Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (12)

Единадесета глава
или №11 според периодизацията на учителя по немски език

В училище мислят, че съм откачил! Нямах представа колко много хора обичали негрите. Препълвам една боклукчийска кофа. Мама нищо не подозира. В тази глава за разнообразие дядо също излиза от кожата си.

 

Момчетата от моя клас почнаха да подмятат: „Волфганг Хогелман е откачил!“ Най-напред, защото изведнъж почнах да решавам задачите. И след това, защото помолих всички да ми донесат старите си играчки за пясък.

Ерих Хубер, който постоянно се занимава с психология, каза, че моят случай му бил съвсем ясен. Той обясни:

— Мозъкът на Волфганг е пълен с уравнения. Всички клетки на мозъка му, всички негови сиви клетчици смятат, смятат като побъркани. Но да не си мислите, че им е приятно? Всъщност биха предпочели да вършат друго. Затова неговите сиви клетки копнеят за детството, когато не са били принудени да смятат. И сега сивите клетки на Волфганг му заповядват да събира играчки за пясък. Те искат нашият Волфи отново да се държи като малко дете. Тогава няма да е необходимо да смятат!

Всички момчета се разсмяха, но ако им разкажех защо в действителност искам тези лопатки и гребълца, сигурно щяха да се разсмеят още по-силно и да ме сметнат за централно откачил.

Между другото Титус Шестак ми донесе шестнадесет блестящи, съвършено нови комплекта за пясък. Всичките на сестра му. Тя е дете консуматорче. Всяка седмица получава нов комплект, защото си го извоюва с рев. Госпожа Шестак казала, че предпочита да дава по двадесет шилинга седмично (колкото струва един комплект) — здравето й е по-ценно.

С една дума, имам тридесет и шест комплекта: кофичка, лопатка и гребло. Измолих от домакина голям найлонов чувал, за да отнеса всичко това в къщи.

Но пътя срещнах една дебела дама. Дебелата дама ме попита какво се каня да правя с този огромен чувал, пълен с играчки. Аз хрисимо отговорих, че всичко е събрано за бедните негърчета. Дебелата дама изпадна във възторг, каза, че от моя страна е възхитително да събирам за негърчетата. И тя искала да даде своята лепта.

Замъкна ме в една голяма къща и трябваше да пъшкам подире й до петия етаж. През старомоден вестибюл тя ме преведе в кухнята си. Там имаше дълга пейка, всъщност сандък. Дамата отвори капака на пейката-сандък и изрови оттам цял куп боклуци: парцали, стари чорапи, пясъчен часовник, въже за пране, пластмасова кофа, бурканчета от горница, мръсно бельо, сламена шапка, един стар мечок и още много ужасни вехтории. А през това време ми повтаряше:

— Тук трябва да са формичките, на моя Ханзи! Цели десет години се въргалят вътре!

Междувременно ми показа снимки на своя Ханзи. На една от тях той си играеше с лопатка на пясъка, на друга — отиваше на конфирмация, на трета — се женеше, а на четвърта — държеше новия малък Ханзи на ръце.

И отново затършува, мърморейки:

— Да, да, трябва да се вършат добри дела! Добри дела! За бедните негърчета! — И додаде: — Та нали те имат толкова пясък в пустинята, а нямат ни кофичка, ни лопатка!

Най-сетне се видя дъното на сандъка. Формичките ги нямаше. Мечтаех по-скоро да се махна, изобщо не ми се искаше да стърча там, но дебелата дама не ме пусна. Щяла да потърси нещо друго за негърчетата. Казах й, че нас ни интересуват изключително играчки за пясък, но тя не обърна внимание на думите ми. Натика ми под мишница стария мечок. Каза, че не бива да скромнича, че давала от сърце, щом като е за негърчетата.

По едно време в кухнята влезе друга жена. Искаше назаем едно яйце. Вероятно чу за моята акция. И когато заслизах с чувала по стълбите, всички врати се отваряха и хората изнасяха разни неща за негрите. Аз се съпротивлявах, доколкото можех, но напразно. От всички врати се носеха миризми на всевъзможни ястия. Бях страшно гладен.

