Лайза Клейпас
Захарче (14)

Четиринадесета глава

Косата е сериозен бизнес в Хюстън. Удивлявах се колко бяха готови да плащат хората за услугите на салон „Едно“. Всъщност да си блондинка беше особено сериозно вложение на време и на пари, а салон „Едно“ осигуряваше на жените най-добрия цвят в живота им. Салонът беше прочут с трицветното си русо, което беше толкова добро, че идваха дори жени извън щата. Винаги имаше списък с чакащи, за който и да е от стилистите, но за главния стилист и собственик на част от салона, Зенко, се чакаше минимум три месеца.

Зенко беше нисък мъж с въздействащо присъствие и с наелектризиращата грациозност на танцьор. Макар да беше роден и отрасъл в Кейти, беше ходил на стаж в Англия. След завръщането си беше изгубил първото си име и се бе сдобил с автентично звучащ британски акцент. Всички обожаваха този акцент. Обожавахме го дори когато крещеше на някой от нас зад кулисите.

Зенко крещеше много. Беше перфекционист, а освен това и гений. Когато нещо не се получаваше точно както го искаше той, започваха фойерверки. Но как само работеше! Беше печелил наградата „Салон на годината“ от списания като „Тексас Мантли“, „Ел“ и „Гламор“. Зенко лично беше участвал в документален филм за известна актриса. Той изправяше дългата й червена коса, докато тя отговаряше на въпросите на интервюиращата я журналистка. Този документален филм беше дал тласък на кариерата на Зенко, която и бездруго вече процъфтяваше, и я бе превърнал в белия пламък на славата, известен на малцина стилисти. Сега той имаше собствена линия от продукти в лъскави сребристи метални кутийки и шишенца със звездовидни капачета.

На мен интериорът на Салон „Едно“ ми приличаше на английско имение с полирани дъбови подове, антики и тавани с медальони и ръчно изработени украси. Когато някоя клиентка искаше кафе, сипваха й го в чаша от костен порцелан и й го поднасяха на сребърен поднос. Ако искаше диетична кока-кола, сипваха й във висока чаша върху кубчета лед от минерална вода „Евиан“. Имаше голямо помещение с места на стилисти и няколко частни помещения за известни личности и свръхбогати клиенти, а също и стая за миене на косата, пълна със свещи и с класическа музика.

В качеството си на стажантка аз всъщност цяла година не подстригвах никого. Наблюдавах и се учех, изпълнявах поръчки за Зенко, поднасях освежителни напитки на клиентите, които искаха, и понякога правех процедури за дълбинна намеса с топли кърпи и фолио. Правех маникюр и масаж на ръцете на някои клиентки, докато чакаха Зенко. Най-забавно ми беше да правя педикюр на дами, които прекарваха заедно деня си на спа процедури. Докато жените си бъбреха, двете с другата педикюристка мълчаливо работехме над стъпалата им и научавахме последните клюки.

Първо си говореха коя какво е правила напоследък и какво трябва да си направи, дали си струва да се откажеш от усмивката си, за да си инжектираш ботокс в скулите. Говореха малко за съпрузите си, а после се насочваха към децата си, към частните им училища, към постиженията и разстройствата им. Повечето деца посещаваха психотерапевти, за да преодолеят дребните увреждания, причинени на душата от това да имаш каквото си поискаш, когато си поискаш. Тези неща бяха толкова далеч от живота ми, че все едно живеехме на различни планети. Но имаше и истории, които ми звучаха по-познато и ми напомняха за Карингтън, затова едва се въздържах да не възкликна: „Да, същото се случи и с по-малката ми сестра“ или „Знам точно за какво говорите“.

Държах си устата затворена, защото Зенко строго ни беше инструктирал, че никога, ама никога не бива да говорим за личния си живот. Предупреди ни, че клиентите не искат да слушат мнението ни и не искат да се сприятеляват с нас. Идвали в салон „Едно“, за да се отпуснат и да получат абсолютно професионално отношение.

Обаче чувах много. Знаех чии роднини се препират, кой монополизира семейния частен самолет, кой кого съди за управлението на тръстове и имения, чий съпруг обича да ходи на предварително подготвен лов, за да стреля по екзотичен дивеч, къде можеш да си направиш най-добрите столове по поръчка. Слушах за скандали и успехи, за най-хубавите партита, за предпочитаните благотворителни мероприятия и за всички сложни подробности на това да водиш пълноценен социален живот.

