Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Травис (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sugar Daddy, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надежда Ризова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 181гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лайза Клейпас. Захарче
ИК „Ергон“, София, 2008
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 978-954-9625-14-1
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Веднага щом започна училището, установих, че поло блузите и провисналите ми джинси ме превръщат в модна нелепост. Стилът беше гръндж, всичко беше нарязано, петносано и смачкано. Боклукчийски шик, казваше мама с отвращение. Само че аз отчаяно копнеех да се впиша сред момичетата в класа и умолявах майка си да ме заведе в най-близкия универсален магазин. Купихме тънки прозрачни блузи и дълги елечета, плетена жилетка с дълга до глезените пола и тромави боти. Мама за малко да изпадне в шок от етикета с цената на чифт обработени дънки: „Шестдесет долара и вече са на дупки?“, обаче въпреки това ми ги купи.
В гимназията в Уелкъм учеха не повече от сто деветокласници. Футболът беше всичко. Целият град се изсипваше на мача в петък вечерта или пък всички затваряха, за да могат феновете да последват „Пантерите“, ако гостуваха някъде. Майки, сестри и гаджета дори не трепваха, когато техните воини се впускаха в битки, които, ако бяха извън стадиона, щяха да се броят като опит за убийство. За повечето играчи това беше тяхното място под слънцето, техният единствен път към славата. Момчетата вървяха по улиците на града като същински знаменитости, а на треньора показно му казваха да прибере шофьорската си книжка всеки път, когато пишеше чек — нямаше нужда да показва документ за самоличност.
Тъй като средствата за спорт далеч надхвърляха средствата за всичко останало, училищната библиотека в най-добрия случай беше прилична. Там прекарвах по-голямата част от свободното си време. Изобщо не ми минаваше през ум да се кандидатирам за мажоретка не само защото ми се струваше глупаво, но и защото бяха нужни пари и задвижването на връзки от страна на неистово амбициозни родители, които искаха да осигурят на дъщерите си място в отбора.
Имах късмет бързо да си намеря нови приятели — още три момичета, които не бяха успели да влязат в нито една от популярните групички. Ходехме си взаимно на гости, експериментирахме с грима, кипрехме се пред огледалото и пестяхме за керамични ютии. Като подарък за петнадесетия ми рожден ден мама най-сетне ми позволи да си сложа контактни лещи. Беше странно, но приятно усещане да възприемаш света без тежестта на дебелите стъкла на лицето. За да отпразнуваме избавлението ми, Луси Рейес, най-добрата ми приятелка, оповести, че ще ми оскубе веждите. Луси беше мургава португалка със стройни крака, която в междучасията поглъщаше жадно модните списания и следеше последните тенденции.
— Веждите ми не са чак толкова лоши — възпротивих се аз, когато Луси се приближи към мен с пинсета и за моя огромна тревога — с дезинфектант. — Нали?
— Наистина ли искаш да ти отговоря на въпроса? — попита Луси.
— Май не.
Луси ме побутна към стола пред тоалетната масичка в спалнята си.
— Сядай.
Погледнах загрижено към огледалото и се съсредоточих върху космите между веждите си, които според Луси създавали връзка. Тъй като било всеизвестно, че момиче с една слята вежда не може да води щастлив живот, не ми оставаше друго, освен да се оставя на способните ръце на Луси.
Може би беше само съвпадение, но на следващия ден имах неочаквана среща с Харди Кейтс, която като че ли доказа твърдението на Луси за въздействието от оформянето на веждите. Упражнявах се сама на баскетболния кош на гърба на пристройката, понеже по-рано в салона в училище се бе оказало, че не мога да хвърля за три точки дори и ако животът ми зависи от това. Момичетата бяха разделени на два отбора и дори имаше спорове кой да ме вземе. Не ги винях — и вие не бихте ме искали в отбора си. Тъй като сезонът щеше да свърши чак в края на ноември, бях обречена на още публично унижение, освен ако не подобрях уменията си.
Есенното слънце беше силно. Времето — приятно и меко, топлите дни и хладните нощи бяха изпълнили със сладост местните сортове сочни пъпеши. След като се упражнявах пет минути, цялата плувнах в пот и се покрих с прах. При всяко тупване на топката от настилката се надигаше прахоляк.
