Лайза Клейпас
Захарче (20)

Двадесета глава

Рядко съм се страхувала от нещо като от тази вечеря. Цял ден се притеснявах. В пет часа имах чувството, че коремът ми е пълен с цимент и бях сигурна, че няма да мога да ям нищо.

Гордостта обаче ме принуди да извадя най-хубавата си рокля — плетена червена рокля с дълги ръкави и с остро деколте, доста дълбоко. Роклята прилепваше леко от гърдите до бедрата и се спускаше надолу на леко клоширана пола. Най-малко четиридесет и пет минути си изправях косата, докато не стана съвършено права. Старателно положих сиви сенки, сложих малко неутрален гланц за устни и бях готова да вървя.

Отидох в стаята на сестра си и установих, че вратата е заключена.

— Карингтън — провикнах се. — Шест часът е, време е да тръгваме. Излизай.

— Трябват ми още няколко минути — долетя приглушено гласът й.

— Карингтън, побързай — подканих я аз, леко отчаяно. — Пусни ме да вляза и ще ти помогна…

— Ще се справя сама.

— Да си слязла в дневната след пет минути!

— Добре.

Въздъхнах тежко и се запътих към асансьора. Обикновено слизах по стълбите, но сега носех високи токчета. Къщата беше странно притихнала, ако изключим потракването на металните ми капачета по мраморния под, което прозвуча по-приглушено по паркета, и накрая съвсем потъна в дебелия вълнен килим.

Дневната беше празна, а в камината проблясваше и пращеше огън. Озадачена, отидох до бара и прегледах шишетата и стъклениците. Реших, че след като няма да шофирам и след като Чърчил ме принуждава да изляза със семейството, значи ми дължи едно питие. Сипах си малко кока-кола, добавих един шот ром и разбърках с показалец. Отпих голяма лечебна глътка, а студената течност се плъзна по гърлото ми като газиран огън. Може би бях попрекалила с рома.

За жалост, преди да успея да преглътна, се обърнах и видях Гейдж да влиза в стаята. Положих кратко усилие да не изплюя коктейла. След като успях някак да преглътна, се разкашлях силно и оставих чашата.

Гейдж се озова до мен на секундата.

— В кривото гърло ли отиде? — попита той съчувствено, разтривайки гърба ми на кръгове.

Кимнах и продължих да кашлям, а очите ми се насълзиха.

Той изглеждаше загрижен и развеселен.

— Аз съм виновен, не исках да те стресна — ръката му остана на гърба ми, което с нищо не помогна за възстановяването на дишането ми.

Веднага забелязах две неща. Първо, Гейдж беше сам, и второ, изглеждаше съкрушително секси с черното си кашмирено поло, сивите панталони и черните мокасини „Прада“.

Кашлицата ми утихна и аз се оказах безпомощно взряна в светлите кристални очи.

— Здравей — немощно отроних.

Намек за усмивка на устните му.

— Здрасти.

Докато стоях пред Гейдж, ме изпълваше опасна топлина. Чувствах се щастлива дори да съм край него, а също така нещастна по много причини и унижена от желанието си да му се метна на шията. Вихрушката от всички тези смесени чувства беше повече, отколкото можех да понеса.

— Донел… с теб ли е?

— Не — Гейдж като че ли искаше да каже още нещо, но се овладя и огледа празната стая. — Къде са всички?

— Не знам. Чърчил каза в шест.

— Не знам защо беше толкова нетърпелив да събере семейството тази вечер — каза Гейдж с кисела усмивка. — Единствената причина да дойда, е, че се надявах двамата с теб да можем да откраднем няколко минути след това и да поговорим на спокойствие — кратка пауза, после додаде: — Сами.

Нервна тръпка полази по гръбнака ми.

— Добре.

— Изглеждаш прекрасно — каза Гейдж. — Но всъщност винаги изглеждаш така — той продължи, преди да успея да отговоря: — Докато идвах насам, ми звънна Джак и каза, че няма да успее.

— Надявам се, че не е болен — опитах се да проявя загриженост, но в момента не давах и пет пари за Джак.

