Лайза Клейпас
Захарче (7)

Седма глава

През първите шест седмици от живота на Карингтън ние развихме навици, които после се оказа невъзможно да нарушим. Някои от тях ни останаха за цял живот.

Мама се възстановяваше бавно — и физически, и душевно. Раждането на бебето я беше изчерпало по неразбираеми за мен начини. Продължаваше да се смее и да се усмихва, продължаваше да ме прегръща и да пита как е минало в училище. Теглото й намаля и изглеждаше почти каквато беше преди. Не можех да кажа какво не бе наред — просто бе неуловимо заличаване на нещо, което преди го имаше.

Според госпожица Марва мама просто била изморена. По време на бременност тялото ти девет месеца се променяло и било нужно поне толкова време, за да се възстанови. Главното според нея било да дадем на мама много разбиране и помощ.

Исках да помогна, не само заради мама, а и защото безумно обичах Карингтън. Обичах всичко, свързано с нея — копринената бебешка кожа и платинените къдрици, начина, по който се пръскаше в коритото като малка русалка. Очите й бяха станали синьо-зелени точно като пастата за зъби „Аква фреш“. Погледът й ме следеше навсякъде, а съзнанието й беше пълно с мисли, които още не можеше да изрече.

Приятелите и животът ми не ме интересуваха колкото бебето. Разхождах Карингтън в количката й, хранех я и си играех с нея, слагах я да спи. Това невинаги беше лесно. Карингтън беше капризно бебе, което се стесняваше да има колики.

Педиатърът каза, че за да постави официално диагнозата колики, бебето трябва да плаче по три часа на ден. Карингтън плачеше около два часа и петдесет и пет минути, а през останалото време от деня капризничеше. Аптекарят забърка някаква смес, която нарече „сироп против колики“ — млечна на цвят течност, която миришеше на женско биле. По няколко капки преди и след хранене като че ли помогнаха малко на Карингтън.

Тъй като кошчето й беше в моята стая, обикновено първа я чувах нощем и аз се заемах да я успокоя. Карингтън се будеше три или четири пъти на нощ. Скоро свикнах да й приготвям шишетата и да ги подреждам в хладилника, преди да си легна. Започнах да спя леко, притиснала едното си ухо към възглавницата, а с другото очаквах да чуя сигнал от Карингтън. Веднага щом я чуех да сумти и да мрънка, скачах от леглото, хуквах да стопля шише в микровълновата и влетявах обратно. Най-добре беше да я хвана още отрано. Разревеше ли се сериозно, щеше да ми е нужно доста време да я успокоя.

Облягах се в удобното кресло и накланях шишето така, че Карингтън да не смуче въздух, докато пръстчетата й потупваха моите. Бях толкова изморена, че почти не бях на себе си, бебето също беше изморено, защото двете се опитвахме да вкараме млечната смес в стомахчето му по-бързо и отново да заспим. След като изпиеше около сто и двадесет милилитра, аз я поставях в скута си и тялото й се огъваше през опорната ми ръка като плюшена играчка. Веднага щом се оригнеше, я връщах в кошчето и изпълзявах обратно в леглото като ранено животинче. Никога не съм допускала, че мога да стигна до такова изтощение, което да е действително болезнено, нито пък, че е възможно сънят да е толкова ценен, че да съм готова да си продам душата за още един час.

Не е чудно, че след началото на учебната година бележките ми не бяха впечатляващи. Нещата продължаваха да бъдат наред по предмети, които винаги са ми били лесни — английски, история и обществознание. Само че математиката беше невероятно трудна. Всеки ден изоставах все повече. Всеки пропуск в познанията ми правеше следващия урок много по-труден, докато накрая вече влизах в час по математика със свит корем и с пулс като чихуахуа. Големият тест по средата на срока щеше да бъде моментът на изпитание и аз щях да получа толкова ниска бележка, че да бъда обречена на провал през остатъка от учебния срок.

В деня преди теста бях развалина. Тревогата ми се предаде и на Карингтън, която плачеше, когато я вземех на ръце, и направо пищеше, когато я оставех. Точно този ден приятелите на мама от службата я поканили на вечеря, което означаваше, че няма да се прибере преди осем или девет. Смятах да помоля госпожица Марва да погледа Карингтън още няколко часа, само че тя ме посрещна на вратата с притисната до главата торбичка с лед. Имала мигрена и веднага след като взема бебето, щяла да изпие някакво лекарство и да си легне.