Няма друга толкова лепкава пръст като червената глина на Тексас. Вятърът я навява по тялото ти, усещаш сладкия й вкус в устата си. Тъй като глината се крие под тридесетина сантиметров горен слой от кафеникава почва, тя толкова силно се разширява и се свива, че в разгара на сезона земята е набраздена с червени пукнатини като от Марс. Може цял месец да киснеш чорапите си в белина и пак няма да премахнеш това червено.
Докато пуфтях и се опитвах да накарам ръцете и краката си да действат заедно, чух зад себе си ленив глас:
— Това е най-лошата стрелба, която съм виждал през живота си.
Задъхана, притиснах баскетболната топка към хълбока си и се обърнах към него. Кичур коса се беше измъкнал от опашката ми и висеше над едното ми око.
Малко са мъжете, които могат да превърнат приятелска обида в начало на разговор, но Харди беше един от тях. В усмивката му имаше палаво очарование, което отнемаше язвителността на думите. Той беше омачкан и прашен като мен, носеше джинси и бяла риза с откъснати ръкави. Освен това беше нахлупил каубойска шапка, която някога е била бяла, но вече бе станала маслиненосива като стара слама. Стоеше отпуснато и небрежно и ме наблюдаваше така, че вътрешностите ми започнаха да правят кълбета.
— Някакви насоки? — попитах го аз.
Веднага щом заговорих, Харди се вгледа съсредоточено в лицето ми и очите му се разшириха:
— Либърти? Това ти ли си?
Не ме беше познал. Удивително е какво можеш да постигнеш, като си свалиш половината вежди. Наложи се да захапя бузата си отвътре, за да не се разсмея.
Отметнах падналия кичур от лицето си и спокойно отвърнах:
— Разбира се, че съм аз. Ти за кого ме взе?
— Да пукна, ако знам. Аз… — той килна шапката си назад и се приближи към мен внимателно, като че ли съм нещо огнеопасно, което може да избухне всеки момент. Със сигурност точно така се чувствах.
— Къде са ти очилата?
— Нося лещи.
Харди застана пред мен, а широките му рамене ме заслониха от слънцето.
— Очите ти са зелени — звучеше объркан. И дори кисел.
Погледнах към шията му, където кожата беше потъмняла, гладка и покрита с лъскава влага. Беше толкова близо, че можех да помириша интимната миризма на потта му. Полумесеците на ноктите ми се забиха в грапавата повърхност на баскетболната топка. Докато Харди Кейтс стоеше и ме гледаше — всъщност ме виждаше за пръв път, — имах чувството, че огромна невидима ръка е стиснала целия свят и не му позволява да се движи.
— Аз съм най-слабият играч на баскетбол в училището — осведомих го. — Може би дори в цял Тексас. Не мога да вкарам топката в това нещо.
— В коша ли?
— Да, в него.
Харди ме гледа изучаващо още доста време, после усмивка подръпна нагоре едното ъгълче на устата му.
— Мога да ти дам някои насоки. Бог ми е свидетел, че не може да стане по-зле.
— Мексиканците не умеят да играят баскетбол — отбелязах. — Би трябвало да ми дадат правото да се откажа официално заради произхода ми.
Без да сваля очи от моите, той се пресегна към топката и тупна няколко пъти. Плавно се завъртя, изпълни съвършен скок и стреля. Беше показно движение, което изглеждаше още по-добре, изпълнено с каубойска шапка, затова се засмях, когато Харди се обърна към мен с изпълнена с очакване усмивка.
— Сега би трябвало да те похваля ли? — попитах.
Той взе топката и бавно задриблира към мен.
— Да, моментът е подходящ.
— Беше страхотно.
Харди управляваше топката с една ръка, докато с другата свали протритата си шапка и я метна настрани. Приближи се към мен и улови топката с длан.
— Какво искаш да научиш най-напред?
„Опасен въпрос“, казах си.
Близостта до Харди отново ми върна усещането за тежка сладост, която ме лиши от желанието да се движа. Имах чувството, че трябва да дишам два пъти по-бързо от нормалното, за да поема в дробовете си нужното количество кислород.
— Свободна стрелба — успях да кажа.
— Добре — Харди ми даде знак да се приближа към бялата линия на пет метра от коша. Разстоянието ми се струваше огромно.
— Никога няма да успея — заявих, вземайки топката от него. — Нямам нужната сила на горната част на тялото.
— Ще използваш краката си повече от ръцете. Приготви се, миличка… разкрачи крака два пъти по-широко от ширината на раменете. Сега ми покажи какво можеш… Е, ако държиш топката така, нищо чудно, че не можеш да стреляш точно.
