Лайза Клейпас
Захарче (10)

Десета глава

Където и да отидете, ще се натъкнете на някой намусен тийнейджър. Тийнейджърите искат нещата толкова силно, а като че ли никога не ги получават. Положението се влошава от факта, че хората някак подценяват чувствата ти, защото си тийнейджър. Казват, че времето ще излекува разбитото сърце и често се оказват прави. Но не и по отношение на чувствата ми към Харди. Месеци наред, през зимната ваканция и след нея, бях разсеяна и потисната и не бях полезна на никого, включително и на себе си.

Другото нещо, което подсилваше мрачното ми настроение, беше процъфтяващата връзка на мама с Луис Садлек. Връзката им ми причиняваше безмерно объркване и негодувание. Ако имаха дори един спокоен миг, аз не го видях. През повечето време се дърлеха като две котки в чувал.

Луис изваждаше на бял свят най-лошите черти на мама. Тя пиеше, когато беше край него, а майка ми не беше пияница. С него прибягваше до действия, неприсъщи й преди — буташе, удряше, мушкаше, — тя, която толкова държеше на личното пространство. Садлек изваждаше на повърхността някаква нейна дивашка жилка, а майките не би трябвало да имат дивашка жилка. Искаше ми се мама да не беше руса и красива, да бъде майка, която носи престилка и ходи на църковни събрания.

Но повече от всичко ме тревожеше смътното усещане, че споровете, свадите, сцените на ревност и дребните наранявания, които си нанасяха един на друг мама и Луис, бяха по-скоро предварителна игра. Луис рядко идваше в нашата каравана и слава богу, но аз и всички останали на паркинга с караваните знаехме, че мама прекарва нощите в неговата къща от червени тухли. Понякога се връщаше със синини по ръцете, лицето й бе изтощено от липсата на сън, а шията и устата й бяха изстъргани и зачервени от небръснатата му брада. Майките не би трябвало да правят и такива неща.

Не знам доколко връзката на мама с Луис Садлек беше удоволствие и доколко беше самонаказание. Мисля, че тя възприемаше Луис като силен мъж. Бог е свидетел, че мама не бе първата, объркала зверството със силата. Може би когато една жена се е грижила сама за себе си толкова дълго, колкото мама, за нея е облекчение да се остави на някого, дори и да не е мил с нея. Аз съм се чувствала така неведнъж, носейки с болка товара на отговорностите и изпълнена с желанието някой друг, освен мен да се погрижи за мен.

Признавам, че Луис можеше да бъде и очарователен. Дори най-лошите тексаски мъже имат онова симпатично лустро, мекотата, която толкова допада на жените, и сладкодумието. Той явно искрено обичаше малките деца — те с готовност вярваха на всяка негова дума. Карингтън се кискаше и гукаше винаги, когато Луис бе наблизо, и така опровергаваше твърдението, че децата инстинктивно разбират на кого могат да имат доверие.

Само че мен Луис изобщо не ме харесваше. Аз бях единствената непревземаема крепост у дома. Не можех да понасям нещата, които толкова впечатляваха мама — мъжкарските пози, безкрайните щедри жестове, които показваха колко малко значат нещата за него, защото има толкова много. Имаше цял шкаф с ботуши, изработени по поръчка — нали се сещате, отначало майсторът те кара да стъпиш бос върху парче плътна хартия и очертава стъпалата ти. Луис имаше чифт ботуши, които струваха осемстотин долара и бяха направени от слонска кожа от Зимбабве. Цял Уелкъм говореше за тях.

Когато Луис и мама и още две двойки отишли на танци някъде в Хюстън, охраната на входа не му позволила да внесе вътре сребърното си плоско шише за алкохол. Затова Луис се дръпнал настрани, извадил сгъваемия си ловджийски нож и разрязал отгоре точно този чифт ботуши, за да може да подпъхне вътре плоското шише. Мама ми разказа историята по-късно и каза, че това е бил глупав жест и нелепа загуба на пари. Само че през следващите няколко месеца тя я спомена толкова много пъти, че ми стана ясно доколко е впечатлена от превзетостта на жеста.

Такъв си беше Луис, готов беше на всичко, за да поддържа образа си на богаташ, а всъщност не беше по-заможен от всички останали. Чиста превземка. Никой не знаеше откъде разполага с пари, а те със сигурност бяха повече от доходите му от паркинга с каравани. Носеха се слухове, че от време на време пласирал наркотици. Тъй като се намирахме съвсем близо до границата, това бе доста лесно за човек, решен да поеме риска. Само че според мен Луис никога не е пушил или смъркал. Беше си избрал алкохола. Не мисля обаче, че е имал скрупули относно това да продава отрова на колежанчетата, които се връщаха у дома за ваканциите, или на местните, търсещи по-ефикасен начин за бягство от бутилка „Джони Уокър“.

