Лайза Клейпас
Захарче (15)

Петнадесета глава

След четири години най-сетне бях успяла да стана пълноправен стилист в салон „Едно“. В повечето случаи работех като колорист — имах дарба за избор на цвета на кичурите и на корекциите. Обичах да смесвам течности и пасти в множество купички като откачен учен. Наслаждавах се на множеството дребни, но изключително важни изчисления на температурата, времето и прилагането, както и на задоволството, че всичко се е получило както трябва.

Чърчил все още се подстригваше при Зенко, обаче аз почиствах врата и веждите му, освен това му правех маникюр, когато поискаше. От време на време обядвахме заедно, когато някой от нас имаше повод да празнува. Когато бяхме заедно, говорехме за всичко. Знаех много за семейството на Чърчил и особено за четирите му деца. Гейдж, най-големият му син, беше на тридесет години и беше от първата му съпруга Джоана. Другите му три деца бяха от Ава: Джак на двадесет и пет, Джо, с две години по-малък, и единствената му дъщеря Хейвън, която още учеше в колеж. Знаех, че Гейдж е станал доста резервиран, след като е изгубил майка си тригодишен, че му е трудно да вярва на хората и че една от предишните му приятелки твърдяла, че страдал от фобия към обвързване. Тъй като не бе запознат с жаргона на психоаналитиците, Чърчил не знаеше какво означава това.

— Означава, че не обича да говори за чувствата си и да допуска да бъде уязвим — обясних му аз. — Освен това се страхува да не го вържат.

Чърчил изглеждаше озадачен.

— Но това не е фобия от обвързване, това е да си мъж.

Говорехме и за другите му деца. Джак беше спортист и любимец на жените. Джо беше луд по информационните технологии и си падаше авантюрист. Най-малката, Хейвън, бе настояла да замине за колеж в Ню Ингланд, колкото и Чърчил да я беше умолявал да се запише в Райе, в Тексаския колеж и дори, бог да му е на помощ, във Военната академия в Тексас.

Съобщавах на Чърчил последните новини за Карингтън и понякога за любовния си живот. Бях споделила с него за Харди и за натрапчивата мисъл за него. Откривах Харди във всеки каубой с отпуснати крайници и износени дочени панталони, във всеки чифт сини очи, във всеки очукан пикал, във всеки горещ и безоблачен ден.

Чърчил беше изтъкнал, че може би е по-добре да престана да се старая толкова да престана да обичам Харди и да приема, че част от мен винаги ще го иска.

— Човек просто трябва да се научи да живее с някои неща — отбеляза той.

— Не можеш да обикнеш друг човек, ако още не си забравил последния.

— Защо не?

— Защото тогава новата връзка е компромис.

Развеселен, Чърчил заяви, че всяка връзка е един или друг компромис и че е най-добре човек да не се рови много в това.

Не бях съгласна. Усещах, че трябва изцяло да се освободя от Харди. Обаче не знаех как. Надявах се някой ден да срещна някой толкова неустоим, че да поема риска отново да се влюбя. Обаче сериозно се съмнявах, че такъв мъж съществува.

Този мъж със сигурност не беше Том Хъдсън, с когото се запознах, докато чаках за родителската среща в коридора на училището на Карингтън. Той беше разведен баща на две деца, едър като мечок мъж с кестенява коса и спретнато подстригана кафява брада. Излизах с него малко повече от година и се радвах на удобната ни връзка.

Тъй като Том притежаваше магазин за деликатесни храни, хладилникът ми постоянно беше пълен с деликатеси. Двете с Карингтън се тъпчехме с френско и с белгийско сирене, с бурканчета пикантен доматен сос, с генуезко песто и с девонска сметана, с коралови на цвят резени пушена сьомга от Аляска, крем супа от аспарагус в бурканчета, мариновани чушлета или тунизийски зелени маслини.

Том много ми харесваше. Направих всичко по силите си да се влюбя в него. Явно той бе добър баща на децата си и чувствах, че ще се държи също толкова добре и с Карингтън. Том притежаваше толкова много положителни качества, имаше толкова много причини да го обичам. Една от неприятните страни на това да имаш връзка с някого е, че може да си със свестен човек, който явно заслужава да бъде обичан, само че помежду ви няма достатъчно жар да запалиш дори чаена свещ.

Правехме любов през уикендите, когато бившата му съпруга вземаше децата, а аз успявах да намеря бавачка за Карингтън. За съжаление сексът беше хладен — никога не можех да свърша, докато Том беше в мен — чувствах само вътрешен натиск като от разширителя в кабинета на гинеколога, — и той се опитваше да ме доведе до върха с помощта на пръстите си. Невинаги се получаваше, но понякога получавах няколко удовлетворителни спазми, а когато не успявах, започвах да се дразня и да се протривам, затова се преструвах. След това той леко натискаше главата ми, докато го поемех в уста, или пък лягаше отгоре ми и го правехме в мисионерската поза. Рутината никога не се променяше.