— Никой не ми е показвал — запротестирах аз, докато той наместваше ръката ми върху топката. Загорелите му пръсти за кратко покриха моите и аз долових силата им и загрубялата кожа. Ноктите му бяха изрязани късо и бяха изсветлели от слънцето. Ръка на работещ мъж.
— Аз ти показвам — каза той. — Дръж така. Сега сгъни колене и се цели в квадрата на таблото. Докато се изправяш, изстреляй топката и се постарай енергията да идва от коленете ти. Опитай се да стреляш с едно-единствено плавно движение. Разбра ли?
— Разбрах.
Прицелих се и хвърлих с всичка сила. Топката полетя шантаво настрани и изкара акъла на един броненосец, които неразумно бе дръзнал да се покаже от дупката си, за да разгледа захвърлената шапка на Харди. Броненосецът изквича, когато топката тупна опасно близо до него. Дългите му нокти одраскаха изпечената земя, когато той припна обратно към скривалището си.
— Прекалено се стараеш — затича се след топката Харди. — Отпусни се.
Разтърсих ръце и хванах топката във въздуха, когато той ми я хвърли.
— Заеми позиция — Харди застана до мен, когато отново заех позиция на линията. — Лявата ти ръка е опората, а дясната ти ръка… — той млъкна и се засмя. — Не, по дяволите, не така.
Нацупих се.
— Виж, знам, че се опитваш да ми помогнеш, обаче…
— Добре, добре — той решително изтри усмивката от лицето си. — Стой неподвижно. Ще застана зад теб. Не те свалям, ясно? Само ще сложа ръцете си върху твоите.
Застинах, когато усетих тялото му зад своето, силния натиск на гърдите му върху гърба ми. Ръцете му бяха от двете ми страни, а усещането да бъда заобиколена от топлата му сила предизвика тръпки дълбоко под лопатките ми.
— Спокойно — тихо промърмори той, а аз затворих очи и усетих дъха му в косата си.
Ръцете му нагласиха моите.
— Дланта е ето така. Опри тези три пръста в шева. Когато натиснеш топката, ще я завъртиш с върховете на пръстите си, а след това рязко ще ги плъзнеш надолу със замах. Ето така. Така придаваш на топката въртеливо движение.
Ръцете му напълно покриха моите. Цветът на кожата ни беше почти еднакъв, само че неговият се дължеше на слънцето, а моят просто си беше такъв.
— Сега ще хвърлим заедно, за да усетиш движението. Присвий колене и погледни към таблото.
В мига, в който ръцете му ме обгърнаха, напълно престанах да мисля. Аз бях същество на инстинктите и на чувството, затова всеки удар на сърцето ми, всяко дихание и миг бяха подчинени на това. С Харди зад гърба си хвърлих топката и тя се стрелна във въздуха в уверена дъга. Само че вместо да влезе в коша, както очаквах, отскочи от обръча. Но предвид факта, че за пръв път заставах пред баскетболно табло, това беше голям напредък.
— Така е по-добре — каза Харди и в тона му долових усмивка. — Браво, хлапе.
— Не съм хлапе. Само с няколко години съм по-малка от теб.
— Направо си бебе. Дори не си се целувала.
Заболя ме от думата „бебе“.
— Ти пък откъде знаеш? И не се опитвай да кажеш, че си личи от пръв поглед. Ако заявя, че са ме целунали сто момчета, няма как да провериш.
— Ако са те целували дори веднъж, направо ще съм смаян — каза той.
У мен пламна огромно и всепоглъщащо желание предположението на Харди да не бе вярно. Само ако имах опита и самоувереността да кажа нещо като: „В такъв случай се приготви да се смаеш“, да се приближа до него и да го целуна зашеметяващо, та направо свят да му се завие!
Този сценарий обаче нямаше да проработи. Първо, Харди беше много по-висок, затова щеше да се наложи да се покатеря до средата на тялото му, за да стигна устните. Второ, нямах ни най-малка представа от техниката за целуване, дали започваш с разтворени или със стиснати устни, какво правиш с езика, кога затваряш очи… и макар да нямах нищо против Харди да се присмива на несръчността ми в баскетбола — е, не много, — щях да умра, ако се присмееше на опита ми да го целуна.
