Кейт Дентън
Гореща следа (2)

Втора глава

Наближаваше полунощ. Шери седеше в кабинета, предоставен на „Уолъс Секюрити“ и четеше криминален роман, или поне се опитваше. Мислите й непрестанно се връщаха към събитията от изминалия ден. Все още бе смутена от хладния прием. Трябваше да очаква такава реакция; често се беше случвало и щеше да се случва и занапред. Въпреки многобройните романи и телевизионни филми за жени-частни детективи и полицайки, много хора продължаваха да мислят тази професия за чисто мъжка.

Забележките на Франк Лайтфут я бяха засегнали много по-малко, отколкото безпричинните съмнения на Манинг в нейната компетентност. Шери не знаеше защо недоверието му я обиди. В края на краищата Манинг Чандлър не беше критикувал личните й качества, а уменията й като професионалист.

Най-доброто, което можеше да направи, бе да не забравя нито за миг защо е тук и да се постарае да отминава обидите с усмивка. Въпросът бе дали Манинг Чандлър Четвърти ще я остави да си върши работата, или ще се опита да направи задачата й колкото може по-трудна. Ако наистина бе създал толкова неприятности на предишните агенти, както твърдяха Франк и Ансън, един Господ знае какви изненади я очакваха. И все пак Чандлър бе загатнал готовността си да й даде възможност да работи. Трябва да разчита на това.

Шери насочи вниманието си към съдържанието на романа. След няколко безуспешни опита да се съсредоточи, тя остави книгата и реши да се обади на Том, за да го уведоми за хода на събитията.

Щом приключи разговора, се отправи отново към креслото, но кракът й се заплете в кабела на телефона. Тя се спъна и телефонът с трясък падна на пода.

— Какво, по дяволите, беше това?

Шери стреснато вдигна очи. На прага стоеше Манинг Чандлър.

— Извинете за безпокойството — каза тя. — Съборих телефона.

Смутено вдигна апарата и го постави на бюрото, като се опитваше да не поглежда към своя клиент. Той беше облечен в тъмносин хавлиен халат, достатъчно разтворен, за да открие мускулестите му гърди и достатъчно къс, за да се видят добре оформените му прасци. Беше бос.

Той се намръщи, а после почти се усмихна.

— Може би това е добър знак. Ето един бодигард, който може да остане буден и след полунощ. — Манинг влезе в стаята и се настани на стола до нея. — Но аз непрекъснато повтарям на вашите хора, че нямам нужда от денонощна охрана. Бих предпочел усилията ви да се насочат към разкриването на човека, който стои зад цялата тази глупост.

— Наели сте професионалисти, господин Чандлър. Ние действаме така. А сега се успокойте и ни оставете да вършим онова, за което ни плащате.

— Точно това мислех да направя, но за съжаление покрай тези странни контузии и падащи телефони. — Той леко повдигна вежда. — … половината от времето си в грижи за вашите хора, вместо те да се грижат за мен.

— Мога да ви уверя, че няма да ви се наложи да се грижите за мен, господин Чандлър.

— Сигурно няма да е чак толкова трудно. — Тонът му бе твърде задушевен. — Но притесненията за вас доста ще ме уморят.

Шери понечи да отговори, но точно в този момент осъзна, че си задава въпроса дали той има някакви дрехи под халата. Едва ли са много, каза си. И все пак Чандлър като че ли не осъзнаваше колко е привлекателен и какво въздействие има върху нея. Тя би се чувствала много по-добре, ако тази неочаквана среща бе станала по обед в неговия кабинет и той бе облечен в костюм.

— Пропускате здравословния си сън. — Тя взе книгата от бюрото с надеждата, че той ще схване намека и ще си отиде, преди мислите й да поемат в още по-неподходяща посока.

— Безсъние — каза той. — Но това не е причина и вие да стоите будна.

— Не съм съгласна. „Уолъс Секюрити“ не поема никакви рискове. Така че с Франк Лайтфут ще дежурим на смени по дванайсет часа. — Шери се надяваше, че гласът й е по-уверен отколкото самата тя в присъствието на този вълнуващ мъж. — Ще открием източника на тези заплахи, господин Чандлър. А дотогава бихме предпочели да не се намесвате в работата ни. Ще се погрижа за вашата сигурност дори ако трябва да прекарвам нощите на стол пред вратата на спалнята ви.

