Лайза Клейпас
Захарче (9)

Девета глава

С Люк не спяхме често, както поради липса на възможност — никой от нас нямаше самостоятелно жилище, така и поради факта, че колкото и да се преструвах, че ми е приятно, всъщност не беше така. Нито веднъж не обсъдихме положението направо. Когато спяхме, Люк опитваше едно или друго, но каквото и да направеше, все тая. Не можех да обясня нито на него, нито на себе си защо съм такъв провал в леглото.

— Странно — каза Люк един следобед, легнал до мен в спалнята си след училище. Родителите му бяха заминали за Сан Антонио за целия ден и къщата беше празна. — Ти си най-красивото и най-сексапилно момиче, с което съм бил. Не разбирам защо не можеш да… — той замълча и обхвана с длан голия ми ханш.

Знаех какво има предвид.

— Така ти се пада, като излизаш с мексиканска баптистка — казах аз.

Гърдите му се раздвижиха под ухото ми, когато се засмя.

Споделих проблема си с Луси, която неотдавна беше скъсала с приятеля си и сега излизаше със заместник-управителя на кафенето.

— Трябва да излизаш с по-големи момчета — заяви авторитетно тя. — Гимназистите нямат представа какво да правят. Знаеш ли защо скъсах с Томи? Винаги въртеше зърната на гърдите ми така, все едно се опиташе да намери хубава радиостанция. Не ми говори за лошо представяне в леглото! Кажи на Люк, че искаш да започнеш да се срещаш и с други хора.

— Няма да се наложи. Той заминава за Бейлор след две седмици.

Двамата с Люк бяхме единодушни, че ще бъде непрактично, ако се срещаме само един с друг, докато той е в колежа. Не беше точно скъсване — договорихме се да ме посещава, когато се прибира за ваканциите.

Изпитвах смесени чувства по отношение на заминаването на Люк. Част от мен очакваше с нетърпение свободата, която щях да си върна. Почивните дни отново щяха да ми принадлежат и вече нямаше да се налага да спя с него. Само че щеше и да ми бъде самотно без него.

Реших да насоча цялата си енергия и внимание към Карингтън и към работата си в училище. Щях да бъда най-добрата сестра, дъщеря, приятелка и ученичка, съвършеният пример за отговорна млада жена.

 

 

В Деня на труда беше влажно, следобедното небе беше бледо и от сварената земя се издигаше видима пара. Само че жегата не попречи на провеждането на ежегодното окръжно родео и пазара за добитък. Пазарните площи бяха пълни до пръсване с най-различни щандове за произведения на занаятите и на изкуствата, а също и маси с оръжия и ножове за продан. Имаше яздене на пони, изложби на трактори, теглене на товари от коне и безкрайни редици с храни. Родеото щеше да се проведе в осем часа на открита арена.

Трите с мама и Карингтън пристигнахме в седем. Смятахме да вечеряме и да посетим госпожица Марва, която беше наела павилион, за да продава стоката си. Бутах количката по прашната и напукана земя и се смеех на начина, по който Карингтън върти главата си като пумпал, проследявайки нанизите цветни лампи, опасващи като мрежа вътрешната част на залата за хранене.

Посетителите на панаира бяха облечени с джинси и с тежки колани, с типични за Запада ризи с ръкавели с копчета, капачета на джобовете и седефени копчета тик-так. Поне половината мъже носеха шапки от бяла или черна слама, красиви произведения на фирмите „Стетсън“, „Милър“ и „Ризистол“. Жените бяха облечени с прилепнали джинси или с набръчкани поли на волани и бродирани боти. Двете с мама бяхме предпочели джинсите. Бяхме издокарали Карингтън с чифт дънкови шорти, които се закопчаваха от вътрешната страна на крачетата. Бях й намерила розова каубойска шапчица от филц, вързана с панделка под брадичката, но тя непрекъснато дърпаше връзката, за да я захапе.