Затова се задоволих само да измърморя:
— Не знаеш толкова, колкото си мислиш.
Луси Рейес ме попита дали не искам да се подстрижа в „Бауи“, модерния салон в Хюстън, където ходеха тя и майка й. Предупреди ме, че е доста скъпо, но след като Бауи ми направеше хубава прическа, може би щях да намеря фризьор в Уелкъм, който да я поддържа. След като мама ми даде позволение, а аз събрах всеки цент, припечелен като бавачка на съседските деца, казах на Луси да се обади и да ми запази час. Три седмици по-късно Луси и майка й ме откараха в Хюстън в бял кадилак с жълто-кафява тапицерия, с касетофон и с прозорци, които се сваляха с едно натискане на копчето.
Семейство Рейес бяха заможни по стандартите на Уелкъм, защото магазинчето им вървеше. Бяха го кръстили заложна къща „Капка по капка“. Винаги съм смятала, че в заложните къщи ходят само бедни и отчаяни хора, но Луси ме увери, че и съвсем свестни хора вземат заеми от такива места. Един ден след училище тя ме заведе в „Капка по капка“, управляван от по-големия й брат, от чичо й и от баща й. Магазинът беше пълен с рафтове лъскави пистолети и пушки, големи страшни ножове, микровълнови печки и телевизори. За мое удоволствие майката на Луси ми позволи да пробвам някои от златните пръстени, поставени в кадифени легла в стъклените витрини. Бяха стотици и по тях блестяха всякакви скъпоценни камъни.
— Правим голям бизнес от развалени годежи — бодро ме осведоми майката на Луси и измъкна плюшен поднос с пръстени с брилянти. Много ми харесваше португалският й акцент.
— О, това е тъжно! — казах аз.
— Ни най-малко — майката на Луси ми обясни колко добре се отразява на жените да заложат пръстена и да вземат парите, след като смотаните им годеници са им изневерили. — Той прекарва другата, ти прекарваш него.
Процъфтяващата заложна къща беше осигурила възможност на Луси и на семейството й да ходят в Хюстън, за да пазаруват стоки и дрехи и да се подстригват. Никога не бях ходила в модерния квартал Галерия, където по главната дъга на града бяха разположени магазини и ресторанти. „Бауи“ се намираше сред група луксозни магазини на кръстовището на осморката и Уестхаймър. Трудно ми беше да прикрия удивлението си, когато майката на Луси спря до служителя от паркинга и му подаде ключовете на колата. Паркират ти колата само за едно подстригване!
В салона беше пълно с огледала, с хром и с екзотично оборудване, а във въздуха се усещаше силната миризма на къдрин. Собственикът беше мъж на около тридесет и пет години с дълга и вълниста руса коса, спусната по гърба му. Това беше рядка гледка в южен Тексас, затова реших, че Бауи е много смел човек. Със сигурност беше в страхотна форма, слаб и мускулест, докато се движеше из салона, облечен с черни джинси, черни боти, бяла каубойска риза и каубойска връзка от кожена връв и голям неполиран тюркоаз.
— Хайде, ела да разгледаме новите лакове за нокти — подкани ме Луси.
Аз поклатих глава и останах в един от дълбоките черни кожени столове в чакалнята. Бях твърде слисана, за да говоря. Знаех само, че „Бауи“ е най-удивителното място, на което съм била. По-късно щях да го проуча, но засега исках да си седя и да разглеждам. Наблюдавах как работят фризьорите, как подстригват, изсушават, сръчно навиват тънки кичурчета коса около ролки за къдрене. На високи рафтове от дърво и хром бяха изложени интригуващи шишенца и кутийки с козметика и медицински на вид флакони с шампоани, лосиони, балсами и парфюми.
Сякаш всяка жена тук се преобразяваше пред очите ми, подлагаше се на ресане, боядисване, пилене на ноктите и всякакви процедури, докато не постигнеше изискания блясък, който бях виждала само в списанията. Докато майката на Луси седеше на масичката за маникюр, където оправяха изкуствените й нокти, а Луси разглеждаше козметиката, една облечена в черно и бяло жена дойде, за да ме отведе на стола на Бауи.
— Най-напред ще ви консултира — каза жената. — Съветвам ви напълно да се оставите в ръцете на Бауи. Той е гений.
— Майка ми каза да не позволявам на никой да ми отреже всичката… — подех аз, но тя вече се бе отдалечила.