— Едва ли ще е необходимо. — Усмивката му бе подигравателна. — Освен това нито един мъж не би заспал спокойно, ако знае, че пред вратата на спалнята му се разхожда красива жена.

— Имах намерение да ви предложа малко топло мляко против безсънието — каза мило тя, — но изглежда нямате нужда от затопляне. Освен това е напълно безсмислено да флиртувате с мен. Имунизирана съм.

Нещастна любов или нещастен брак?! — Той вдигна ръката й, за да провери дали носи халка, но Шери рязко се дръпна.

— Не е ваша работа! Може би все пак ще ви дам млякото.

— Не. — Манинг направи гримаса на отвращение. — Възнамерявам съвсем кротко да се върна в стаята си. — Той тръгна към вратата, но на прага спря. — Между другото, не се тревожете за флирта. Няма човек с по-силна имунизация от мен. Опитът, който имам с жените, ми стига за цял живот. А сега ви предлагам да прекратите играта на стражари и апаши и да си легнете. — Той се завъртя на пети и излезе от стаята.

Шери го проследи с поглед. Е, беше си го заслужила. Бе забравила къде се намира и какво прави тук, а това бе непрофесионално. И Манинг безцеремонно й бе показал колко далеч беше отишла. Том и Дъг можеха да бъдат спокойни. Малката им сестричка не бе застрашена от Манинг Чандлър. Богатият им клиент явно предпочиташе кинозвезди пред жени-полицаи.

Рано на следващата сутрин, облечена в памучна фланелка с къси ръкави и шорти, Шери се бе отправила навън за всекидневния си крос. Тъкмо бе стигнала до външната врата, когато на прага се появи Манинг.

Той я удостои със сдържан поздрав и кратък поглед, в който се четеше неодобрение. Може би прибавяше още черни точки към и без това лошото си мнение за нея.

Шери съжали, че не бе измила лицето си и не си бе сложила малко червило. Както винаги, преди сутрешна тренировка, тя само си бе измила зъбите и бе вдигнала косата си на конска опашка. Никога не бе виждала смисъл да полага особени усилия за външния си вид, преди бягане — до днес.

Манинг, напротив, беше безупречно облечен, като че ли щеше да позира за рекламен плакат. Носеше елегантен спортен костюм, без нито една гънка за разлика от измачкания спортен екип на Шери, измъкнат от дъното на куфара й. Последният щрих от идеалния му външен вид бяха обувките — съвсем нови — които много подхождаха на тъмносиния му костюм.

Тя вече излизаше, когато Манинг извика:

— Почакайте! Ще дойда с вас.

Тя го погледна недоумяващо, изненадана от предложението. След снощната среща бе сигурна, че ще я отбягва.

— Да, разбира се. Щом искате.

Известно време двамата бягаха мълчаливо един до друг в спокойно темпо. Постепенно кросът започна да се превръща в изпитание на волята. Шери твърдо бе решила да покаже на своя придружител, че може да издържи и колкото всеки мъж.

Тя изрече наум благодарствена молитва за тежките тренировки в полицейската академия и за участията си в няколко маратона, включително и в Гълф Коуст само преди месец. Още си спомняше първия си маратон, в който бе завършила последна. След това унижение, започна да се състезава поне два или три пъти годишно и дори беше сред първите на маратона в Бостън. Може би никога нямаше да достигне до Олимпийските игри, но състезателният дух не я беше напуснал.

Те продължаваха да бягат, а Манинг изобщо не се бе задъхал и мисълта, че това неизказано предизвикателство е доста глупаво, заседна в съзнанието на Шери. Нейният клиент-плейбой бе явно в добра форма, макар че журналистите се опитваха да го представи като човек, отдаден на забавленията и нощния живот.

Шери започна да си задава въпроса дали не беше надценила собствената си издръжливост. Колко ли време имаше намерение да бяга Манинг? Беше загубила представа за разстоянието, което бяха изминали, но бе сигурна, че бяха минали поне три пъти покрай един изкривен бор.

Бягаха един до друг. Дишането на Чандлър вече бе почти толкова тежко, колкото и нейното. Тя без съмнение понасяше трудно двете хиляди метра надморска височина.

