Лайза Клейпас
Захарче (13)

Тринадесета глава

Госпожа Васкес заяви, че изобщо не е изненадана, че съм издържала писмените и практическите изпити с почти максимален резултат. Тя цялата сияеше и обхвана лицето ми със силните си и тесни ръце, като че ли бях любимата й дъщеря.

— Поздравления, Либърти. Ти се труди изключително усърдно. Трябва много да се гордееш със себе си.

— Благодаря ви — дъх не можех да си поема от вълнение. Издържането на изпитите беше силен стимул за гордостта ми, чувствах се способна да постигна всичко. Както казваше майката на Луси, ако можеш да направиш една кошница, можеш да направиш и сто.

Директорката на академията ми даде знак да седна.

— Какво смяташ да правиш сега — да си потърсиш място като стажантка, или да си наемеш салон?

Наемането на салон беше все едно да си свободно практикуващ — наемаш част от салон и плащаш месечен наем. Не ми допадаше особено мисълта, че няма да имам сигурна месечна заплата.

— Клоня по-скоро към мястото като стажантка — казах. — Предпочитам да имам редовна заплата. Двете със сестра ми…

— Разбира се — прекъсна ме тя, преди да успея да обясня. — Смятам, че млада жена с твоите умения и с твоята красота би трябвало да може да си намери добре платено място в хубав салон.

Непривикнала да ме хвалят, аз свих рамене:

— Нима външността има нещо общо?

— Повечето известни салони предпочитат определена външност. Ако отговаряш на профила, толкова по-добре — загриженият й поглед ме накара да се изпъна на стола. Поради безкрайните упражнения по фризьорство и козметика, които учениците правеха един върху друг, бях преминала през огромен брой процедури по маникюр, педикюр, обработка на кожата и боядисване на косата. Никога не бях изглеждала толкова лъскава. В тъмната ми коса имаше изкусно направени карамелени и медни кичури, а след около сто лицеви процедури, кожата ми беше толкова чиста, че не се нуждаех от основа за грима. Малко приличах на една от етно приятелките на куклата Барби — слаба и свежа под капак от прозрачна пластмаса и яркорозов етикет.

— Има един изключително добър салон в Галерия — продължи госпожа Васкес. — Салон „Едно“… чувала ли си за него? Да? Добре познавам управителя. Ако проявяваш интерес, мога да те препоръчам.

— Ще го направите ли? — направо не можех да повярвам на късмета си. — О, госпожо Васкес, не знам как да ви се отблагодаря.

— Много са взискателни — предупреди ме тя. — Може и да не успееш да издържиш още първото интервю, но… — тя замълча и ме изгледа любопитно. — Нещо ми подсказва, че ще се справиш добре там, Либърти.

 

 

Хюстън е дългокрак град, извит като порочна жена след греховна нощ. Големи проблеми и големи удоволствия — това е Хюстън. Но тъй като живеят в щат с общо взето ведри хора, жителите на Хюстън са безкрайно мили, стига да не навлизаш в територията им. Те високо ценят собствеността, тоест земята, и имат особено разбиране по въпроса.

Тъй като е единственият голям американски град, който няма сериозно градоустройство, Хюстън е един продължаващ експеримент под въздействието на силите на свободния пазар, свързани с използването на земята. Можете да се натъкнете на стриптийз клубове и на магазини гиганти, сгушени до благоразумни офис и жилищни сгради, а също така съмнителни сервизи за автомобили и оръжейни магазини непосредствено до бетонни площади и небостъргачи от стъкло. Положението се дължи на факта, че жителите на Хюстън винаги са предпочитали да владеят истински земята си пред контрола от страна на правителството върху организирането на нещата. Те всички с удоволствие плащат цената за тази свобода, въпреки че в резултат нежелани бизнес предприятия никнат като плевели.

В Хюстън новите пари се уважават колкото и старите. Независимо кой си и откъде идваш, добре дошъл си на танците, стига да си платиш билета. Носят се легенди за прочути домакини от Хюстън, които имат относително скромен произход, включително една, която била дъщеря на продавач на мебели, и друга, която започнала като консултант по организирането на тържества. Ако имаш пари и цениш ненатрапчивия добър вкус, ще бъдеш оценен в Далас. Но ако имаш пари, които искаш да пръскаш като стръв за жилещи мравки, мястото ти е в Хюстън.

