа Добсон се позабавиха още на прозореца в гостната. Музиката от съседното казино долиташе до тях заедно с виковете на лодкарите и шума на танците, подобно на глухото и отмерено движение на тъпана.

— Какъв развали — веселието човек!… — каза госпожа Добсон.

— О, аз му дадох да разбере! — отговори Сидони, — само че трябва да бъда предпазлива… Сега много ще ме следят. Той е тъй ревнив… Ще пиша на Казабони да не идва известно време, а ти кажи утре сутринта на Жорж да отиде за две седмици в Савиньи.