Лайза Клейпас
Захарче (23)

Двадесет и трета глава

Доколкото разбрах, Чърчил не бе прекарал вечерта много по-добре от мен. Накрая двамата с Вивиан се бяха скарали. Чърчил твърдеше, че тя била ревнива — той каква вина имал, че други жени се държат приятелски с него.

— Колко приятелски? — попитах.

Чърчил се начумери, докато с дистанционното сменяше каналите от леглото си.

— Да кажем, че няма значение откъде идва апетитът ми, щом като се прибирам за вечеря.

— Боже, надявам се, че не си казал това на Вивиан.

Мълчание.

Вдигнах подноса от закуската му.

— Нищо чудно, че не е останала снощи — беше време за душа му, вече можеше да се оправя и сам. — Ако имаш някакви проблеми, докато си вземаш душ и се обличаш, дай ми знак по радиостанцията. Ще помоля градинаря да дойде да ти помогне — казах аз и се запътих към вратата.

— Либърти?

— Да, сър?

— Не обичам да си пъхам носа в чужди работи, но… — Чърчил се усмихна заради погледа, който му хвърлих. — Няма ли нещо, за което би искала да поговорим? Нещо ново, което се е случило в живота ти?

— Нищо подобно. Същите стари работи.

— Започнала си нещо със сина ми.

— Няма да обсъждам любовния си живот с теб, Чърчил.

— Защо не? Преди го правеше.

— Тогава не ми беше шеф. А и синът ти не участваше в любовния ми живот.

— Добре, няма да говорим за сина ми — помирително каза той. — Да поговорим за един стар познайник, който е основал хубава малка петролна компания за вече разработени терени.

Едва не изпуснах подноса.

— Значи си знаел, че Харди е там снощи?

— Не, докато някой не ни запозна. Разбрах кой е веднага щом чух името му — Чърчил ме изгледа толкова разбиращо, че ми се прииска да се разплача.

Вместо това оставих подноса и седнах на близкия стол.

— Какво се случи, захарче? — чух го да пита.

Седях, забола поглед в пода.

— Просто поговорихме няколко минути. Утре пак ще се видим — дълга пауза. — Гейдж не е във възторг от създалото се положение.

— Мога да си представя — сухо се засмя Чърчил.

Погледнах го и не можах да се въздържа да не попитам:

— Какво мислиш за Харди?

— Има много хубави качества. Умен е, има добри обноски. Ще отхапе доста голямо парче от света, преди да го напусне. В къщата ли го покани?

— Боже, не. Ще разговаряме някъде другаде.

— Ако искаш, покани го тук. Къщата е и твоя.

— Благодаря, но… — поклатих глава.

— Съжаляваш ли, че си започнала връзка с Гейдж, захарче?

Въпросът ме шокира.

— Не — веднага отвърнах и примигнах силно. — Не знам за какво да съжалявам. Просто… Винаги съм смятала, че в крайна сметка ще бъда с Харди. Той е всичко, което съм искала и за което съм мечтала. По дяволите, защо му трябваше да се появява, когато си мислех, че най-сетне съм успяла да го превъзмогна?

— Някои хора просто не можеш да превъзмогнеш — отбеляза Чърчил.

Погледнах към него през солената влага в очите си.

— Ава ли имаш предвид?

— Тя ще ми липсва до края на живота ми, но нямах предвид нея.

— Тогава първата ти съпруга.

— Не, някой друг.

Изтрих ъгълчетата на очите си с ръкава. Явно Чърчил искаше да ми каже нещо. Само че за момента бях получила предостатъчно откровения. Изправих се и се прокашлях.

— Трябва да сляза долу да приготвя закуска за Карингтън — обърнах се към вратата.

— Либърти?

— Аха?

Чърчил явно усилено обмисляше нещо, защото лицето му се смръщи.

— По-късно ще поговорим още за това. Не като баща на Гейдж. И не като твой шеф. А като твой стар приятел.

— Благодаря — отвърнах накъсано. — Нещо ми подсказва, че ще имам нужда от стария си приятел.