Купих няколко книги за секс и се опитах да подобря положението. Том се забавляваше със стеснителните ми молби да опитаме няколко пози, за които бях чела, и твърдеше, че в крайна сметка всичко се свежда до това да пъхнеш нещото „А“ в цепката „Б“. Все пак, ако съм искала да пробваме нещо ново, той бил изцяло „за“.

Смаяна установих, че Том се оказа прав. Чувствах се нелепо и глупаво и каквото и да правех, не можех да свърша в тези сложни пози, подобни на йогийски асани. Единственото ново нещо, което Том не искаше да опита, бе да ме целуне долу. Заеквах и цялата пламнах, когато го помолих за това. Бих казала, че това беше най-неловкият момент в целия ми живот, само че положението се влоши още повече, когато Том отговори извинително, че никога не му е харесвало да прави това. Било нехигиенично и не му допадал вкусът на жените, затова предпочитал да не го прави, ако нямам нищо против. Отговорих, че не, разбира се, че нямам нищо против, не искам да прави нещо, което не му харесва.

Само че всеки път след това, когато спяхме заедно и аз усещах как ръцете му започват да насочват главата ми надолу, изпитвах възмущение. А после пък се чувствах виновна, защото Том беше щедър в толкова други отношения. Повтарях си, че няма значение. Можехме да правим в леглото и други неща. Положението обаче ме притесняваше много — като че ли не разбирах нещо съществено, — затова една сутрин преди отварянето на салона споделих с Анджи. След като се уверихме, че всичко е готово за предстоящия работен ден, че количките са добре заредени и инструментите са почистени, двете си побъбрихме няколко минути.

Аз впръсках в косата си препарат за обем, а Анджи освежи гланца си за устни. Не мога да си спомня точно какво я попитах — нещо от сорта на това дали е имала гадже, което не е искало да прави някои неща в леглото.

Погледът на Анджи срещна моя в огледалото.

— Не иска да му духаш?

Неколцина от другите стилисти погледнаха към нас.

— Не, това му харесва — прошепнах. — Но… ами, не иска да го прави на мен.

Модерно изскубаните й вежди се изстреляха нагоре.

— Не обича да похапва тортила?

— Не. Казва… — усещах как по бузите ми се появяват червени петна, — … че било нехигиенично.

Тя направо се вбеси:

— Не е по-нехигиенично от мъжкото! Ама че скапаняк. Какво егоистично… Либърти, повечето мъже обожават да правят това на жената.

— Така ли?

— Това ги възбужда.

— Наистина? — новината беше хубава. Намали малко унижението, което изпитвах, задето съм помолила Том за това.

— О, момиче, трябва да го зарежеш — заключи Анджи и поклати глава.

— Но… но… — не бях сигурна, че искам да взема такива драстични мерки. Това беше най-дългата ми връзка с някой и ми допадаше усещането за сигурност. Спомнях си всички мимолетни връзки на мама. И вече разбирах причината.

Да излизаш с някого е като да се опитваш да приготвиш храна от остатъци. Някои ястия, като руло от кайма или бананов пудинг, всъщност стават по-вкусни с времето. А други като поничките и пицата трябва веднага да изхвърлиш. Колкото и да се опитваш да ги сгрееш, никога не са толкова вкусни както докато са пресни. Надявах се Том да се окаже по-скоро руло от кайма, отколкото пица.

— Зарежи го — настоя Анджи.

Хедър, дребничка блондинка от Калифорния, не се сдържа и се намеси. Всичко, което казваше, звучеше като въпрос, дори и да не беше.

— Имаш проблеми с гаджето ли, Либърти?

Анджи отговори преди мен:

— Тя излиза с шестдесет и осем.

Някои от другите стилистки измърмориха съчувствено.

— Какво е шестдесет и осем? — попитах.

— Той иска да му го лапнеш, обаче не ти отговаря със същото — отговори Хедър. — Не е точно шестдесет и девет, той ти дължи едно.

Алан, който разбираше от мъже повече от всички нас, взети заедно, насочи към мен една кръгла четка, докато говореше:

— Разкарай го, Либърти. Един шестдесет и осем никога не се променя.

— Но той е мил в други отношения — възпротивих се аз. — Той е добър приятел.

— Не, не е — възрази Алан, — просто ти смяташ така. Само че рано или късно този шестдесет и осем ще си покаже истинската физиономия и извън спалнята. Ще те оставя у дома, докато излиза с приятелчетата си. Ще си купи нова кола, а на теб ще даде старата. Един шестдесет и осем винаги взима най-голямото парче от тортата, скъпа. Не си губи времето с него. Повярвай ми, знам го от опит.

— Алан е прав — обади се Хедър. — Преди няколко години ходих с един шестдесет и осем и отначало беше направо страхотен. Само че се оказа адски скапаняк. Абсолютно безполезен.