Допадаха ми жените в Хюстън, защото бяха забавни и открити, и винаги се интересуваха от новото и модерното. Разбира се, имаше и няколко достолепни възрастни дами, които настояваха косите им да бъдат изрусени, подстригани и превърнати в голяма топка — стил, който Зенко ненавиждаше и тайно наричаше „Запушалка за мивки“. Само че дори и Зенко не отказваше на съпругите на тези мултимилионери, които носеха диаманти, големи колкото пепелници, и бяха решени да ходят, с каквато прическа си пожелаят.

Салонът посещаваха и всякакви мъже. Най-често бяха добре облечени и с педантично поддържана коса, кожа и нокти. Обратно на каубойския имидж, тексаските мъже са доста придирчиви по отношение на външния си вид и всичко трябва да е чисто, пригладено и строго контролирано. Не след дълго си имах редовни клиенти, които идваха през обедната си почивка за маникюр или за да почистят врата или веждите си. Имаше няколко опита за флирт, особено от страна на по-младите, но Зенко бе наложил правила и за тези случаи. И аз нямах нищо против. През онзи период от живота си не се интересувах от флиртове и романтика. Исках стабилна работа и пари от бакшиши.

Няколко момичета, включително и Анджи, успяваха да си хванат по някой по-възрастен и заможен покровител. Уреждаха си срещите достатъчно дискретно, така че Зенко или не забелязваше, или умишлено се правеше, че не забелязва. Уговорката между по-възрастен и заможен мъж и млада жена не ми допадаше, но в същото време ме пленяваше.

В повечето големи градове има субкултура от „татенца“ и „галеници“. По своята природа положението е временно, но явно това допада и на двете страни, а неизречените правила крият някаква сигурност. Връзката започва с нещо неангажиращо като вечеря или излизане на питие, но ако момичето правилно си изиграе картите, може да подмами татенцето да плаща за обучение, ваканции, дрехи и дори за пластична хирургия. Според Анджи уговорката рядко включва пряко привеждане на пари. Парите в брой отнемат романтичното лустро на връзката. Татенцата предпочитат да приемат отношенията като специално приятелство, при което те правят подаръци и помагат на една заслужаваща внимание млада жена. А галениците убеждават сами себе си, че един свестен приятел би искал да помогне на приятелката си, а в замяна тя естествено ще поиска да му покаже колко го цени, като прекара известно време с него.

— Ами ако някоя вечер просто не искаш да спиш с него, а той тъкмо ти е купил кола? — попитах аз Анджи скептично. — Въпреки това трябва, нали? А с какво това е различно от… — замълчах навреме, когато зърнах предупредителното потрепване на устата й.

— Не става дума само за секс — сковано отвърна Анджи, — а за приятелство. Ако не можеш да го разбереш, няма да си губя времето да опитвам да ти обяснявам.

Веднага се извиних и й обясних, че съм от малко градче и не разбирам по-префинените неща. Умилостивена, Анджи ми прости. И добави, че ако съм умна, и аз ще си намеря щедър приятел, което ще ми помогне много по-бързо да постигна целите си.

Само че аз не исках пътешествия до Кабо или до Рио, нито маркови дрехи или всякакви други луксозни вещи. Исках само да успея да изпълня обещанията, които бях дала на Карингтън и на себе си. Скромните ми амбиции включваха хубав дом, средства да бъдем облечени и нахранени, а също здравна осигуровка с план за зъболечение. И не исках да получа каквото и да е от тези неща от татенце. Свързаното с това задължение, получаването на подаръци и сексът, предрешен като приятелски жест… Нямаше да успея да се оправя по този път.

Имаше твърде много дупки.

 

 

Сред важните хора, които посещаваха салона, имаше един господин Чърчил Травис. Ако някога сте били абонирани за списание „Форчън“, „Форбс“ или нещо подобно, все ще знаете нещо за него. За съжаление аз нямах представа кой е той, тъй като не се интересувах от финанси и не посягах към „Форбс“, освен ако не ми трябваше нещо, с което да убия муха.