— Искате ли да спрем?

— Веднага щом кажеш — отвърна той.

— След малко. — Тя изведнъж почувства прилив на сили, но това усещане беше съвсем кратко. И въпреки всичко, нямаше намерение да даде повод на Манинг Чандлър да я сметне за безволева, дори ако трябваше да умре от преумора, което изглежда щеше да се случи скоро.

— Утре няма да можеш да ходиш.

— Не се тревожете за мен. Ще се справя някак.

— Добре, да спрем.

— Какво?

Той спря, наведе се и заговори, като поемаше дълбоко въздух:

— Няма да продължа това мазохистично упражнение. Не искам да се чувствам виновен, ако ти се случи нещо. Край за днес.

— Не е необходимо да ми правите отстъпки — каза задъхано тя, като също се беше навела и се опитваше да поеме колкото може повече от разредения въздух. Дали не бе паднала в собствения си капан с тази изтощителна тренировка? Беше го предизвикала само за да докаже част от професионалните си качества. — Омръзнаха ми обвиненията, че агентите ни са неспособни да ви следват навсякъде.

— Е, те не се отнасят до всички. Ансън например на твое място сигурно вече щеше да е получил сърдечен удар. Не се притеснявай… — Той замълча, за да си поеме дъх — … спрях само от егоистични подбуди. Разбираш ли, не мога да си позволя да умреш във Форт „Спокойствие“. Ще се отрази зле на бизнеса. — Той я удостои с чаровна усмивка.

— Загрижеността ви е трогателна — каза тя, забила поглед в земята. Трябваше да се съсредоточи върху думите му и да забрави тази усмивка. Въпреки физическото изтощение, Шери осъзна, че състезанието и времето, прекарано насаме с Манинг всъщност са й доставили удоволствие.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от изкуствено дишане уста в уста?

Шокът от тези думи бе толкова голям, че Шери вдигна глава. Намекът бе съвсем ясен. Блясъкът в очите му, както и фактът, че предложението й се струваше доста привлекателно, задушиха гнева й.

— По-скоро бих целунала… отровен паяк — заекна тя.

— Сигурен съм, че ще изпищиш от ужас само при вида на това космато животно и няма да посмееш дори да го доближиш — засмя се Манинг. Дотътри се до близката пейка, взе оставената там хавлиена кърпа и я преметна през врата си. И докато се отдалечаваше към сградата с клатушкаща се походка, извика през рамо: — До скоро.

Щом Манинг се изгуби от погледа й, Шери се просна на пейката. Краката й още трепереха от високопланинския крос, а съзнанието й бе все още замъглено от срещата с Чандлър. Бяха й необходими още цели пет минути, за да събере сили да стане и да се отправи към кабинета си.

— Как беше бягането? — посрещна я Франк.

— Поносимо — стисна зъби Шери. Нямаше нужда да признава пред Франк, че предсказанието му почти се бе сбъднало. Освен това, в случая бяха намесени и други чувства, непознати и неочаквани, които не можеше да сподели с човек като Франк. Беше почувствала някаква близост с Манинг. Дори в моментите, когато я дразнеше, бе усетила, че не може да изпита неприязън към него. Поне беше разбрала, че той се отнася с уважение към нейните качества. Шери беше водила достатъчно много битки и можеше да оцени това.

 

 

През останалата част от сутринта не се случи нищо особено. Франк придружи Манинг до Санта Фе, а Шери закуси в гостната, след това легна да спи и се събуди чак следобед.

— Бих ли могла да получа чаша кафе? — Тя се усмихна на готвача и спря на вратата на кухнята.

Той вдигна очи от картофите, които белеше, но не си направи труда да отвърне на усмивката.

— Налейте си — каза и посочи голяма кафеварка на тезгяха. — Чашите са в шкафа, точно над вас. Вътре има също захар и сухо мляко.

— Благодаря. — Тя отиде до тезгяха. — Между другото, казвам се Шери Линдзи.

— Аз съм Джордж Уилямс, но всички ме наричат Готвача. Вие сте отскоро тук, нали?

— Готвача? — Шери веднага се сети за герой от популярен комикс със същото прозвище, но сдържа усмивката си. Мъжът пред нея наистина напомняше едрия готвач от рисунките. Осъзна, че не е отговорила на въпроса, едва когато забеляза втренчения му поглед. — Аз… Аз съм от „Уолъс Секюрити“.