 

 

Харди се обади по-късно сутринта и ни покани двете с Карингтън да отидем да пояздим в неделя. Предложението ме зарадва, защото от години не се бях качвала на кон, но му казах, че сестра ми се е качвала само на карнавални понита и не умее да язди.

— Няма проблем — небрежно подметна Харди. — За нула време ще се научи.

Въпросната сутрин той пристигна пред къщата на семейство Травис с голям бял джип. Двете с Карингтън го посрещнахме на вратата, облечени с джинси, ботуши и дебели якета. Обясних на Карингтън, че Харди е стар семеен приятел, че я познава от бебе и че всъщност той е закарал мама в болницата в деня на нейното раждане.

Гретхен, обзета от неистово любопитство относно този мъж от миналото ми, чакаше на входа заедно с нас, когато звънецът звънна. Отидох да отворя и развеселена чух Гретхен да възкликва тихо „О, боже!“ при вида на Харди, застанал на слънцето. Дългокрак, с развитото тяло на работник на нефтена сонда, с изумителните си сини очи и с неотразимата си усмивка Харди притежаваше необикновено качество, което привличаше всички жени. Той ме огледа с бърз поглед, промърмори поздрав и ме целуна по бузата, преди да се обърне към Гретхен.

Запознах ги и Харди хвана ръката на Гретхен с явна предпазливост, като че ли се боеше да не я строши. Тя запърха, усмихна се и се представи като безупречната южняшка домакиня. Веднага щом Харди насочи вниманието си на другаде, Гретхен ме изгледа многозначително, все едно искаше да каже: „Къде си го крила досега?“.

А междувременно Харди бе клекнал пред сестра ми.

— Карингтън, ти си по-красива и от майка си. Сигурно не ме помниш?

— Ти си ни откарал в болницата, когато съм се родила — срамежливо отговори тя.

— Точно така. Със стар син пикап и по време на буря, която наводни половин Уелкъм.

— Там живее госпожица Марва — възкликна Карингтън. — Ти познаваш ли я?

— Дали познавам госпожица Марва? — усмихна се Харди. — Да, госпожице, познавам я. Неведнъж съм си хапвал домашна торта в кухнята на госпожица Марва.

Напълно очарована, Карингтън хвана Харди за ръката, когато той се изправи.

— Либърти, ти не ми каза, че той познава госпожица Марва!

Изпитах дълбоко вълнение, докато ги гледах двамата, ръка за ръка.

— Не съм говорила много за теб — казах на Харди. Гласът ми прозвуча странно дори в моите уши.

Той ме погледна в очите и кимна, защото разбираше, че някои неща значат твърде много, за да можеш да ги изразиш с лекота.

— Е, вървете и се забавлявайте — весело каза Гретхен. — Внимавай с конете, Карингтън. И помни какво ти казах — не ги доближавай отзад.

— Добре.

 

 

Отидохме в конна база „Силвър Бридъл“, където конете живееха по-добре от повечето хора. Държаха ги в конюшня, в която имаше дигитална система против комари и мухи, звучеше класическа музика, а всяка клетка имаше отделно осветление и чешма. Навън имаше покрита арена, игрище за прескачане на препятствия, пасища, езерца, заградени местенца и двеста декара, на които човек можеше да язди.

Харди беше уредил да яздим конете на негов приятел. Тъй като цената на това да държиш коня си в конюшнята на „Силвър Бридъл“ съперничеше с таксите за някои колежи, беше ясно, че приятелят на Харди разполага с пари в излишък. Доведоха ни един светлокафяв и един дорест кон, гладки, лъскави и добре тренирани. Ездитният кон е едро и мускулесто животно, известно с кроткия си нрав и със спокойствието си.

Преди да потеглим, Харди качи Карингтън на едно яко черно пони и го поведе на въже покрай оградата. Както и очаквах, той напълно очарова сестра ми, хвалеше я и я подкачаше, докато тя не се разкиска.

Беше прекрасен ден за езда, студен, но слънчев, а във въздуха се усещаше мирисът на пасища и на животни и леката миризма на пръст, която не можеш да отделиш от другите, но която е истинската миризма на Тексас.

Двамата с Харди можехме да разговаряме, докато яздим, а Карингтън беше пред нас на понито.

