Лайза Клейпас
Захарче (5)

Пета глава

Най-удивителното нещо в едно преобразяване не е как се чувстваш след това, а колко различно се отнасят към теб хората. Бях свикнала да вървя незабелязана по коридорите на училището. Сега се смущавах, когато минавах по същите тези коридори и момчетата ме зяпаха, помнеха името ми и тръгваха редом с мен. Стояха до шкафчето ми, докато се опитвах да го отключа, и сядаха до мен по време на откритите уроци или на обяд. Разговорите, които с лекота водех с приятелките си, сякаш секваха в компанията на тези нетърпеливи момчета. Свенливостта ми би трябвало да ги обезсърчи и да не ме канят на срещи, но не ставаше така.

Приех да изляза на среща с най-малко плашещото момче, един тип с лунички, който се казваше Гил Минси, деветокласник като мен и не много по-висок. Бяхме в един клас по естествознание. Когато ни възложиха заедно да напишем есе за фитоекстракцията — за използването на растенията за отстраняване на замърсяването с метали от почвата — Гил ме покани в дома си, за да учим. Къщата на семейство Минси беше приятна стара викторианска постройка с ламаринен покрив, прясно пребоядисана и преобзаведена, с всякакви стаи с интересна форма.

Докато седяхме, заобиколени от книги по градинарство, химия и биоинженерство, Гил се наведе и ме целуна, а устните му бяха топли и леки. Отдръпна се, за да види дали няма да възразя.

— Опит — каза той, сякаш се опитваше да ми обясни, а когато се засмях, ме целуна отново. Привлечена от ненатрапчивите целувки, аз избутах настрани учебниците и обгърнах с ръце тесните му рамене.

Последваха още срещи, за да учим заедно, още разговори и още целувки. Веднага разбрах, че никога няма да се влюбя в него. Гил явно го бе усетил, защото така и не се опита да задълбочи нещата. Искаше ми се да изпитвах страст към него. Искаше ми се това стеснително и дружелюбно момче да можеше да проникне в онази част от сърцето ми, която бе строго пазена.

По-късно през годините установих, че животът понякога ти дава това, от което се нуждаеш, но не под формата, която очакваш.

 

 

Ако бременността на мама беше пример какво щях да преживея някой ден, реших, че не си струва да забременявам. Тя се кълнеше, че никога през живота си не се е чувствала по-добре, отколкото по време на бременността си с мен. Сигурно това бебе ще е момче, така казваше, защото сега се чувстваше съвсем различно. Или може би просто беше много по-възрастна. Каквато и да бе причината, тялото й като че ли се въртеше около бебето в корема й, все едно беше някакъв токсичен израстък. Непрекъснато й се гадеше. Почти не бе в състояние да се храни, а когато ядеше, задържаше вода и дори най-лекото докосване с пръст оставяше видима вдлъбнатина в кожата й.

Мама бе станала раздразнителна, защото непрекъснато й беше лошо и поради огромните количества хормони в организма й. Като че ли всяка моя постъпка беше непоносим дразнител. За да я успокоя, взех от библиотеката няколко книги относно бременността и й четях полезни цитати.

— Според списанието за акушерство и гинекология сутрешното гадене се отразява добре на бебето. Слушаш ли ме, мамо? Сутрешното гадене спомага за регулирането на нивата на инсулин и забавя метаболизма на мазнините, и така осигурява повече хранителни вещества за бебето. Това не е ли прекрасно?

Мама каза, че ако не престана да й чета полезни съвети, ще ме погне с пръчка. А аз отговорих, че най-напред ще трябва да й помогна да стане от канапето.

След всяко посещение при лекаря тя се връщаше с тревожни думи като „прееклампсия“ и „хипертензия“. В тона й не се долавяше очакване, когато говореше за бебето, за раждането му, за термина през май, за отпуска по майчинство. Откритието, че бебето ще бъде момиченце, ме изпрати на седмото небе от радост, само че възторгът ми изглеждаше неуместен предвид примирението на мама.

Мама ставаше каквато си беше преди единствено по време на посещенията на госпожица Марва. Лекарят беше наредил на госпожица Марва да спре да пуши, защото щяла да умре от рак на белия дроб, а предупреждението му дотолкова я беше разтревожило, че всъщност му се бе подчинила. Налепена с никотинови лепенки и с джобове пълни с дъвки, тя се мотаеше неизменно в лошо настроение и твърдеше, че през повечето време й идва да одере някое дребно животинче.