Когато най-сетне се измъкнах на улицата, носех не само комплектите за пясък и мечока, а и три кукли без очи, две без коси и една без ръце, едно влакче без колела, сива пижама, книжка с картинки за най-малките негърчета и чифт стари домашни пантофи. Натикаха ми всичко това в стари найлонови торби. С удоволствие щях да ги изхвърля зад вратата на къщата, но домоуправителката ме изпроводи чак до улицата. Затътрах се с всичко това към къщи. Торбите започнаха да се късат по краищата, боклуците се изсипваха по земята. На три пъти се опитах да се отърва от тях, но все се намираше някой, който ме настигаше с вик:

— Хей, малкият, много си разсеян! Забрави си нещата!

Отвръщах „благодаря“ и отново се превръщах в Дядо Мраз. Все пак не е ли странно! Преди една седмица от джоба ми изпаднаха две монети по пет шилинга. Никой тогава не се затича подире ми, за да ми ги връчи!

На нашата градинска врата стоеше мама. Заразпитва ме защо толкова съм се забавил:

— С тези вехтории не те пускам в къщи!

Упрекнах я в лошо отношение към негърчетата.

Казах й, че бойкотира помощната акция за негрите. Мама измъкна панталоните на сивата пижама от една торба. Единият крачол дълго време явно е бил използуван за лъскане на обувки.

— Негърчетата — каза мама, — негърчетата плюят на такива отпадъци!

— Имаш право — отвърнах аз и натъпках всичко в голямата кофа за боклук. Освен, разбира се, формичките и лопатките.

Мама ококори очи. Каза, че никой не е толкова смахнат да ходи, да събира само за да препълни собствената си кофа за боклук. В този миг се върна Мартина и мамините очи още повече се ококориха, защото и Мартина носеше цял чувал с лопатки, гребла и кофички и ми извика:

— Събрах седемнадесет парчета!

— А аз тридесет и шест! — гордо заявих аз.

— Тогава имаме общо петдесет и три — заключи мама. — С тях негърчетата могат да прекопаят цяла Сахара!

Клатейки глава, тя влезе вътре.

Завързах двата чувала и се втурнах към мазето. Мартина пазеше пред вратата. Политнах надолу по стълбата, защото беше много хлъзгаво. Но не се ударих, защото се приземих на найлоновите торби. Приближих се до голямата дупка и извиках:

— Имам петдесет и три комплекта!

Куми-оритата наизлязоха от дупките си. Каква радост беше! Оглеждаха чувалите и питаха що за материал е това. Обещах друг път да им обясня, защото майка ми ще ме търси за обед, а не искам да привличам вниманието й към зимника.

Куми-оритата също не умираха от желание майка ми да се заинтересува от долното мазе. Едно от тях ми каза:

— Да, да, прав си! Имаме си достатъчно вътрешни проблеми и не бихме издържали и на външен натиск!

Попитах мога ли другия път да доведа сестра си. Куми-оритата не бяха особено възторжени по този повод, но казаха, че ако е приблизително такава, какъвто съм аз, все пак ще го изтърпят.

Качих се горе. Мартина все още стоеше на пост. Нямаше нищо тревожно. Бях гладен като вълк и обядвах с голям апетит.

Дядо и Ник не бяха в къщи. Бяха отишли на изложба на влакчета модели. Ник свършваше училище много по-рано от Мартина и мен. За обяд имаше спагети. Когато имаме за обед спагети, мама почти винаги ни се кара. Казва, че ядем като прасета, защото не увиваме макароните на вилицата, а просто ги лапаме от чинията. Но нали това е най-хубавото със спагетите!

Мама е много смешна по време на ядене. Забранява ни да говорим за най-обикновени неща. Дори ако те боли корем, не смееш да кажеш. Ужасява се, ако се изсекнеш на масата. Но днес мама не се сърдеше, макар че превърнахме яденето на спагети в истинска оргия. Тя ни попита:

— Къде оставихте формичките? Няма ги в градината.

— В задния двор са — излъгах.

— Не, и там ги няма — възрази мама.

Мартина погълна цяла брада от макарони и едва изговори:

— Отнесох ги в стаята си!

— Не, не си! — извика мама.

— Е, тогава някой ги е откраднал — съкрушено промълвих аз.

— Кой?

— Навярно негърчетата — изтърси Мартина.