Когато не се занимавах с мама и с Луис, бях погълната от Карингтън, която беше проходила и се клатушкаше като миниатюрен пиян футболен защитник. Опитваше се да пъхне пръстчетата си в контактите, в острилките за моливи и в кутийките от кока-кола. Вземаше от тревата буболечки и фасове, вдигаше от килима отдавна изсъхнали парченца зърнена закуска и всичко отиваше в устата й. Когато започна да се храни с лъжица с извита дръжка, толкова се цапаше, че понякога се налагаше да я извеждам навън и да я мия с маркуча. Във вътрешния двор държах голямо надуваемо корито и наблюдавах Карингтън, докато си играе и се плиска вътре.

Когато проговори, най-близкото подобие на името ми, което успя да изрече, беше „Биби“, а освен това го казваше само когато иска нещо. Обичаше мама, сияеше като светулка, когато бяха заедно, но когато беше болна, капризна или уплашена, протягаше ръце към мен и аз протягах ръце към нея. Двете с мама не го бяхме обсъждали, дори не се замисляхме много над това положение, просто го приемахме за даденост. Карингтън беше моето бебе.

Госпожица Марва ни насърчаваше да я посещаваме често, защото дните й и бездруго били много тихи. Така и не бе приела отново Боби Рей. Казваше, че едва ли ще има повече приятели, понеже всички мъже на нейната възраст или изглеждали ужасно, или били слабоумни, или и двете. Всяка сряда следобед я карах в „Агнец божи“, защото готвеше доброволно за програмата „Храна на колела“ и църквата имаше професионално оборудвана кухня. Опряла Карингтън на хълбок, аз отмервах съставките и бърках купи и тенджери, а госпожица Марва ме запознаваше с основите на тексаската кухня.

Под нейно наставление остъргвах младата млечна царевица от кочаните и я пържех в мазнина от бекон, докато по вътрешната страна на бузите ми не започнеше да се стича слюнка. Научих се как да приготвям пържена пилешка пържола с бял сметанов сос грейви и бамя, поръсена с царевично брашно и изпържена в нагорещена мазнина, а също и шарен боб, сварен с ребра, и ряпа с лютив сос. Научих дори тайната на прочутата торта на госпожица Марва, но тя ме накара да й обещая, че никога няма да я приготвям за мъж, освен ако не искам да ми предложи брак.

Най-трудно ми беше да се науча как да правя пилешкото с кнедли на госпожица Марва, защото за тях нямаше рецепта. Те бяха толкова вкусни, толкова пикантни и лепкави и така се топяха, че направо ти идеше да се разплачеш. Тя започваше с малка купчинка брашно на плота, добавяше сол, яйца и масло и ги смесваше с пръсти. Разточваше тестото на плоска кора, разрязваше го на дълги ленти и ги добавяше към врящата тенджера с домашно приготвен пилешки бульон. Едва ли има болест, която кнедлите с пилешко не могат да излекуват. Госпожица Марва ми направи една тенджера веднага след заминаването на Харди Кейтс от Уелкъм и те облекчиха временно сърдечната ми болка.

Помагах при доставката на контейнерите с „Храна на колела“, докато госпожица Марва се грижеше за Карингтън. „Нямаш ли домашни, Либърти?“, питаше ме тя, а аз винаги поклащах глава. Почти никога не си пишех домашните. Влизах в час само колкото да не ме изключат и изобщо не се замислях какво ще правя, след като завърша гимназия. Смятах, че след като мама е престанала да се грижи за ума и за образованието ми, и аз няма да се грижа.

Известно време Люк Бишоп ме канеше да излизаме, когато се връщаше от Бейлор, но аз все му отказвах и той постепенно престана да ми се обажда. Имах чувството, че част от мен е изключила след заминаването на Харди и не знаех как или кога ще се включи отново. Бях преживяла секс без любов и любов без секс и вече не исках да имам нищо общо и с двете. Госпожица Марва ме посъветва да започна да се ориентирам по собствения си фар — фраза, която не разбрах.

Една година след като мама и Луис бяха започнали да излизат, тя скъса с него. Тя обичаше фойерверките, но и нейното търпение си имаше граница. Случило се в евтина кръчма, където ходеха да танцуват. Докато Луис бил в тоалетната, някакъв пиян каубой — истински каубой, който работел в малко ранчо от десет хиляди акра близо до града — почерпил мама с текила.

В Тексас мъжете са по-собственически настроени, отколкото на други места. Тук те издигат огради, за да защитят земята си, и спят с пушки до леглото, за да отбраняват дома си. Авансите към нечия жена се считат за достатъчно оправдателно основание за убийство.

Така че каубоят е трябвало добре да премисли, дори да е бил пиян, а според мнозина Луис с пълно право го смазал от бой. Само че Луис го пребил особено жестоко, превърнал го в кървава топка на паркинга и го ритал с петсантиметровите токове на ботушите си, докато онзи бил полумъртъв. После Луис отишъл в пикала си, за да вземе пушката, най-вероятно за да го довърши. Само намесата на неколцина приятели попречила на Луис да се превърне в отявлен убиец. Както ми каза мама впоследствие, странното било, че каубоят бил много по-едър от него. Сякаш нямало начин Луис да успее да го набие. Само че понякога злобата надвива физическата сила. След като видяла на какво е способен Луис, мама скъса с него. Това беше най-щастливият ми ден след заминаването на Харди.