— Не ставам за компания — оповестяваше госпожица Марва, влизайки с пай или с чиния с нещо вкусно, и се настаняваше до мама на канапето. Двете с мама си бъбреха по адрес на всеки и на всичко, изпънало нервите им през последните няколко дни, докато накрая и двете не се разсмиваха.

Вечер, след като приключех с домашните, седях с мама, разтривах й стъпалата и й носех чаши с газирана вода. Заедно гледахме телевизия, най-вече сапунени сериали за богати хора с интересни проблеми, като например да ги потърси отдавна изгубен син, когото не са подозирали, че имат, или пък да получат амнезия и да спят не, с когото трябва, или да отидат на изискано парти и да паднат в басейна с вечерния си тоалет. Крадешком поглеждах към съсредоточеното лице на мама, устата й винаги ми се струваше малко тъжна и аз си казвах, че сигурно изпитва самота, каквато аз не бих могла да запълня. Тя преживяваше това сама, колкото и да исках да бъда част от него.

 

 

През един студен ноемврийски ден връщах стъклената чиния от пая на госпожица Марва. Във въздуха се усещаше мразовита жилка. Бузите ми горяха от студените камшици на вятъра, който духаше, необезпокояван от стени, сгради или достатъчно големи дървета. Зимата често носеше дъждове и гръмотевични бури, наричани „лайноноски“ от разгневените жители на Уелкъм, които отдавна се оплакваха от зле поддържаната канализация на града. Днес обаче беше сухо и аз се забавлявах, като се стараех да не стъпвам върху пукнатините на тротоара.

Когато приближих към караваната на госпожица Марва, видях паркирания отпред пикап на семейство Кейтс. Харди товареше кашони с изделия в багажника, за да ги откара в галерията в града. Напоследък бизнесът на госпожица Марва процъфтяваше, което доказваше, че апетитът на тексасци за свързани с лупинуса дреболии никога не бива да се подценява.

Огледах жадно волевите очертания на профила на Харди, извивката на тъмната му глава. Заля ме вълна на желание и на възхищение. Така ставаше всеки път, когато пътищата ни се пресичаха. Поне за мен. Колебливите ми експерименти с Гил Минси бяха събудили за живот сексуалност, която нямах представа как да удовлетворя. Знаех само, че не искам Гил, нито пък някое друго от познатите си момчета. Исках Харди. Исках го повече от въздуха, храната и водата.

— Здрасти — поздрави ме той непосредствено.

— Здрасти.

Минах покрай него, без да спирам, и отнесох чинията до вратата на госпожица Марва. Тя готвеше и ме поздрави с неразбираемо мърморене, прекалено заета със задачата си, за да си дава труда да говори.

Излязох навън и установих, че Харди ме чака. Очите му бяха толкова бездънно сини, че можех да се удавя в тях.

— Как е баскетболът? — попита той.

— Все още ужасен — свих рамене аз.

— Имаш ли нужда от още тренировки?

— С теб ли? — попитах глупаво, защото ме бе хванал неподготвена.

— Да, с мен — усмихна се той.

— Кога?

— Сега. Само да се преоблека.

— Ами изделията на госпожица Марва?

— Ще ги откарам в града по-късно. И бездруго имам среща.

С кого? С гадже?

Поколебах се, разкъсвана от ревност и несигурност. Зачудих се какво го е накарало да ми предложи да тренираме заедно, освен ако не е неправилната представа, че бихме могли да бъдем приятели. Явно по изражението ми е преминала сянка на разочарование, защото Харди пристъпи по-близо, а челото му се сбърчи под намачканата коприна на косата му.

— Какво има? — попита той.

— Нищо, аз… просто се опитвах да си спомня дали нямам домашно — поех в дробовете си режещия въздух. — Да, имам нужда от още тренировки.

Харди кимна делово.

— Донеси топката. Среща след десет минути.

Той вече беше там, когато аз успях да пристигна под баскетболния кош. И двамата бяхме по анцузи, с фланелки с дълъг ръкав и оръфани маратонки. Дриблирах и му подадох топката, а той стреля безпогрешно. Притича до коша, хвана топката и ми я подаде.

— Не я оставяй да отскача толкова високо — посъветва ме той. — И се опитай да не гледаш топката, докато дриблираш. Трябва да следиш играчите около себе си.

— Ако не гледам топката, докато дриблирам, ще я изпусна.

— Въпреки това опитай.

Опитах и топката отскочи неконтролируемо.

— Видя ли?