— Не, добре е. Приятелката му го изненадала с билети за концерт на „Колдплей“.

— Джак мрази „Колдплей“ — казах аз, защото бях чувала Джак да го твърди.

— Да, но обича да спи с приятелката си.

И двамата се обърнахме, когато Гретхен и Карингтън влязоха в стаята. Гретхен беше облечена с лилава пола от букле, подходяща копринена блуза и завързан на шията шал „Ермес“. За мое смайване Карингтън носеше джинси и розов пуловер.

— Карингтън, защо още не си облечена? — попитах я. — Извадих ти синята пола и…

— Не мога да дойда — бодро отговори сестра ми. — Имам много домашни. Ще отида с леля Гретхен на срещата на литературния й клуб и ще си ги напиша там.

Гретхен имаше разочаровано изражение.

— Тъкмо си спомних за срещата на клуба, не мога да я пропусна. Момичетата много строго следят за присъствието. Две неизвинени отсъствия и… — тя прокара по шията си лакирания си в коралово пръст.

— Направо са безмилостни — казах.

— О, скъпа, не можеш да си представиш! Изгонят ли те веднъж, няма влизане. И тогава ще трябва да търся какво да правя във вторник вечер, а единствената друга възможност, освен литературния клуб е играта на зарове — тя погледна извинително Гейдж: — А ти знаеш, че мразя зарове.

— Не, не знаех.

— Ако играеш зарове, напълняваш — осведоми го тя. — Все нещо похапваш. А на моята възраст…

— Къде е татко? — прекъсна я Гейдж.

— Чичо Чърчил каза да ви предам, че кракът го тормози — невинно се обади Карингтън, — затова ще си остане вкъщи и ще гледа филм с приятелката си Вивиан, когато дойде.

— Вие толкова хубаво сте се издокарали — каза Гретхен. — Вървете без нас и се забавлявайте.

Двете с Карингтън изчезнаха като след изпълнение във водевил и ни оставиха напълно слисани. Това беше заговор.

Смаяна и унижена, аз се обърнах към Гейдж.

— Нямам нищо общо с това, кълна се…

— Знам, знам — изглеждаше вбесен, но след миг се засмя. — Както виждаш, семейството ми не дава пет пари за деликатността.

При вида на една от редките му усмивки ме заля вълна от наслада.

— Няма нужда да ме водиш на вечеря — казах. — Сигурно си изморен след полета до Ню Йорк. Пък и на Донел едва ли ще й хареса да излизаме двамата.

Веселостта му се изпари.

— Всъщност… с Донел скъсахме вчера.

Стори ми се, че не съм чула добре. Боях се да допусна каквото и да е въз основа на тези пестеливи думи. Усетих как пулсът ми подскача под кожата, по бузите, в гърлото и от вътрешната страна на ръцете. Сигурно съм изглеждала печално объркана, но Гейдж не каза нищо повече, просто ме чакаше да реагирам.

— Съжалявам — успях да отроня най-накрая. — Затова ли отиде в Ню Йорк? За да… късаш с нея?

Гейдж кимна, прибра зад ухото ми един паднал кичур коса и докосна с палец крайчеца на челюстта ми. Лицето ми пламна. Стоях напрегнато, защото знаех, че ако отпусна някой мускул, съвсем ще клюмна.

— Дадох си сметка — каза той, — че ако съм до такава степен завладян от някоя жена, че не мога да спя нощем, мисля за нея… няма смисъл да излизам с друга, нали?

Трябваше да кажа нещо, за да се спася. Погледът ми падна върху рамото му и ме обхвана копнеж да облегна там глава. Ръката му си играеше с косата ми с наелектризираща лекота.

— Е… ще се подчиним ли на заговора? — чух го да пита след малко.

Успях да се накарам да вдигна поглед. Беше прекрасен. Огънят озаряваше лицето му в меки тонове и караше очите му да блестят. Чертите на лицето му изглеждаха като дълбок релеф. Имаше нужда от подстригване. Гъстите черни кичури започваха да се къдрят над ушите и на врата му. Спомних си усещането на косата му между пръстите си — като груба коприна, и изпитах болезнено желание да докосна главата му, да я придърпам към своята. Какво ме беше попитал? А, да… за заговора.