— Добре си се справила с нея, скъпа — каза той. — Майка ти щеше да се гордее.

— Надявам се — погледнах към сестра си със стегната руса плитка с бяла панделка. — Тя е прекрасна, нали?

— Прекрасна е — Харди обаче гледаше мен. — Марва ми разказа какво сте преживели. Голям товар си понесла, нали?

Свих рамене. Понякога ми е било трудно, но обърнех ли поглед назад, виждах, че борбата и бремето ми са най-обикновени. Толкова много жени трябва да се справят с много повече.

— Най-трудно беше след смъртта на мама. Мисля, че две години нито веднъж не съм спала цяла нощ. Работех, учех и се опитвах да направя най-доброто за Карингтън. Струваше ми се, че всичко е свършено само на половина, че все не стигаме навреме, все не успявам да направя нещата както трябва. Но накрая стана по-леко.

— Кажи ми как се свърза с Травис.

— С кой точно? — попитах аз, без да се замисля, а после бузите ми пламнаха.

Харди се усмихна.

— Да започнем с възрастния.

Докато разговаряхме, изпитвах усещането, че разкривам нещо скъпоценно и отдавна заровено, което вече е напълно развито. Разговорът ни беше процес на сваляне на пластове, някои от които лесно отърсвахме. Други пластове изискваха длета или брадви и засега ги оставихме непокътнати. Разкрихме си колкото се осмелихме за годините, през които сме били разделени. Само че да бъда отново с Харди не беше каквото очаквах. Нещо у мен упорито оставаше заключено, като че ли се боях да издам чувството, което бях таила толкова дълго.

Следобедът наближаваше и Карингтън се измори и огладня. Върнахме се обратно до конюшнята и слязохме от конете. Дадох на Карингтън монети да си вземе нещо за пиене от автомата в главната сграда. Тя хукна и ме остави насаме с Харди.

Той впери поглед в мен за момент.

— Ела тук — промърмори и ме дръпна в празната стая с принадлежностите за оседлаване. Целуна ме нежно и аз усетих вкуса на прах, на слънце, на солена кожа и годините се стопиха от постепенното и уверено нахлуване на топлината. Бях го чакала, бях чакала това и то бе точно толкова сладко, колкото го помнех. Но когато Харди задълбочи целувката и се опита да вземе повече, аз се отдръпнах с нервен смях.

— Извинявай — промълвих задъхано. — Извинявай.

— Няма нищо — очите на Харди блестяха огнено, гласът му звучеше успокояващо. Усмихна се мимолетно. — Поувлякох се.

Въпреки че компанията на Харди ми беше приятна, изпитах облекчение, когато той ни откара обратно в Ривър Оукс. Трябваше да се усамотя, да си помисля, да оставя всичко да се уталожи. Карингтън бъбреше весело на задната седалка за това, че иска пак да отидем да яздим, за това че някой ден ще си има собствен кон и дори започна да избира имена.

— Увлече ни в напълно нова фаза — казах на Харди. — Вече минахме от Барби на коне.

Харди се засмя и се обърна към Карингтън:

— Кажи на сестра си да ми звънне, когато ти се прииска да яздиш, миличка.

— Искам да яздя пак още утре!

— Утре си на училище — напомних й аз и Карингтън се намуси, докато не си спомни, че може да разкаже на всичките си приятелки как е яздила пони.

Харди спря пред къщата и ни помогна да излезем.

Погледнах към гаража и забелязах колата на Гейдж. Почти никога не идваше в неделя следобед. Стомахът ми се обърна, както когато се возиш на влакчето на ужасите и се спускаш за пръв път.

— Гейдж е тук — отбелязах аз.

Харди изглеждаше невъзмутим.

— Разбира се, че ще е тук!

Карингтън хвана Харди за ръката и поведе новия си приятел към вратата, като бърбореше с шеметна скорост:

— … а това е къщата ни. Имам си спалня горе с тапети на жълти ивици, а ето това тук е камера, за да виждаме хората, преди да решим дали да им отворим…

— Нищо от това не е наше, скъпа — поправих я аз неловко, — а на семейство Травис.

Без да ми обръща внимание, Карингтън натисна звънеца и започна да гримасничи пред камерата, което разсмя Харди.