Харди беше търпелив и спокоен, докато ми показваше основните положения, и се движеше като огромен котарак по настилката. Ръстът ми позволяваше да го заобикалям с лекота, само че той използваше височината си и дългите си ръце, за да блокира повечето ми изстрели. Задъхан от усилието, той се усмихна на отчаяното ми възклицание, когато блокира поредната ми стрелба с отскок.

— Почини си малко — каза той, — и после ще ти покажа един финт.

— Един какво?

— Как да отблъскваш противника си достатъчно дълго, за да можеш спокойно да стреляш.

— Страхотно — макар да се мръкваше и да бе станало по-мразовито, аз се бях разгорещила и изпотила от тичането. Навих ръкавите на фланелката си и притиснах с длан един бодеж отстрани.

— Чух, че излизаш с някого — небрежно подметна Харди, въртейки топката на върха на показалеца си.

— Кой ти го каза? — стрелнах го аз с поглед.

— Боб Минси. Каза, че излизаш с по-малкия му брат Гил. Минси са готино семейство. Можеше да попаднеш на нещо много по-лошо.

— Не „излизам“ с Гил — описах аз с пръсти кавички във въздуха. — Не официално. Ние просто… — замълчах, защото не знаех как да обясня отношенията си с Гил.

— Обаче ти харесва, нали? — попита ме той със загрижеността на по-голям брат. Тонът му ме направи раздразнителна като котка, която влачат назад през храсталак.

— Не мога да си представя човек, който да не харесва Гил — отвърнах кратко. — Той е наистина свестен. Починах си. Покажи ми финта.

— Слушам, госпожо — Харди ми направи знак да застана до него и задриблира с топката, полуприклекнал. — Да кажем, че ме е заградил защитник и се готви да блокира изстрела ми. Трябва да го заблудя. Да го накарам да си помисли, че ще стрелям, а когато клъвне и промени позицията си, да се възползвам от шанса — той вдигна топката до гърдите си, заблуди ме с това движение и после изпълни плавен изстрел. — Добре, сега ти опитай.

Застанахме един срещу друг, докато дриблирах. Както ми беше казал, гледах него, а не топката.

— Той ме целуна — казах аз, без да спирам да дриблирам.

Ококорените очи на Харди ми доставиха удовлетворение.

— Какво?

— Гил Минси. Докато учехме заедно. Всъщност ме е целувал много пъти — движех се настрани и се опитвах да го заобиколя, а Харди не ми позволяваше.

— Страхотно — каза той, но в тона му прозвуча нещо ново. — Ще стреляш ли?

— Освен това смятам, че го прави доста добре — продължих аз и увеличих бързината на дрибъла. — Има обаче един проблем.

— Какъв? — разтревоженият поглед на Харди прикова моя.

— Не чувствам нищо — вдигнах топката, направих финта и стрелях. За мое учудване топката премина през пръстена с копринено свистене. Затупка по земята все по-слабо, без никой от двамата да й обръща внимание. Застанах неподвижно, а студеният вятър пронизваше разгорещеното ми гърло. — Скучно е. Имам предвид целувките. Това нормално ли е? Според мен не е. На Гил като че ли не му е скучно. Не знам дали нещо не ми е наред или…

— Либърти — Харди се приближи и бавно започна да ме обикаля, като че ли ни делеше огнен пръстен. Лицето му блестеше от пот. Явно думите с мъка излизаха от гърлото му. — Всичко ти е наред. Ако помежду ви няма химия, вината не е твоя. Нито негова. Просто… някой друг е по-подходящ за теб.

— Ти имаш ли химия с много момичета?

Той не ме погледна, а само потърка ямката на шията си, за да облекчи напрегнатите си мускули.

— Двамата с теб няма да обсъждаме това.

Вече поела в тази посока, не можех да се спра:

— Ако бях по-голяма, щеше ли да изпитваш това към мен?

Той извърна лице.

— Либърти — промърмори той. — Не ми причинявай това.

— Просто питам.

— Недей. Някои въпроси променят всичко — несигурно въздъхна той. — Упражнявай се с Гил Минси. Аз съм твърде голям за теб, при това не само заради възрастта. А и ти не си типът момиче, което искам.

Не можеше да има предвид факта, че съм мексиканка. Доколкото познавах Харди, той нямаше никакви предразсъдъци. Никога не използваше расистки думи, никога не се отнасяше високомерно с никого заради неща, които не зависят от тях.

— А какво момиче искаш? — мъчително попитах аз.

— Някоя, която мога да зарежа, без да се обръщам назад.