До този момент не бях обмисляла сериозно дали да скъсам с Том. Обаче идеята ми донесе неочаквано облекчение. Дадох си сметка, че притесненията ми изобщо не са свързани със свирките. Проблемът беше, че емоционалната ни близост точно както и сексуалният ни живот си имаше граници. Том не се интересуваше от тайните кътчета на сърцето ми, нито пък аз от неговите. Проявявахме повече изследователски дух при избора на деликатесите си, отколкото на пълната с опасности територия на истинската връзка. Вече започвах да проумявам колко рядко двама души изпитват връзката, която имаше между двама ни с Харди. А Харди се бе отказал от нея, беше се отказал от мен по неправилни причини. Надявах се искрено на него също да му е толкова трудно да изгради връзка с някого, колкото и на мен.

— Как е най-добре да приключа? — попитах.

Анджи леко ме потупа по гърба:

— Кажи му, че връзката ви не се развива според очакванията ти. Кажи, че никой не е виновен, но просто ти не си удовлетворена.

— И не пускай бомбата в апартамента си — добави Алан, защото винаги е по-трудно да накараш някой да си тръгне. Направи го у тях и веднага си тръгни.

Скоро след това събрах смелостта да скъсам с Том в неговия апартамент. Казах му, че много ми е било приятно времето, което сме прекарали заедно, но нещата просто не се получават, за което не е виновен той, а аз. Том ме изслуша внимателно и безстрастно, с изключение на момента, когато лицевите му мускулчета се стегнаха под брадата. Не ми зададе въпроси. Нито веднъж не се възпротиви. Помислих си, че вероятно и за него е облекчение. Може би и той като мен се е притеснявал, че между нас нещо липсва.

Том ме изпрати до вратата, където аз спрях, стиснала чантата си. Признателна бях, че няма целувка за довиждане.

— Аз… пожелавам ти всичко най-хубаво — казах. Беше старомодна фраза, но като че ли нищо друго не отразяваше толкова точно чувствата ми.

— Да, и на теб, Либърти — каза той. — Надявам се да намериш време да поработиш над себе си и над проблема си.

— Над проблема си ли?

— Над фобията си от обвързване — поясни той с внимателна загриженост. — Със страха ти от интимност. Трябва да поработиш над това. Успех.

Вратата плавно се затвори в лицето ми.

 

 

На следващия ден закъснях за работа, така че се наложи да изчакам до по-късно, за да им разкажа за случилото се. Едно от нещата, които човек научава от работата в салон е, че повечето стилисти обожават да правят дисекция на връзките. Почивките ни за кафе или за цигара винаги звучаха като групова терапия.

Олекна ми на сърцето след скъсването с Том, с изключение на нападката му накрая. Не го винях, задето го каза, тъй като беше зарязан. Притесняваше ме вътрешното ми подозрение, че той има право. Може би наистина се боях от интимност. Не бях обичала друг мъж, освен Харди, който здравата се бе вкопчил в сърцето ми. Все още го сънувах и се събуждах с бушуваща кръв, а всеки сантиметър от плътта ми беше влажен и жив.

Боях се, че може би трябваше да се примиря с Том. Карингтън скоро щеше да стане на десет години, а от толкова отдавна беше лишена от бащино влияние. Имахме нужда от мъж в живота си.

Когато влязох в салона, който току-що беше отворил, Алан дойде при мен с новината, че Зенко иска веднага да говори с мен.

— Закъснях само с няколко минути — подех аз.

— Не, не става дума за това, а за господин Травис.

— Днес ли ще идва?

Не беше възможно да разгадая изражението на Алан.

— Не мисля.

Отидох в задната част на салона, където Зенко стоеше прав с порцеланова чаша с горещ чай. Вдигна поглед от подвързаната с кожа книга със записванията.

— Либърти, проверих графика ти следобед — заяви той с британски акцент. — Изглежда си свободна след три и половина.

— Да, господине — потвърдих предпазливо.

— Господин Травис иска подстригване у дома. Знаеш ли адреса?

Смаяно поклатих глава.

— Искате аз да го направя? Защо не отидете вие. Винаги вие го подстригвате.

Зенко ми обясни, че известна актриса щяла да дойде от Ню Йорк и че не можел да отмени ангажимента си с нея.

— Освен това — продължи той предпазливо и монотонно — господин Травис специално поиска да отидеш ти. Не му е лесно след инцидента и посочи, че сигурно ще му се отрази добре, ако…

— Какъв инцидент? — усетих неприятното ужилване на адреналина, все едно едва не падаш по стълбите. Успяваш да не се претърколиш, но тялото ти въпреки това се подготвя за катастрофа.

— Мислех, че вече знаеш — каза Зенко. — Господин Травис е бил хвърлен от кон преди две седмици.