Вратата се отвори и пред нас застана Гейдж, облечен с джинси и с бяло поло. Пулсът ми се учести, когато той погледна първо мен, после спътника ми.

— Гейдж! — изпищя Карингтън, като че ли не го беше виждала от месеци. Литна към него и обгърна кръста му с ръце. — Това е нашият стар приятел Харди… той ни заведе на езда, а аз се качих на черно пони, което се казваше Принс, и яздих като истинска каубойка.

Гейдж й се усмихна, навел глава към нея, и стисна уверено рамената й.

Погледнах към Харди и забелязах как очите му замислено проблясват. Не бе очаквал това — привързаността между сестра ми и Гейдж. Протегна ръка с непосредствена усмивка:

— Харди Кейтс.

— Гейдж Травис.

Двамата се здрависаха крепко — кратко и почти незабележимо съперничество, което завърши с равен резултат. Гейдж стоеше с безизразно лице, а Карингтън все още висеше на кръста му. Пъхнах ръце в джобовете си. Местенцата между пръстите ми се бяха навлажнили. И двамата мъже изглеждаха съвсем отпуснати, но въпреки това във въздуха се усещаше конфликт.

Беше смайващо да ги виждам заедно. Харди много се бе извисил и уголемил в спомените ми, затова сега изумено установих, че Гейдж е също толкова висок, но е по-слаб. Бяха различни почти във всичко… по образование, произход, опит… Гейдж, който играеше по правилата, в чието формулиране обикновено участваше, и Харди, който изритваше правилата като противни вредители, ако не му отърваше. Гейдж, винаги най-умният от всички, и Харди, който с измамно ленива усмивка ми беше казал, че трябва само да е по-умен от човека, с когото сключва сделка.

— Поздравление за началото на сондажите — каза Гейдж на Харди. — Имате впечатляващи находки за кратко време. Чух, че става дума за висококачествени и скъпи залежи.

Харди се усмихна и леко сви рамене:

— Усмихна ни се късметът.

— Нужно е нещо повече от късмет.

Двамата се разговориха за геохимия, за анализи на петролните кладенци, за трудността на това да прецениш производствените интервали на полето, а след това разговорът се насочи към компанията за алтернативни технологии на Гейдж.

— Говори се, че работите върху някакъв нов биодизел — каза Харди.

Учтивото изражение на Гейдж не се промени:

— Още няма нищо, което си струва да се обсъжда.

— Аз чух друго. Слуховете говорят, че сте успели да намалите емисията на азотен окис… но самото биогориво все още е адски скъпо — усмихна му се широко Харди. — Петролът е по-евтин.

— Засега.

Не знаех много за възгледите на Гейдж по въпроса. Двамата с Чърчил смятаха, че дните на евтиния петрол свършват, а след като се стигне до пукнатината между търсенето и предлагането, биогоривата ще спомогнат за избягването на икономическа криза. Много хора от петролния бизнес, приятели на семейство Травис, смятаха, че това ще се случи след десетилетия и че има още много нефт. Шегуваха се с Гейдж и твърдяха, че се надяват да не измисли нещо, което да замени петрола, защото щели да го държат отговорен за съсипания си бизнес. Гейдж ми обясни, че се шегуват само наполовина.

След минута-две на мъчително предпазлив разговор Харди погледна към мен и промърмори:

— Вече ще тръгвам — кимна на Гейдж с думите: — Радвам се, че се запознахме.

Гейдж също кимна и насочи вниманието си към Карингтън, която се опитваше да му разкаже още за конете.

— Ще те изпратя до вратата — казах на Харди, крайно облекчена от края на срещата.

Докато вървяхме, Харди обгърна раменете ми с ръка:

— Искам пак да те видя — промърмори той.

— Може би след няколко дни.

— Ще ти звънна утре.

— Добре — спряхме на прага. Харди ме целуна по челото и аз се взрях в топлите му сини очи. — Е, двамата се държахте много културно.

— Искаше му се да ми откъсне главата — засмя се Харди. Облегна се с една ръка на рамката на вратата и бързо се отрезви. — Не си те представям с човек като него. Той е студен кучи син.