Във въздуха се носеха интересни миризми — смесени телесни мириси и одеколон, мирис на цигарен дим, на бира, на топли пържени храни, на животни, на влажно сено, на прах и на машини.

Бутайки количката през залата с храните, двете с мама решихме да си вземем препържена царевица, свински шишчета и пържени картофки. На други щандове предлагаха пържена туршия, пържени чушлета и дори паниран бекон. На тексасците изобщо не им хрумва, че някои неща просто не можеш да набодеш на шишче и да ги изпържиш.

Дадох на Карингтън ябълково пюре от едно бурканче, което бях сложила в чантата с пелените. За десерт мама донесе пържени бишкоти с пълнеж, приготвени чрез потапянето на замразено кексче в панировка и пърженето му в силно нагорещено олио, докато вътрешността не се размекне и разтопи.

— Сигурно има един милион калории — каза мама и захапа златната коричка. Засмя се, когато пълнежът изхвърча навън, и поднесе салфетка към брадичката си.

След като се нахранихме, избърсахме ръце с бебешки кърпички и отидохме при госпожица Марва. Червената й коса светеше като факел в спускащия се здрач. Въртеше муден, но стабилен бизнес със сини свещи и ръчно боядисани къщички за птици. Изчакахме я търпеливо да върне рестото на един клиент.

— Здравейте — разнесе се глад зад нас.

Двете с мама се обърнахме и лицето ми се вкамени, когато видях Луис Садлек, собственика на ранчо „Лупинус“. Беше се издокарал с ботуши от змийска кожа и дочени панталони и носеше тексаска вратовръзка със сребърен връх на стрела. Винаги странях от него, което се оказа лесно, защото обикновено кабинетът му беше празен. Той нямаше никакво усещане за редовно работно време и прекарваше времето си в пиене и в скитосване из града. Ако някой от обитателите на караваните го потърсеше за проблеми като запушен водопровод или дупка на централната алея, той обещаваше да се погрижи, но никога не го правеше. Да се оплакваш на Садлек беше чиста загуба на време.

Садлек имаше хубава външност, но беше пълен, капилярите по горната част на бузите му бяха спукани и приличаха на мрежата от малки пукнатини в основата на стара порцеланова чаша. Беше му останала достатъчно хубост, за да изпиташ съжаление за погубената й част.

Хрумна ми, че Садлек прилича на по-стара разновидност на момчетата от купоните, по които ме водеше Люк. Всъщност дори ми напомняше малко за самия Люк — излъчваше същото усещане за незаслужена привилегия.

— Здравей, Луис — отговори мама. Беше взела бебето и се опитваше да се освободи от впитите като пинсети пръстчета в една своя дълга къдрица. Беше толкова красива с искрящите си сини очи и с широката си усмивка, че се почувствах неловко, когато видях как реагира на нея Садлек.

— Коя е тази малка дунда? — попита той с толкова силен акцент, че почти не се чуваха никакви съгласни. Беше се протегнал да погъделичка пълната брадичка на Карингтън и тя го удостои с влажната си бебешка усмивка. Като видях пръста му, допрян до чистата бебешка кожа, ми се прииска да грабна Карингтън и да хукна, без да спирам. — Яде ли вече? — попита той мама.

— Да, а ти? — продължи да се усмихва тя.

— Добре си похапнах — потупа той издутината на корема си над колана.

Макар в думите му да нямаше абсолютно нищо остроумно, мама ме удиви с това, че се засмя. Погледна го по начин, от който по врата ми се спуснаха тръпки. Погледът й, позата й, начинът, по който прибра зад ухото си кичур коса — всичко беше подканящо.

Не можех да повярвам. Мама знаеше каква е репутацията му не по-зле от мен. Беше му се подигравала пред мен и пред госпожица Марва и го наричаше селяндур от малко градче, който се мисли за голяма работа. Не бе възможно да изпитва влечение към Садлек — той очевидно не беше подходящ за нея. Само че същото важеше и за Флип, и за всички други мъже, с които я бях виждала. Замислих се кое е общото помежду им, кое е онова загадъчно нещо, което привличаше мама към неподходящите мъже.