След това пред мен се появи Бауи, обаятелен, красив и малко изкуствен на вид. Ръкувахме се и усетих потракването на множество пръстени, защото пръстите му бяха отрупани със златни и сребърни пръстени, украсени с диаманти и тюркоази.
Една асистентка ме загърна в лъскава черна наметка и изми косата ми със скъпо миришещи препарати. Изплакнаха ми косата, сресаха ме и ме върнаха обратно на мястото за подстригване, където ме посрещна леко смущаващата гледка на Бауи, който държеше в ръка прав бръснач. През следващия половин час му позволих да поставя главата ми под всевъзможни ъгли, докато обработваше стратегически кичури и от време на време отрязваше сантиметри коса с бръснача. Работеше мълчалив и съсредоточено смръщен. Когато свърши, толкова пъти беше бутал главата ми напред и назад, че се чувствах като онези играчки, които пускат бонбончета, когато наклониш главичката на животното отгоре. Освен това на пода имаше купчина от дълги кичури коса.
Бързо пометоха косата и после Бауи ме изсуши с поредица от шеметни майсторски прояви. Повдигаше кичури коса на дългия край на сешоара и ги навиваше около кръгла четка, сякаш правеше захарен памук. Показа ми как да си слагам по малко лак за коса в корените и след това завъртя стола ми с лице към огледалото.
Не можех да повярвам. Вместо заплетени кичури черна коса на главата си имах дълъг бретон и коса до раменете, лъскава и потрепваща при всяко движение на главата ми. Успях да кажа само:
— О!
Бауи се ухили доволно като котарак.
— Красота — каза той и прокара пръсти отзад по косата ми, повдигайки кичурите. — Това се казва преобразяване, нали? Ще помоля Шърлийн да ти покаже как да се гримираш. Обикновено е срещу заплащане, но на теб ще ти направя подарък.
Преди да намеря думи да му благодаря, се появи Шърлийн и ме поведе към висок хромов стол до шкаф за грим с огледална предна част.
— Щастливка, имаш хубава кожа — каза Шърлийн, след като погледна лицето ми. — Ще ти покажа петминутното гримиране.
Когато я попитах как да направя така, че устните ми да изглеждат по-малки, тя реагира с шок и тревога:
— Но, скъпа, няма нужда устните ти да изглеждат по-малки. Сега са на мода етническите особености. Като Кимора.
— Коя е Кимора?
В скута ми бе хвърлено модно списание с подгънати краища. На корицата имаше млада жена с медена на цвят кожа и с небрежно разперени дълги крайници. Очите й бяха тъмни и леко извити, а устните й бяха още по-плътни от моите.
— Новият модел на „Шанел“ — осведоми ме Шърлийн. — На четиринадесет години е, можеш ли да повярваш? Говори се, че тя ще е лицето на деветдесетте.
Това беше нова концепция — че момиче с характерна цветнокожа външност, с катраненочерна коса и с истински нос и устни може да бъде избрано за модел на модна къща, която винаги бях свързвала със слаби и бели жени. Изучавах снимката, докато Шърлийн очертаваше устните ми с розово кафеникав молив. Сложи ми матово розово червило, постави малко руж на бузите ми и положи два пласта спирала на миглите ми.
Бутна в ръката ми огледало и аз огледах крайния резултат. Трябва да призная, че останах смаяна от промяната, предизвикана от новата прическа и от грима. Не беше красотата, за която си бях мечтала — никога нямаше да бъда класическата американска синеока блондинка, — обаче беше собствената ми външност, поглед към това, което един ден можех да стана, и за пръв път през живота си изпитах гордост от вида си.
Луси и майка й се появиха до мен. Разгледаха ме толкова напрегнато, че сведох глава от смущение.
— О, Боже! — възкликна Луси. — Не, не си крий лицето… Дай да видя! Толкова си… — поклати глава тя, сякаш точната дума й убягваше. — Ще бъдеш най-красивото момиче в училище.
— Не прекалявай — леко я смъмрих аз, но усетих как се изчервявам. Никога не бях дръзвала да си представям себе си така, но се почувствах по-скоро неудобно, отколкото развълнувана. Докоснах китката на Луси и се взрях в блесналите й очи. — Благодаря ти — прошепнах.
— Наслаждавай се — с обич каза тя, докато майка й си бъбреше с Шърлийн. — Защо се притесняваш толкова? Това си ти, глупаче, просто си ти.