Нямаше никакво спасение за мен. Дори да имах време да уча, това едва ли щеше да промени нещо. Изпълнена с отчаяние и непоносима безпомощност, притисках Карингтън към гърдите си, докато тя врещеше на ухото ми. Исках да я накарам да спре. Изкушавах се да запуша устата й с ръка, каквото и да е, само и само шумът да спре.

— Престани — вбесено казах аз. Очите ми смъдяха и се пълнеха със сълзи. — Веднага престани да плачеш.

Гневът в тона ми накара Карингтън да се разреве още по-силно, докато не се задави. Сигурна бях, че ако ни чуе някой извън караваната, със сигурност ще си помисли, че убиват човек.

На вратата се почука. Запрепъвах се натам слепешката и се молех да е мама, молех се вечерята й да е била отменена и тя да се прибира по-рано. Отворих вратата с мятащото се бебе на ръце и през замъглени от сълзи очи съзрях високата фигура на Харди Кейтс. О, Боже! Не можех да реша дали той е човекът, когото най-много искам да видя, или пък последният човек, когото искам да видя.

— Либърти… — озадачено ме изгледа той на влизане. — Какво става? Бебето добре ли е? Ударила ли си се?

Поклатих глава и се опитах да му отговоря, но изведнъж се разплаках като Карингтън. Въздъхнах облекчено, когато той взе бебето от ръцете ми. Харди я постави на рамото си и тя веднага се успокои.

— Реших да се отбия да видя как си — каза той.

— О, направо страхотно — казах аз и изтрих с ръкав стичащите се от очите ми сълзи.

Със свободната си ръка Харди се пресегна и ме придърпа към себе си.

— Кажи ми — промърмори той в косата ми. — Кажи ми какво не е наред.

Ридаейки, му разказах за математиката, за бебето, за недоспиването, а ръката на Харди бавно галеше гърба ми. Явно никак не се тревожеше, че държи в прегръдките си две ревящи момичета, а просто ни прегръщаше, докато караваната не утихна.

— В задния ми джоб има носна кърпа — каза той и устните му докоснаха леко мократа ми буза. Бръкнах в джоба и леко се изчервих, когато пръстите ми докоснаха стегнатото му дупе. Покрих носа си с кърпата и шумно духнах. Веднага след това Карингтън се оригна силно. Поклатих глава сразена, твърде изморена, за да се срамувам, задето двете със сестра ми бяхме отвратителни, създавахме неприятности и бяхме извън контрол.

Харди се засмя. Наведе главата ми назад и се взря в зачервените ми очи.

— Изглеждаш ужасно — откровено каза той. — Болна ли си, или си просто изморена?

— Изморена съм — изграках аз.

— Върви да си легнеш — погали косата ми той. Звучеше толкова хубаво, толкова невъзможно, че се наложи да стисна зъби, за да превъзмогна поредното ридание.

— Не мога… бебето… тестът по математика…

— Върви да си легнеш — повтори той нежно. — Ще те събудя след един час.

— Но…

— Не спори — побутна ме той към спалнята. — Върви. Усещането да отстъпя отговорността на някой друг, да го оставя той да поеме нещата в ръцете си, за мен бе неописуемо облекчение. Помъкнах се към спалнята си, все едно минавах през движещи се пясъци, и се проснах в леглото. Измъченото ми съзнание твърдеше, че не е трябвало да товаря Харди. Трябваше поне да му обясня как да напълни шишетата с млечната смес, къде са кърпичките и памперсите. Само че заспах веднага щом главата ми докосна възглавницата.

 

 

Сякаш бяха минали едва пет минути, преди да усетя ръката на Харди на рамото си. Изстенах, надигнах се и го погледнах с помътен поглед. Всяка фибра на тялото ми протестираше, че трябва да става.

— Мина един час — прошепна той.

Изглеждаше толкова свеж и самоуверен и излъчваше такава жизненост, когато се наведе над мен. Сякаш имаше неизчерпаема сила и на мен ми се прииска да имам съвсем малко от нея.

— Ще ти помогна в ученето — каза той. — Страхотен съм по математика.

Отвърнах намусено като наказано дете.

— Не си прави труда. Нищо не може да ми помогне.

— Не е така. Когато приключим, ще знаеш всичко, което трябва да се знае.

Осъзнах, че в караваната е тихо — прекалено тихо, — и надигнах глава.

— Къде е бебето?

— При Хана и майка ми. Ще се погрижат за нея няколко часа.

— Те… те… те не могат! — направо щях да получа сърдечен удар само като си представих крехката си сестра под грижите на госпожа Джуди, която изповядваше принципа „пестиш ли пръчката, глезиш детето“. Рязко се надигнах и седнах.