— Не ми се иска да им доставям това удоволствие — казах аз и той се усмихна.

— Права си. От друга страна… трябва да хапнем нещо — погледът му обходи тялото ми. — Освен това си твърде красива, за да си стоиш вкъщи тази вечер — постави ръка на кръста ми и леко ме натисна: — Да се махаме оттук.

Колата му беше паркирана на алеята отпред. Гейдж караше майбах. Това е кола за богати хора, които не обичат да парадират и поради това в Хюстън няма много такива коли. За около триста хиляди долара можеш да си купиш кола с толкова подценявана външност, че служителите на паркингите рядко я слагаха отпред редом до беемветата и лексъсите. Отвътре беше тапицирана с лицева кожа и с лъскаво дърво, изнесено от индонезийската джунгла на гърба на бели слонове. Да не говорим за двата видеоекрана, двете поставки за чаши за шампанско и за вградения хладилник, направен така, че да побира бутилка „Кристал“. И всичко това можеше да ускори до сто километра в час за по-малко от пет секунди.

Гейдж ми помогна да се настаня в ниската кола и се пресегна да закопчае колана ми. Аз се отпуснах на седалката, вдъхнах аромата на лъсната кожа и вперих поглед в таблото, което приличаше на командния пулт на малък самолет. Майбахът замърка и ние се отдалечихме от къщата.

Гейдж шофираше с една ръка, а с другата взе нещо от централната конзола. Вдигна мобилния си телефон и ме стрелна с поглед:

— Имаш ли нещо против да направя едно бързо обаждане?

— Не, разбира се.

Излязохме през портата. Гледах към къщите, покрай които минавахме, към светещите жълти правоъгълници на прозорците, към двойката, която разхождаше куче по спокойната улица. За някои хора това беше съвсем обикновена вечер, а за други… се случваха невъобразими неща.

С помощта на бързото набиране Гейдж набра някакъв номер и отсреща някой вдигна. Заговори дори без да поздрави.

— Знаеш ли, татко, върнах се от Ню Йорк преди няколко часа. Нямах време дори да си разопаковам багажа. Може и да се учудиш, обаче невинаги мога да се съобразявам с твоя график.

Отговор от Чърчил.

— Да, разбрах — каза Гейдж. — Но те предупреждавам, отсега нататък ти се грижи за твоя си скапан любовен живот и не се бъркай в моя — рязко затвори телефона.

— Той се меси навсякъде — казах аз, останала без дъх от извода, че съм част от любовния му живот. — Това е неговият начин да показва обичта си.

— Сериозно? — изгледа ме дяволито Гейдж.

Хрумна ми нещо:

— Той знаеше ли, че заминаваш да скъсаш с Донел?

— Да, казах му.

Чърчил знаеше, а не ми беше казал нито дума. Идеше ми да го убия.

— Значи затова се успокои, след като говори с теб — отбелязах аз. — Явно не е бил голям почитател на Донел.

— Според мен Донел му беше безразлична. За теб обаче е загрижен.

Удоволствието се изсипа вътре в мен като плодове, които си носил на ръце, но са ти натежали и не си успял да ги удържиш.

— Чърчил е загрижен за много хора — импровизирах аз.

— Не е така. Всъщност се отнася предпазливо към повечето. Приличам на него в това отношение.

Беше опасно — изкушението да му казвам всичко, да се отпусна изцяло в негово присъствие. Но колата беше като луксозен тъмен пашкул и ме заля усещане за близост с този мъж, когото почти не познавах.

— От години ми разказва за теб. А също за братята и за сестра ти. Когато идваше в салона, ми съобщаваше последните новини за семейството и като че ли вие двамата все спорехте за нещо. Но си личеше, че с теб се гордее най-много. Дори когато се оплакваше от теб, звучеше повече като хвалби.

Гейдж се подсмихна:

— Обикновено не е толкова разговорлив.