В боровите гори на Източен Тексас насекомоядните растения привличат насекоми, излагайки на показ яркожълти фунийки и червени жили. Фунийките са пълни със сладостно миришещ сок, на който насекомите не могат да устоят. Само че влезе ли веднъж някое насекомо във фунийката, няма излизане. Затворено в здравата фунийка на цветето, то се дави в сладкия сироп и бива изядено. Когато погледнах към мама и Луис Садлек, видях да действа същата алхимия — примамката, привличането, надвисналата опасност.

— Скоро ще започне обяздването на биковете — отбеляза Луис Садлек. — Имам запазена ложа отпред. Защо не дойдете при мен?

— Не, благодаря — тутакси отвърнах аз. Мама ме изгледа предупредително. Знаех, че се държа грубо, но не давах и пет пари.

— Много ще ни е приятно — каза мама. — Стига бебето да не ти пречи.

— Не, мамка му, какво ще ми пречи такова сладурче! — той закачи Карингтън, подръпна ушенцето й и тя се разгука.

А мама, която обикновено се отнасяше много критично към езика на хората, не обели и дума за ругаенето пред бебето.

— На мен не ми се гледат биковете — рязко заявих аз.

Мама въздъхна отчаяно.

— Либърти, ако си в лошо настроение, не си го изкарвай на останалите. Защо не се разходиш да потърсиш някой от приятелите си?

— Добре. Ще взема и бебето — веднага си дадох сметка, че не биваше да го казвам с този собственически тон. Ако бях помолила мама по различен начин, тя щеше да се съгласи.

Само че сега присви очи и каза:

— Карингтън си е добре при мен. Ти върви. Ще се срещнем тук след час.

Бясна се отдалечих от редиците щандове. Носеше се приятното подрънкване на китари и ударите на барабан на кънтри групата, която се готвеше да свири на големия покрит с платнище дансинг наблизо. Беше хубава нощ за танци. Намръщено гледах двойките, запътили се към шатрата, преплели ръце или прегърнати през кръста или през раменете.

Помотах се пред масите на търговците, разглеждайки буркани с туршия, салца и сосове за барбекю, украсени с бродерия и с пайети фланелки. Стигнах до един щанд за накити, където имаше кадифени подноси, пълни със сребърни висулки и лъскави сребърни верижки.

Единствените ми бижута бяха чифт перлени обеци от мама и една тънка златна гривна, която Люк ми беше подарил за Коледа. Разглеждайки висулките, взех малка фигурка на птица с инкрустирани тюркоазчета… картата на Тексас… еленова глава… каубойски ботуш. Вниманието ми привлече един сребърен броненосец.

Броненосците бяха любимите ми животни. Те са ужасна напаст, изкопават цели ровове между дворовете на хората и подкопават основите на сградите. Освен това са адски тъпи. Най-доброто, което може да се каже за вида им, е, че понеже са толкова грозни, изглеждат едва ли не сладки. Броненосецът има праисторическа външност, снабден е с твърди плочици с ребра, а малката му главичка стърчи отпред, все едно някой я е добавил по-късно. Еволюцията просто е забравила да направи каквото и да било за броненосците.

Обаче колкото и да се присмиват хората на броненосците, колкото и да ги гонят, колкото и често да се опитват да ги уловят с капан или да ги застрелят, те упорито идват нощ след нощ, за да си свършат своето, да търсят червеи и личинки. Ако не намерят червеи или личинки, се задоволяват с растения и с плодове. Те са идеалният пример за упорство пред бедата.

У броненосците няма никаква злоба — всичките им зъби са кътници и никога не би им хрумнало да отидат да ухапят някого, дори и да можеха. Някои възрастни хора все още ги наричат свинете на Хувър заради времето, когато на хората било обещано във всяка тенджера да има пиле, а вместо това те трябвало да се задоволят, с каквато храна намерят. Чувала съм, че месото на броненосците има вкус на свинско, макар да не възнамерявам да проверя това твърдение на практика.