— Не и когато го опознаеш.

Харди протегна ръка, хвана кичур от косата ми и леко го потърка между пръстите си.

— Мисля, че по-скоро ще разтопиш ледник, скъпа — усмихна се, пусна кичура ми и тръгна към джипа си.

Изморена и объркана, отидох да потърся Карингтън и Гейдж. Намерих ги в кухнята да опустошават хладилника и килера.

— Гладна ли си? — попита Гейдж.

— Умирам от глад.

Извади чиния с макаронена салата и още една с ягоди. Аз намерих френска франзела и отрязах няколко филийки, докато Карингтън донесе трите чинии.

— Само две — каза й Гейдж. — Аз вече ядох.

— Добре. Може би една бисквитка?

— След като се наобядваш.

Докато с Карингтън вадехме салфетките, погледнах намусено към Гейдж:

— Няма ли да останеш?

Той поклати глава:

— Разбрах, каквото исках.

Предвид присъствието на Карингтън премълчах въпросите си, докато чиниите не бяха подредени на масата. Гейдж сипа на Карингтън чаша мляко и постави две бисквитки на ръба на чинията й.

— Това най-накрая, скъпа — тихо каза той.

Тя се пресегна да го прегърне и се зае със салатата си.

Гейдж ми се усмихна равнодушно:

— Довиждане, Либърти.

— Чакай… — последвах го и спрях само да кажа на Карингтън, че веднага се връщам. Закрачих бързо, за да вървя в крак с него. — Смяташ, че си разбрал всичко за Харди Кейтс, след като си го видял само за пет минути?

— Да.

— Какво мислиш за него?

— Няма смисъл да ти казвам, ще отговориш, че съм предубеден.

— Да не би да не си?

— Да, предубеден съм. И освен това съм прав.

Спрях го на входната врата, като докоснах ръката му. Той погледна към мястото, където го бяха докоснали пръстите ми, и бавно вдигна поглед към лицето ми.

— Кажи ми — настоях.

— Мисля, че е амбициозен до мозъка на костите си, работи много и играе грубо. Копнее за всички външни прояви на успеха — коли, жени, къща и собствена ложа на стадион „Рилайънт“. Според мен той би зарязал всичките си принципи, за да се изкачи до върха. Ще натрупа и ще изгуби няколко състояния и ще мине през три или четири съпруги. Иска теб, защото това е последната му надежда да запази досег с реалността. Но дори ти няма да му стигнеш.

Примигнах при суровата преценка и обгърнах тялото си с ръце.

— Ти не го познаваш, това не е Харди.

— Ще видим — усмивката не стигна до очите му. — По-добре се връщай в кухнята. Карингтън те чака.

— Гейдж, сърдиш ми се, нали? Аз съм толкова…

— Не, Либърти — малко се смекчи изражението му. — Просто се опитвам да проумея. Както и ти.

 

 

Срещнах се с Харди няколко пъти през следващите две седмици — на обяд, на вечеря, на една дълга разходка. Под повърхността на разговорите, мълчанията и възстановяващата се близост се опитвах да примиря зрелия Харди с момчето, което познавах и за което копнеех. Тревожеше ме фактът, че бяха различни…, но нали и аз бях различна.

Струваше ми се важно да разбера каква част от привличането, което усещах към Харди, се дължеше на сегашния момент, а не на миналото. Ако сега се запознавахме за пръв път, дали щях да изпитвам към него същото?

Не можех да кажа със сигурност. Но, боже, той наистина бе очарователен. Имаше нещо в него, винаги е имало. Караше ме да се чувствам съвсем удобно, можехме да разговаряме за всичко. Дори за Гейдж.

— Кажи ми какъв е той — помоли ме Харди, докато ме държеше за ръката и играеше с пръстите ми. — Каква част от онова, което се говори за него, е истина?

Знаех каква е славата на Гейдж, затова свих рамене и се усмихнах.

— Гейдж е… изискан. Но освен това може да бъде плашещ. Проблемът при него е, че той като че ли винаги прави всичко съвършено. Хората мислят, че е неуязвим. Освен това е много затворен. Не е лесно да се сближиш с такъв човек.

— Но ти явно си успяла.