— Няма да повярваш какви неща споделят хората над масичката за маникюр.

Той поклати глава, без да откъсва поглед от пътя.

— Татко е последният човек на света, за когото бих допуснал, че ходи на маникюр. Когато научих, че го прави, се запитах каква ли е жената, успяла да го убеди. Както можеш да се досетиш, това предизвика доста догадки в семейството.

Съзнавах, че мнението на Гейдж за мен има огромно значение.

— Никога не съм го молила за нищо — казах аз с натежал от опасения глас. — Никога не съм го възприемала като… нали се сещаш, като татенце… Не е имало никакви подаръци или…

— Либърти — прекъсна ме той внимателно. — Всичко е наред. Разбирам.

— О! — въздъхнах аз дълбоко. — Знам как е изглеждало.

— Веднага разбрах, че не става нищо. Реших, че ако един мъж някога е спал с теб, никога повече няма да те пусне от леглото си.

Мълчание.

Тази преднамерено предизвикателна забележка раздели потока на мислите ми на две — желание и дълбока несигурност. Рядко, може би никога, не бях желала друг мъж толкова силно, колкото Гейдж. Но аз нямаше да съм му достатъчна. Нямах опит, нямах умения. Освен това много лесно се разсейвах по време на секс, така и не успявах да възпра капризите на ума, който точно по средата ми подхвърляше някакви притеснения: „Подписах ли формуляра за училищната екскурзия на Карингтън?“ или пък „Дали в химическото ще могат да заличат петното от кафе на бялата ми блуза?“. С една дума, не бях добра в леглото. И не исках този мъж да го открие.

— Ще поговорим ли за това? — попита Гейдж и аз знаех, че има предвид целувката.

— За кое? — попитах.

Той се засмя тихо.

— Явно не — смили се над мен и ме попита как върви Карингтън в училище. Изпитах облекчение и му разказах за трудностите, които среща сестра ми с математиката и не след дълго той ме забавляваше със спомени за всички щуротии, в които се е забърквал заедно с братята си като малък.

Неусетно стигнахме в ресторанта. Облечен с ливрея камериер ми помогна да сляза от колата, а друг пое ключовете от Гейдж.

— Можем да отидем, където си поискаме — каза Гейдж и ме хвана за лакътя. — Ако това място не ти допада, само ми кажи.

— Сигурна съм, че ще бъде чудесно.

Беше съвременен френски ресторант със стени в светли тонове, с бели ленени покривки и с пиано. След като Гейдж обясни на сервитьорката, че групата от семейство Травис е била сведена от девет до двама, тя ни поведе към една от малките маси в ъгъла, която отчасти беше закрита с подобен на завеса параван и осигуряваше уединение.

Докато Гейдж разглеждаше винената листа, дебела колкото телефонен указател, услужлив келнер напълни чашите ни с вода и постави салфетка на скута ми. След като Гейдж поръча виното, се спряхме на супа от артишок с карамелизирани късчета омар от Мейн, плата с морски охлюв, печен морски език от Доувър с топла салата от новозеландски патладжани и чушки.

— Вечерята ми ще е пътувала повече от мен — казах аз.

Гейдж се усмихна.

— Къде би отишла, ако трябва да избереш едно място?

Въпросът ме оживи. Винаги си бях мечтала да пътувам до места, които бях виждала единствено на снимки в списанията или на кино.

— О, не знам… Най-напред в Париж може би. Или в Лондон, във Флоренция. Когато Карингтън порасне малко, ще спестя достатъчно, за да може двете да се запишем на една от онези обиколки на Европа с автобус…

— Няма да ти хареса да гледаш Европа през прозореца на автобус — каза той.

— Така ли?

— Да. По-добре е да пътуваш с човек, който знае къде да те заведе — той извади мобилния си телефон и го отвори: — Кой?

Усмихнах се и объркано поклатих глава:

— Как така кой?

— Париж или Лондон? Самолетът ще бъде готов след два часа.

Реших да се включа в играта.

— С гълфстрийма ли ще пътуваме, или със сайтешъна?