Взех броненосеца и попитах продавачката колко ще струва заедно с плетена верижка, дълга около четиридесет сантиметра. Тя каза двадесет долара. Преди да успея да бръкна в портмонето си за парите, някой зад гърба ми подаде двадесетдоларова банкнота.

— Аз ще платя — каза познат глас.

Обърнах се към него толкова бързо, че той хвана лактите ми с ръце, за да не падна.

— Харди!

Повечето мъже, дори и със среден външен вид, изглеждат като от рекламите на „Марлборо“, когато са с ботуши, бяла каубойска шапка и добре прилепнали джинси. Това съчетание има същата способност да преобразява като смокинга. А когато го носи мъж като Харди, направо ти излиза въздуха, все едно са те ударили в гърдите.

— Няма нужда да ми купуваш това — възпротивих се аз.

— Не съм те виждал известно време — каза Харди и взе верижката с броненосеца от жената зад щанда. Поклати глава, когато тя го попита иска ли касова бележка, и ми даде знак да се завъртя. Аз се подчиних и вдигнах косата си, за да не пречи. Горната част на пръстите му докосна ямката на шията ми и по кожата ми плъзнаха приятни тръпки.

Благодарение на Люк бях ако не сексуално просветлена, то поне посветена. Бях се простила с девствеността си с надеждата да намеря утеха, обич, познания, но докато стоях с Харди, осъзнах каква грешка е да се опитвам да го заместя с друг. Люк нямаше нищо общо с Харди, освен беглата физическа прилика. Запитах се с горчивина дали Харди щеше да засенчва всяка връзка до края на живота ми и дали щеше да ме преследва като призрак. Не знаех как да се освободя от него. А дори не го бях имала.

— Хана каза, че вече живееш в града — казах и докоснах малкия сребърен броненосец, който висеше в ямката между ключиците ми.

Той кимна.

— Имам едностаен апартамент. Не е много, но за пръв път в живота си мога да се усамотя.

— Има ли някой с теб тук?

— Хана и момчетата — кимна той. — Отидоха да гледат тегленето на товари с коне.

— Аз дойдох с мама и с Карингтън — изкуших се да му разкажа за Луис Садлек и колко бях вбесена, задето мама изобщо му беше обърнала внимание. Само че ми се стори, че товаря Харди с проблемите си всеки път, когато съм с него. Този път нямаше да го направя.

Небето от лавандулово бе станало виолетово и слънцето толкова бързо се спускаше ниско, че сякаш всеки момент щеше да отскочи от хоризонта. Шатрата за танци бе осветена с нанизи големи бели крушки, а оркестърът засвири бърза мелодия.

— Ей, Харди! — пред нас цъфна Хана с двамата им по-малки братя, Рик и Кевин. Момчетата бяха мръсни и с лепкави лица, бяха ухилени до ушите, подскачаха и врещяха, че искат да отидат на гонитбата на телета.

Тя винаги се провеждаше преди родеото. Децата се струпваха на арената и преследваха три пъргави телета с вързани за опашките жълти панделки. Всяко дете, което успееше да докопа панделка, получаваше пет долара.

— Здрасти, Либърти — възкликна Хана и се обърна към брат си, преди да успея да отговоря. — Харди, направо си умират за гоненето на телетата. Всеки момент ще започне. Може ли да ги заведа?

Той поклати глава и огледа тримата с неохотна усмивка.

— Защо не? Само гледайте къде стъпвате, момчета.

Децата нададоха радостни възгласи и хукнаха, следвани от Хана. Харди се засмя, докато ги гледаше как се отдалечават.

— Майка ми ще ми съдере кожата от гърба, когато ги върна вмирисани на кравешки тор.

— Децата може да бъдат добри и от време на време и да се цапат.

Усмивката на Харди се натъжи.