Привидно градът е ленив и пълен с хора, които вървят и говорят бавно. През повечето време е твърде горещо, за да се размърдаш да свършиш нещо. Само че истинската власт в Хюстън се упражнява от икономиката на движението — също както е в добрия риболов на костур. Градът е изпънат от енергия — личи по контура му с всички високи сгради, които се извисяват нагоре, като че ли възнамеряват да продължат да растат.

Намерих апартамент за двете ни с Карингтън близо до дъгата на шосе 610, недалеч от работата ми в Салон „Едно“. Хората, които живееха в 610, се смятат за нещо като космополити, за хора, които от време на време гледат камерен филм или пият кафе лате. Извън дъгата пиенето на лате се възприема като подозрително доказателство за евентуални либерални убеждения.

Апартаментът се намираше в по-стар комплекс, имаше плувен басейн и пътека за кросове.

— Вече богати ли сме? — попита Карингтън смаяна и впечатлена от размера на основната сграда, както и от факта, че се качвахме до апартамента с асансьор.

Като стажант в Салон „Едно“ щях да печеля по осемнадесет хиляди долара годишно. След приспадането на данъците и на месечния наем от петстотин долара, не ни оставаше много, особено предвид факта, че тук животът беше много по-скъп, отколкото в Уелкъм. Обаче след първата година от практиката ми щяха да ме повишат в младши стилист, а заплатата ми щеше да стане двадесет и няколко хиляди.

За пръв път през живота си бях изпълнена с усещането за нови възможности. Имах диплома и разрешително, а също и работа, която можеше да се превърне в професионална кариера. Имах апартамент от петдесет и шест квадратни метра с бежов мокет и стара хонда, която все още беше в движение. Но най-вече имах лист хартия, на който пишеше, че Карингтън е моя и че никой не може да ми я отнеме.

Записах Карингтън в предучилищна забавачка и й купих кутия за обяд с Малката русалка и маратонки със светлинки отстрани. На първия учебен ден я изпратих до класната стая и се мъчех да преглътна сълзите, когато сестра ми се разрида, вкопчи се в мен и ме умоляваше да не си тръгвам. Дръпнах се настрани до вратата, далеч от разбиращия поглед на учителката, клекнах и изтрих набразденото от сълзи лице на Карингтън с кърпичка.

— Миличка, ще бъде съвсем за кратко. Само за няколко часа. Ще си поиграеш и ще се запознаеш с нови приятели…

— Не искам нови приятели!

— Ще рисувате, ще изработвате красиви неща…

— Не искам да рисувам! — зарови тя лице в гърдите ми. Гласът й прозвуча приглушено от ризата ми. — Искам да се прибера у дома с теб.

Обхванах с длан тила на главицата й и я притиснах силно към ризата си.

— Аз не отивам у дома, миличка. И двете имаме работа, забрави ли? Аз ще се грижа за косите на хората, а ти ще ходиш на училище.

— Моята работа не ми харесва!

Наклоних главата й назад и избърсах носа й.

— Карингтън, хрумна ми нещо. Ето, погледни… — взех ръката й и леко извих китката нагоре. — Ще ти оставя тук една целувка, която ще си носиш целия ден. Гледай — наведох се и притиснах устни към светлата кожа точно под лакътя. Червилото ми остави съвършен отпечатък. — Ето така. Когато усетиш, че ти липсвам, целувката ще ти напомни колко те обичам и че скоро ще дойда да те взема.

Карингтън огледа със съмнение розовата следа, но с облекчение видях, че престана да плаче.

— Иска ми се да имах червена целувка — каза тя.

— Утре ще си сложа червено червило — обещах й. Изправих се и я хванах за ръката. — Ела, миличка. Иди се запознай с децата и ми нарисувай рисунка. Денят ще мине неусетно.

