Лайза Клейпас
Захарче (6)

Шеста глава

Когато родилните болки на мама най-сетне започнаха в края на май, терминът й вече беше минал.

В югоизточен Тексас пролетта е подъл сезон. Има красиви гледки, поразителни полета с лупинус, цъфтят мексиканските кестени и дивият рожков, раззеленяват се изсъхнали ливади. Само че пролетта е и сезонът, когато жилещите мравки отново започват да си строят мравуняците, след като са бездействали цяла зима, а в залива се разразяват бури, които посипват гръмотевици, мълнии и торнадо. Нашата област беше разкъсвана от торнадо, които се връщаха за ненадейно повторно нападение, устремно се спускаха по реките, по главните улици и по други места, където едно торнадо не би трябвало да минава. Имаше и бели торнада, смъртоносна въртяща се пяна, която се появяваше посред бял ден много след като хората смятаха, че бурята вече е отминала.

Всяко торнадо представляваше заплаха за паркинга с караваните заради природния закон, според който такива места привличат неудържимо природните бедствия. Според учените това е мит — вихрите торнадо са привлечени към караваните толкова, колкото и към всичко останало, само че това не можеше да заблуди жителите на Уелкъм. Появеше ли се торнадо в или около града, то се насочваше или към нашето ранчо с караваните, или към квартал на Уелкъм, наречен Щастливи хълмове. Загадка е защо това място се казва така, понеже местността е равна като тортила и е само половин метър над морското равнище.

Както и да е, Щастливи хълмове беше квартал с двуетажни къщи, наричани „големите клечки“ от всички останали жители на Уелкъм, които трябваше да се задоволят с едноетажни ранчо. Този квартал беше удрян от торнадо почти толкова пъти, колкото и нашето ранчо с каравани, и хората посочваха това като пример за еднаквата вероятност торнадо да удари заможен квартал и паркинг с каравани.

Само че един от обитателите на Щастливи хълмове, господин Клем Котъл толкова се бе уплашил от бяло торнадо, преминало през предния му двор, че провел известно проучване на имота и открил мръсна тайна: кварталът Щастливи хълмове се оказал построен върху останките от стар паркинг за каравани. Според Клем това бил гаден номер, защото той никога не би си купил къща на мястото на предишен паркинг за каравани. Все едно да си търсиш белята. Равносилно било на това да строиш върху старо индианско гробище.

Попаднали в капана на къщи, разобличени като магнити за торнадо, собствениците на имоти в Щастливи хълмове се възползвали максимално от положението, като обединили усилията си и построили комунален заслон от бури. Представляваше бетонна стая, наполовина под земята и укрепена с пръст от всички страни, в резултат на което в Щастливи хълмове най-сетне се бе появило едно възвишение.

Само че в нашето ранчо „Лупинус“ нямаше нищо подобно на заслон. Ако през паркинга преминеше торнадо, с всички нас щеше да бъде свършено. Съзнанието за това ни настройваше повече или по-малко фаталистично по отношение на природните бедствия. И както става в много други житейски ситуации, никога не бяхме готови за беда.

Случеше ли се, просто правехме всичко по силите си да се махнем оттам.

Болките на мама започнаха посред нощ. Към три часа сутринта усетих, че е станала и се движи из къщи, затова и аз станах и отидох при нея. И бездруго ми бе почти невъзможно да спя, тъй като валеше. Преди да се преместим в ранчото „Лупинус“, винаги бях смятала, че дъждът успокоява, но когато вали върху тенекиения покрив на каравана, шумът съперничи на децибелите в самолетен хангар.

С помощта на таймера на фурната измерих през колко време са контракциите на мама и когато станаха през осем минути, се обадихме на гинеколога. След това звъннахме на госпожица Марва да ни откара в семейната клиника — местен филиал на хюстънска болница.

Аз тъкмо бях взела шофьорска книжка и макар да смятах, че съм доста добър шофьор, мама каза, че ще се чувства по-спокойна, ако ни откара госпожица Марва. Честно казано, мислех, че ще е много по-безопасно да карам аз, тъй като шофирането на госпожица Марва беше в най-добрия случай творческо, а в най-лошия — потенциално бедствие. Госпожица Марва се носеше безцелно, завиваше от погрешното платно, превишаваше разрешената скорост или пък намаляваше прекалено в зависимост от хода на разговора и натискаше педала на газта до дупка на жълт светофар. Бих предпочела да шофира Боби Рей, но двамата с госпожица Марва бяха скъсали един месец по-рано поради подозрения в изневяра. Тя заяви, че той може да се върне, когато реши в коя барака ще си държи инструментите. След раздялата им двете с госпожица Марва ходехме на църква сами, а аз се молех по целия път дотам и обратно.