— Хайде де! — изсумтя мъжът. — Това е все едно да изпратиш кокошка да наглежда лисичата дупка. Откога жените станаха и бодигардове?

— Ами от известно време. — Този човек не беше ли чувал за еманципация?

— За първи път виждам жена-телохранител.

Шери сви рамене. Явно и Готвача споделяше възгледите на Франк и Чандлър. Но работата й беше да води разследване, а не да изнася лекции на персонала. Тя си наля кафе и закрачи из кухнята, като внимателно разглеждаше.

— Шефът е в гимнастическия салон — промърмори Готвача.

— Благодаря за информацията, но в момента нямам работа с него.

— Искате ли да хапнете нещо? Изпуснали сте обяда, а вечерята е чак в седем.

Шери погледна часовника си. Беше два и половина.

— Може би един сандвич. Мога и сама да си го приготвя, ако ми кажете къде са продуктите.

— Ще ми бъде по-лесно да ви го направя аз. С риба или с шунка и сирене?

— С риба — каза Шери. Тя седна на един висок стол, продължи да пие кафето си и да наблюдава.

Въпреки че Манинг Чандлър бе проверил всички свои служители и категорично твърдеше, че нито един от тях не би могъл да бъде автор на заплахите, „Уолъс Секюрити“ бе направил своя проверка на персонала. И двамата й братя бяха стигнали до извода, че заплахите не са от вътрешен човек. Но Шери не беше убедена. Може да са пропуснали нещо. По-добре е да се подозират всички — например Готвача. Можеше ли той да извърши подобно нещо?

От предварителното разследване Шери знаеше, че като малолетен той бе лежал в затвора за дребна кражба. За нещастие неговият съучастник бил въоръжен, което превърнало кражбата в углавно престъпление. След като излязъл на свобода, Готвача бил без образование и семейство. Няколко години работил в закусвални, докато една прекрасна вечер Манинг Чандлър опитал приготвено от него ястие в някакво ресторантче и веднага го взел при себе си.

Чандлър му дал постоянна работа и получил в замяна напълно предан майстор-готвач. Шери задраска Готвача от списъка на заподозрените. Той бе задължен на Чандлър и подобна постъпка би означавала самоунищожение.

Тя изяде сандвича, наля си още кафе и с чашата в ръка се отправи към вратата, където едва не се сблъска с млада жена.

— Извинете — учтиво рече Шери. Новодошлата я изгледа злобно. Беше русокоса, със сини очи, средна на ръст и изключително елегантна, но погледът й бе враждебен.

— Коя сте вие? — остро попита жената.

— Ами… Шери Линдзи. — Тя си спомни точно навреме, че Манинг искаше „Уолъс Секюрити“ да действа дискретно. Жената не носеше на ревера си надпис с името като всички от персонала, което означаваше, че е гостенка. — А вие?

— Манинг не ми е казал, че тук има нова жена.

Шери сви рамене.

— Госпожице… — започна тя в очакване да чуе името на новодошлата.

— Анджела Уестин. — После се обърна към готвача. — Ще приготвя десерт. Господин Чандлър има нужда от освежаване, а зная, че обожава лимонова сладоледова торта.

— Вече направихме кейк.

Анджела не обърна внимание на думите му, мина покрай Шери, издърпа едно чекмедже, извади бяла престилка и я завърза около тънката си талия.

Шери веднага забеляза реакцията на Готвача. Въпреки че не се и опита да възрази, мрачният му поглед бе достатъчно красноречив. Госпожица Уестин не бе добре дошла на негова територия.

Но Анджела или не осъзнаваше това, или изобщо не я интересуваше.

— Обичаш ли да готвиш… Шери, нали така се казваше?

— Да, името ми е Шери. Не, не обичам да готвя. Предизвиквам истински бедствия в кухнята, така че моля да ме извините, но ще ви оставя сами.