— Разбира се, че могат — каза Харди. — Оставих им Карингтън заедно с торбата с пелените и две шишета млечна смес. Всичко ще е наред — той се ухили на изражението ми. — Не се тревожи, Либърти. Няма да умре, ако прекара един следобед при майка ми.

Срамувам се да призная, че се наложи Харди да ме придумва и дори да ме заплашва, за да стана от леглото. Несъмнено, помислих си кисело, повече е свикнал да примамва момичетата в леглото, отколкото извън него. Заклатушках се към масата и тежко се отпуснах на един стол. Там бяха подредени купчина книги, листове на квадратчета и три подострени молива. Харди отиде в кухнята и се върна с чаша кафе с много сметана и захар. Майка ми обичаше да пие кафе, но аз не го понасях.

— Не обичам кафе — кисело казах аз.

— Тази вечер обичаш. Изпий го.

Съчетанието от кофеин, тишина и безмилостното търпение на Харди започна да прави чудеса с мен. Той методично се залови да ми обяснява, решаваше задачите така, че да схвана принципа, отговаряше на едни и същи въпроси отново и отново. Научих повече за един следобед, отколкото за седмици в училище. Постепенно правилата, които ми се бяха стрували толкова трудни, започнаха да стават по-разбираеми.

Някъде по средата Харди направи почивка и проведе два телефонни разговора. Първият, за да поръча голяма пица пеперони, която щяха да доставят след четиридесет и пет минути. Вторият разговор беше много по-интересен. Приведох се над един учебник и над листа на квадратчета и се престорих на погълната от един логаритъм, а Харди отиде в дневната и заговори тихо:

— … тази вечер няма да мога. Не, сигурен съм — направи пауза, докато човекът отсреща отговори. — Не, не мога да ти обясня. Важно е… трябва да приемеш думата ми… — явно имаше известни оплаквания, защото той каза още няколко неща, които звучаха успокоително, и повтори „скъпа“ няколко пъти.

След разговора Харди се върна при мен със старателно подготвено безизразно изражение. Знам, че трябваше да се чувствам виновна, задето бях провалила плановете му за вечерта, особено ако бяха свързани с гадже. Само че не се чувствах. Признах си мислено, че съм подла и низка личност, защото бях адски доволна от развитието на събитията.

Продължихме заниманията по математика, доближили глави над масата. Бяхме в пашкула на караваната, докато навън се спускаше мрак. Струваше ми се странно да не усещам присъствието на бебето, но освен това изпитвах и облекчение.

Когато пристигна пицата, я излапахме набързо, навивайки пускащите пара триъгълници, за да не изпуснем парчетата сирене.

— Е, още ли излизаш с Гил Минси? — попита Харди прекалено небрежно.

Не бях говорила с Гил от месеци не поради враждебност, а защото крехката ни връзка се бе разпаднала още в началото на лятото. Поклатих глава в отговор:

— Не, той ми е само приятел. Ами ти? Излизаш ли с някого?

— Нищо специално — Харди отпи от студения чай и ме погледна замислено. — Либърти, говорила ли си с майка си за това колко време прекарваш с бебето?

— Какво искаш да кажеш?

Той ме изгледа укорително:

— Знаеш какво имам предвид. Всички тези грижи за бебето. Събуждаш се заедно с него всяка нощ. Тя като че ли ти е по-скоро бебе, а не сестра. Това е твърде много за теб. Нуждаеш се от време за себе си… за да се забавляваш… да излизаш с приятели. И с гаджета — пресегна се и погали лицето ми отстрани, а пръстът му мина по руменеещата ми скула. — Изглеждаш толкова изморена… — прошепна той. — Иска ми се да… — но замълча и преглътна думите.

Помежду ни надвисна тежко мълчание. Бурна повърхност и още по-дълбоки течения отдолу. Твърде много неща исках да му доверя… Тревожната дистанцираност на мама от бебето и изпълнения с вина въпрос дали по някакъв начин не й бях отнела Карингтън, или просто се бях заела да запълня празнината. Исках да споделя с него собствените си копнежи и страха, че никога няма да обичам друг колкото него.

— Време е да вземем бебето — каза Харди.

— Добре — наблюдавах го, докато отиваше към вратата. — Харди…

— Да? — спря, без да се обръща.

— Аз… — гласът ми заглъхна и се наложи да си поема дълбоко въздух, преди да продължа. — Невинаги ще бъда твърде малка за теб.

Той продължаваше да не ме гледа.

— Когато пораснеш достатъчно, вече ще съм заминал.

— Ще те чакам.