Мама беше спокойна, но бъбрива и отдадена на спомени за деня на моето раждане.

— Баща ти беше толкова неспокоен, докато те раждах, че се спъна в куфара и едва не си счупи крака. После пък караше толкова бързо, че му креснах да намали или ще шофирам сама. Не остана в родилната зала заедно с мен — притесняваше се, че ще се пречка. А когато те видя, Либърти, се разплака и каза, че ти си любовта на живота му. Никога преди не го бях виждала да плаче…

— Много трогателно, мамо — казах аз и извадих списъка си, за да проверя дали сме сложили всичко необходимо в платнената чанта. Бях я приготвила още преди месец и я бях проверила стотици пъти, но още се притеснявах дали не сме забравили нещо.

Бурята бе станала още по-силна и цялата каравана се тресеше от гръмотевиците. Макар да бе седем сутринта, беше тъмно като нощ.

— Мамка му! — изругах аз, защото си казах, че рискуваме живота си, ако се возим с госпожица Марва в такова време. Щеше да се изсипе порой и нейният нисък пикал „Пинто“ нямаше да стигне до клиниката.

— Либърти! — възкликна мама учудено и неодобрително. — Никога досега не съм те чувала да ругаеш. Надявам се, че приятелите ти от училище не ти влияят.

— Извинявай — казах аз и се опитах да надникна през набраздения от струйки дъжд прозорец.

И двете подскочихме при внезапния тропот на градушка по покрива — гърмящ дъжд от парчета лед. Все едно някой сипеше монети върху къщата ни. Изтичах до вратата, отворих я и огледах ледените късове по земята.

— Колкото топчета са — съобщих. — И няколко топки за голф.

— Мамка му! — изруга на свой ред мама и обгърна с ръце болезнения си корем.

Телефонът звънна и мама вдигна.

— Да? Здравей, Марва, аз… Ти какво? Сега ли? — послуша известно време. — Добре. Да, вероятно си права. Добре, ще се видим там.

— Какво? — попитах аз ядосано, когато тя затвори. — Какво каза?

— Каза, че главният път вероятно вече е наводнен и че колата й няма да успее да мине. Затова е повикала Харди, който идва да ни вземе с неговия пикал. И понеже има място за трима, той ще закара нас и ще се върне за Марва.

— Слава Богу! — възкликнах аз и тутакси ми олекна.

Пикапът на Харди можеше да прегази отвсякъде.

Чаках на вратата и гледах през пролуката. Градушката беше престанала, но дъждът продължаваше и понякога проникваше на студени полегати струи през тесния отвор на вратата. От време на време поглеждах към мама, която се бе свила в ъгъла на канапето. Личеше си, че болките се засилват — вече не бърбореше и се бе затворила в себе си, за да се съсредоточи върху безмилостния процес, който протичаше в тялото й.

Чух я тихо да промълвява името на баща ми. Остра като игла болка прониза гърлото ми. Името на баща ми, докато раждаше дете от друг мъж.

Губиш ума и дума първия път, когато видиш свой родител в безпомощно положение, когато усетиш, че сте си сменили местата. Сега аз носех отговорност за мама. Татко го нямаше, за да се погрижи за нея, но знаех, че би искал аз да го сторя. Нямаше да предам доверието и на двамата.

Синият пикал на семейство Кейтс спря отпред и Харди тръгна към вратата. Носеше подплатено с кожи непромокаемо яке с изображение на пантера върху гърба. Изглеждаше едър и компетентен, влезе в караваната и плътно затвори вратата зад гърба си. Преценяващият му поглед се плъзна по лицето ми. Примигнах изненадано, когато ме целуна по бузата. Приближи се към майка ми, приклекна и я попита внимателно:

— Какво ще кажете за едно возене с пикала, госпожо Джоунс?

Тя успя немощно да се засмее:

— Мисля да се съглася с теб, Харди.

Той се изправи и отново погледна към мен.

— Трябва ли да занеса нещо в пикапа? Сложил съм платнището на багажника, така че ще се запази съвсем сухо.

Хукнах да взема сака и му го подадох. Той се запъти към вратата:

— Не, чакай — спрях го аз, броейки предметите в ръката му. — Трябва да вземем и касетофона. И това… — подадох му голям цилиндър с приспособление, което приличаше на отвертка.