Докато се качваше по стълбите, Шери се питаше дали Анджела бе любовница на Манинг Чандлър, или само се опитваше да го спечели със старанието си да създаде задушевна семейна атмосфера. Но Шери много се съмняваше, че той се вълнува от семеен уют. Тя изпита огромно удоволствие при мисълта, че кулинарната демонстрация на Анджела няма да му направи никакво впечатление, но после я пропъди от съзнанието си и се ядоса на себе си. Какво значение имаше за нея дали Манинг Чандлър се интересува от суфлета или супи? Или от лимонова сладоледова торта?

Скептицизмът на Шери към усилията на Анджела бе засилен и от вроденото й презрение към домакинските изкуства. Тя бе свидетел как ролята на всеотдайна домакиня не бе помогнала на майка й в периодите, когато поредният съпруг си бе отишъл, а следващият още не се бе появил. На Шери й се струваше почти опасно една жена да бъде прекалено отдадена на домакинската работа. Не, тя никога нямаше да се превърне в „малка женица“. Натискането на копчето на микровълновата фурна й бе напълно достатъчно.

След като изпи кафето си, тя реши да се поразходи из имението. Агентите бяха настанени в стаите за гости в източното крило на административната сграда, която приличаше на ферма — с бели, варосани стени и високи тавани. Манинг бе оставил западното крило на двуетажната постройка за себе си и личните си гости. На приземния етаж имаше просторен хол с доста кресла и толкова голяма камина, че Шери можеше да стои изправена в нея. Там беше също кабинетът на Манинг, зала за приеми и голяма кухня от селски тип, изрисувана в ярките цветове на Югозапада — цветове, които напомниха на Шери залез в пустинята.

Тя прекоси широка ливада, за да стигне до спортния център, оборудван с най-съвършените съоръжения, които бе виждала. Той включваше зали за аеробика и вдигане на тежести, малък медицински център, закрита писта за бягане, кортове за тенис и скуош, плувен басейн, басейн с подводен масаж и сауна.

От едната страна на сградата имаше дълга редица душове с навеси и малък тухлен хотел, където бяха разположени апартаментите за постоянния персонал, платени апартаменти за гости, бутик за спортни стоки и огромната дневна, в която бе закусвала. Отвън имаше втори басейн, в който един от служителите провеждаше урок по водна аеробика с група гости. В близост до басейна имаше още кортове за тенис и скуош, а малко по-далеч вляво тя видя конюшня. Красив петнист кон пасеше в ограденото място до обора. Шери си даде сметка, че при сутрешното бягане с нейния домакин бяха направили пълен кръг около комплекса, а след това бяха продължили по криволичещите пътеки нагоре в планината.

Вече с по-бистър ум и с мускули, които започваха да напомнят за себе си, Шери разбра, че маршрутът бе много по-подходящ за спокойна разходка, отколкото за бягане. Манинг Чандлър можеше да я предупреди, а не да я остави да изглежда като глупачка.

Не е честно, Шери. Не бива да обвиняваш клиента за собствената си глупост.

Тя се опита да насочи мислите си към великолепната гледка — планински склонове, изпъстрени с пинии и трепетлики на фона на синьото, като току-що боядисано великденско яйце, небе. Опитът се оказа доста несполучлив, защото само след минута мислите й отново се върнаха към Манинг Чандлър. Прекрасно бе да имаш богати родители, които да ти помогнат финансово. Дори „Уолъс Секюрити“, въпреки непретенциозното си начало, нямаше да успее да си стъпи на краката без дългосрочния банков заем.

След като завърши обиколката си, Шери прекара останалата част от деня в изучаване на снимките и досиетата на персонала, за да може да разпознава хората на Чандлър и да знае по нещичко за всеки. Трябваше да се признае, че Манинг бе взел сериозни мерки за сигурността си. Задължението на служителите да носят карти с имената си бе само част от тях. Предварителните проучвания за всеки един, които бяха задължителни преди назначаването на нов човек, бяха наистина много подробни. Според Франк, клиентът им твърдял, че не можел да залага на карта спокойствието и дискретността на своите високопоставени гости.

В седем Манинг, помощникът му Хуан, Шери, Франк и още двама-трима гости, между които и Анджела, вечеряха в гостната. Менюто се състоеше от добре изпечено свинско филе с картофи, варени моркови, грах и зелена салата. А за десерт сервираха лимоновата торта на Анджела и кейка на Готвача.