Карингтън подходи към предучилищната забавачка като войник — все едно има дълг, който трябва да изпълни. Но ритуалът с целувката за сбогуване си остана. Когато за пръв път я забравих, учителката се обади в салона и ми каза, че Карингтън е толкова разстроена, че пречи на занятията. Хукнах към училището в обедната си почивка и се срещнах с обляната си в сълзи сестра на вратата на класната стая.

Не ми беше останал въздух и бях доста ядосана.

— Карингтън, нужно ли е да вдигаш такава врява? Не можеш ли да изкараш един ден без целувка на ръката?

— Не — тя упорито протегна ръка, а лицето й бе набраздено от сълзи и намусено.

Въздъхнах и оставих следата от червило.

— Сега ще се държиш ли добре?

— Да — тя заподскача обратно в клас, а аз хукнах обратно на работа.

 

 

Хората винаги забелязваха Карингтън, когато излизахме. Спираха, за да й се полюбуват, задаваха въпроси и се възхищаваха колко е красива. Никой не подозираше, че сме роднини — смятаха, че съм й бавачката, и питаха „От колко време се грижите за нея?“ или „Родителите й сигурно са много горди“. Дори служителката в приемната на новия ни педиатър настоя да отнеса формулярите в дома на Карингтън, за да бъдат подписани от родител или от законен настойник, и ме погледна с нескрит скептицизъм, когато й казах, че съм сестра на Карингтън. Разбирах защо роднинската ни връзка изглежда толкова съмнителна — бяхме различни на цвят. Приличахме на кафява кокошка, снесла бяло яйце.

Малко след като Карингтън стана на четири години, разбрах какво ще бъде да излизам на среща — нищо хубаво. Една от стилистките в салона, Анджи Кийни, ми уреди сляпа среща с брат си Майк. Той неотдавна се беше развел, две години след като се бе оженил за приятелката си от колежа. Според Анджи Майк искал да си намери жена, напълно различна от съпругата му.

— С какво се занимава? — попитах я.

— О, Майк се справя доста добре. Той е главният мениджър по продажбите на „Прайс Парадайс“ — изгледа ме тя многозначително. — Майк е стабиляга.

В Тексас кодовото название на мъж с постоянна работа е „стабиляга“, а за мъж, който няма или не иска работа — „пълен въздух“. И макар да се знае, че стабилягите понякога се превръщат в пълен въздух, обратното се случва рядко.

Написах телефонния си номер, за да може Анджи да го даде на брат си. Майк звънна следващата вечер и на мен ми допадна приятния му глас и непосредствения му смях. Решихме да ме заведе на японски ресторант, защото не бях ходила.

— Ще опитам каквото и да е, освен сурова риба — предупредих го аз.

— Ще ти хареса как я приготвят.

— Добре — реших, че след като милиони хора ядат суши и оживяват, значи и аз може да опитам. — Кога ще ме вземеш?

— В осем.

Чудех се дали ще успея да намеря бавачка, готова да остане до полунощ. Нямах представа колко струва наемането на бавачка. А и как ли щеше да реагира Карингтън, останала насаме с непознат? Карингтън, оставена на благоразположението на някаква чужда жена…

— Страхотно — отвърнах. — Ще видя дали ще успея да намеря бавачка и дали ще има проблеми и ще ти звънна…

— Бавачка ли? — остро ме прекъсна той. — Бавачка за какво?

— За сестра ми.

— А, при теб ли нощува?

Поколебах се и отвърнах:

— Да.

Не бях обсъждала личния си живот с никой в Салон „Едно“. Никой, дори Анджи, не знаеше, че аз съм законният настойник на четиригодишно момиченце. И макар да съзнавах, че трябваше веднага да го кажа на Майк, истината беше, че ми се ходеше на среща. Живеех като монахиня вече цяла вечност. А пък Анджи ме беше предупредила, че брат й не иска да излиза с обременена жена, че иска да започне начисто.

— Какво значи „обременена“? — попитах.

— Живяла ли си с някого, била ли си сгодена или омъжена?

— Не.

— Имаш ли неизлечими болести?

— Не.

— Пристрастявала ли си се към наркотици или към алкохола?

— Не.

— Била ли си осъждана за сериозно или за дребно престъпление?

— Не.

— Психиатрично лечение?

— Не.

— Проблемно семейство?