За човек на възрастта на Чърчил инцидентите с коне никога не бяха маловажни. Случваше се да се счупят кости, да има размествания, натрошавания, прекъсвания на гръбнака и счупване на шията. Усетих как устните ми оформят едно безмълвно „о“. Ръцете ми извършиха мозайка от движения — най-напред се вдигнаха към устните, след това отидоха и по-нагоре.

— Колко сериозно е пострадал? — попитах.

— Не знам подробности, но ми се струва, че има счупен крак и са му правили някаква операция… — Зенко замълча и ме погледна. — Струваш ми се пребледняла. Искаш ли да седнеш?

— Не, добре съм. Просто…

Не можех да повярвам колко съм уплашена, колко съм загрижена. Искаше ми се веднага да отида при Чърчил. Сърцето ми болезнено се блъскаше в гърдите. Долепих длани и преплетох пръсти като молещо се дете. Примигнах заради преминаващите през съзнанието ми картини, които нямаха нищо общо с Чърчил Травис.

Майка ми, облечена с бяла рокля, осеяна с маргаритки. Баща ми, достъпен само в двуизмерно черно — бяло изображение. Претрупаните светлинки на панаира, които танцуват по решителното лице на Харди. Сенки в сенките. Едва успявах да дишам. Но тогава си помислих за Карингтън. Вкопчих се в този образ, в моята сестра, моето бебче, и паниката се оттегли и изчезна.

Чух Зенко да ме пита дали искам да отида в Ривър Оукс за подстригването.

— Разбира се — отвърнах, стараейки се да звуча нормално. Делово. — Естествено.

След последния ми клиент Зенко ми даде адреса и два различни кода на алармата.

— Понякога на портата има пазач — каза той.

— Има порта? — попитах. — И пазач?

— Нарича се охрана — отговори Зенко, а безличният му тон беше много по-унищожителен от сарказъм. — На богатите хора им трябва.

Взех листчето от ръката му.

Хондата ми трябваше да мине през автомивката, само че не отделих време за това. Трябваше да видя Чърчил възможно най-скоро. Пътуването от салона дотам ми отне само петнадесет минути. В Хюстън човек измерва разстоянието в минути вместо в километри, тъй като уличното движение може да превърне едно кратко разстояние в същински ад от „спри, тръгни“, а агресивността на пътя е просто техника на шофиране.

Чувала бях хората да твърдят, че Ривър Оукс прилича на Хайланд Парк в Далас, само че е по-голям и по-скъп. Може да се каже, че това е Бевърли Хилс на Тексас. Ривър Оукс се състои от около четири хиляди декара, разположени по средата между търговската и нетърговската част на града, има две училища и кънтри клуб, изискани ресторанти и магазини и еспланади с красиви цветя. При основаването на Ривър Оукс през двадесетте години на миналия век имало джентълменско споразумение да не бъдат допускани цветнокожи, освен хората, които живеят в квартирите за прислугата. Сега тези така наречени джентълмени вече ги няма и в Ривър Оукс има по-голямо разнообразие. Вече не живеят само бели, но категорично живеят само богати, тъй като най-евтините къщи започват от един милион долара и вървят нагоре.

Карах очуканата си хонда по улици с двуетажни къщи, покрай мерцедеси и беемвета. Някои от къщите бяха проектирани в стила от испанския ренесанс и имаха каменни тераси, кули и декоративни перила от ковано желязо. Други бяха направени по модела на плантациите в Ню Орлиънс или на колониалните къщи от Ню Ингланд с бели колони, фронтони и комини на ивици. Всички бяха големи, с красиви градини и засенчени от дъбове, растящи от двете страни на алеите като грамадни стражи.

Очаквах, че къщата на Чърчил ще бъде впечатляваща, но нямаше как да бъда подготвена за гледката. Беше каменна къща, проектирана като европейски замък и разположена насред разклонение на река с площ три акра. Спрях пред тежката желязна порта и въведох кода. За мое облекчение портата се отвори величествено и бавно. Широк павиран път водеше към къщата и се разклоняваше на две алеи — едната заобикаляше постройката, а другата водеше до отделен гараж, който побираше поне десет автомобила.

Спрях пред гаража и паркирах встрани, като се постарах да си намеря по-скромно място. Горката ми хонда приличаше на нещо, което си оставил, за да го прибере колата за смет. Вратите на гаража бяха целите от стъкло и вътре се виждаше сребрист мерцедес седан, бяло бентли, жълта шелби кобра с две ивици през купето. В другия край имаше още коли, но бях твърде зашеметена и притеснена, за да огледам.

Беше относително хладен есенен ден и аз бях признателна за лекия ветрец, който охлади изпотеното ми чело. Понесла чанта, пълна с нужните ми пособия, аз се запътих към вратата.

Растенията и оградената с храсти морава покрай къщата изглеждаше така, сякаш е поливана с минерална вода „Евиан“ и е подрязвана с козметична ножичка. Можех да се закълна, че дългите копринени стръкове мексиканска трева покрай предната алея са вчесани с гребен. Натиснах бутона на звънеца, който се намираше под вградена видеокамера, каквито има на банкоматите.