Вечерята предостави възможност за Шери да се запознае и огледа всички. Няколко дискретни въпроса в такава обстановка нямаше да направят впечатление на никого. Шери неволно се замисли за отношенията между Манинг и Анджела. Те бяха очевидно приятелски и все пак Шери усети, че нямаше нищо по-сериозно — поне що се отнасяше до него. Не се държеше като влюбен и въпреки това бе мил и внимателен към дамата.

Всъщност тази вечер той бе мил и внимателен към всички присъстващи. Шери се смути. Преди да пристигне в Ню Мексико, тя бе сигурна, че Манинг й е ясен — син на богаташ, разглезен, презадоволен, свикнал да се грижат за него. Ала това описание вече не му подхождаше. Той се оказа личност с твърде разностранни интереси.

Шери бе принудена да признае, че той бе обичан от целия персонал, дори от язвителния Готвач.

Тя огледа хората около масата, като прехвърляше наум по-интересното, което бе научила за всеки от тях тази вечер. Нито един не бе останал в списъка на заподозрените. След личния контакт, с тези хора, Шери прие изцяло твърдението на агентите, работили преди нея по случая. По всичко личеше, че тук не се крие никаква заплаха. Не бе сигурна единствено за Анджела. Но като че ли изпитваше по-скоро ревност, отколкото истинско подозрение. Просто не можеше хладнокръвно да прецени.

Вечерята премина приятно. Разговорите продължиха цял час, след като масата бе вдигната. Постепенно гостите започнаха да се разотиват. Шери се прибра в стаята си, за да продължи работата си; Франк, Готвача и някои от треньорите отидоха да играят покер; Анджела се качи колата си и пое заедно с Хуан към Санта Фе, намръщена от отказа на Манинг да я придружи. Той не се присъедини и към картоиграчите, а за най-голяма изненада на Шери, се прибра в апартамента си.

Шери се настани удобно, с книга в ръка, но не можа да се съсредоточи. Мускулите продължаваха да я болят от сутрешната тренировка, а Манинг Чандлър не излизаше от мислите й.

Ако можеше да съди от последните два дни, той със сигурност не водеше живота, описван в светските хроники. Напротив — лягаше си рано и ставаше рано и, изглежда, прекарваше времето в леглото сам. Манинг се държеше приятелски не само с персонала и с гостите, но и с нея и Франк. Съвсем не играеше ролята на всеможещо разглезено момче както бе очаквала Шери.

Тя се замисли за работата си. Чандлър си бе направил труда да наеме две различни агенции за охрана и въпреки това се държеше, сякаш нищо не го заплашваше. Човек би предположил, че ще бъде поне малко стреснат от заплахите. Безразсъдно смел ли беше или не ги възприемаше сериозно?

Изведнъж, сякаш го бе повикала мислено, Манинг се появи и седна на стола до нея.

— Самотна ли си?

— Не съвсем. — Тя му хвърли бегъл поглед и отново се втренчи в книгата. — Пак ли безсъние? — Въпреки че не беше късно, Манинг бе отново с хавлиения си халат.

— Не, просто ми хрумна да дойда да ти правя компания. — Той издърпа книгата от ръцете й, прегъна ъгъла на страницата и я остави на масата. — Не играеш ли покер?

— Понякога. Но предпочитам да чета. Освен това още съм дежурна.

— И аз така си помислих. Но защо тук? Отказа ли се от поста пред спалнята ми?

— Не. Правя всичко възможно да се придържам към инструкциите ви. Опитвам се да не досаждам с прекалено старателна охрана.

— Сигурно ще свикна. Особено, ако ме охраняваш ти — усмихна се той.

Шери седеше с подвити крака и зелената й рокля бе открила коленете й. Смутена от погледа му, тя стъпи на пода.

— Работата ми не е шега. — Гласът й бе изпълнен с възмущение.

— Извинявай — рече той някак неубедително, а очите му зашариха из стаята. — Така ли прекарваш нощите си? — И преди тя да успее да отговори, добави: — Не те ли отегчава тишината?

— Не, нямам нищо против тишината. Дори ми харесва.

— Но аз не ти харесвам, нали?

Тя впери поглед в него.

— Честно казано не съм се замисляла по този въпрос.

— Правилно — каза той иронично. — Ти просто работиш безстрастно за своите клиенти.