— Всъщност нямам семейство. Аз съм сирак. Само че…

Преди да успея да й обясня за Карингтън, Анджи ме прекъсна с излиянието:

— Боже мой, ти си идеална! Майк адски ще те хареса!

Формално погледнато, не бях излъгала. Но премълчаването на информация често е едно и също с лъжата, а освен това много хора биха казали, че Карингтън определено е бреме. Според мен щяха адски да сбъркат. Карингтън не беше бреме и не заслужаваше да я поставят наравно с нелечимите болести и с престъпленията. Освен това аз нямаше да осъждам Майк, че е разведен, така че и той не можеше да ме вини, че се грижа за по-малката си сестра.

Първата част от срещата ни мина добре. Майк беше красив мъж с гъста руса коса и с приятна усмивка. Вечеряхме в японски ресторант, чието име не мога да произнеса. За мое учудване келнерката ни заведе на маса, която ми стигаше до коленете, и седнахме на възглавници на пода. За жалост бях обула не толкова любимите си панталони, защото черните ми бяха на химическо. Тези бяха твърде плитки и понеже седяхме на пода, те останаха впити по време на цялата вечеря. И макар сушито да беше красиво аранжирано, затворех ли очи, можех да се закълна, че ям от кофа за рибарска стръв. Въпреки това ми беше приятно, че съм навън в събота вечер и че вечерям в изискан ресторант, а не на място, където заедно с храната раздават и цветни пастели.

Майк беше на около двадесет и пет години, но в него имаше нещо незряло. Не физически… беше хубав и явно беше в добра форма. Но само пет минути след запознанството ни вече ми беше ясно, че още е в плен на брака си, макар разводът вече да бе факт.

Каза ми, че разводът е протекъл мъчително, но бе успял да надхитри жена си, защото тя смятала, че спечелването на кучето е голяма придобивка, а всъщност Майк никога не го бил харесвал. След това ми разказа как са поделили вещите си и как дори са разделили комплект от лампи, за да получат точно поравно.

След вечеря попитах Майк дали иска да дойде в апартамента ми, за да гледаме някой филм, и той прие. Изпитах огромно облекчение, когато стигнахме в апартамента. Тъй като за пръв оставях Карингтън сама с бавачка в Хюстън, през цялото време се бях притеснявала.

Бавачката Британи беше дванадесетгодишно момиче, което живееше заедно със семейството си в същата сграда. Препоръча ми я портиерката. Британи ме увери, че гледа много деца в сградата и че ако възникне проблем, майка й е само два етажа по-долу.

Платих на Британи, попитах я как е минала вечерта и тя ме увери, че двете с Карингтън добре са се разбирали. Направили си пуканки, гледали филмче на Дисни и после Карингтън се изкъпала. Единственият проблем бил да накара Карингтън да остане в леглото.

— Непрекъснато ставаше — безпомощно сви рамене Британи. — Не искаше да заспи. Съжалявам, госпожице…

— Либърти — казах аз. — Няма нищо, Британи. Справила си се прекрасно. Надявам се някой път отново да ни помогнеш.

— Непременно — Британи прибра петнадесетте долара, които й бях дала и на излизане ми махна през рамо.

В този момент вратата на спалнята рязко се отвори и Карингтън се понесе към мен по пижама.

— Либърти! — тя обгърна с ръце краката ми и ме прегърна, все едно не сме се виждали цяла година. — Липсваше ми. Къде беше? Защо се забави толкова? Кой е този мъж с жълтата коса?

Стрелнах с поглед Майк. Макар да се бе насилил да се усмихне, явно моментът не беше подходящ да го представям. Погледът му бавно обиколи стаята, спря за малко върху износеното канапе, върху тук-там олющения лак на масичката. Учудих се, защото усетих как заемам леко отбранителна позиция, как се чувствам неудобно да се погледна през неговите очи.

Наведох се над сестра си и я целунах по главата.

— Това е мой нов приятел. Двамата с него ще гледаме филм, а ти би трябвало да си в леглото. И да спиш. Хайде, Карингтън.

— Искам да дойдеш с мен — възпротиви се тя.

— Не, за мен още е рано да си лягам, но за теб е време. Върви.