— Това казвам и аз на майка си. Понякога се налага да й напомням да не е толкова строга с тях, да ги остави да пощуреят като истински момчета. Иска ми се…

Той се поколеба и по челото му се оформи бръчка.

— Какво? — тихо попитах. Фразата „иска ми се“, която толкова често и естествено идваше на устните ми, беше нещо, което досега не бях чувала от Харди.

Тръгнахме безцелно, а Харди скъси крачката си, за да вървим редом.

— Иска ми се да се бе омъжила за някого, след като са прибрали татко до живот — каза той. — Имала е пълното право да се разведе с него. Ако си беше намерила свестен мъж, с когото да живее, щеше да й е по-лесно.

Тъй като не знаех какво престъпление е извършил баща му, за да го затворят до живот, не бях сигурна дали да питам. Опитах се да си придам мъдър и загрижен вид.

— Тя все още ли го обича?

— Не, бои се до смърт от него. Става гаден като чувал със змии, когато се напие. А е пиян през повечето време. Откакто се помня, все влиза и излиза от затвора… връща се през година-две, пребива майка ми, тя забременява и той изчезва с всичките ни пари. Веднъж, когато бях на единадесет, се опитах да го спра… Затова ми е счупен носът. Само че когато се прибра следващия път, бях достатъчно голям, за да го спукам от бой. Повече не ни е притеснявал.

Потръпнах, като си представих как някой пребива госпожица Джуди, толкова висока и слаба.

— Защо не се развежда с него? — попитах.

Харди се усмихна мрачно.

— Свещеникът в нашата църква казал на майка ми, че ако се разведе със съпруга си, колкото и да я тормози той, ще трябва да се откаже да служи на Бога. Казал й, че няма право да поставя собственото си щастие пред предаността си към Исус.

— Нямаше да мисли така, ако него пребиваха от бой.

— Опитах се да говоря с него, но той не отстъпи. Наложи се да си тръгна, за да не му извия врата.

— О, Харди! — възкликнах аз и гърдите ме заболяха от състрадание. Не можех да не си спомня за Люк, за лесния му живот досега и за трудното съществуване на Харди. — Защо животът е толкова труден за някои хора, а за други не? Защо някои хора трябва толкова много да се борят?

— На никого не му е лесно постоянно — сви рамене той. — Рано или късно Бог те кара да плащаш за греховете си.

— Трябва да идваш в „Агнец Божи“ на Саут Стрийт — посъветвах го аз. — Там Бог е много по-добър. Готов е да си затвори очите за някой и друг грях, стига да донесеш пържено пиле на неделното угощение.

— Малка богохулка такава — ухили се Харди. Спряхме пред входа на шатрата за танци. — Сигурно паството на „Агнец божи“ обича и да танцува?

— Боя се, че да — виновно оброних глава аз.

— Боже всемогъщи, ти на практика си методистка. Хайде, ела.

Хвана ме за ръката и ме поведе към края на дансинга, където скрити в сенките фигури се носеха ритмично — две бързи и две бавни стъпки. Беше предпазлив танц със старателно поддържано между собственото ти тяло и това на партньора ти разстояние, освен ако той не обхване с ръка кръста ти и не те завърти силно, при което политаш към него. И после танцът се превръща в нещо съвсем различно. Особено ако и музиката е бавна.

Следвайки уверените движения на Харди и леко прихваната от неговата ръка, усетих как сърцето ми шеметно тупти. Бях удивена от желанието му да танцува с мен, след като досега при всеки удобен случай ми беше показвал, че помежду ни може да има само приятелство. Изкушавах се да го попитам защо, но не обелих и дума. Толкова силно исках случващото се.

Направо ми прилошаваше от шеметен страх, когато той ме придърпа по-наблизо.

— Идеята не е добра, нали? — попитах.

— Да. Сложи си ръката върху мен.

Дланта ми легна върху твърдата издутина на рамото му. Гърдите му се издигаха и спускаха с неравен ритъм. Когато вдигнах поглед към красивата суровост на лицето му, си дадох сметка, че се е отдал на наслада, каквато рядко си позволява. Очите му бяха будни, но примирени като на крадец, който съзнава, че ще го хванат.