Позвъних и видеокамерата забръмча и се насочи към мен — едва не подскочих. Дадох си сметка, че не се бях сресала и не си бях освежила грима, преди да тръгна от салона. Вече беше твърде късно — стоях пред звънеца на къщата на богат човек, който ме наблюдаваше.

След по-малко от минута вратата се отвори. Посрещна ме слаба възрастна жена, облечена елегантно със зелени панталони, мокасини с мъниста и шифонена блуза на фигури. Изглеждаше на около шестдесет години, но беше толкова добре поддържана, че сигурно истинската й възраст беше около седемдесет. Посребрената й коса беше подстригана и оформена в стил „запушалка за мивка“ и в пухкавата маса нямаше нито една дупчица. Бяхме почти с еднакъв ръст, но заради прическата си тя изглеждаше поне с осем сантиметра по-висока от мен. От ушите й висяха дълги обеци с диаманти колкото коледни украшения.

Тя се усмихна — искрена усмивка, от която очите й се присвиха в познати тъмни цепки. Веднага разбрах, че това е по-голямата сестра на Чърчил, Гретхен, която се бе сгодявала три пъти, но не се беше омъжвала нито веднъж. Чърчил ми каза, че всички годеници на Гретхен починали при трагични обстоятелства — първият загинал във войната в Корея, вторият — при автомобилна катастрофа, а третият починал от сърдечно заболяване, за което никой не подозирал, докато то не го убило. След последния Гретхен заявила, че явно не й е писано да има съпруг, и си останала неомъжена.

Историята толкова ме трогна, че едва не се разплаках, като си представих сестрата на Чърчил, облечена в черно като стара мома.

— Не се ли чувства самотна, след като никога не е… — предпазливо подех аз и замълчах, чудейки се как най-добре да построя въпроса си. Плътски отношения? Физическа интимност? — … имала мъж в живота си?

— Не, не се чувства самотна — изсумтя Чърчил. — Гретхен навирва крака при всяка възможност. Имала е повече мъже, отколкото й се полагат — просто не се жени за никой от тях.

Докато стоях и гледах жената със симпатичното лице и с дяволитото пламъче в очите, аз си казах: „Вие сте опасна работа, госпожице Гретхен Травис“.

— Либърти? Аз съм Гретхен Травис — тя ме погледна, като че ли бяхме стари приятелки и се пресегна да хване ръката ми в своите, а аз оставих чантата долу и неловко отвърнах на ръкостискането. Усетих пръстите топли и фини сред подрънкването на големи пръстени с камъни. — Чърчил ми разказа за теб, но не спомена, че си такава красавица. Жадна ли си, миличка? Тежка ли е тази чанта? Остави я тук, ще поръчаме на някой да я донесе. Знаеш ли на кого ми напомняш?

И тя като Чърчил изстрелваше въпросите по няколко. Побързах да отговоря.

— Благодаря ви, госпожо, но не съм жадна. Мога и сама да нося чантата — казах и взех чантата.

Гретхен ме дръпна вътре и задържа свободната ми ръка, като че ли бях твърде малка, за да ми се има доверие да обикалям сама из къщата. Чувствах се странно, но приятно да държа ръката на възрастна жена. Влязохме в коридор с мраморен под и висок колкото два етажа таван. По стените имаше ниши с бронзови скулптури. Гласът на Гретхен леко отекваше, когато се запътихме към двете врати на асансьора под едната страна на подковообразно стълбище.

— Рита Хейуърт — каза тя, отговаряйки на предишния си въпрос. — Точно както изглеждаше в „Джилда“ с онази вълниста коса и дълги мигли. Гледала ли си този филм?

— Не, госпожо.

— Няма нищо. Доколкото си спомням, не свърши добре — тя пусна ръката ми и натисна копчето на асансьора. — Можем да се качим и по стълбите, но така е по-лесно. Никога не стой права, когато можеш да седнеш, и никога не ходи, когато можеш да се возиш.

— Да, госпожо — изпънах дрехите си възможно най-дискретно, като подръпнах ръба на черната си фланелка с остро деколте над колана на белите си джинси. Лакираните ми в червено нокти се показваха от ниските чехли. Искаше ми се сутринта да бях избрала по-хубави дрехи, но нямах представа как ще се развият нещата.

— Госпожице Травис, моля ви, кажете ми как е…

— Гретхен — поправи ме тя. — Просто Гретхен.

— Гретхен, как е той? Едва днес научих за инцидента, иначе щях да изпратя цветя или картичка…

— О, миличка, не ни трябват цветя. Толкова много цветя ни изпратиха, че не знаем какво да ги правим. Освен това се опитваме инцидентът да не се разчува много-много. Чърчил заяви, че не иска никой да се суети край него. Според мен е ужасно смутен заради гипса и инвалидната количка…

— Гипс на крака ли?

