Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (2)

Първа глава
или №1 според периодизацията на учителя по немски език

Ще разкажа кои сме. Как нещо изтрополи в кухнята. Главният редактор не желае нищо да знае. Фотоапаратите също не проявяват интерес, макар че са цели пет парчета.

 

Всичко бе започнало много по-отдавна. Ние обаче го узнахме едва миналата година навръх Великден, докато закусвахме. Най-напред се изтрополи. Помислих си, че в кухнята нещо е паднало. Мама отиде да види, а като се върна, цяла трепереше и ние…

Е, все пак май трябва най-напред да кажа кои сме ние.

Ние, това сме дядо, и мама, и татко, и Мартина, и Ник, и аз.

Дядо е почти на седемдесет. От последния удар, който получи неотдавна, кракът му е парализиран, а устата изкривена. Но и с изкривената си уста все още може да казва куп умни неща. Много повече от други хора със съвсем права уста. Дядо е баща на татко.

Татко е около четиридесетгодишен и е началник-отдел в дружество за застраховка на автомобили, но много дребен началник. Мама казва, че в службата си татко има право да смъмре най-много трима души. Сигурно затова така крещи у дома — така поне мисли дядо.

Мама също е на около четиридесет. Тя изглежда много по-млада. Косите й са изрусени и тежи само петдесет килограма. Почти винаги е в добро настроение, но понякога е разгневена и мърмори, че само ни слугувала, щяла да тръгне пак на работа и тогава сме щели да видим дебелия край.

Мартина е в пети клас на гимназията. Слаба, висока и с руси коси. Но нейните са естествени. Лошо вижда, тъй като бретонът й пада върху очите. Влюбена е в Алекс Бергер, неин съученик. Татко се сърди, защото Алекс Бергер има дълги коси. Мама казва, че няма значение, защото Мартина въпреки това е отличничката в класа, а човек без друго не се жени за първата си любов. В сравнение със съученичките си Мартина не е глупава гъска.

Ники е нашето братче. Аз често го наричам Ник. Точно сега той учи в училище колко е две по две, макар да го знае отпреди три години. Неотдавна той вся голям смут, защото посред часа по аритметика станал, казал довиждане и си тръгнал. Не се върнал в къщи, а отишъл при стария Хуберт, нашия дърводелец. Там събирал стърготини. Ники иска да стане дърводелец. Учителката се обадила на мама и казала, че ще му намалят поведението.

Аз се казвам Волфганг и съм на дванадесет години. Уча във втори гимназиален клас. Мартина казва, че с моята физиономия е по-добре да не се показвам на улицата. На мен ми е безразлично как изглеждам. Тъй и тъй не мога да изглеждам, както бих искал. Затова и не нося шината, въпреки че струваше цели пет хиляди шилинга. Пет пари не давам за заешките си зъби. Досега винаги съм бил добър ученик, но тази година класен ни стана Хазлингер, а той не може да ме понася. Праска ми една подир друга двойки по математика и география. Най обичам да плувам. Тренирам плуване. Ако се понапъна, така казва треньорът, за две години мога да стана и национал по гръбен кроул за юноши.

Купихме къща с градина. От три години живеем в нея. Докато татко изплати дълговете по къщата, ще е старец от Вехтия завет — така казва мама. Затова трябва да пестим и дядо с пенсията си ни купува обувки и панталони и рокли за Мартина. Много е приятно, защото на дядо му е все едно дали тениската е на червени, сини и бели райета, или на нея е отпечатана физиономията на Касиус Клей. Той не ни купува и панталони с три номера по-големи, за да ги израстем. Миналото лято купи на Мартина бикини, последна дума на модата, май че доста прозрачни. Татко беше бесен и се развика:

— По-добре дъщеря ми да тръгне гола!

Дядо се закиска и каза:

— Най-после синът ми да каже нещо умно!

Татко ужасно се ядоса, но не му отговори; не иска пред нас да се кара с дядо. Отиде при мама в кухнята и закрещя, но тя каза, че всички момичета сега носят такива бикини.

Стига съм разказвал за нашето семейство. Струва ми се, че мога да се върна на миналия Великден.

И така, миналата година навръх Великден, докато закусвахме, мама се върна от кухнята така силно разтреперана, че Мартина, ужасена от вида й, изпусна едно великденско яйце в чашата си с кафе.

Дядо попита:

— Снахичке, какво ти е? (Дядо винаги казва на мама „снахичка“.)