— За Европа несъмнено с гълфстрийма.

Тогава си дадох сметка, че говори сериозно.

— Но аз дори нямам куфар — казах смаяно.

— Ще купя каквото ти трябва, когато пристигнем.

— Нали каза, че ти е омръзнало да пътуваш.

— Имах предвид деловите пътувания. Освен това бих искал да видя Париж с някой, който не е бил там — гласът му стана по-нежен: — Все едно отново ще го видя за пръв път.

— Не, не, не… Хората не ходят в Европа на първата си среща.

— Напротив.

— Не и хора като мен. Освен това Карингтън ще се уплаши, ако направя нещо толкова спонтанно…

— Проектираш — промърмори той.

— Добре, аз ще се изплаша. Не те познавам достатъчно добре, за да пътувам с теб.

— Това ще се промени.

Смаяно вперих поглед в Гейдж. Беше по-непринуден от когато и да било и в очите му танцуваше смях.

— Какво ти става? — попитах замаяно.

Той поклати глава и се усмихна.

— Не съм сигурен, но ще му се оставя.

 

 

Разговаряхме по време на цялата вечеря. Толкова неща исках да му кажа и за още повече да го попитам. Тричасовият разговор беше едва началото. Гейдж беше добър слушател и явно искрено се интересуваше от миналото ми, от всички подробности, които би трябвало да са му ужасно досадни. Разказах му за мама, за това колко ми липсва и за всички проблеми, които сме имали двете. Разказах му дори за вината, която изпитвах от години — че аз съм виновна, задето мама не се бе сближила особено с Карингтън.

— Навремето смятах, че се намесвам, за да запълня празнина — казах, — но след като почина, се питах дали ако не бях… Ами още от самото начало толкова много обичах Карингтън, че просто взех нещата в свои ръце. Толкова често съм се питала дали не съм виновна за… Не знам как да се изразя…

— Да я маргинализираш?

— Какво означава това?

— Да я изтласкаш встрани.

— Да. Точно това направих.

— Глупости — тихо се възпротиви Гейдж. — Не става така, скъпа. Не си отнела нищо от майка си с това, че си обичала Карингтън — взе ръката ми и обгърна с топлите си пръсти моите. — Струва ми се, че Даяна е била заета със своите проблеми. Вероятно е била признателна, че ти даряваш Карингтън с обичта, която тя не може да й даде.

— Надявам се — промълвих, но не бях убедена докрай. — Аз… Откъде знаеш името й?

Той вдигна рамене:

— Сигурно татко го е споменавал.

В последвалото топло мълчание си спомних, че Гейдж е загубил майка си едва тригодишен.

— Помниш ли нещо за майка си?

Гейдж поклати глава:

— Ава се грижеше за мен, когато бях болен, четеше ми приказки, кърпеше ме, след като бях участвал в сбиване и здравата ме наказваше след това — въздъхна замислено. — Боже, колко ми липсва!

— И на баща ти — направих пауза, преди да се осмеля да кажа: — Неприятно ли ти е, че той си има приятелки?

— Не, разбира се — внезапно се ухили: — Стига ти да не си една от тях.

 

 

Върнахме се в Ривър Оукс в полунощ. Леко залитах след двете чаши вино и няколкото глътки порто, което ни поднесоха с десерта, който се състоеше от френско сирене и от тънки като хартийка филийки хляб от ядки на фурми. Никога през живота си не се бях чувствала толкова добре, може би дори по-добре, отколкото през онези прекрасни мигове с Харди толкова отдавна. Едва ли не се тревожех, че се чувствам така щастлива. Знаех хиляди начини да направя така, че един мъж да не се доближи прекалено до мен. Сексът не беше толкова труден или опасен, колкото близостта.

Само че това смътно притеснение не се задълбочи, защото нещо у Гейдж ме караше да му се доверявам противно на старанието си да не постъпвам така. Питах се колко пъти в живота си съм правила нещо просто защото го искам, без да претеглям последиците.