— Но аз не съм изморена.

— Не ме интересува. Лягай и затваряй очи.

— Ще ме завиеш ли?

— Не.

— Но ти винаги ме завиваш.

— Карингтън…

— Няма нищо — обади се Майк. — Завий я, Либърти. Аз ще прегледам касетите.

Удостоих го с признателна усмивка.

— Ще отнеме само минутка.

Заведох Карингтън в спалнята и затворих вратата. Като повечето деца Карингтън беше безмилостна, когато усетеше, че има тактическо предимство. Обикновено за мен не представляваше проблем да я оставя да пищи и да врещи, ако нещо не й допадаше. Само че и двете знаехме, че не бих искала да прави сцена пред госта ми.

— Ще си кротувам, ако ми оставиш светната лампата — започна да ме придумва тя.

Наместих я на леглото, дръпнах завивката до гърдите й и й подадох книжка с картинки от нощното шкафче.

— Добре. Не ставай от леглото и… Карингтън, говоря сериозно… Да не съм чула и звук.

Тя отвори книжката:

— Не мога сама да чета думите.

— Знаеш всички думи. Чели сме приказката стотици пъти. Стой тук и се дръж прилично. Иначе…

— Иначе какво?

Изгледах я строго.

— Две думи, Карингтън — мълчи и кротувай.

— Добре — тя се скри зад книгата и се виждаха само двете й ръчички, стиснали корицата от двете страни.

Върнах се в дневната, където Майк седеше сковано на канапето.

В даден момент от ходенето на среща, независимо дали си излизал един или стотици пъти, разбираш точно какво значение ще има този човек за живота ти. Съзнаваш дали той ще бъде важна част от бъдещето ти или пък е само някой, с когото ще си прекарваш времето. Или пък няма да ти пука, ако изобщо не го срещнеш отново. Съжалявах, че поканих Майк в апартамента. Искаше ми се да си тръгне, за да мога да се изкъпя и да си легна. Усмихнах му се.

— Намери ли нещо, което ти се гледа?

Той поклати глава и направи знак към трите филма от видеотеката на масичката.

— Тези вече съм ги гледал — удостои ме със скована усмивка. — Имаш цяла камара детски филмчета. Явно сестра ти често отсяда при теб.

— През цялото време — седнах до него. — Аз съм настойник на Карингтън.

— Значи тя няма да си ходи? — смаяно ме изгледа той.

— Къде да си ходи? — попитах аз не по-малко объркано от него. — Родителите ни са мъртви.

— О! — той отмести поглед от мен. — Либърти, сигурна ли си, че ти е сестра, а не дъщеря?

Как така дали съм сигурна?

— Да не би да ме питаш дали не съм забравила, че съм родила бебе? — попитах аз по-скоро слисана, отколкото ядосана. — Или ме питаш дали не те лъжа? Тя ми е сестра, Майк.

— Извинявай. Извинявай — набърчи чело и заговори забързано: — Просто двете не си приличате. Всъщност няма значение дали си й майка. Резултатът е същият, нали?

Преди да успея да отговоря, вратата на спалнята се отвори рязко. Карингтън влетя в стаята с тревожно разкривено лице.

— Либърти, случи се нещо.

Скочих от канапето, като че ли току-що бях седнала на горещ котлон.

— Как така нещо се случи? Какво? Какво?

— Нещо ми влезе в гърлото без мое позволение.

По дяволите!

Страх обгърна сърцето ми като бодлива тел.

— Какво ти влезе в гърлото, Карингтън?

Лицето й се набръчка и почервеня.

— Късметлийското ми пени — отговори тя и се разплака.

Опитах се да разсъждавам въпреки паниката и си спомних за покафенялото пени, което беше намерила върху килима на пода на асансьора. Карингтън го държеше в една чинийка на нощното ни шкафче.

— Как го глътна? Какво търси това мръсно пени в устата ти?

— Не знам — проплака тя. — Само го поставих там, а то скочи в гърлото ми.

Смътно долавях отзад присъствието на Майк, който мърмореше, че моментът не е подходящ и че може би трябва да си върви. И двете не му обръщахме внимание.