В този момент трополенето отново се чу и татко извика:

— Ники, престани!

Винаги, когато се тропа или чука, татко казва: „Ники, престани!“ В повечето случаи има право, но този път не беше Ники, а и шумът идваше от кухнята. Ники се разплака, защото съвсем не беше виновен. Мартина извади яйцето от кафето си, а мама продължаваше да трепере и каза:

— В кухнята, в кухнята…

Всички в един глас попитахме какво има в кухнята, но мама не можа да каже. Тогава дядо стана и тръгна натам. Последвахме го — Мартина, Ники и аз. Помислихме си, че може би се е спукала някоя водопроводна тръба или пък зад газовата печка се е появила мишка или някакъв гигантски паяк, от който мама се плаши. Но нито тръба се бе спукала, нито се бе появила мишка или паяк. Гледахме като втрещени. И татко също, той ни бе последвал.

На масата в кухнята седеше нещо, високо около половин метър. Ако нямаше очи, нос, уста, ръце и крака, би приличало на голяма дебела краставица или на средно голяма кратуна. На главата имаше корона. Златна корона със скъпоценни камъни по края. Носеше бели дантелени ръкавици, а ноктите на краката му бяха лакирани в червено.

Коронованият кратун-краставун ни се поклони, преметна едно върху друго тънките си крачета и заговори с басов глас:

— Ние се казва цар Куми-Ори Втори от рода Подземни!

Не мога точно да опиша какво се случи след това, защото не обърнах внимание на другите. Така се бях уплашил от краставичния цар.

Не си помислих: „Не може да бъде!“, не си помислих и: „Ама че е смешен!“, изобщо нищо не си помислих, абсолютно нищо. Моят приятел Йо Хубер казва в такива случаи: „Тоя изтъпя!“

Спомням си само, че татко каза три пъти „не“. Първия път много високо, втория път нормално, а третия път много тихо. Татко винаги твърди, че когато каже „не“, тогава наистина е „не“. Но този път неговото „не“ изобщо не му помогна. Краставицата-кратуна си седеше върху масата в кухнята. С ръце, скръстени на краставичния си търбух, повтаряше:

— Ние се казва цар Куми-Ори Втори от рода Подземни!

Във всеки случай дядо пръв престана да се пули. Приближи се до цар Куми-Ори, поклони се и каза:

— Радвам се да се запозная с вас! Името ми е Хогелман. Аз съм дядото в този дом.

Куми-Ори протегна дясната си ръка и я поднесе под носа му. Дядо погледна дантелената ръкавица, но не разбра какво иска Куми-Ори.

Мама си помисли, че може би ръката му е изкълчена и трябва да му се направи компрес. Тя винаги мисли, че някой има нужда от компрес, прахче или синап на гърдите.

Куми-Ори обаче не искаше компрес и ръката му бе съвсем здрава. Той разпери под носа на дядо пръстите си в дантелена ръкавица и каза:

— Ние свикнал всеки целува нас ръка!

Дядо обаче заяви, че в никакъв случай няма да целуне ръка на Куми-Ори. Изключение би могъл да направи само ако има насреща си много красива дама, а Куми-Ори съвсем не е красива дама. По зелената краставична кожа на Куми-Ори избиха тиквеножълти петна и той гневно се развика:

— Към нас се обръща с Ваше величество!

Дядо погледна краставичния цар така, както гледа хора, които не може да понася. Но и тогава краставичният цар не престана да фучи. Намести си инкрустираната корона и каза:

— Нас изгонили въстанали поданици! Ние моли временно политическо убежище!

И продължи:

— Ние много уморен от голямо вълнение!

След това се прозя, затвори червените си очи-копчета и заклати глава също като дядо, преди да заспи пред телевизора. При това промърмори сънено:

— Ние желае нас покрият и сложат възглавница.

Ники изтича в своята стая и долетя със старата плетена количка за кукли. Мартина извади всички боклуци, на които не им беше там мястото: изсъхнал сандвич с масло, три кутийки от автомобилчета, мухлясала кисела краставица и един къс чорап на Ник. И слава богу — ученическата ми карта, която от три седмици търсех под дърво и камък. Кокичките от джанки останаха в количката. Взех на ръце цар Куми-Ори, защото беше вече заспал и щеше да падне от масата. Имах странно усещане — приличаше на сурово козуначно тесто в найлонов плик. Полазиха ме тръпки, но сложих заспалия Куми-Ори в количката, а мама го покри с една кухненска кърпа. Короната със скъпоценните камъни мама сложи в камерата на хладилника. Дори не се учудихме. Толкова изумени бяхме всички.