Едно от първите неща, които правеха впечатление при срещата с Чърчил, беше гласът му — толкова нисък и дрезгав, че едва ли не го усещаш под стъпалата си. Не беше едър мъж, в най-добрия случай беше среден на ръст, а ако отпуснеше рамене, дори можеше да се каже, че е нисък. Само че ако Чърчил Травис отпуснеше рамене, всички останали в стаята правеха същото. Имаше слабо тяло, но гърдите му бяха много широки, а ръцете му можеха да изправят подкова. Чърчил беше истински мъжага, който умееше да пие, да стреля право в целта и да преговаря като джентълмен. Работеше усърдно за парите си и плащаше всичките си задължения.

Чърчил се чувстваше най-добре в присъствието на старомодни типове като самия себе си. Знаеше кои домашни задължения са мъжка и кои са женска територия.

Влизаше в кухнята само за да си налее кафе. Искрено се озадачаваше от мъже, които се интересуват от шарките по порцелана, които ядат кълнове или понякога разсъждават върху женствените си страни. Чърчил нямаше женствена страна и беше готов да набие всеки, дръзнал да намекне противното.

Първото посещение на Чърчил в салон „Едно“ се случи почти по същото време, когато аз започнах да работя там. Един ден спокойствието в салона бе прекъснато от трепетно вълнение, от мърморенето на стилистите, от извръщането на клиентите. Мернах го — гъста грива от стоманеносива коса, тъмносив костюм, — докато крачеше към една от ВИП залите на Зенко. Спря на входа и огледа главното помещение. Очите му бяха тъмни, нюанс на кафявото, при който ирисите почти не се отличават от зениците. Беше красив мъж от старата генерация, но у него имаше нещо странно, намек за ексцентричност.

Погледите ни се срещнаха. Той застина и присви очи, когато напрегнато впери поглед в мен. И в този момент аз изпитах странно усещане, почти неописуемо… нещо като приятна тръпка дълбоко в гърдите, докъдето думите не стигаха. Почувствах се успокоена, отпусната и изпълнена с очакване, усетих дори как мускулчетата на челото и около челюстите ми се отпускат. Искаше ми се да му се усмихна, но преди да успея да го направя, той беше влязъл в стаята заедно със Зенко.

— Кой беше този? — попитах Анджи, която стоеше до мен.

— Татенце от високо ниво — отвърна тя със страхопочитание. — Не ми казвай, че никога не си чувала за Чърчил Травис.

— Чувала съм за семейство Травис — отвърнах. — Те са като Бас в Далас, нали? Хора с пари?

— Скъпа, Чърчил Травис е Елвис в света на инвестициите. Непрекъснато го дават по Си Ен Ен. Написал е книги. Притежава половината Хюстън, има яхти, самолети, имения…

Впечатлих се, макар да познавах склонността на Анджи да преувеличава.

— А най-хубавото от всичко е, че е вдовец — довърши Анджи. — Съпругата му почина неотдавна. О, ще намеря начин да вляза в тази стая при него и Зенко. Трябва да се запозная с него! Видя ли го как ме погледна?

Думите й предизвикаха стеснителния ми смях. Бях си помислила, че е погледнал мен, но сигурно е гледал Анджи, така трябва да е било, защото тя беше руса и секси и мъжете я обожаваха.

— Да — отговорих. — На наистина ли трябва да го преследваш? Мислех, че си щастлива с Джордж.

Джордж беше настоящото татенце на Анджи и тъкмо й беше подарил кадилак „Ескалейд“. Беше под наем, но й беше казал, че може да го кара докогато си поиска.

— Либърти, умната галеница никога не пропуска възможност да се издигне — Анджи забързано се отдалечи към пулта за гримиране, за да си сложи очна линия и червило и да освежи лицето си, готвейки се за срещата си с Чърчил Травис.

Аз влязох в килера и взех метла, за да измета отрязаните кичури коса от пода. Малко след като се залових за работа, стилист на име Алан забързано дойде при мен. Опитваше се да изглежда спокоен, но очите му бяха ококорени и приличаха на сребърни долари.

— Либърти — каза той настоятелно и тихо. — Зенко иска да занесеш чаша студен чай на господин Травис. Силен чай, много лед, без лимон и с две пакетчета подсладител. Сините пакетчета. На поднос. Да не се издъниш, че Зенко ще ни избие всички.

Тутакси се притесних.