Смътно долавях горчиво-сладката мелодия, изпълнявана някога от Ранди Травис, самотна, грубовата и ранена, каквато може да бъде само една кънтри песен. Ръцете на Харди ме направляваха, а обутите ни в джинси крака се отъркваха един в друг. Като че ли не толкова танцувахме, колкото се носехме. Следвахме течението, поддържахме ритъма на другите двойки с благопристойна плавност, която беше по-силно еротична от всичко, което бях правила с Люк. Не се налагаше да мисля къде да стъпя и накъде да се обърна.

Кожата на Харди миришеше на пушек и на слънце. Искаше ми се да бръкна под ризата му и да изуча всяко тайно местенце по тялото му, всяка повърхност. Исках неща, които не знаех как да назова.

Оркестърът засвири още по-бавно и мелодията премина в песен, която успокои танца до една изправена и поклащаща се прегръдка. Вече го чувствах целия до себе си и това ме изпълни с вълнение. Положих глава на рамото му и усетих как устата му докосва бузата ми. Устните му бяха сухи и топли. Вцепенена, не издадох нито звук. Той ме притисна още по-близо към себе си, а едната му ръка се плъзна към дупето ми и леко натисна. Когато усетих колко е възбуден, бедрата и ханшът ми жадно се наместиха срещу него.

Периодът от три-четири минути не е от голямо значение за общия ход на нещата. Хората губят стотици минути всеки ден, пилеейки ги за дреболии. Само че понякога в тези откъслеци от време може да се случи нещо, което да помниш до края на живота си. Прегръдката на Харди, потъването в близостта му беше нещо много по-интимно от секса. Дори и сега, когато си го спомням, усещам онзи миг на абсолютна връзка, и кръвта продължава да нахлува в лицето ми.

Когато ритъмът на музиката се промени, Харди ме отведе от шатрата за танци. Ръката му бе обхванала левия ми лакът и той промърмори някакво предупреждение, докато пресичахме дебелите електрически кабели, плъзнали по земята като змии. Нямах представа къде отиваме, знаех само, че се отдалечаваме от щандовете. Стигнахме до ограда от червен кедър. Харди обхвана с ръце кръста ми и ме вдигна с удивителна лекота. Седнах най-горе, така че бяхме лице в лице, а коленете ми бяха притиснати помежду ни.

— Пази ме да не падна — казах.

— Няма да паднеш — той стисна уверено бедрата ми, а топлотата на дланите му проникна през тънкия плат. Обзе ме почти неистово желание да разтворя бедра и да го дръпна нагоре, докато не застане между тях. Само че си стоях с прилежно долепени колене и с разтуптяно сърце. Прашното сияние на лампите струеше зад Харди и ми беше трудно да видя изражението му.

Той бавно поклати глава, сякаш изправен пред проблем, който не може да разреши.

— Либърти, трябва да ти кажа… Скоро заминавам.

— Напускаш Уелкъм? — едва успях да промълвя.

— Да.

— Кога? Къде?

— След няколко дни. Наеха ме за една от работите, за които кандидатствах, и… Известно време няма да си идвам.

— Какво ще правиш?

— Ще бъда заварчик за една петролодобивна компания. Започвам на морска платформа в залива. Само че заварчиците много се местят, в зависимост от договорите на компанията — замълча, когато забеляза изражението ми. Знаеше, че баща ми е починал на нефтена платформа. Работата на морска платформа беше високо платена, но опасна. Човек трябваше да е луд или склонен към самоубийство, за да работи на нефтена платформа с оксижен в ръка. Харди явно беше прочел мислите ми. — Ще се постарая да не предизвиквам твърде много експлозии.

Опитваше се да ме накара да се усмихна, само че усилието не даде резултат. Беше съвсем ясно, че виждам Харди Кейтс за последен път. Нямаше смисъл да го питам дали ще се върне да ме вземе. Трябваше да е откажа от него. Знаех обаче, че докато съм жива, ще усещам фантомната болка от отсъствието му.