— Засега е само мека превръзка. След две седмици ще му сложат гипс. Лекарят каза, че той има… — присви тя съсредоточено очи, — фрактура с раздробяване на пищяла, чисто счупване на малкия пищял и една от костите на глезена му също била счупена. Поставиха осем дълги пирона в крака му, шина отвън, която после ще свалят, и метална пластина, която ще остане завинаги — тя се засмя. — Няма да може да минава през охранителната система на летището. Добре, че си има собствен самолет.

Кимнах леко, но не казах нищо. Изпробвах стар номер, за да не се разплача, който веднъж ми показа господин Фъргюсън, съпругът на госпожица Марва. Когато си мислиш, че ще се разплачеш, потъркай върха на езика си в небцето. Докато го правиш, сълзите няма да капят. Свърши работа, но едва-едва.

— О, Чърчил е много издръжлив — цъкна с език Гретхен, когато забеляза изражението ми. — Не се тревожи за него, скъпа. Би трябвало да се тревожиш за нас, останалите. Ще бъде неподвижен поне пет месеца. Дотогава всички ще полудеем.

Къщата приличаше на музей с широки коридори и високи тавани и с картини със собствени лампички. Атмосферата беше спокойна, но аз усещах как разни неща се случват в далечните стаи — звъняха телефони, чувах някакво почукване или потропване, характерния звук на метални тенджери и тигани. Заети невидими хора си вършеха работата.

Влязохме в най-голямата спалня, която съм виждала. Целият ми апартамент се побираше вътре и пак щеше да остане място. Редиците високи прозорци имаха капаци. Подът, направен от ръчно полиран орех, на места беше покрит с изкуствено избелели ориенталски килими, всеки от които струваше колкото чисто нов понтиак. Огромно легло със спираловидно гравирани колони беше поставено диагонално в единия ъгъл на стаята. Друга част от помещението беше обзаведена като кът за сядане с две ниски канапета и една удобна лежанка срещу плоския плазмен телевизор на стената.

Очите ми тутакси намериха Чърчил, който седеше в инвалидна количка, а единият му крак беше вдигнат. Чърчил, който винаги ходеше толкова хубаво облечен, сега носеше отрязан анцуг и жълт памучен пуловер. Приличаше на ранен лъв. Стигнах до него с няколко крачки и го прегърнах. Притиснах устни към темето му и усетих твърдата извивка на черепа под гъстата прошарена коса. Вдъхнах познатия кожен мирис и лекия аромат на скъп одеколон.

Едната му ръка се пресегна отзад към рамото ми и лекичко ме потупа.

— Не, не, няма нужда от това — каза той с дрезгавия си глас. — Ще ми мине. Стига толкова.

Изтрих мокрите си бузи, изправих се и се прокашлях, защото сълзите бяха заседнали в гърлото ми.

— Да не би да опитваше някой от номерата на Самотния рейнджър?

Той се начумери.

— Яздех с един приятел в неговия имот. Някакъв заек изскочи от участък с мескит и конят се подплаши. Преди да се усетя, вече летях с главата надолу.

— Гърбът ти добре ли е? Вратът?

— Да, добре са. Само кракът — Чърчил въздъхна и изръмжа: — Месеци наред ще остана прикован към този стол. По телевизията дават само глупости. Под душа трябва да сядам на пластмасов стол. Носят ми всичко, сам не мога да направя нищичко. До гуша ми дойде да се отнасят с мен като с инвалид.

— Ти наистина си инвалид — отбелязах аз. — Не можеш ли да опиташ да се отпуснеш и да се насладиш на глезенето?

— Глезене ли? — възмутено повтори Чърчил. — Аз съм пренебрегнат и обезводнен. Не ми носят храната навреме. Никой не идва, когато се разкрещя. Никой не ми пълни каната с вода. Дори лабораторната мишка живее по-добре от мен.

— Стига, Чърчил — успокоително се обади Гретхен. — Правим всичко по силите си. Просто още не сме свикнали. Ще се научим.

Той не й обърна внимание, явно нетърпелив да се оплаче на един изпълнен със състрадание слушател. Каза, че е време да си вземе викодина, а някой го бил оставил толкова назад върху плота на банята, че не можел да го стигне.

— Аз ще ти го донеса — казах и веднага отидох в банята.

Огромното пространство беше облицовано с теракота и напръскан мрамор, а в средата имаше наполовина вградена в пода овална вана. Душ кабината и прозорецът бяха от стъклени тухлички. Помислих си, че е хубаво, че банята е толкова голяма, след като Чърчил е на инвалидна количка. На плота открих няколко кафяви шишенца с лекарства и пластмасова поставка за чашки, която изглеждаше съвсем не на място в тази луксозна обстановка като от списание.

— Едно или две? — провикнах се аз, отваряйки шишенцето с викодин.