Мама се оскърби. Каза, че е добра майка и няма защо да крием от нея каквото и да било. Ние заявихме, че наистина е добра майка, но това все още не е основание всичко да й доверяваме. И тъй като действително е добра майка, тя ни разбра.

После измихме и избърсахме чиниите, за да види мама какви добри деца сме. Точно тогава се върнаха дядо и Ник. На изложбата видели изключително хубави влакчета, разказваше Ник. Мама искаше да сипе на дядо спагети, но той отказа, нямал апетит. Не искал да обядва. Той изглеждаше много блед и болен. Лявата му ръка леко трепереше. Устата му бе още по-изкривена. Така му става само когато е много възбуден.

Дядо искаше да си полегне и отиде в стаята си. Мама попита Ник:

— Ти ли го ядоса нещо?

Ник каза, че не бил ядосал дядо, но през целия път до дома той бил много странен, макар че Ник му разказвал удивителни неща. Дядо дори подметнал на Ник, че може би ще отиде в старчески дом, защото не сме били никакво семейство, а истинска лудница.

— Мило малко братче — попита Мартина, — що за удивителни неща си разказвал на дядо?

Ник отговори:

— Наистина много интересни! Че скоро ще си имаме голяма американска кола „Шевролет“, че ще ни поставят парно отопление, ще ми купят колело с десет скорости, а в градината ще си построим басейн с топла вода.

— Глупак! — казах аз.

— Съвсем не съм глупак! — извика Ник. — Ще видиш! И ако си по-послушен, ще можеш да се къпеш в нашия басейн.

— От лотарията ли ще спечелим? — осведоми се мама. — Или може би ще оберем някоя банка?

— Не! — заяви Ник. — Според мен няма да направим това. Пък и защо ли?

— А откъде ще вземем парите за колата, за басейна, за колелото с десет скорости и за централното отопление? — попита Мартина.

Ник отвърна, че за съжаление не бива да ни казва. И без това вече ни е издал твърде много. Може само да ни каже, че скоро всички ще се гордеем с татко и сами ще разберем колко несправедливи сме били с него.

Тутакси ме осени една мисъл: не можех да си представя точно какво има предвид Ник, но усещах откъде духа вятърът.

— Кажи, братче? Довери ли на дядо повечето от тайните си?

Ник се изчерви.

— Разкрих на дядо почти цялата тайна, но само защото при влаковете съвсем забравих, че е тайна. Но дядо ми обеща да не казва на никого. Дори и на вас.

Мама въздъхна. Мартина настоя мама да принуди Ник да ни каже всичко. Ник лесно можеше да се придума, достатъчно беше да му кажем: „Добре де, съвсем не ме интересува твоята тайна!“ Или „И ти не ме интересуваш! Дума няма да продумам с теб пели три дни!“ Тогава Ник веднага би признал истината.

Мама обаче беше на мнение, че всички хора имат еднакви права. Тя и нас не бе принудила да кажем къде са петдесет и трите комплекта за пясък, нито що за щуротия е цялата тази история с акцията за негърчетата. Тя само каза, че най-важното е сега да се отнасяме мило и любезно с дядо. В противен случай той можел отново да получи удар. Когато устата му се криви и лявата му ръка трепери, лекарят бил казал, че е тревожен сигнал.

Ник беше наистина много досаден. Сега пък зациври какво е станало с петдесет и трите комплекта играчки за пясък. И той иска да има такава колекция и нека нямаме тайни от него.

— И ти имаше тайни от нас! — възразихме ние.

— Но аз дадох честна дума да не казвам! — изхълца той.

— На кого обеща? — попита мама.

Ник я погледна отчаяно. Не му беше ясно дали и това не е част от тайната.

— На татко ли даде дума? — разпитвах го аз. — Или на драгоценния цар?

Ник стисна устни. Погледнах го право в очите. Какво дете е още той! Съвсем не умее да се преструва. В очите му прочетох отговора. Ясно: беше дал дума и на татко, и на цар Краставун.

Мама извика:

— Не тормози детето! То и без това вече съвсем не може да се ориентира в живота!

— Той не е единственият в нашето семейство, който е в такова положение! — отвърнах аз на мама, но оставих Ник на мира. Дори не му се присмях, когато се отправи към стаята на татко с един измит картоф.