— Защо аз? Анджи трябва да му го поднесе — той погледна нея. — Сигурна съм, че й и се иска. Тя…

— Той е помолили за теб, „тъмнокосото момиче“ — отговори ми Алан. — Побързай, Либърти. Сините пакетчета, сините!

Отидох да приготвя чая, както ми бе наредено, и го разбърках внимателно, за да се уверя, че всяко зрънце от подсладителя се е разтворило. Бях напълнила чашата до ръба с най-симетричните кубчета лед, които имахме. Когато се приближих към ВИП залата, трябваше да държа подноса с една ръка, докато отварям вратата с другата. Ледът задрънча опасно в чашата. Притесних се дали не са се излели няколко капки.

Лепнах си неумолима усмивка и влязох във ВИП стаята. Господин Травис седеше на един стол с лице към огромно огледало със златна рамка. Зенко описваше възможните варианти на сегашната му прическа, която беше обичайната за деловите среди. Доколкото схванах, Зенко леко намекваше, че господин Травис трябва да опита нещо по-различно, може би да му позволи да филира косата и да сложи гел, за да променят вида му към нещо по-остро актуално.

Опитах се да поднеса чая възможно най-ненатрапчиво, само че проницателните тъмни очи ме приковаха, господин Травис се обърна с лице към мен и взе чашата от подноса.

— А ти какво мислиш? — попита той. — Смяташ ли, че се нуждая от нещо по-остро?

Докато обмислях отговора си, забелязах, че долните му зъби са малко неравни. Когато се усмихваше, това му придаваше вид на свиреп стар лъв, предизвикващ малко лъвче да си поиграят. Очите му бяха топли на острото лице, а лек мургав оттенък бе пропил завинаги горните пластове на кожата му. Задържах погледа му, усетих малка топка от удоволствие в гърлото си и я преглътнах.

Казах му истината, не можах другояче.

— Мисля, че и сега сте достатъчно остър. Още малко и ще плашите хората.

Лицето на Зенко пребледня, сигурна бях, че ще ме уволни незабавно.

Смехът на Травис приличаше на звука от разклащането на пълна с камъни торба.

— Ще послушам мнението на младата дама — каза той на Зенко. — Просто отнемете един сантиметър отгоре и изтънете отстрани и отзад — продължаваше да ме гледа. — Как се казваш?

— Либърти Джоунс.

— Откъде се сдоби с това име? От коя част на Тексас си? Да не си едно от онези шампоанени момичета?

По-късно научих, че Чърчил има навика да задава по два-три въпроса наведнъж, а ако човек пропуснеше някой, той ги повтаряше.

— Родена съм в окръг Либърти, живяла съм в Хюстън известно време, след това съм отраснала в Уелкъм. Още не ми позволяват да мия с шампоан, защото отскоро работя тук и съм само стажантка.

— Не ми позволяват да мия с шампоан — повтори Травис и тежките му вежди се извиха, като че ли такова нещо беше пълен абсурд. — Какво, за Бога, прави една стажантка?

— Поднася на клиентите студен чай — удостоих го аз с най-милата си усмивка и понечих да изляза.

— Остани — долетя командата му. — Можеш да започнеш да се упражняваш на мен.

Зенко се намеси със свръхспокойно изражение. Акцентът му беше по-изразен от обикновено, все едно тъкмо е обядвал с Камила и с Чарлс:

— Господин Травис, това момиче още не е завършило обучението си. Не е квалифицирана да мие никого с шампоан. Разполагаме обаче с висококвалифицирани стилисти, които ще ви обслужват днес…

— Каква квалификация е нужна, за да измиеш една коса? — невярващо попита Травис. Личеше си, че не е свикнал да му се отказва — от никого и по никакъв повод. — Направете всичко по силите си, госпожице Джоунс, и няма да се оплаквам.

— Либърти — казах аз и се обърнах към него. — Но не мога.

— Защо?

— Защото ако го направя, а вие никога повече не посетите салон „Едно“, всички ще решат, че съм сгафила, а аз не искам това в биографията си.

Травис се начумери. Би трябвало да проявя здравия разум да се страхувам от него. Само че помежду ни се бе установила някаква закачливост. Освен това на устните ми все изпълзяваше усмивка, колкото и да се опитвах да я избутам назад.

