Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (7)

Шеста глава
или №6 според периодизацията на учителя по немски език

Ще се опитам да обясня случая с Хазлингер и защо работата ми се струва толкова безнадеждна. И тъй като историята е сложна и доста заплетена, ще ми трябва цяла глава.

 

Двамата с Мартина тръгнахме за училище. Мартина искаше да ме убеди, че Хазлингер не е толкова страшен и че нищо не може да ми се случи.

— Какво може да ти направи? — утешаваше ме тя. — Е, може да ти поиска седми подпис на татко. Но дали ще бъдат шест, или седем, е все едно.

Мартина е отлична ученичка. Тя е най-добрата в класа и няма представа за проблемите на двойкаджиите и родителските подписи. Затова и не се опитах да й обяснявам какво още може да ми направи Хазлингер.

Пред вратата на училището си помислих дали не би било най-добре да избягам. Когато по телевизията търсят някое дете, винаги казват: „Нека се върне веднага у дома. Няма да го наказваме!“

Уви, докато обмислях къде мога да се скрия за ден-два, стигнах до вратата на класната стая и звънецът изби.

Оказа се, че цялото това вълнение и тормоз са били напусто. Защото все пак се случват и чудеса. Хазлингер беше болен. Вместо него в класа влезе преподавателят Файкс. Накара ни цял час да превеждаме от латински. Толкова се радвах, че седем пъти вдигнах ръка.

В междучасието Берти Славик, този подляр, каза:

— Жалко, че Хазлингер е болен. Така се радвах. Щеше да даде 128 уравнения на Хогелман!

За момчетата от моя клас, с изключение на приятелите ми, естествено, войната ми с Хазлингер е приятно забавление. Славик дори се хванал на бас с Шестак. Вероятно и аз бих се смял, ако не ме засягаше лично.

Сигурно е много смешно, когато Хазлингер влиза и казва:

— Седнете! — След това поглежда към мен и отново казва: — Волфганг Хогелман?

Аз ставам и казвам:

— Да, моля?

Хазлингер стои до дъската, а аз съм се изправил на последния чин. След три минути — Берти е засякъл времето — Хазлингер казва:

— Волфганг Хогелман? Чакам!

Отново казвам:

— Да, моля?

Вземам целия куп листа с решените уравнения, отивам към дъската и ги предавам на Хазлингер. Хазлингер преглежда решенията и пита:

— Волфганг Хогелман, къде са подписите на вашия баща? (Хазлингер ни говори на „ви“.)

Аз стоя, не гледам Хазлингер, а съм вперил очи в едно мазно черно петно на паркета. Там, където стоя, една от дъските на паркета е разсъхната. Когато стъпя по-силно с десния крак, тя изскърцва.

Хазлингер казва:

— Волфганг Хогелман! Нищо ли няма да ми кажете?

Стъпвам тежко с десния крак върху дъската и продължавам втренчено да гледам пода.

Хазлингер изкрещява:

— Чакам отговор!

Не отговарям нищо, защото наистина не зная какво да кажа. Само монотонно скрибуцам с паркета.

След около една минута Хазлингер изревава:

— Два пъти по толкова уравнения! Сядайте?

Връщам се на последния чин. Хазлингер си оправя връзката, намества на носа си сивите очила и съскайки, се обръща към другите:

— Започваме урока!

По смятане още в началното училище не ми вървеше. И миналата година също. Но тройка все пак изкарвах.

Миналата година ни преподаваше Бауер. Онова, което не разбирах, ми обясняваше след часовете. И то, докато го разбера. Но не бих могъл да попитам Хазлингер, ако нещо не разбирам. Между мен и Хазлингер всичко е свършено. Хазлингер няма нормално отношение на учител към мен. От три години ми има гарез. От три години е в нашето училище, но аз го познавам, откакто купихме тази къща. Живее близо до нас, на ъгъла. Децата от нашата улица са му измислили прякор и го наричат Сивата сянка, защото целият е сив — коси, очи, кожа, костюм, шапка. Само зъбите му са жълти. Не знаех, че е учител по математе, а още по-малко, че един ден ще ми е класен. Другарите ми все разправяха, че бил вехтошар.

Когато Хазлингер, по онова време изобщо не знаех, че се казва така, вървеше вдървен и сив по нашата улица, той ми действуваше на нервите. И на другите деца. Замервахме го с гнили плодове и кокички. Подигравахме му се зад гърба.

Веднъж се прицелих с прашка в сивата му шапка, но не улучих шапката, а лявото му ухо. Минеше ли по улицата, току му подвиквахме. Преструвахме се, че се караме. Понякога един от нас блъскаше другия, той от своя страна се блъскаше в Сивата сянка, а после казваше: „Ах, извинявайте, моля ви се!“ А ние се хилехме и се разбягвахме.

Дори тази година, един ден преди започване на училище, замерих през градинската ограда Сивата сянка с найлонов плик, пълен с вода. Пликът се приземи на рамото му и там се спука. Ето че бе полумокър.

А когато на следващия ден, на първия учебен ден, директорът влезе в клас, а след него Хазлингер, изпитах неописуем ужас, но все още не бях узнал цялата жестока истина. Помислих, че Сивата сянка е излязъл извън кожата си и се е оплакал от водната баня. Тъкмо премислях дали трябва да отричам, или да призная, когато директорът каза:

— Май мильо мучета! (Нашият директор не е в ред с гласните! Постоянно ги бърка, защото си мисли, че така речта му звучи по-изискано. И така той каза: — Май мильо мучета!) Вашият любим учител Бауер бе преместен. Аз ви водя днес тик либимия преподавател Хазлингер. Отсиги той ще бъде и виш класен. Аз си надявам, че вии ще си разбирите добре!

Гръм от ясно небе!

Хазлингер каза: „Седнете!“ Директорът каза: „Дивиждане!“ И си отиде.

Хазлингер ни извика по име и всеки трябваше да стане, за да се запознаем. Когато изрече „Хогелман“, не ми оставаше нищо друго и бавно станах.

Хазлингер ме погледна и каза:

— А! Вие сте значи Хогелман!

Повече нищо не каза, но затова пък погледът му каза всичко. Изпитах неистов гняв срещу съдбата — все на мен ще се случи така!

Във II „а“ например учат Дворак и Майсл; във II „б“ — Бирингер и Дайкс; а в I „в“ — Андрош, Новотни и Шпил. Всички заедно бяхме дразнили Хазлингер. Андрош дори много повече. Той беше най-палавият. А Новотни и Шпил? Те пък започнаха. Но на тях не им се случва нищо. На тях не им сменят класния! А тъкмо на мен шефът ми сервира Хазлингер.

Мартина — тя единствена у нас е в течение на нещата — ми каза, че хич не й е жал за мен. Сам съм си виновен! Би трябвало да го оставя на спокойствие, защото нищо лошо не ми бил сторил. Ако някой е слаб и сив и има жълти зъби — тя поне мисли така, — това още не е основание да го дразниш. А че и другите са участвували, това не е извинение, а глупаво оправдание.

Лесно й е да приказва! Да ми го беше казала преди три години, когато започнахме да дразним Хазлингер. Но тогава тя само се хилеше, когато й разказвах. Сега съветите й не струват и пукната пара! Откакто Сивата сянка се превърна в Хазлингер и в мой класен, въобще не съм хвърлил върху му плик, пълен с вода, а и не съм го замерял с кокички.