Вдигнах рамене и се усмихнах:

— Донякъде. Тъкмо започнахме да се сближаваме, но после…

После се появи Харди.

— Какво знаеш за компанията му? — небрежно подметна Харди. — Не мога да си представя защо човек от тексаско семейство с връзки в големия нефтен бизнес се занимава с глупости като горивни клетки и биогорива.

— Гейдж е такъв — усмихнах се аз. С малко настояване от негова страна му разказах за горивото, над което работи компанията на Гейдж. — В момента се работи над голяма сделка за биогориво. Гейдж иска да построи завод за смесване в една голяма рафинерия в Далас, а те ще започнат да смесват биогоривото с техните горива и да го разпространяват навсякъде в Тексас. Доколкото мога да преценя, преговорите са доста напрегнати — долових гордата нотка в тона си, когато добавих: — Чърчил смята, че Гейдж ще успее да се справи.

— Сигурно е преодолял адски сериозни препятствия — отбеляза Харди. — В някои части на Хюстън ще те застрелят само ако произнесеш думата биогориво. За коя рафинерия става дума?

— „Медина“.

— Тази наистина е голяма. Е, заради него се надявам всичко да мине успешно — хвана ръката ми и умело промени темата.

 

 

Към края на втората седмица Харди ме заведе в свръхмодерен бар, който ми напомняше за космически кораб, а стерилният декор беше осветен със скрити зелени и сини лампички. Масите бяха с размера на подложка за чаша върху сламки. Това беше най-модерното място в града и всички в бара изглеждаха много модерни, макар че едва ли им беше съвсем удобно.

Пиех „Садърн Камфърт“ с лед, огледах помещението и нямаше как да не забележа, че Харди привлича вниманието на няколко жени. Не беше чудно предвид външния му вид, присъствието и обаянието му. След време Харди щеше да стане още по-желано завоевание, защото успехът му щеше да бъде по-видим.

Допих питието си и помолих за още едно. Тази вечер просто не можех да се отпусна. Докато двамата с Харди се опитвахме да говорим над бумтящата музика на живо, аз си мислех единствено колко ми липсва Гейдж. Не го бях виждала от няколко дни. Виновно си помислих, че бях поискала много от Гейдж, може би прекалено много, като го бях помолила да прояви търпение, докато аз се опитвам да разбера какви са чувствата ми към друг мъж.

Харди леко потърка с палец кокалчетата на пръстите ми. Гласът му прозвуча толкова тихо под острото стакато на музиката:

— Либърти.

Вдигнах поглед към него. Очите му грееха в неземно синьо на изкуствената светлина.

— Да вървим, скъпа. Трябва да уредим някои неща.

— Къде да вървим? — немощно попитах аз.

— В апартамента ми. Трябва да поговорим.

Поколебах се, преглътнах мъчително и успях да кимна колебливо. Харди ми беше показал апартамента си по-рано вечерта — бях предпочела да се срещнем там, вместо да ме взима от Ривър Оукс.

Не говорихме много, докато Харди караше към центъра, но държеше ръката ми в своята. Сърцето ми трепкаше като крилете на колибри. Не бях съвсем сигурна какво ще се случи или какво искам да се случи.

Пристигнахме в луксозната висока сграда и той ме заведе в апартамента си — просторно жилище, удобно обзаведено с кожа и със стилни грубо тъкани материи. Лампи от ковано желязо с абажури от стегнат пергамент хвърляха приглушена светлина в главното помещение.

— Нещо за пиене? — попита той.

Поклатих глава, преплетох пръсти и застанах до вратата.

— Не, благодаря. Пих достатъчно в бара.

Харди се усмихна лукаво, приближи се към мен и притисна устни към слепоочието ми.

— Притесняваш ли се, мила? Това съм аз, старият ти приятел Харди.

Въздъхнах накъсано и се облегнах на него.

— Да, помня те.

Ръцете му ме обгърнаха и двамата останахме така дълго — стояхме заедно, дишахме заедно.

— Либърти — прошепна той, — веднъж ти казах, че ти ще си онова нещо в живота ми, което ще желая най-силно. Помниш ли?

Кимнах, облегнала глава на рамото му.