Харди го изгледа с искрена тревога.

— Какво е това?

— Ръчна помпа.

— За какво? Не, няма значение, не ми казвай.

— За топката за раждане — отидох в спалнята си и донесох голяма наполовина надута топка. — Занеси и това — забелязах смайването му и казах: — Ще я надуем докрай, когато стигнем в клиниката. Използва гравитацията, за да подпомогне раждането, а когато седнеш, оказва натиск върху…

— Схващам — побърза да ме прекъсне Харди, — няма нужда от обяснения — той занесе багажа в пикала и веднага се върна. — Бурята временно утихва. Трябва да тръгваме, преди отново да се развихри. Госпожо Джоунс, имате ли дъждобран?

Мама поклати глава. Бременна нямаше да може да навлече стария си дъждобран. Без да продума, Харди свали якето си и й помогна да пъхне ръце в ръкавите, все едно е дете. Не се закопча докрай над корема й, но я покри почти цялата.

Докато Харди водеше мама към пикала, аз ги последвах с цяла купчина хавлиени кърпи. Тъй като водата все още не беше изтекла, реших, че е най-добре да сме подготвени.

— Тези за какво са? — попита Харди, след като намести майка ми на предната седалка. Трябваше да викаме, за да се чуваме в бурята.

— Никога не се знае кога могат да ти потрябват кърпи — отговорих аз, защото смятах, че е излишно да го разстройвам с допълнителни обяснения.

— Когато майка ми раждаше Хана и момчетата, носеше само една книжен плик, четка за зъби и нощница.

— За какво беше книжният плик? — попитах аз, тутакси обзета от безпокойство. — Да изтичам ли да взема?

Той се засмя и ме вдигна на предната седалка до мама.

— За да сложи в него четката за зъби и нощницата. Да тръгваме, скъпа.

Пороят вече бе превърнал Уелкъм в поредица малки островчета. Човек можеше да стигне от едно място до друго, ако познава пътищата достатъчно добре, за да прецени къде потоците могат да бъдат прекосени. Ако водата е малко повече от половин метър, колата започва да плава. Харди майсторски се придвижваше из Уелкъм, като заобикаляше, за да избегне ниските участъци. Вървеше по черни пътища, минаваше през паркинги и караше пикапа през потоците вода, докато от мокрите гуми не бликваха фонтани.

Изумих се от присъствието на духа на Харди, как само бъбреше с мама, за да я разсейва. Единственият признак за напрежение беше бръчката между веждите му. Най-любимото нещо за един тексасец е да се изправи срещу стихиите. Тексасците изпитват някаква свадлива гордост от бурното време в щата. Епични бури, убийствена жега, ветрове, които едва ли не ще смъкнат пласт от кожата ти, безкрайно разнообразие от урагани и торнадо. Колкото и да е лошо времето, каквито и затруднения да създава, тексасецът ги посрещна с варианти на един-единствен въпрос: „Достатъчно ли ти е топло?… Достатъчно ли ти е мокро?… Достатъчно ли ти е сухо?“ и така нататък.

Наблюдавах ръцете на Харди на волана, лекото и уверено докосване, мокрите петна по ръкавите му. Толкова го обичах, обичах безстрашието му, силата му, дори амбицията му, която един ден щеше да ми го отнеме.

— Само още няколко минути — промърмори Харди, когато усети погледа ми. — Ще ви закарам и двете здрави и читави.

— Сигурна съм — казах аз, докато чистачките безпомощно се мятаха срещу пороя, който се сипеше върху стъклото.

Веднага щом пристигнахме в клиниката, отведоха мама в количка, за да я подготвят, а двамата с Харди занесохме багажа в родилната зала. Беше пълна с апарати и монитори, имаше и един кувьоз, който приличаше на космически кораб за бебета. Само че видът на стаята бе смекчен от надиплените пердета, от бордюра на парапета с изрисувани патета и гъсета и от един люлеещ се стол с карирани възглавнички.

Набита медицинска сестра с посребрени коси се движеше из стаята, проверяваше апаратите и нагласяше височината на леглото. Когато двамата с Харди влязохме, тя каза строго:

— В родилната зала може да влизат само родилките и съпрузите. Седнете в чакалнята в дъното на коридора.

— Няма съпруг — казах аз малко предизвикателно, като видях как леко извива вежди. — Ще остана да помогна на мама.

— Разбирам. Но гаджето ти трябва да излезе.

По лицето ми плъзна топла червенина:

— Той не ми е…

— Няма проблем — непосредствено я прекъсна Харди. — Повярвайте, госпожо, изобщо не бих искал да се пречкам.