Замислих се за бъдещето му, за океаните и континентите, които щеше да прекосява далеч от всички, които познава и които го обичат. Далеч, където не достигат майчините му молитви. Сред жените от бъдещето му имаше една, която ще знае тайните му, ще роди децата му и ще стане свидетел на промяната, която годините ще предизвикат у него. И това нямаше да съм аз.

— На добър път — казах прегракнало. — Ще се справиш. Мисля, че ще получиш всичко, което искаш. Според мен ще успееш повече, отколкото някой предполага.

— Какво правиш, Либърти? — тихо попита той.

— Опитвам се да ти кажа каквото искаш да чуеш. Късмет. Приятен живот — бутнах го с коленете си. — Свали ме долу.

— Още не. Най-напред ще ми обясниш защо се сърдиш, след като аз непрекъснато се старая да не те наранявам.

— Защото въпреки това ме боли — не можех да контролирам думите, които изригваха от мен: — Ако изобщо ме беше попитал какво искам, аз щях да предпочета да те имам колкото може повече и да се справя с болката. Само че вместо това нямам нищо, освен тези глупави… — замълчах, опитвайки се напразно да намеря по-подходяща дума. — Глупави извинения, че не искаш да ме нараниш, след като истината е, че всъщност ти самият се боиш да не бъдеш наранен. Боиш се, че е възможно да обикнеш някого твърде много и да не заминеш, а после ще трябва да се откажеш от мечтите си и да живееш в Уелкъм през остатъка от живота си. Боиш се…

Замълчах задъхано, когато го усетих да стиска раменете ми и леко да ги разтърсва. Колкото и кратко да бе движението, аз го усетих с всяка част на тялото си.

— Престани — дрезгаво каза той.

— Знаеш ли защо излизах с Люк Бишоп? — попитах аз в безумно отчаяние. — Защото исках теб, а не можех да те имам и той беше най-близкото ти подобие. Всеки път, когато спях с него, исках да си ти, и те мразя за това повече, отколкото мразя себе си.

Когато думите си откъснаха от устните ми, усещане за горчива самота ме накара да се отдръпна от него. Главата ми клюмна и аз обгърнах тялото си с ръце, опитвайки се да заемам колкото е възможно по-малко физическо пространство.

— Ти си виновен — произнесох аз думите, от които по-късно безкрайно щях да се срамувам, но тогава бях твърде ядосана, за да ми пука.

Харди ме стисна по-силно, докато мускулите ми не започнаха да усещат болка.

— Нищо не съм ти обещавал.

— Въпреки това си виновен.

— По дяволите! — пое си накъсано дъх, когато видя една сълза да се търкулва по бузата ми. — По дяволите, Либърти. Не е честно.

— Нищо не е честно.

— Какво искаш от мен?

— Искам поне веднъж да признаеш какво изпитваш към мен. Искам да знам дали ще ти липсвам поне малко. Дали ще си спомняш за мен. Дали съжаляваш за нещо.

Усетих как пръстите му се стягат в косата ми и дърпат главата ми назад.

— Боже, искаш да го направиш възможно най-трудно, нали? — прошепна той. — Не мога да остана и не мога да те взема със себе си. Искаш да знаеш дали съжалявам за нещо — усетих топлите пориви на дъха му на бузата си. Обгърна ме с ръце, за да не мърдам. Сърцето му туптеше лудешки, притиснато до гърдите ми. — Бих продал душата си, за да съм с теб. През целия ми живот винаги ще бъдеш онова, което съм желал най-силно. Само че нямам какво да ти дам. А няма да остана тук и да се превърна в баща си. Ще си изкарам всичко на теб. Ще те нараня.

— Няма. Ти никога няма да станеш като баща си.