— Господин Чандлър, не съм тук, за да ви правя компания, нито да ви забавлявам, докато поредната ви любовница не е при вас. А дали ми харесвате, или не няма никакво значение. Тук съм, за да открия кой изпраща онези писма и ако е необходимо, да ви охранявам. — Шери мислено се потупа по рамото. Тя беше професионалист и Манинг Чандлър със сигурност щеше да го разбере.

— Това беше доста превзета реч — каза той. — Защо ми се струва, че няма да имаш нищо против, ако наистина ми се случи нещо?

— Не е така, повярвайте ми. Ще цитирам нещо, което чух наскоро: „Ще се отрази зле на бизнеса“.

Манинг отметна глава и избухна в искрен смях.

— Най-после един честен отговор. Едно на нула за теб, госпожице Линдзи. — Той стана от стола. — Искаш ли да ти донеса нещо отдолу? Гладен съм. Смятам да нападна хладилника.

— Няма да откажа малко кисело мляко с плодове. Ще дойда с вас. Искам да се поразтъпча.

Той сбърчи чело.

— Да се поразтъпчеш или да не ме изпускаш от очи?

— Вие сте наистина твърде мнителен.

— Казах ти, че не си длъжна да следиш всяка моя стъпка.

— И аз се съгласих с вас. Но дори да го правех, в това нямаше да има нищо лошо.

Той се намръщи още повече.

— Доколкото си спомням, ти каза, че няма да се престараваш. Ще светна всички лампи и няма да ходя по тъмното, където някой лош чичко може да ме грабне. Но ако много държиш, ела.

Тя тръгна след него надолу по стълбите.

— Защо възприемате така несериозно заплахите?

— Напротив, гледам на тях съвсем сериозно. Защо иначе бих ви наел?

— Наистина, защо? И аз си задавам този въпрос, особено от момента, в който разбрах, че нямате никакво желание да ни съдействате. Налага се да разпитаме гостите ви…

— Невъзможно — прекъсна я той. — Да речем, лично за мен опасността ще бъде по-малка отколкото за бизнеса ми, ако се разбере, че имам някакви проблеми със сигурността. — Той отвори фризера и извади две бурканчета кисело мляко с ягоди. — Много от хората, които идват тук, са известни личности. Ако дочуят, че има някакви основания за тревога, това може да се окаже съсипващо за центъра, дори да завърши със затварянето на санаториума. Мисълта да се върна в корпорацията ме плаши много повече от някакъв си престъпник.

Двамата седнаха на масата и се заеха с киселото мляко. На Шери много й се искаше да не усеща толкова силно присъствието му. Тръпки я полазваха и колкото и да се опитваше, бе невъзможно да не обръща внимание на Манинг Чандлър.

 

 

На следващата сутрин Шери все още усещаше болки в мускулите от планинското бягане. Всяка крачка бе истинско мъчение. Веднага щом дежурството й свърши, тя облече банския си костюм, наметна хавлиения халат и, накуцвайки, се отправи към басейна за подводен масаж.

Само няколко минути след като се бе отпуснала във водата с книга в ръка, чу зад себе си гласа на Манинг.

— Време за лечебни процедури, а? — Той влезе бавно в басейна, плъзна се по водата и спря до нея. — Може ли да те откъсна за малко от четенето?

Шери затвори книгата и я хвърли на сухо, встрани от басейна.

— Какво има?

Той се облегна като нея на ръба на басейна и отпусна крака.

— Изглежда сега е най-подходящият момент да поговорим за квалификацията на вашия екип. Или може би е достатъчно да спомена новопристигналия агент — дама, непрекъснато готова за предизвикателства и безсмислени каскади… Между другото, как си? Болят ли те краката?

Въпросът завари Шери неподготвена, но бе съвсем уместен.

— Ще оживея. Дори ще призная, че трябваше да бъда по-разумна. А какво точно ви интересува за квалификацията на агентите от „Уолъс Секюрити“?

— Ти само затвърди мнението ми, че хората ви не са достатъчно издръжливи, за да се справят с всички изненади, които би могла да им поднесе тази професия. Почти на всички ви се случиха разни неприятности.

Шери се изпъна и го погледна в очите.