— Не искам да ме чакаш — вратата тихо щракна.

Изхвърлих празната кутия от пицата и пластмасовите чаши и избърсах масата и плотовете. Тревогата отново ме налягаше, само че този път имах причина да смятам, че може и да оцелея на следващия ден.

Харди се върна с Карингтън, която беше кротка и се прозяваше, а аз се втурнах да я взема.

— Сладко бебче, сладка малка Карингтън — изгуках аз. Тя се намести в обичайното си положение на рамото ми и усетих сладката тежест на главицата върху шията си.

— Тя е добре — каза Харди. — Явно е имала нужда да си почине от теб, както и ти от нея. Мама и Хана са я изкъпали и нахранили, така че вече е готова да си ляга.

— Алилуя — прочувствено възкликнах аз.

— Ти също трябва да поспиш — той докосна лицето ми и палецът му поглади крайчеца на веждата ми. — Ще се справиш на теста, миличка. Само не изпадай в паника. Стъпка по стъпка, и ще изкараш.

— Благодаря ти — казах. — Не беше длъжен да правиш това. Не знам защо го направи. Аз наистина…

Пръстите му, леки като перца, притиснаха устните ми.

— Либърти, нали знаеш, че за теб съм готов на всичко? — прошепна той.

Преглътнах мъчително.

— Но ти… страниш от мен.

Той разбра какво искам да кажа.

— И това правя заради теб — бавно долепи челото си до моето, а бебето остана гушнато помежду ни.

Затворих очи и си помислих: „Позволи ми да те обичам, Харди, позволи ми“.

— Обади ми се, ако имаш нужда от помощ — промърмори той. — Мога да ти помагам така, като приятел.

Извърнах лицето си, докато устата ми докосна гладко избръснатата му буза. Затаи дъх и не помръдна. Потърках с нос меката му буза, твърдата му челюст, насладих се на докосването. Останахме така няколко секунди, без да се целуваме, погълнати от близостта си. Никога преди не бях правила това с Гил или с друго момче, никога костите ми не се бяха втечнявали, никога тялото ми не бе разтърсено от копнежи, каквито не съм изпитвала преди. Желанието ми към Харди беше различно от желанието ми към всеки друг.

Потънала в мига, реагирах бавно, когато чух вратата шумно да се отваря. Майка ми се бе върнала. Харди се дръпна от мен, изтрил от лицето си всякакви чувства, само че въздухът бе натежал от емоция.

Мама влезе в караваната с пълни ръце — яке, ключове и кутия с храна за вкъщи от ресторанта. Само с един поглед обхвана случващото се и се усмихна.

— Здрасти, Харди. Какво търсиш тук?

Намесих се, преди той да успее да отговори:

— Помогна ми да уча за теста по математика. Как мина вечерята, мамо?

— Добре — тя остави нещата върху кухненския плот и дойде да вземе бебето от мен. Карингтън протестира при смяната, главата й отскочи, лицето й се зачерви. — Шшшт — успокои я мама и я поклати лекичко няколко пъти, докато тя се укроти.

Харди промърмори нещо за довиждане и тръгна към вратата. Мама заговори със старателно премерен тон:

— Харди, признателна съм ти, че си дошъл да помогнеш на Либърти да учи, но не смятам, че трябва да оставаш насаме с дъщеря ми.

Шумно си поех въздух. Стори ми се ужасна проява на лицемерие от страна на мама, родила бебе без баща, да забива клин между мен и Харди, при положение че не бяхме направили нищо неприлично. Исках да го кажа и щях да влоша нещата.

Но Харди ме изпревари, приковал със светлите си очи тези на майка ми:

— Мисля, че имате право.

И излезе от караваната.

Идеше ми да се разкрещя на майка си, да я обстрелям с думи като със стрелички дартс. Тя беше себична. Искаше да платя за детството на Карингтън със своето детство. Ревнуваше, че някой ме обича, след като в живота й нямаше мъж. Освен това не беше честно толкова често да излиза с приятели, вместо да стои у дома с бебето си. Толкова много ми се искаше да кажа тези неща, че едва не се задуших под бремето на неизречените думи. Само че аз винаги съм насочвала гнева си навътре, като тексаски гущер, който си изяжда опашката.

— Либърти… — нежно подхвана мама.

— Лягам си — казах. Не исках да слушам мнението й какво е най-добре за мен. — Утре имам тест.

Отидох в стаята си с бързи крачки и затворих вратата със страхливо полузатръшване, а би трябвало да имам смелостта да я тресна. Поне изпитах подло и мимолетно удовлетворение, когато чух бебето да плаче.