— В нощта, когато замина.

— Повече няма да те напускам — устните му потъркаха чувствителния ръб на ухото ми. — Все още се чувствам така, Либърти. Знам от какво те моля да се откажеш, но се кълна, че никога няма да съжаляваш. Ще ти дам всичко, което някога си искала — той докосна челюстта ми с връхчетата на пръстите си, вдигна лицето ми и устата му се приближи към моята.

Загубила равновесие, аз се хванах за него. Тялото му беше кораво от годините физически труд, ръцете му бяха силни и сигурни. Целуваше се различно от Гейдж, по-директно, нападателно, без еротичната притворност и игривост на Гейдж. Разтвори устни и бавно ме изследва, а аз отвърнах на целувката със смесено чувство на вина и наслада. Топлата му ръка се вдигна към гърдите ми, пръстите му леко проследиха заоблените очертания и спряха на чувствителното връхче.

— Харди, не — успях да промълвя, а желанието бе образувало топла тежест в корема ми. — Не мога.

Устата му потърси треперещата кожа на шията ми.

— Защо не?

— Обещах на Гейдж… двамата с него се уговорихме… да не правя това с теб. Не и докато…

— Какво? — Харди дръпна глава назад и присви очи. — Не му дължиш такова нещо. Той не те притежава.

— Не е така, няма нищо общо с притежаване, а просто…

— Как ли не!

— Не мога да наруша обещанието си — настоях. — Гейдж ми има доверие.

Харди не каза нищо, само ме изгледа странно. Нещо в мълчанието му изпрати тръпки под кожата ми. Харди прокара ръка през косата си, застана до един от големите прозорци и се загледа към града, ширнал се под нас.

— Сигурна ли си? — попита той най-накрая.

— Какво искаш да кажеш?

Обърна се с лице към мен, облегна се назад и скръсти крака в глезените.

— Последните няколко пъти, когато се срещаме, забелязах един сребрист форд да ни следи. Записах регистрационния номер и го проверих. Колата е на човек, който работи в детективска агенция.

Вледених се.

— Мислиш, че Гейдж ме следи?

— Колата е паркирана в края на улицата и в момента — направи ми знак да се приближа към прозореца. — Виж сама.

Не помръднах.

— Не би го направил.

— Либърти — тихо каза той, — не познаваш това копеле достатъчно дълго, за да знаеш какво би направил и какво не би направил.

Разтърках настръхналата горна част на ръцете си в безплоден опит да се стопля. Бях твърде смаяна, за да говоря.

— Знам, че смяташ семейство Травис за приятели — чух Харди да продължава с равен тон. — Само че не са, Либърти. Смяташ, че са ти направили услуга, като са подслонили теб и Карингтън, така ли? Не е никаква скапана услуга. Дължат ти много повече от това.

— Защо говориш така?

Той прекоси стаята, приближи се към мен, стисна ме за раменете и се вгледа в озадачените ми очи.

— Ти наистина не знаеш, нали? Мислех, че поне подозираш нещо.

— За какво говориш?

Той се ухили. Дръпна ме на дивана, двамата седнахме и той стисна безчувствените ми ръце в своите.

— Майка ти е имала връзка с Чърчил Травис. Продължила е с години.

Опитах се да преглътна, но просто не се получаваше.

— Не е вярно — прошепнах.

— Марва ми каза. Попитай я сама. Майка ти й е разказала.

— Защо Марва не ми е казала нищо?

— Бояла се е какво ще стане, ако узнаеш. Бояла се е да не се забъркаш със семейство Травис. Знаела е, че може да се опитат да ти отнемат Карингтън, а ти е нямало да можеш да направиш нищо, за да ги спреш. По-късно, когато научила, че работиш за Чърчил, решила, че той се опитва да ти се отплати. Решила, че е най-добре да не се намесва.

— Не разбирам. Защо ще искат да ми отнемат Карингтън? Защо Чърчил ще… — кръвта се смъкна от лицето ми. Замълчах и закрих устата си с треперещи пръсти, когато проумях.

Чух гласа на Харди сякаш от огромно разстояние.

— Либърти… кой според теб е бащата на Карингтън?