Напълних една чашка с вода и занесох хапчетата на Чърчил. Той ги изпи с гримаса, а ъгълчетата на устата му бяха посивели от болка. Не можех да си представя колко ли го боли кракът, как ли протестират костите срещу новата постановка на металните шини и пирони. Сигурно тялото му ужасно се възмущаваше, че трябва да лекува толкова тежки травми. Попитах го дали не иска да си почине и казах, че мога да почакам или да дойда друг път. Чърчил натъртено отговори, че предостатъчно си е почивал. Нуждаел се от приятна компания, защото напоследък нямал такава достатъчно. Заяви това с многозначителен поглед към Гретхен, която преспокойно му отговори, че ако човек иска да привлече добра компания, самият той трябва да бъде добра компания.

След кратка добродушна разправия Гретхен излезе и напомни на Чърчил да натисне копчето на интеркома, ако се нуждае от нещо. Избутах количката му в банята и я настаних до мивката.

— Никой не се отзовава, когато позвъня — сприхаво каза Чърчил, докато ме наблюдаваше как разопаковам нещата си.

Извадих черна пелерина за подстригване и сгънах хавлиена кърпа на шията му.

— Трябва ти едно портативно радио. Така ще можеш директно да се свързваш с всички, когато ти трябва нещо.

— Гретхен не може да се оправя дори с мобилния си телефон — отговори той. — Няма начин да я накарам да носи портативно радио.

— Имаш ли личен помощник или секретар?

— Имах, обаче миналата седмица го уволних.

— Защо?

— Не можеше да търпи, когато му крещя. И главата му като че ли винаги беше навряна в задника.

Усмихнах се широко:

— Трябвало е първо да наемеш друг и после да го уволниш — напълних една пръскалка с вода от мивката.

— Имам друг човек предвид.

— Кой е той?

Чърчил направи малък нетърпелив жест, за да покаже, че не е важно, и се облегна на стола. Аз навлажних косата му и внимателно я сресах. Докато старателно го подстригвах на пластове, забелязах как лекарството подейства. Суровите черти на лицето му се отпуснаха и очите му изгубиха стъкления си блясък.

— Всъщност за пръв път те подстригвам — отбелязах. — Най-накрая мога да включа името ти в автобиографията си.

Той се засмя.

— От колко време работиш при Зенко? От четири години?

— Почти пет.

— Колко ти плаща?

Леко изненадана от въпроса, аз се зачудих дали да не му кажа, че не е негова работа. Само че нямаше причина да го пазя в тайна от него.

— Двадесет и четири годишно без бакшишите.

— Моят асистент получаваше по петдесет годишно.

— Това са много пари. Бас ловя, че здравата е трябвало да се поти за тях.

— Не съвсем. Изпълняваше някои поръчки, следеше графика ми, звънеше по телефона, печаташе книгата ми. Такива неща.

— Друга книга ли пишеш? — попитах.

— Става дума предимно за инвестиционни стратегии — кимна той. — Но част от книгата е автобиографична. Пиша някои страници разгърнато, а други диктувам на диктофон. После асистентът ми ги набира на компютър.

— Много по-ефикасно ще е сам да си ги набираш — отново сресах косата му назад, търсейки естествената линия на пътя му.

— Твърде стар съм, за да се уча на някои неща. Печатането е едно от тях.

— Наеми някого временно.

— Не искам временен. Трябва ми някой, когото познавам, на когото имам доверие.

Погледите ни се срещнаха в огледалото и аз осъзнах какво се опитва да направи. Мили боже, помислих си. Челото ми се сбърчи съсредоточено. Приклекнах, търсейки точния ъгъл, а ножицата ми прецизно обикаляше около главата му.

— Аз съм стилистка, а не секретарка — казах, без да го гледам. — Напусна ли Зенко, вратата там завинаги ще е затворена за мен. Няма да мога да се върна.

— Предложението не е краткосрочно — възрази Чърчил съвсем спокойно, което ми подсказа колко умен преговарящ е бил. — Тук има много работа, Либърти. И в повечето случаи за теб тя ще е много по-голямо предизвикателство от това да режеш кожичките на хората. Чакай, недей да се мръщиш… работата ти е хубава и ти я вършиш добре…

— О, много благодаря…

— … но от мен можеш да научиш много. Все още съм далеч от пенсия и имам да свърша доста неща. Нуждая се от помощта на човек, на когото мога да разчитам.

Засмях се невярващо и взех електрическата машинка.

— Защо смяташ, че можеш да разчиташ на мен?

— Ти не се отказваш — каза той, — вкопчваш се в нещата. Посрещаш удара челно. А това струва много повече от печатни умения.

— Казваш го сега, обаче не си ме виждал как печатам.

— Ще се научиш.

Бавно поклатих глава:

— Значи ти си твърде стар, за да се научиш да печаташ, обаче аз не съм?

— Точно така.