Грабнах слушалката и набрах номера на педиатъра, седнала с Карингтън на скута си.

— Можеше да се задавиш — скастрих я аз. — Карингтън, никога повече не слагай в устата си пенита или каквито и да било монети. Гърлото заболя ли те? Слезе ли чак в коремчето, когато го глътна?

Тя престана да плаче и сериозно размисли над въпросите ми.

— Мисля, че го усещам в сръчния си кош — каза тя. — Заседнало е.

— Няма такова нещо като сръчен кош — сърцето ми биеше лудо. Телефонният секретар ме накара да изчакам. Чудех се дали човек може да се натрови с метали, ако глътне пени. Все още ли правеха пенитата от мед? Дали пенито щеше да заседне някъде в хранопровода на Карингтън и да се налага операция, за да го извадят? Колко щеше да струва такава операция?

Жената отсреща беше дразнещо спокойна, докато й обяснявах спешния случай. Записа си информацията и ми каза, че лекарят ще ми звънне след десет минути. Затворих телефона и продължих да притискам в скута си Карингтън, провесила боси крачета.

Майк се приближи. По изражението му отсъдих, че днешният ден ще остане завинаги запечатан в съзнанието му като пъклената среща. Искаше да си тръгне почти толкова отчаяно, колкото го исках и аз.

— Виж — неловко поде той, — ти си прекрасно момиче и си много симпатична, но… В момента нямам нужда от това в живота си. Просто… нуждая се от необременен човек. Не мога да ти помогна да събереш счупените парчета, защото самият аз имам много такива. Сигурно не разбираш.

Разбирах. Майк искаше момиче без проблеми и без минали преживявания, някоя с гаранция, че никога няма да допуска грешки или да го разочарова.

Впоследствие щях да го съжалявам. Знаех, че много разочарования очакват Майк, докато си търси необременена жена. Но в момента изпитвах раздразнение от него.

Спомних си как Харди винаги ми се притичаше на помощ в подобни моменти, как влизаше в стаята и всичко се променяше, и какво невероятно облекчение изпитвах от присъствието му. Само че Харди нямаше да дойде. При мен беше просто един безполезен мъж, на когото дори не му хрумваше да попита дали не може да помогне с нещо.

— Добре — опитах се да прозвуча нехайно. Исках да му подхвърля нещо, както човек се избавя от улично куче. — Благодаря ти за срещата, Майк. Ние ще се оправим. Нали нямаш нищо против да не те изпращам…

— Разбира се — забързано отговори той, — разбира се — и изчезна.

— Ще умра ли? — попита Карингтън, по-скоро заинтригувана и съвсем леко притеснена.

— Само ако те пипна с още някое пени в уста! — заканих й се аз.

Педиатърът се обади и прекъсна неистовото ми бъбрене.

— Госпожице Джоунс, сестра ви дави ли се, има ли хрипове?

— Не се дави — погледнах Карингтън в лицето. — Дай да чуя как дишаш, миличка.

Тя се подчини въодушевено и започна да диша силно като перверзник по телефона.

— Няма хрипове — осведомих лекаря и се обърнах към сестра си. — Стига толкова.

Чух как лекарят се засмя.

— Карингтън ще се оправи. Просто проверявайте изпражненията й през следващите няколко дни, за да проследите дали ще изхвърли монетата. Ако не я намерите, ще трябва да й направим рентгенова снимка, за да се уверим, че не е заседнала някъде. Но почти ви гарантирам, че ще откриете пенито в гърнето.

— Не може ли да ми гарантирате сто процента — попитах аз. — „Почти“ не ми върши работа днес.

Той отново се засмя.

— Обикновено не давам стопроцентна гаранция, госпожице Джоунс, но за вас ще направя изключение. Давам ви пълна гаранция, че пенито ще се появи в гърнето до четиридесет и осем часа.

През следващите два дни се наложи да ръчкам в тоалетната с тел всеки път, когато Карингтън се изходеше. Най-сетне намерих пенито. През следващите няколко месеца Карингтън разказваше на всеки, проявил готовност да я изслуша, за късметлийското пени, което имала в стомахчето си. Уверяваше ме, че е само въпрос на време да ни се случи нещо голямо.