— Радвам се, че повдигнахте този въпрос. Можете ли да ми обясните защо нямаме подобни проблеми с нито един от останалите ни клиенти? А може би вие също имате известен принос за инцидентите? В края на краищата, на вас не ви се налага да свиквате с планинския терен и височината.

— Нима аз съм виновен? Да вземем теб за пример. Можеш ли да ме обвиниш за пристъпа си на лудост?

— Вярно е, допуснах грешка като хукнах да ви гоня из планината, но можехте да ме спрете малко по-рано.

— О, не прехвърляй отговорността върху мен. Ако съм допуснал някаква грешка, то тя е, че съм наел „Уолъс Секюрити“. След проблемите с първата агенция, трябваше да бъда по-внимателен при избора. Фактът, че охранявате пътуващи рок музиканти или седите на бюрото на пазача в една от сградите на баща ми, не означава, че сте тренирани за моя начин на живот. Липсва ви всякаква подготовка. — Той завърши изказването си със свиване на рамене.

— Това е нелепо. Обучавала съм се много дълго. Завършила съм социология и след това полицейската академия, посещавала съм семинари. Да не говорим за годините практика. А що се отнася до другите, то Франк и Пит са работили във военната полиция, а Ансън е бил в хюстънската полиция.

— Преди да се пенсионира. — Шери само кимна и той продължи: — Изглежда не ме чу. Преди да се пенсионира. Той вече е за канцеларска работа. Не искам да го подценявам. Сигурен съм, че е бил добър полицай, но вече не е във форма. Колкото до военната полиция, то сигурно там са се занимавали с наблюдението на някой портал на военна база и са изнасяли пияните войници от кръчмата. Нито един от вас не е в състояние да понесе суровите условия във Форт „Спокойствие“.

— Разбира се — каза Шери. — Търсете вината у другите и се самоуспокоявайте. — Чувстваше се задължена да защити хората си, но трябваше да признае, че в думите му имаше известна доза истина.

— Не търся виновници. Просто искам всичко да бъде нормално. След като години наред живях така, както очакваха от мен, най-после съм независим. Или поне бях, преди да започна да получавам тези налудничави бележки, в които заплашват, че ще ме очистят. И наех „Уолъс Секюрити“, за да ми помогнете да се измъкна от неприятната ситуация, а на главата ми се изсипаха един куп нещастници, които не само че не се грижат за спокойствието ми, а и непрекъснато се нараняват, докато гонят призраци или доказват качествата си. И в същото време никой няма и най-смътна представа за автора на заплахите. След това идваш ти и се държиш като Джейн Уейн.

Шери се изненада, че той знае този термин, познат повече на хората, работещи в полицията. Психолозите използваха термина „синдрома на Джон Уейн“, когато ставаше въпрос за полицаи, които никога не сваляха униформите си и непрекъснато мислеха, говореха и живееха с полицейската работа — денонощно, седем дни в седмицата.

„Джейн Уейн“ се използваше в същия смисъл за жени, но според Шери той не се отнасяше до нея. Тя имаше много други интереси, но за съжаление Манинг съдеше за нея съвсем едностранчиво. Изглежда, бе твърдо решен да обрисува екипа на „Уолъс Секюрити“ в лоша светлина, но тя бе също така решена да защити себе си и своите колеги.

— Замисляли ли сте се да промените за известно време начина си на живот, за да улесните работата ни?

Манинг с раздразнение разпери ръце.

— Защо ли се опитвам да ви обяснявам? — Той приближи към нея, така че лицето му бе само на сантиметри от нейното. — Виж какво, агент Линдзи, бяха ми необходими много години, за да заживея както искам. За да заживея много по-добре отколкото съм живял в детството си. Тук съм заобиколен от хора, които ме обичат. И няма да позволя на никого да унищожи всичко това. Няма да променя начина си на живот само за да улесня някакви некадърни следователи. От вас не искам нищо друго, освен да си вършите работата. Ако можете — допълни той, грабна хавлиената си кърпа и излезе от басейна.

Смаяна, Шери не помръдна. Никога не се бе чувствала толкова обидена. Може би мускулите й се бяха пооправили от водата, но думите му я бяха наранили дълбоко. Щом излезе от басейна тя погледна краката си и въздъхна отчаяно.

— Толкова дълго си киснала, че приличаш на сушена слива — промърмори, облече халата и забърза към апартамента си.