Само Ник не бе изумен. Но него нищо не го смайва. Твърди, че под леглото му има шест лъва, един слон и десет добри джуджета. А щом някой има под леглото си джуджета, естествено — един Куми-Ори не може да го слиса.

Ник изтика количката на терасата, намести се до нея и изпя на краставицата: „Княже мой, нани ми, на! Всичко почива в нощта…“

Цар Куми-Ори Втори спа през целия неделен ден. Хъркаше спокойно и равномерно. Татко се обади по телефона във вестника, чийто редовен читател беше, но не намери никакъв редактор. Нали беше Великден. Само портиерът се обади. Но се разсмя и каза на татко да си запази цялата тази история за следващия първи април.

Татко изрева:

— Това е нечувана дързост и ще ви струва скъпо!

Трясна слушалката. После каза, че ще се обади в дома на главния редактор, защото винаги е най-добре да се говори с шефа, а не с подчинените.

Наложи се да му донеса вестника, а Мартина да провери дали Докупил се пише с две „у“. Така се казваше главният редактор.

След това татко потърси в указателя, но имаше десет души с името Йозеф Докупил. Първият беше крояч, вторият — износител, третият — фризьор, а четвъртият — лекар. Двама Докупиловци живееха в Симеринг и татко каза, че не са те, защото в Симеринг живеели само пролетарии. Останалите четири номера татко набра последователно по телефона. Два пъти никой не се обади, след това една жена каза, че Йозеф Докупил е синът й. Бил отишъл на риболов и наистина не би имал нищо против да бъде главен редактор, но за съжаление е пианист в бар „Ша-ноар“. Последният Докупил се оказа истинският и при това си беше у дома. Татко му разказа цялата история за Куми-Ори и че веднага би трябвало да изпрати репортьор и фотограф у нас, ние и без друго бяхме чули всичко, защото главният редактор му повярва, колкото портиерът. Татко побледня от яд и затвори телефона.

— Какво каза той? — попита дядо и иронично се усмихна.

Татко отговори, че не може да го повтори пред нас, децата, тъй като оня бил ужасно противен. Но ние и без друго бяхме чули всичко, защото главният редактор направо крещеше в слушалката.

Дядо направи обидена физиономия и заяви, че не му се вярва такъв изтънчен господин, от толкова реномиран вестник да каже нещо много просташко. В действителност не беше възмутен, искаше само да ядоса татко. Винаги се карат заради вестниците си. Татко чете един, който дядо не харесва, а пък дядо чете друг, който пък татко никога не разтваря.

Мама поиска да се обади на вестника на дядо, но и двамата бяха против. Дядо каза, че хората от неговия вестник се занимават с по-важни неща, а не да пишат за разни изгонени тикви.

От голямо вълнение мама забрави печеното свинско. Бе пропуснала да включи фурната и на обяд месото си беше сурово и студено. Ядохме хляб със салам и картофена салата, останала от предишния ден.

Татко има пет фотоапарата. Те са неговото хоби. Най-новият е такъв, че само след половин минута може да извади готова цветна снимка. С този фотоапарат татко се промъкна на терасата и снима цар Куми-Ори. Искаше да изпрати на главния редактор на вестника снимката му. Но когато снимката бе готова, на нея не се забелязваше никакъв Куми-Ори. Само празната количка за кукли и кракът на масата. Татко опита още веднъж и още веднъж. На снимката излизаше само празната количка. Той донесе „Лайката“, „Ролейфлекса“ и японската камера и като луд продължи да снима спящия Куми-Ори. Със светкавица и без светкавица. Черно-бяло и цветно. На деветмилиметров, а след това на двадесет и три милиметров филм. След това прояви филмите в мокрото помещение и направи контактни копия и увеличени снимки. Но колкото и да ги увеличаваше, не се виждаше никакъв Куми-Ори.

Вечерта кошът за пране бе пълен догоре със снимките на татко — всичките само с празната количка и крака на масата.

Дядо ми каза, че Куми-Ори вероятно не може да бъде заснет, а мама добави:

— Тогава няма какво повече да се обаждаме на разни вестници или в телевизията. Ако сензацията не е придружена със снимка, за повечето хора не е интересна.