— Така ли мислиш? В такъв случай вярваш в мен много повече, отколкото аз вярвам в себе си — Харди обхвана главата ми с две ръце, а дългите му пръсти се сключиха на тила ми. — Искаше ми се да убия Люк Бишоп, задето те докосва. И теб, задето му позволяваш — усетих го да трепери. — Ти си моя. Права си за нещо — възпирах се да те взема, защото знаех, че след това никога няма да мога да те напусна.

Мразех го, защото ме смяташе за част от капан, от който трябваше да избяга. Наведе глава, за да ме целуне и соленият вкус на сълзите ми изчезна между устните му. Застинах, но той ме застави да отворя уста, целуна ме по-дълбоко и с мен бе свършено.

Той намери всяко мое слабо място с дяволска нежност, сякаш беше мед, който трябваше да оближе с език. Ръката му премина между бедрата ми и ги принуди да се разтворят, а преди да успея отново да събера крака, тялото му беше там. Промърмори тихо и ми помогна да обгърна шията му с ръце, а устните му се върнаха на моите и бавно ги плениха. Колкото и да се извивах, не можех да се приближа достатъчно. Не исках нищо друго, освен да усетя цялата му тежест върху себе си — пълно притежание, пълно отдаване. Бутнах шапката от главата му, зарових пръсти в косата му и дръпнах устата му още по-силно към своята.

— Полека — прошепна Харди, вдигна глава и притисна треперещото ми тяло към себе си. — Полека, миличка.

Седях задъхана върху впилия се в дупето ми парапет и обгърнала силно с колене ханша му. Нямаше да ми поднесе устата си отново, докато не се успокоя, а след това целувките му станаха успокоителни, устните му поглъщаха звуците, които се надигаха от гърлото ми. Ръката му се плъзгаше нагоре-надолу по гръбнака ми с повтарящи се движения. Бавно вдигна длан до долната извивка на гърдата ми, погали ме през материята на ризата и палецът му нежно започна да описва кръгове, докато не намери втвърденото зърно. Ръцете ми омаляха, натежаха прекалено, за да ги движа, затова аз се отпуснах още повече върху него и се облегнах като пияница петък вечер.

Дадох си сметка какво би било с него, колко различно от секса с Люк. Харди като че ли попиваше всеки нюанс на моята реакция, всеки звук, всяко потръпване и дихание. Помогна ми, като че ли натежалото ми тяло в ръцете му беше скъпоценно. Изгубих представа от колко време ме целува, а устата му бе ту нежна, ту взискателна. Напрежението растеше, докато от устата ми не се изтръгнаха ниски стонове, а пръстите ми не започнаха да драскат по ризата му, закопнели да усетят допира до кожата му. Той откъсна уста от моята и зарови лице в косата ми, мъчейки се да контролира дишането си.

— Не, не спирай… — възпротивих се аз.

— Шшшт. Тихо, миличка.

Не можех да престана да треперя, бунтувайки се срещу това, че ме е оставил възбудена и незадоволена. Харди ме притисна към гърдите си и потърка гърба ми, като се опита да ме накара да остана неподвижна.

— Всичко е наред — прошепна той. — Сладко момиче, сладко… всичко е наред.

Само че нищо не беше наред. Имах чувството, че след като Харди ме напусне, никога вече няма да мога да изпитам удоволствие от нищо. Почаках, докато реших, че краката вече ме държат, и след това наполовина се плъзнах, наполовина се стоварих на земята. Харди се пресегна да ме задържи, но аз се дръпнах от него. Почти не го виждах, толкова замъглени бяха очите ми.

— Не ми казвай „довиждане“, моля те — казах.

Харди вероятно разбра, че това е последното нещо, което можеше да направи за мен, и замълча.

Знаех, че ще си припомням тази сцена безброй пъти през идните години, и всеки път щях да си мисля за различните неща, които би трябвало да кажа или да направя.

Но тогава просто си тръгнах, без да се обръщам.

Много пъти през живота си съм съжалявала за нещата, които наговорих, без да мисля.

Но никога не съм съжалявала толкова силно за изречените неща, колкото за думите, които не изрекох.