Удостоих го с вбесена усмивка и включих машинката. Настойчивото й бръмчене прекъсна разговора ни.

Ясно беше, че Чърчил се нуждае от човек, много по-квалифициран от мен. Колко ли току-що завършили колеж с техните шапки с пискюли и с шумолящите си чисто нови дипломи бяха готови да убият човек за такъв шанс? Беше възможност, която се отваря само веднъж.

Работех по косата на Чърчил, накланях главата му напред, внимателно оформях. Най-накрая изключих машинката и се заех да почистя отрязаната коса от врата му.

— Ами ако не се получи? — чух се да питам. — Ще ми дадеш ли две седмици предизвестие?

— Колкото искаш предизвестие — каза той, — и добро обезщетение. Само че ще се получи.

— Ами здравна осигуровка?

— Ще включа двете ви с Карингтън в същата програма, в която е и семейството ми.

Виж ти!

С изключение на ваксините трябваше да плащам за всички медицински разходи, които имахме двете с Карингтън. По отношение на здравето ни провървя. Само че кашлица, настинка или възпаление на ухото, всеки незначителен проблем, който би могъл да се превърне в голям, направо ме поболяваше от тревога. Исках да имам в портфейла си бяла пластмасова карта с групов номер. Толкова много я исках, че направо юмруците ми се свиваха.

— Направи списък на нещата, които искаш — каза Чърчил. — Няма да бъда дребнав с подробностите. Познаваш ме и знаеш, че ще бъда справедлив. Само по един въпрос не можем да преговаряме.

— Кой е той? — все още ми беше трудно да повярвам, че изобщо водим този разговор.

— Искам двете с Карингтън да живеете тук.

Нищо не бях в състояние да кажа. Просто го гледах.

— Двамата с Гретхен се нуждаем от някой в къщата — обясни ми той. — Аз съм в инвалидна количка, а дори и след като стана от нея, ще накуцвам. Напоследък Гретхен също има проблеми, включително и загуба на паметта. Твърди, че някой ден ще се върне в предишната си къща, но истината е, че ще остане тук. Искам някой да се грижи и за нейните ангажименти, освен за моите. И не искам да е непознат — очите му гледаха проницателно, а гласът му звучеше непринудено. — Можеш да влизаш и да излизаш, когато си поискаш. Къщата е на твое разположение. Чувствай се като в собствен дом. Запиши Карингтън в началното училище на Ривър Оукс. На горния етаж има осем свободни стаи за гости — и двете можете да си изберете каквото ви хареса.

— Но аз не мога просто да откъсна Карингтън ей така… да променя живота й, училището й… не и без да имам представа дали това ще потръгне…

— Ако искаш гаранция, не мога да ти дам. Мога само да ти обещая, че ще направим всичко по силите си.

— Тя още няма десет. Имаш ли представа какво ще означава присъствието й в къщата? Малките момиченца са шумни. И цапат. Те са…

— Имам четири деца и едно от тях е момиче — каза той и направи премерена пауза. — Знаеш ли какво, ще наемем учител по език, който ще идва два пъти седмично. А може би Карингтън ще иска да взема и уроци по пиано. Долу има роял „Стейнуей“, който никой не докосва. Тя обича ли да плува?… Ще накарам да направят дъното на басейна полегато. Ще организираме голямо тържество край плувния басейн за рождения й ден.

— Чърчил, какви ги вършиш, по дяволите? — промърморих аз.

— Опитвам се да ти отправя предложение, на което не можеш да откажеш.

Боях се, че вече е успял.

— Кажи „да“ и всички печелят — подкани ме той.

— Ами ако кажа „не“?

— Ще си останем приятели. И предложението остава — той леко сви рамене и направи знак към инвалидната си количка. — Ясно е, че никъде няма да ходя.

— Аз… — прокарах пръсти през косата си. — Трябва да го обмисля.

— Колкото искаш — сърдечно ми се усмихна той. — Преди да решиш каквото и да е, защо не доведеш Карингтън да разгледате къщата?

— Кога? — попитах замаяно.

— Днес на вечеря. Върви да я вземеш от заниманията и я доведи тук. Гейдж и Джак също ще дойдат. Сигурно ще искаш да се запознаеш с тях.

Никога не ми беше хрумвало да искам да се запозная с децата на Чърчил. Неговият живот и моят бяха нещо съвсем отделно и смесването им ме караше да се чувствам неловко. Мимоходом бях възприела схващането, че мястото на някои хора е в паркингите с каравани, а на други — в големи къщи. Представата ми за издигане в обществото си имаше граници.

Но дали исках да наложа същите тези граници и на Карингтън? Какво щеше да стане, ако я включех в живот, толкова по-различен от онзи, който познаваше? Да не стане като с Пепеляшка — отива на бала с каляска, а се връща с тиква. Пепеляшка беше приела нещата спокойно, но не бях сигурна, че Карингтън ще бъде толкова безучастна. А и всъщност не исках да бъде.