Строгото лице на сестрата се отпусна и по него се разля усмивка. Харди оказваше такова въздействие върху жените.

Извадих от сака цветна папка и я подадох на сестрата.

— Госпожо, ще ви бъда признателна, ако прочетете това.

Тя изгледа подозрително светложълтата папка. Бях принтирала отгоре надписа:

„Родилен план“

И я бях украсила със стикери с биберони и щъркели.

— Какво е това?

— Очертала съм предпочитанията ни относно процеса на раждане — обясних й аз. — Бихме искали приглушено осветление и възможно най-голямо спокойствие, освен това ще пуснем с касетофон природни звуци. Бихме искали да поддържаме подвижността на майка ми, докато не стане време за епидуралната упойка. По отношение на болкоуспокояващите… тя няма нищо против демерол, но искахме да се консултираме с лекаря относно нубан. И моля ви, не пропускайте да прочетете бележките за епизиотомията.

Сестрата с измъчен вид взе плана за раждане и излезе.

Връчих ръчната помпа на Харди и включих касетофона.

— Харди, преди да тръгнеш, би ли напомпал родилната топка? Не докрай. Най-добре е на осемдесет процента.

— Разбира се. Нещо друго?

Кимнах.

— В сака има три четвърти чорап, пълен с ориз. Ще съм ти благодарна, ако намериш някъде микровълнова, за да го загрееш за две минути.

— Разбира се — когато Харди се наведе да напомпа топката, видях, че бузата му е стегната от усмивка.

— Кое е толкова смешно? — попитах аз, но той поклати глава и не отговори, а само продължи да се усмихва и да изпълнява наставленията ми.

Докато доведоха мама в стаята, светлината беше нагласена, както исках, а във въздуха се носеха звуците на амазонската джунгла. Беше успокоителен дъжд, прекъсван от цвърченето на дървесните жаби и от време на време — от крясъка на някой папагала ара.

— Какви са тези звуци? — попита мама и смаяно огледа стаята.

— Джунгла — отвърнах. — Харесва ли ти? Успокоително ли ти въздейства?

— Май да — отговори тя. — Но ако започна да чувам слонове и врещящи маймуни, ще го изключа.

Наддадох приглушен вик като на Тарзан и успях да я разсмея.

Сестрата с прошарената коса отиде да помогне на мама да стане от количката.

— Дъщеря ви през цялото време ли ще остане? — попита тя мама. Нещо в тона й ми подсказа, че се надява да получи отговор „не“.

— През цялото време — категорично отсече мама. — Не мога без нея.

 

 

В седем часа вечерта се роди Карингтън. Бях избрала името от един сериал, който двете с мама обичахме да гледаме. Медицинската сестра я бе изкъпала и увила като миниатюрна мумия и ми я даде, докато лекарят се грижеше за мама и шиеше местата, разкъсани от бебето.

— Три килограма и седемстотин грама — оповести сестрата и се усмихна на изражението ми. По време на раждането бяхме си допаднали повече. Аз не само не досаждах, както бе предполагала, но и ми беше трудно да не се чувствам поне временно свързана с чудото на появата на нов живот.

„Седем е щастливо число“, мислех си аз, любувайки се на малката си сестра. Дотогава не бях имала много вземане-даване с бебета и никога не бях държала в ръцете си новородено. Личицето на Карингтън беше светлорозово и набръчкано, очите й бяха сиво-синкави и съвършено кръгли. Главичката й беше покрита с коса като мократа перушина на пиле. Тежеше колкото голям пакет захар, но беше крехка и отпусната. Опитах се да я държа така, че да й е удобно, като я местех несръчно, докато не се озова на рамото ми. Топчицата на главата й пасна идеално на извивката на шията ми. Усетих как гръбчето й се извива от лека въздишка като на коте и тя се укроти.

— Ще трябва да я взема след минутка — усмихна се сестрата на изражението ми. — Ще трябва да я прегледат и да я почистят.

Не исках да я пускам. Усетих как ме обзема някакво собственическо чувство. Все едно беше моето бебе, част от тялото ми, свързана с душата. Умилена до сълзи, аз се обърнах настрани и й прошепнах:

— Ти си любовта на живота ми, Карингтън. Любовта на живота ми.

