Лайза Клейпас
Захарче (25)

Двадесет и пета глава

Би било разумно да изчакам Гейдж да се прибере в Тексас, но предвид факта, че той бе понесъл не един удар върху гордостта си и дори още по-големия удар върху важна сделка, все заради мен, знаех, че сега не е моментът да съм разумна. Както казва Чърчил, понякога има нужда от величави жестове.

Спрях само на едно място на път за летището — в офиса на Харди в центъра на града. Намираше се във Фанин във висока сграда от алуминий и стъкло, чиито две половини бяха свързани като две парченца от пъзел. Както можеше да се очаква, служителката на рецепцията беше привлекателна руса жена с дрезгав глас и страхотни крака. Въведе ме в кабинета на Харди веднага.

Беше облечен с тъмен костюм на „Брукс Брадърс“ и ярка синя вратовръзка точно с цвета на очите му. Изглеждаше уверен и проницателен, мъж, който знае накъде отива.

Разказах на Харди за разговора си с Чърчил и за онова, което бях научила за участието му в провалянето на сделката с „Медина“.

— Не разбирам как си могъл да направиш такова нещо — казах. — Не съм го очаквала от теб.

Той явно не се разкайваше:

— Просто бизнес, скъпа. Понякога трябва малко да си изцапаш ръцете.

Само че не всяка мръсотия може да се измие, помислих си да му отговоря, но съзнавах, че някой ден той сам ще го разбере.

— Използва мен, за да навредиш на него. Смятал си, че това ще ни раздели и отгоре на всичко „Виктъри Петролиум“ ще ти дължат услуга. Готов си на всичко, за да успееш, нали?

— Ще направя каквото трябва — отвърна той с гладко лице. — Проклет да съм, ако се извиня за това, че искам да напредна.

Гневът ми се изпари и аз го погледнах със съчувствие:

— Не е нужно да се извиняваш, Харди. Разбирам те. Помня всички онези неща, които искахме, от които се нуждаехме, а не можехме да имаме. Просто… между мен и теб няма да се получи.

— Смяташ, че не съм способен да те обичам ли, Либърти? — съвсем тихо попита той.

Прехапах устната си и поклатих глава.

— Мисля, че някога си ме обичал. Но не е било достатъчно още тогава. Искаш ли да ти кажа нещо?… Гейдж не ми каза какво си направил, макар да е имал идеалната възможност. Не е искал да допусне ти да забиеш клин помежду ни. Той ми е простил дори без да съм го молила, дори без да ми казва, че съм го предала. Ето това е любов, Харди.

— О, скъпа… — Харди хвана ръката ми, вдигна я и целуна вътрешната страна на китката ми, където се виждаха тънките сини вени под кожата. — Една изгубена сделка не значи нищо за него. Има всичко, откакто се е родил. Ако беше на моето място, щеше да постъпи по същия начин.

— Не, нямаше — дръпнах се от него. — Гейдж не би ме използвал, каквото и да му струва.

— Всеки си има цена.

Погледите ни се срещнаха. И като че ли в този поглед се проведе цял разговор. Всеки от нас видя, каквото се нуждаеше да види.

— Вече трябва да се сбогуваме, Харди.

Той ме погледна с горчиво разбиране. И двамата знаехме, че няма място за приятелство. Не бе останало нищо, само история от детството.

— По дяволите! — Харди обгърна лицето ми с ръце, целуна челото ми, затворените ми клепачи и спря, преди да стигне устните. И после ме притисна в една от онези силни и сигурни прегръдки, които така добре помнех. Без да ме пуска, прошепна в ухото ми: — Бъди щастлива, скъпа. Никой не го заслужава повече от теб. Но не забравяй, че съм запазил едно малко ъгълче от сърцето ти за себе си. Ако някога си го поискаш… знаеш къде да го намериш.

 

 

Тъй като никога преди не бях ходила на летище, здраво стисках седалката по целия път до Роли Дърам. Седях в първа класа до един приятен тип с делови костюм. Разговаряхме при излитането и кацането, а по време на полета той ми поръча коктейл с уиски. На слизане ме помоли да му дам телефона си и аз поклатих глава:

— Съжалявам, заета съм. — Надявах се да съм права.

Смятах да си взема такси до следващото място — малко обществено летище на малко повече от десетина километра, но на мястото за получаване на багажа ме очакваше шофьор на лимузина с ръкописен надпис „Джоунс“. Колебливо се приближих към него.

— Да не би да търсите Либърти Джоунс?

— Да, госпожо.

— Аз съм.

Сигурно Чърчил беше уредил превоза — или от грижовност, или защото се боеше, че няма да успея сама да си хвана такси. Мъжете от семейство Травис бяха страхотни закрилници.

Шофьорът ми помогна с куфара — куфар на „Хартман“, който Гретхен ми даде назаем, а после ми помогна да си събера багажа. Вътре имаше леки вълнени панталони и една пола, няколко бели ризи, копринения ми шал и два кашмирени пуловера, които тя се закле, че не носи. Оптимистично бях сложила и една вечерна рокля и обувки с високи токчета. В чантата ми имаше чисто нов паспорт заедно с паспорта на Гейдж, който ми бе дала секретарката му.