Такъв си беше Харди — сервираше жестоката истина без никакво извинение. Само че в твърдението му долових скритото признание, че аз не съм момиче, което лесно би могъл да зареже. Не можех да не възприема това като насърчение, въпреки че не бе възнамерявал това.

Той ме погледна.

— Никой и нищо няма да ме задържи тук, разбираш ли?

— Разбирам.

Той си пое накъсано въздух:

— Това място, този живот… Напоследък започнах да разбирам какво е направило баща ми толкова зъл и луд, че се е озовал в затвора. И с мен ще стане така.

— Няма — кротко възразих аз.

— Напротив, ще стане. Ти не ме познаваш, Либърти.

Не можех да му попреча да иска да си тръгне. Но не можех и да престана да го желая.

Прекосих невидимата преграда помежду ни.

Той вдигна отбранително ръце, което бе комично предвид разликата във височината ни. Докоснах дланите му и стегнатите китки, където биеше пулсът му, и си помислих: „Ако няма да получа от него нищо друго, освен този миг, ще се възползвам“. Възползвай се сега или се дави в съжаление после.

Харди внезапно помръдна, стисна китките ми и пръстите му оформиха стегнати белезници, които не ме позволяваха да мръдна напред. Погледнах към устата му с толкова меки устни.

— Пусни ме — казах с натежал глас. — Пусни ме.

Дишането му се беше учестило и той леко поклати глава. Нервите по цялото ми тяло бяха опънати. И двамата знаехме какво ще направя, ако ме пусне.

Внезапно ръцете му се отвориха. Аз пристъпих напред и притиснах тялото си към неговото по цялата му дължина. Обхванах тила му и открих стегнатите му мускули там. Дръпнах главата му надолу, докато устните му не докоснаха моите, а ръцете му останаха да висят във въздуха. Той се съпротивлява само секунди, преди да се предаде с дрезгава въздишка и да ме обгърне с ръце.

Беше толкова различно от всичко, което бях преживяла с Гил. Харди беше безкрайно по-силен и въпреки това по-нежен. Една от ръцете му се плъзна в косата ми и пръстите му обхванаха врата ми. Раменете му се приведоха над мен, а свободната му ръка притисна гърба ми, сякаш Харди искаше да ме дръпне вътре в себе си. Целуваше ме отново и отново, сякаш се опитваше да открие всеки начин, по който са способни да се докоснат устните ни. Порив на вятъра охлади врата ми, но усещах топлина, където и да го докоснех.

Той вкусваше вътрешността на устата ми, а дъхът му достигаше бузата ми на изгарящи пориви. Интимният му мирис ме изпълни със смайващо желание. Силно се притиснах към него, разтърсена и възбудена, искаше ми се това никога да не свършва, отчаяно събирах всяко усещане, за да го съхраня възможно най-дълго.

Харди отскубна вкопчените ми в него ръце и насила ме изтласка назад.

— По дяволите — прошепна той, разтреперан. Отдалечи се от мен, стисна металния прът на таблото и облегна челото си на него, сякаш се наслаждаваше на студения метал. — По дяволите! — отново промърмори той.

Чувствах се сънена и замаяна и сякаш изгубих равновесие без опората на Харди. Притиснах очи с основата на дланите си.

— Това няма да се повтори — дрезгаво каза той, обърнат настрани. — Говоря сериозно, Либърти.

— Знам. Съжалявам — всъщност не съжалявах. И явно не съм прозвучала твърде разкаяно, защото Харди ми метна саркастичен поглед през рамо.

— Край на тренировките — каза той.

— Имаш предвид баскетболните тренировки… или другото?

— И двете — сряза ме той.

— Сърдиш ли ми се?

— Не, адски се сърдя на себе си.

— Недей. Не си направил нищо. Аз исках да ме целунеш. Аз…

— Либърти — прекъсна ме той и се обърна към мен. После отмести поглед отчаяно и притеснено. Потърка очи, както и аз бях потъркала своите. — Млъкни, миличка. Колкото повече говориш, толкова по-зле се чувствам. Просто си върви у дома.

Преглътнах думите му, непреклонното изражение на лицето му.

— Искаш ли… искаш ли да ме изпратиш? — ненавиждах прокрадналата се в тона ми плахост.

Той ме погледна съсипано:

— Не, нямам си доверие, когато съм с теб.

Над мен се спусна мрак, който потуши искриците желание и въодушевление. Не знаех как да си обясня случилото се, привличането, което Харди усещаше към мен, неохотата да му се отдаде, силната му реакция… и убеждението, че никога вече няма да целуна Гил Минси.