 

 

Госпожица Марва донесе за мама букет розови рози и кутия шоколадови вишни, а за бебето — бебешкото одеяло, което беше ушила от бледожълт мек плат с изплетен на една кука бордюр. След като се порадва и гушка бебето няколко минути, госпожица Марва ми го върна. Насочи цялото си внимание към мама, донесе й чаша с кубчета лед, когато сестрата прекалено се забави, нагласи положението на леглото й, помогна й да отиде до тоалетната и да се върне.

За мое облекчение Харди се появи, за да ни откара у дома на следващия ден с голям седан, който бе взел назаем от един съсед. Докато мама подписваше документи и получаваше от сестрата наставления за периода след изписването, аз облякох бебето с официалните му дрешки — синя рокличка с дълги ръкави. Харди стоеше до болничното легло и наблюдаваше как се опитвам да уловя разперените ръчички и леко да ги напъхам в ръкавите. Пръстчетата й непрекъснато хващаха и стискаха плата, затова трудно успявах да пъхна ръчичката в роклята.

— Все едно се опитваш да ядеш спагети със сламка — подхвърли Харди.

Карингтън мрънкаше и се оплакваше, когато все пак наврях ръчичката й в ръкава. Заех се с другата ръчичка, а първата веднага се измъкна от роклята. Изпуфтях отчаяно. Харди се изкиска.

— Може да не й харесва роклята — допусна той.

— Искаш ли ти да опиташ?

— Не, по дяволите. Аз умея да събличам момичетата, не да ги обличам.

Никога преди не беше правил подобна забележка в мое присъствие и тя никак не ми хареса.

— Не говори неприлични неща пред бебето — скастрих го аз.

— Слушам, госпожо.

Лекото раздразнение ме направи не толкова колеблива по отношение на бебето и успях да го облека. Харди тактично се обърна с гръб, докато й сменях памперса, който беше с размера на салфетка.

— Готова съм — долетя гласът на мама зад мен и вдигнах Карингтън.

Мама беше в количка, облечена с нов син халат и подходящи чехли. Държеше цветята от Марва в скута си.

— Искаш ли да вземеш бебето, а аз ще нося цветята? — неохотно попитах аз.

Тя поклати глава:

— Ти я носи, скъпа.

Бебешкото столче за кола беше снабдено с достатъчно колани, за да удържи и пилот на боен самолет. Внимателно положих извиващото се бебе на столчето. Тя започна да пищи, когато се опитах да я пристегна с коланите.

— Това е петорна система за сигурност — обясних й аз. — Според списанието на Асоциацията на потребителите е най-доброто на пазара.

— Явно бебето не е чело този брой — вметна Харди.

Изкушавах се дали да не му кажа да не се прави на такъв умник, но си замълчах, защото си спомних правилото си да не ругая пред Карингтън. Харди ми се ухили широко.

— Ето така — сръчно оправи една от каишките той. — Сложи тази катарама тук и прехвърли другата отгоре.

Двамата успяхме да закрепим здраво Карингтън за мястото й. Тя се замята по-силно и запищя възмутено, задето е вързана. Поставих ръка върху надигащите се гърдички.

— Всичко е наред — промърморих. — Всичко е наред, Карингтън, не плачи.

— Опитай да й попееш — предложи Харди.

— Не мога да пея — казах аз, разтривайки я в кръг. — Ти й попей.

— Няма начин — поклати глава той. — Пея, все едно мяучи котка, която премазват с валяк.

Опитах да запея началната песен от „Кварталът на господин Роджър“, който като дете гледах всеки ден. Когато стигнах последното „Няма ли да ми станеш съсед?“, Карингтън беше престанала да плаче и ме наблюдаваше с късогледо смайване.

Харди тихо се засмя. Пръстите му се плъзнаха върху моите и за миг останахме така, положили нежно ръце върху бебето. Загледана в ръката му, си казах, че не бих могла да я сбъркам с нечия друга. Отрудените му пръсти бяха осеяни с малки белези, подобни на звездички, оставени от работата с чукове, пирони и бодлива тел. Тези пръсти бяха достатъчно силни, за да огънат дебел пирон.

Вдигнах глава и видях, че Харди бе полупритворил клепачи, за да скрие мислите си. Като че ли се наслаждаваше на допира на пръстите ми под своите.

После рязко дръпна ръка и излезе от колата, за да помогне на мама да се настани на предната седалка. А мен остави, вкопчена във вечната магия, която сякаш бе станала част от мен като крака или стъпалото ми. Само че ако Харди не ме искаше или нямаше да си позволи да ме иска, аз вече имах друго същество, което да даря с цялата си обич. Държах ръката си върху бебето по целия път до къщи и опознах ритъма на дишането му.