Вече почти мръкваше, когато пристигнах на малкото летище, което разполагаше с две писти, барче и нещо, което имаше далечна прилика с контролна кула. Забелязах колко различно мирише въздухът в Северна Каролина — на сол, на зелено и на меко.

На летището стояха пет самолета, два малки и три средна големина, а един от тях беше гълфстриймът на семейство Травис. След яхтата най-крещящата проява на изключително голямо богатство е частният самолет. Свръхбогатите имаха самолети с бани, с частни спални и с облицовани с дърво работни кабинети, както и всякакви красиви предмети като позлатени държачи за чаши.

Само че предвид разходите по поддръжката семейство Травис бяха подходили консервативно съгласно стандартите на Тексас. Това звучи като шега, ако някога сте виждали техния Гълфстрийм — елегантен издължен самолет, облицован с махагон и с леки вълнени килими. Освен това има въртящи се кожени седалки, плазмен телевизор и отделен със завеси диван, който се разгъва и става на огромна спалня.

Качих се на самолета и се срещнах с пилота и с втория пилот. Докато те седяха в кабинката си, аз пиех сода и неспокойно очаквах Гейдж. Упражнявах речта си, стотици версии, търсейки нужните думи, за да може той да разбере как се чувствам.

Чух някой да се качва на самолета, пулсът ми хукна лудо и речта изхвърча от главата ми.

Отначало Гейдж не ме забеляза. Изглеждаше мрачен и изморен, пусна лъскавото си черно куфарче на най-близката седалка и разтърка врата си, като че ли го болеше.

— Здравей — тихо се обадих.

Главата му се завъртя и лицето му стана безизразно, когато ме видя.

— Либърти? Какво правиш тук?

Усетих бурен пристъп на любов към него, повече любов, отколкото можех да побера в себе си, който се надигаше от мен като топлина. Боже, колко беше красив! Затърсих отчаяно думите:

— Аз… избрах Париж.

Дълго мълчание.

— Париж.

— Да, ти нали ме покани и аз… ами обадих се на пилота вчера и му казах, че искам да те изненадам.

— Успя.

— Той се е погрижил за всичко, така че можем да заминем оттук. Веднага. Ако искаш — усмихнах му се обнадеждено. — Донесох ти паспорта.

Гейдж свали сакото си, без да бърза. Почерпих увереност, защото го забелязах как малко непохватно премята дрехата през облегалката.

— Значи вече си готова да дойдеш навсякъде с мен.

Гласът ми прозвуча дрезгаво от силните чувства:

— Готова съм да дойда навсякъде с теб.

Той ме погледна със сияйните си сиви очи и аз притаих дъх, когато по устните му бавно се плъзна усмивка. Разхлаби вратовръзката си и тръгна към мен.

— Чакай — задъхано го спрях. — Трябва да ти кажа нещо.

Гейдж спря.

— Чърчил ми каза за сделката с „Медина“. Вината е моя… аз съм дала информацията на Харди. Нямах представа, че той ще… Много съжалявам… — секна гласът ми. — Много съжалявам.

Гейдж стигна до мен с две крачки.

— Няма нищо. Не, по дяволите, недей да плачеш.

— Никога не бих направила нищо, с което да ти навредя…

— Знам, че не би направила. Тихо, тихо! — той ме придърпа към себе си и изтри сълзите ми с пръсти.

— Бях такава глупачка, не разбрах… Защо не ми каза нищо?

— Не исках да се тревожиш. Знаех, че вината не е твоя. Трябваше да се постарая да разбереш, че е поверително.

Смаях се от доверието му в мен.

— Откъде си толкова сигурен, че не съм го направила нарочно?

Той обхвана лицето ми с ръце и се засмя срещу насълзените ми очи.

— Защото те познавам, Либърти Джоунс. Не плачи, скъпа, това ме убива.

— Ще ти се реванширам, обещавам ти…

— Млъквай — нежно каза Гейдж и ме целуна опустошително парещо, от което коленете ми омекнаха. Обвих с ръце шията му и забравих причината за сълзите, забравих всичко, освен него. Той ме целуваше отново и отново, по-дълбоко, докато и двамата не залитнахме на пътеката и се наложи той да се облегне с ръка на една от седалките, за да не паднем. А самолетът дори не се движеше. Дъхът му стигаше учестен и горещ до бузата ми, когато той се отдръпна достатъчно, за да прошепне:

— Ами другият?

С полузатворени очи усетих как дланта му докосва гръдта ми.

— Той е минало — успях да промълвя. — Ти си бъдещето.

— Адски си права — още една дълбока и нецивилизована целувка, огнена и нежна, обещаваща повече, отколкото започвах да схващам. Мислех си само, че един цял живот с този мъж изобщо няма да ми е достатъчен. Той се отдръпна със задъхан смях и каза: — Вече няма да се отървеш от мен, Либърти Джоунс. Това е.

Знам, понечих да отговоря, но преди да успея, той отново ме целуваше — пак и пак, без изобщо да спира.

— Обичам те.

Не помня кой го каза пръв, помня само, че и двамата доста го повтаряхме по време на полета над Атлантика, продължил седем часа и двадесет и пет минути. Оказа се, че Гейдж има някои интересни идеи за прекарване на времето на петнадесет хиляди метра височина.

Да кажем, че полетът е много по-поносим, когато има какво да те разсейва.