— Какво друго можете да правите, освен да поднасяте чай? — попита Травис.

— Мога да ви направя маникюр.

Той се изсмя подигравателно:

— Никога през живота си не съм си правил маникюр. Не знам защо му трябва маникюр на един мъж. Това е проклета женска работа.

— Правя маникюр на много мъже — пресегнах се към ръката му, но се поколебах. В следващия момент ръката му се оказа върху моята с дланта надолу. Беше силна и широка длан, която лесно можеш да си представиш да стиска поводите на коня или дръжката на лопата. Ноктите бяха подрязани почти до живеца, а кожата на пръстите беше грапава и тъмна. Нокътят на един от палците му беше непоправимо набразден от някакво нараняване в миналото. Внимателно обърнах ръката му в своята и видях, че дланта му е набраздена от толкова много линии, че някоя гледачка със сигурност би запелтечила.

— Има какво да се прави по вас, господин Травис. Особено по кожичките.

— Казвай ми Чърчил — произнесе името без „и“ и то прозвуча почти като Чърч’л. — Върви да си вземеш нещата.

Тъй като доставянето на удоволствие на Чърчил Травис беше надсловът на деня, наложи се да помоля Анджи да поеме другите ми задължения, които включваха метене на пода и педикюр в десет и половина.

На Анджи сигурно й се искаше да ме намушка с най-близката ножица, но в същото време не се въздържа да не ми даде съвет, докато си приготвях комплекта за маникюр.

— Не говори прекалено. Всъщност се обаждай възможно най-малко. Усмихвай се, но не с широката усмивка, която си лепваш понякога. Накарай го да говори за себе си. Мъжете обичат това. Постарай се да ти даде визитна картичка. И в никакъв случай не споменавай за малката си сестра. Жените с отговорности отблъскват мъжете.

— Анджи, не си търся татенце — промърморих в отговор. — А дори и да си търсех, той е твърде стар.

Анджи поклати глава:

— Скъпа, няма такова нещо като твърде стар. Само един поглед ми е достатъчен, за да ти кажа, че този мъж още е запазил сока си.

— Не ме интересуват нито сокът му, нито парите му — отговорих аз.

След като косата на Чърчил Травис беше подстригана и оформена, аз отидох при него в друга частна стая. Седяхме един срещу друг от двете страни на масичката за маникюр под бялата светлина на лампата с подвижно рамо.

— Прическата ви е хубава — изкоментирах аз, взех едната му ръка и я положих внимателно в купа с омекотител.

— Би трябвало при цените на Зенко — Травис огледа невярващо различните инструменти и шишенца с цветна течност върху масичката за маникюр. — Харесва ли ти да работиш за него?

— Да, сър, харесва ми. Научавам много от Зенко. Имам късмет с тази работа.

Разговаряхме, докато се грижех за ръцете му, премахвах мъртвата кожа, подрязвах и избутвах назад кожичките, пилях и полирах ноктите му, докато не заблестяха. Травис наблюдаваше процедурата с огромен интерес, тъй като не се бе подлагал на подобно нещо през живота си.

— Защо реши да работиш във фризьорски салон? — попита той.

— Когато бях по-малка, правех прическите и грима на приятелките си. Винаги ми е било приятно да придавам на хората хубав вид. Харесва ми и това, че когато приключа, самочувствието им е по-добро.

Отворих малко шишенце и Травис го погледна почти с тревога.

— Нямам нужда от това — категорично каза той. — Можеш да направиш останалите неща, но границата минава преди лакирането.

— Това не е лак, а е масло за кожички. Освен това доста се нуждаете от него — без да обръщам внимание на трепването му, нанесох маслото по кожичките му с помощта на четчица. — Странно, нямате типичните за бизнесмен ръце — отбелязах аз. — Явно не просто местите хартията върху бюрото си.

— Работя по малко в ранчото от време на време — сви рамене той. — Яздя много. Работя и в градината понякога, но не колкото, преди да почине жена ми. Тази жена имаше страст да отглежда разни неща.

Разтърках малко крем между дланите си и започнах да масажирам дланта и китката му. Трудно ми беше да го накарам да се отпусне, защото пръстите му отказваха да се освободят от възлестото напрежение.

— Научих, че е починала неотдавна — казах аз и вдигнах поглед към суровото му лице, където скръбта беше оставила очевидни следи. — Моите съболезнования.