И двамата се бяхме смълчани, когато Гейдж спря пред къщата. Въздухът пращеше от неизречени въпроси. Все още седях на мястото си и не го поглеждах. Минаха няколко напрегнати и шеметни секунди и аз най-накрая слепешката посегнах към закопчалката на колана си. Без да бърза, Гейдж излезе от колата и мина от моята страна.

— Късно е — подметнах аз небрежно, докато той ми помагаше да изляза.

— Изморена ли си?

Тръгнахме към входната врата. Нощният въздух беше прохладен и ароматен, а облаците преминаваха пред луната на полупрозирни пластове.

Кимнах, за да потвърдя, че съм изморена, макар да не бях. Бях неспокойна. Сега, вече на позната територия, ми беше трудно да не се върна към предишната си предпазливост. Спряхме на прага и аз се обърнах с лице към него. Трудно пазех равновесие на високите токчета. Сигурно съм се олюляла леко, защото той обхвана талията ми, а пръстите му полегнаха в горната част на ханша ми. Моите сключени ръце образуваха малка преграда помежду ни. От устата ми се посипаха думи — благодарих му за вечерята, опитах се да обясня колко ми е било приятно…

Гласът ми заглъхна, когато Гейдж ме придърпа по-наблизо и притисна устни към челото ми.

— Аз не бързам, Либърти. Умея да бъда търпелив.

Държеше ме внимателно, като че ли бях чуплива и се нуждаех от убежище. Колебливо се отпуснах, сгуших се в него и ръцете ми леко се плъзнаха нагоре към раменете му. Всички места, на които се докосвахме, подсказваха колко хубаво може да бъде, колко хубаво ще бъде, и нещо започна да се разгръща в уязвимите части на тялото ми.

Широката му твърда уста се плъзна към бузата ми и я докосна нежно.

— Ще се видим утре сутрин.

И се отдръпна.

Зашеметена, аз го гледах как се спуска по стълбите.

— Чакай — немощно го повиках. — Гейдж…

Извърна се, извил вежди в безмълвен въпрос. Засрамено промълвих:

— Няма ли да ме целунеш за лека нощ?

Тихият му смях се разнесе във въздуха. Бавно се върна до мен и се облегна с една ръка на вратата.

— Либърти, скъпа… — акцентът му се долавяше по-осезаемо от преди. — Мога да бъда търпелив, но не съм светец. Тази вечер мога да се справя само с една целувка.

— Добре — прошепнах.

Пулсът ми се разбунтува, когато той наклони своята тъмната си глава към моята. Докосна ме само с устни и започна да ме дразни лекичко, докато устните ми се разтвориха. Имаше същия неуловим вкус, който ме преследваше вече две нощи, нещо в дъха му и на езика, нещо сладко и упойващо. Опитах се да изсмуча колкото може повече от това и обгърнах шията му с ръце, за да го задържа. От гърлото му се изтръгна тих и мек звук. Дробовете му се движеха неравномерно. Гейдж обхвана с ръка хълбоците ми ниско долу и ме притисна към себе си.

Целуна ме дълго и силно, докато накрая се облегнахме на вратата. Едната му ръка се плъзна нагоре от талията ми, задържа се за миг върху гърдата ми и после рязко се отдръпна. Сложих ръката си върху неговата и тромаво го насочих натам, където го исках, докато пръстите му не обхванаха кръглата издутина. Палецът му описваше кръгове и бавно ме галеше, докато плътта не се стегна в болезнена пъпка. Хвана я с връхчетата на пръстите си и много нежно я стисна. Исках да усетя устата му върху себе си, ръцете му и кожата му, долепени до моята. Нуждаех се от толкова много, от твърде много, а начинът, по който той ме докосваше и целуваше, ме караше да искам невъзможни неща.

— Гейдж…

Той ме обгърна с ръце, за да се опита да възпре безпомощното ми извиване. Устата му се зарови в косата ми.

— Да?

— Моля те… изпрати ме до стаята ми.

Гейдж разбра какво му предлагам и не бързаше да отговори.

— Мога да почакам.

— Не… — обгърнах го с ръка, сякаш се давех. — Не искам да чакаме.