Не продължи дълго. Луис не я оставяше на мира — нито нея, нито нас. Започна да ни звъни по всяко време на деня и на нощта, докато ушите ни не забучаха от звъна на телефона, а Карингтън не стана ужасно раздразнителна от постоянното разбуждане. Луис следеше мама с колата си и я причакваше, когато отива на работа, излиза на покупки или да хапне навън. Често паркираше пикапа си пред караваната и ни наблюдаваше. Веднъж отидох в спалнята да се преоблека и точно преди да си сваля ризата, го забелязах да ме гледа през задния прозорец, който беше обърнат към съседната нива.

Странно е, че хората все още смятат дебненето за фаза от ухажването. Някой казал на мама, че не се смята за дебнене, ако не си известна личност. Когато тя най-сетне отиде в полицията, те не искаха да предприемат нищо.

Най-лошото бе, че тактиката на Луис даде резултат. Той дотолкова я изтощи, че на нея й се стори най-лесно да се върне при него. Тя дори се опита да се убеди, че иска да е с него. Според мен това не беше връзка, а вземане на заложник.

Само че във връзката им бе настъпила огромна промяна. Луис може и да бе получил мама физически, но тя не беше негова като преди. Той и всички останали знаеха, че ако тя имаше свободата да си тръгне, ако имаше гаранция, че той няма да я тормози повече, сигурно би го направила. Казвам „сигурно“, защото ми се струва, че някаква ужасна частица от нея все още го искаше, беше пленена от него точно както ключът държи резето на бравата.

Една нощ тъкмо сложих Карингтън да си легне, когато чух да се чука на вратата. Мама беше излязла с Луис на вечеря и на кино в Хюстън.

Не знам защо почукването на полицаите е по-различно от почукването на другите хора, защо потропването на кокалчетата на пръстите им по вратата напряга всичките прешлени на гръбнака ти. Мрачният авторитет на този звук веднага ми подсказа, че нещо не е наред. Отворих вратата и се озовах пред двама полицаи. И до днес не мога да си спомня лицата им, а само униформите, светлосините ризи и тъмносините панталони, а също и подобните им на щитове значки със земното кълбо, пресечено от две червени ленти.

Мислите ми се стрелнаха към последния път, когато бях видяла мама тази нощ. Бях мълчалива, но раздразнителна, докато я наблюдавах как отива към вратата с дънки и високи токчета. Разменихме няколко безсмислени забележки, мама ме предупреди, че може да се прибере чак сутринта, а аз свих рамене и казах „няма значение“. Винаги ме преследва мисълта за това колко обикновен беше този разговор. Допускаш, че последния път, когато виждаш някого, трябва да си кажете нещо важно. Само че мама напусна живота ми с бърза усмивка и напомнянето да заключа вратата след нея, за да сме в безопасност, докато я няма.

Полицаите казаха, че катастрофата е станала на източната магистрала — използваше се, преди да завършат строителството на И-10, — където големите камиони фучали колкото бързо си поискат. Във всеки момент почти една четвърт от всички превозни средства на магистралата били камиони, които пренасяли стоки от и до пивоварните и химическите заводи. Положението се утежнявало от факта, че платната били тесни и почти нямало странични платна.

Луис минал на червено по един от пътищата, водещи към магистралата, и се ударил в идващ отсреща камион. Шофьорът на камиона имал леки наранявания. Трябвало да срежат колата, за да извадят Луис и да го откарат в болницата, където починал един час по-късно от масиран вътрешен кръвоизлив.

Мама загинала на място.

Така и не разбрала какво я е ударило, каза ми полицаят, и това сигурно щеше да ме утеши, само че… само за секунда си помислих, че все пак може и да е разбрала, нали? Сигурно всичко е било размазано пред погледа й, светът е избухнал — висока температура, която човешкото тяло не може да понесе. Питах се дали след това се е реела над мястото и е гледала в какво се е превърнала. Иска ми се да вярвам, че ангелите са дошли да я вземат, че обещанието за рая е изместило скръбта от раздялата с мен и с Карингтън и че когато иска, мама може да наднича между облаците, за да ни види как сме. Само че вярата никога не е била силната ми страна. Бях сигурна само в това, че майка ми е заминала някъде, където не мога да я последвам.

Най-сетне разбрах какво е имала госпожица Марва предвид, като ми каза да се ориентирам по собствения си фар. Когато вървиш в мрака, не можеш да разчиташ на никой или на нищо друго да ти осветява пътя. Трябва да разчиташ на искрите, които носиш в себе си. В противен случай ще се изгубиш. Ето това се случи на мама.

Знаех, че ако допусна да се случи и на мен, Карингтън ще остане съвсем сама.