Травис кимна леко.

— Ава беше добра жена — дрезгаво каза той. — Най-добрата жена, която съм познавал. Имаше рак на гърдата — хванахме го твърде късно.

Въпреки настояването на Зенко, че служителите са длъжни да се въздържат от обсъждане на личния си живот, аз почти отстъпих пред импулса да кажа на Чърчил, че и аз съм загубила скъп за мен човек. Вместо това казах:

— Говори се, че е по-лесно, когато си имал време да се подготвиш за нечия смърт, само че аз не го вярвам.

— Аз също.

Ръката на Чърчил се стегна в моята съвсем за кратко, така че едва успях да забележа натиска. Учудено вдигнах поглед и зърнах добротата и безмълвната тъга по лицето му. По някакъв начин разбрах, че каквото и да избера — да споделя или да запазя тайната си, — той ще ме разбере.

Оказа се, че взаимоотношенията ми с Чърчил са по-сложни от романтична връзка. Щеше да е по-разбираемо или ясно, ако включваха секс или романтично увлечение, само че Чърчил никога не е проявявал към мен подобен интерес. Като привлекателен и налудничаво богат вдовец, току-що навършил шестдесет години, той имаше богат избор от жени. Свикнах да преглеждам дали го споменават вестниците или списанията. Много се забавлявах, когато го снимаха с бляскави известни жени от обществото и с второразредни филмови актриси, а понякога дори с някоя кралска особа. Чърчил се движеше в екстравагантни кръгове.

Когато беше твърде зает, за да дойде в салон „Едно“ за подстригване, викаше Зенко в имението си. Понякога се отбиваше за почистване на врата или на веждите, или за да му направя маникюр. Чърчил винаги изпитваше известно стеснение от маникюра. Но след първия път, когато изпилих, почистих, изстъргах и овлажних ръцете му и придадох изискан блясък на ноктите му, на него много му хареса как изглеждат и какви са станали на допир и заяви, че явно е добавил нов начин за губене на времето към графика си. След като го посръчках малко, призна, че приятелките му също оценяват резултатите от маникюра.

Приятелството с Чърчил, разговорите, които водехме над масичката за маникюр ме превърнаха в прицел едновременно на завист и на възхищение в салона. Разбирах спекулациите по отношение на взаимоотношенията ни и това че според общото мнение той не търсеше компанията ми, за да му давам мнението си за пазара на акции. Явно всички смятаха, че помежду ни се е случило нещо, че се случва често или че неизбежно ще се случи. Зенко със сигурност допускаше така и се отнасяше към мен с учтивост, която не показваше към другите служители на моето ниво. Явно смяташе, че дори да не бях единствената причина Чърчил да посещава салон „Едно“, присъствието ми несъмнено не вредеше.

Най-накрая един ден попитах:

— Възнамеряваш ли някой ден да започнеш да ме сваляш, Чърчил?

Той се слиса.

— Не, по дяволите! Твърде си млада за мен. Предпочитам жените ми да са по-зрели — пауза, след това почти комично смаяно изражение. — Нали не искаш?

— Не.

Ако беше опитал, не съм сигурна какво щях да направя. Нямах представа как да определя чувствата си към Чърчил — не бях имала достатъчно връзки с мъже, за да поставя тази в контекст.

— Но не разбирам защо ми обръщаш внимание — продължих аз, — ако не възнамеряваш да… нали разбираш…

— Някой ден ще ти кажа защо — отвърна той. — Но не сега.

Възхищавах се на Чърчил повече, отколкото на всеки друг, когото познавах. Разбира се, с него не се общуваше лесно. Настроението му можеше да стане свадливо само за секунда. Той не беше спокоен човек. Според мен в живота на Чърчил нямаше много моменти, когато е бил сто процента щастлив. Голяма част от това беше свързано с факта, че бе изгубил две съпруги — първата Джоана веднага след раждането на сина им… и Ава, която му бе съпруга двадесет и шест години. Чърчил не беше човек, който приема пасивно капризите на съдбата и загубите на обичните му хора му се бяха отразили жестоко. Разбирах това.

 

 

Минаха почти две години, преди да успея да се накарам да поговоря с Чърчил за смъртта на майка си и за простите факти от миналото си. По някакъв начин Чърчил беше научил кога е рожденият ми ден и беше поръчал на една от секретарките си да ми се обади сутринта и да ме предупреди, че ще излезем на обяд. Бях облечена в спретната черна пола до коленете и бяла блуза и носех висулката си със сребърния броненосец. Чърчил пристигна по обяд с елегантен британски костюм и с вид на преуспял възрастен наемен убиец от Европа. Придружи ме до бяло бентли, което чакаше до тротоара, където шофьорът ми отвори вратата.

Отидохме в най-изискания ресторант, който бях виждала, с френски декор, бели покривки и красиви картини по стените. Менюто беше написано калиграфски на грапава кремава хартия, а храната беше описана с толкова сложни термини — рулади, ризоли и сложни сосове, че нямах представа какво да поръчам. Едва не получих инфаркт от цените. Най-евтиното в менюто беше предястие, струващо десет долара, което се състоеше от една-единствена скарида, приготвена по начин, който не можех да произнеса. Към края на менюто видях описание на хамбургер с пържени картофки и едва не се задавих с диетичната си кола, когато прочетох цената.

— Чърчил — смаяно казах аз, — в менюто има хамбургер за сто долара!

Той се намръщи не защото споделяше смайването ми, а защото моето меню имаше цени. С едно трепване на пръста си повика келнера, който ни заля с извинения. Изтръгнаха менюто от ръцете ми и го замениха с друго, почти същото, само че нямаше изписани цени.

— Защо и в моето меню да не пише цените? — попитах аз.

— Защото си жена — отговори Чърчил, все още раздразнен от грешката на келнера. — Поканил съм те на обяд и не би трябвало да мислиш кое колко струва.

— Този хамбургер струваше сто долара — направо бях като обсебена. — Какво могат да направят с един хамбургер, че да струва сто долара?

Явно изражението ми го развесели.

— Хайде да ги попитаме.

Привикан беше келнер, който да отговаря на въпросите ни относно менюто. Когато бе запитан как се приготвя хамбургерът, че е толкова специален, той обясни, че всички съставки са органични, включително и тези в домашно приготвеното хлебче с пармезан, че в сандвича има пушена биволска моцарела, отгледана в хранителен разтвор къдрава маруля, узрели на клонката домати и сос чили върху бургер от органично говеждо и смляно месо от ему.

Думата „ему“ ме развесели.

От устните ми се откъсна смях, после пак и пак, и накрая просто не можех да спра да се кискам, очите ми се напълниха със сълзи и раменете ми затрепериха. Притиснах с ръка устата си, за да ги заглуша, но положението само се влоши. Сериозно започнах да се притеснявам дали изобщо ще успея да спра. Превръщах се в посмешище в най-изискания ресторант, в който бях стъпвала.

Келнерът учтиво изчезна. Опитах се да прошепна някакво извинение на Чърчил, но той ме изгледа загрижено и леко поклати глава, сякаш да ми каже „Не, не се извинявай“. Стисна китката ми, за да ми вдъхне увереност. Жестът му по някакъв начин успя да успокои необуздания ми смях. Успях да си поема продължително въздух и гърдите ми се отпуснаха.

Разказах му за преместването ни в караваната в Уелкъм и как приятелят на мама Флип бе застрелял емуто. Като че ли не успявах да разказвам достатъчно бързо, толкова подробности изливах. Чърчил попиваше всяка дума с присвити в ъгълчетата очи, а когато най-сетне му казах, че сме дали емуто на семейство Кейтс, и той се разсмя.

Макар да не бях забелязала кога сме поръчали вино, келнерът донесе бутилка пино ноар. Течността искреше наситено в чаши с високи столчета.

— Не бива да пия — казах. — След обяда ще се връщам на работа.

— Няма да се връщаш на работа.

— Разбира се, че ще се върна. Имам записани клиенти за следобед — възразих, но се почувствах отегчена дори като си спомних — не само за работата, а за това, че трябваше да покажа чара и бодростта, която клиентите ми очакваха.

Чърчил бръкна в сакото си, извади клетъчен телефон, не по-голям от домино, и набра номера на салон „Едно“. Докато го наблюдавах със зяпнала уста, той нареди да повикат Зенко, осведоми го, че ще отсъствам следобед и го попита дали има нещо против. Според Чърчил Зенко нямал нищо против и щял да пренареди графика. Нямало проблем.

Когато Чърчил затвори мобилния телефон с доволно изщракване, аз заявих мрачно:

— Лошо ми се пише после. Ако някой друг, а не ти, се беше обадил на Зенко, той щеше да го попита дали не му хлопа дъската.

Чърчил се ухили. Един от недостатъците му беше, че му допада невъзможността на хората да му отказват.

Аз бъбрих през целия обяд, насърчавана от въпросите на Чърчил, от сърдечния му интерес, от чашата с вино, която все не се изпразваше, колкото и да пиех. Свободата да му кажа всичко, да му разкажа всичко, свали от плещите ми товар, който не си бях дала сметка, че нося. Докато безмилостно се бях старала да продължавам напред, бяха останали много чувства, които не си бях позволила да изпитам напълно, много неща, за които не бях говорила. Сега просто не можех да се спра. Бръкнах в чантата си и извадих от портфейла снимката на Карингтън. Имаше щърба усмивка и една от опашките й беше по-високо от другата.

Чърчил дълго се взира в снимката, дори извади от джоба си очила, за да разгледа всяка подробност. Пийна още вино, преди да коментира:

— Струва ми се щастливо дете.

— Да, такава е — внимателно прибрах снимката в портфейла си.

— Справила си се чудесно, Либърти — каза той. — Правилно си постъпила, като си я задържала.

— Трябваше. Имам само нея. Освен това знаех, че никой няма да се грижи за нея като мен — бях удивена от думите, които произнасях с такава лекота, от нуждата да споделя всичко.

Ето така щеше да бъде, казах си с болезнена тръпка. Случващото се ми даваше представа какви щяха да са отношенията ми с татко. С един мъж, толкова по-възрастен и по-мъдър, който явно разбираше всичко, дори нещата, които не бях казала. От години ме тревожеше фактът, че Карингтън няма баща. Само че не бях осъзнала колко много самата аз все още се нуждая от баща.

Все още зашеметена от виното, разказах на Чърчил за предстоящото училищно представление на Карингтън по повод Деня на благодарността. Нейният клас щеше да изпълни две песни и децата бяха разделени на поклонници и на коренни жители на Америка, а Карингтън не искаше да е в нито една от групите. Настояваше да е каубойка. Беше толкова неотстъпчива, че учителката й, госпожица Хансън, ми се бе обадила у дома. Обясних на Карингтън, че през 1621 г. не е имало каубойки. Казах й, че дори Тексас не е съществувал. Оказа се, че сестра ми не дава и пет пари за историческата достоверност.

Спорът в крайна сметка беше разрешен благодарение на предложението на госпожица Хансън Карингтън да облече каубойския костюм, но да напусне сцената в началото на инсценировката. Щеше да носи картонена табела с формата на нашия щат и с отпечатан надпис „Тексаски Ден на благодарността“.

Чърчил се заля от смях, когато му разказах историята — явно смяташе, че инатът на сестра ми е добродетел.

— Не схващаш най-важното — казах му. — Ако това е признак за предстоящото, чака ме истински ужас, когато стигне до пубертета.

— Ава имаше две правила в отношенията си в младежите в пубертета — каза Чърчил. — Първото гласеше:

„Колкото повече се опитваш да ги контролираш, толкова повече се бунтуват.“

И второто:

„Винаги можеш да постигнеш компромис, докато имат нужда да ги откараш до магазина.“

Усмихнах се.

— Трябва да запомня тези правила. Ава явно е била добра майка.

— Във всяко отношение — натърти той. — Никога не се оплакваше, когато не й провървеше в нещо. За разлика от повечето хора тя умееше да бъде щастлива.

Изкушавах се да изтъкна, че повечето хора биха били щастливи, ако имат хубаво семейство, голяма къща и всички пари, от които се нуждаят. Само че си замълчах.

Въпреки това обаче Чърчил явно прочете мислите ми.

— При всичко, което чуваш в работата си — каза той, — вече би трябвало да си разбрала, че богатите хора са също толкова нещастни, колкото бедните. Всъщност дори повече.

— Опитвам се да изпитам известно съчувствие — сухо отвърнах, — но според мен има разлика между истински и измислени проблеми.

— По това си приличаш с Ава — увери ме той. — И тя виждаше разликата.