Кейт Дентън
Гореща следа (1)

Първа глава

— Както разбирам, някой заплашва Манинг Чандлър с убийство. Не бих го упрекнала. — Шери прегледа отново разтворения на масата доклад за последния клиент на частното бюро за охрана „Уолъс Секюрити“.

— Аз също — съгласи се Том Уолъс. — Дори възнамерявах да изтегля нашите агенти. Спря ме единствено страхът да не обидя баща му. В касата ни влизат доста пари от „Чандлър Ойл“. — Том пусна няколко монети в машината за безалкохолни напитки, натисна бутона за кока-кола и се обърна отново към Шери. — Сигурно пак сме загазили. Чандлър младши не крие, че ни смята за банда некадърници. Клиенти като него ме карат да проклинам деня, в който напуснах хюстънската полиция. — Той взе газираната напитка и седна на масата до Шери.

— Ти може и да съжаляваш за скитането по улиците, но не и аз — заяви Дъг Уолъс с влизането си в стаята за отдих. — Забрави ли какво беше? Тийнейджъри, замерящи автомобили с камъни; оплаквания от съседи, които косят твърде рано тревата в градината си, лаещи кучета. И най-вече куп досадни обаждания за щяло и не щяло. Не беше като по филмите, където елегантно облечени цивилни полицаи преследват лоши хора в скъпи спортни коли.

Том извади хамбургер и пържени картофи от големия книжен плик, който бе донесъл.

— Не съм забравил. Още помня онзи случай — малко след като завърших полицейската академия — когато цял следобед гоних пилета след някаква катастрофа на магистралата. Представяш ли си, четири години колеж, полицейска академия и накрая да гоня пилета.

Шери се закашля. Беше слушала тази история поне сто пъти; по-големият й брат много обичаше да я разказва.

— Да се върнем на въпроса. Манинг Чандлър! — Тя подреди листовете от доклада и внимателно ги постави пред себе си.

— Спокойно, сестричке — посъветва я Дъг. — Всичко е наред. Утре заминавам при него. Ще пригладя настръхналата перушина на Чандлър и ще задвижа разследването. Каква е следващата точка? И кой може да ми даде монети за машината?

Шери въздъхна, а Том започна да търси дребни пари в джобовете си. Стаята за отдих бе необичайно място за седмичните им срещи, но се използваше като неутрална територия. Двамата й братя и съдружници се дразнеха от идеално подредения й кабинет, а тя отказваше да влезе в техните стаи, тъй като — според най-благосклонната й оценка — това бяха „кочини, в които не би живяла нито една, уважаваща себе си свиня“.

Бе невероятно, че тримата успяваха да работят заедно, при положение че стиловете им на работа бяха също толкова различни, колкото и кабинетите им. Том и Дъг не се престараваха, а Шери бе амбициозна и помежду им често възникваха конфликти. Но обикновено те завършваха с едно „По-спокойно! Хайде, усмихни се!“ отправено към Шери.

Може би тя наистина приемаше нещата твърде сериозно, но усилената работа и желанието да се докаже я бяха съпътствали почти през целия й живот и беше много трудно изведнъж да промени поведението си, станало нейна втора природа.

— След малко ще преминем и към следващите точки — каза тя. — Но още не съм приключила с Чандлър.

— Не ме ли чу, Шери — въздъхна Дъг. — Казах, че всичко е наред. Утре рано сутринта заминавам за този негов курорт в Ню Мексико. — Той си взе газирана вода от машината, върна се на масата, грабна едно картофче от порцията на брат си и бързо го налапа. — Има ли още хамбургери в плика, Том?

— Не си протягай ръцете, братко. — Том дръпна картофите, така че Дъг да не може да стигне до тях. — Това е обядът ми, а не зоб за тебе. — Изведнъж двамата започнаха да се карат, като че бяха малки деца, а не зрели мъже, прехвърлили трийсетте.

Шери бе твърдо решена да не се намесва. Чувстваше се по-скоро тяхна майка, отколкото по-малка сестра. В повечето случаи деловите им срещи протичаха по този начин. Сериозен разговор, прекъсван от време на време от някоя кавга между „момчетата“. Но въпреки привидния хаос, работата вървеше добре.

„Тримата мускетари.“ Така се бяха нарекли онази вечер в апартамента на Шери, когато решиха да напуснат хюстънската полиция и да създадат собствена фирма за охрана и разследване. Оттогава бяха изминали само три години, но бизнесът на „Уолъс Секюрити“ процъфтяваше. Бяха открили дори свои клонове в Оклахома и Албъкърки. Всичко вървеше по-добре, отколкото бяха предполагали. Всъщност… До момента, в който Манинг Чандлър Четвърти стана техен клиент.

Чандлър бе потърсил услугите им заради някакви анонимни бележки, които го предупреждаваха, че животът му е в опасност. Задачата им се бе сторила съвсем проста: да осигурят допълнителна охрана, като в същото време се опитат да открият автора на бележките. Но така беше само на пръв поглед: Работата се оказа много по-сложна.

Те скоро узнаха, че фирмата им бе заместила друга — голяма и реномирана национална компания, която в този случай се бе провалила. Така че, макар да бе потърсил услугите им, Чандлър вече си бе създал лошо мнение за този вид фирми.

Още от първия ден започнаха да се сипят оплаквания — и от техния нов клиент, и от агентите. Никой от работещите по случая не бе казал добра дума за човека, когото охраняваха.

Том и Дъг познаваха Чандлър отдавна; бяха се срещали с него, когато фирмата им едва бе започнала да се разраства. Докато Шери бе в Оклахома във връзка с откриването на новия им клон, те преговаряха с „Чандлър Ойл“, за да поемат охраната на голямата административна сграда на компанията в Хюстън. По онова време Манинг работеше при баща си и братята Уолъс се бяха запознали съвсем бегло с него. Явно си бяха свършили добре работата, след като се бе сетил за тях сега. Но този факт не успя да измести съмненията, заседнали в съзнанието на Манинг.

— Мисля, че аз трябва да поема случая — каза най-после Шери.

— Я стига — отсече Дъг. — Нали прочете доклада. Мисля, че нито ти, нито която и да е жена би могла да зарадва особено точно този клиент.

— Какво? — скочи от стола си Шери. — Убедена съм, че…

Когато бе по-млада, не се опитваше да обуздае своята избухливост, но с годините бе разбрала, че от такива изблици на гняв няма никаква полза. Безсмислено бе да се поддава на заяжданията на брат си.

— Не забравяй — започна хладно тя, — че, първо, съм в отлична физическа форма. Второ, стрелям по-добре от всички служители във фирмата. И трето, и най-важно, преди да напусна полицията, съм работила повече от година в отдел „Убийства“. — Шери взе бележника си. — Освен това, Дъг, ти трябваше да заминеш за Галвестън във връзка с кражбите на пътническия кораб.

— И друг може да свърши тази работа — каза Том.

— Дъг е по-подходящ за Ню Мексико. В края на краищата, случаят не е обикновен. Според доклада, тази работа е извадила от строя няколко агенти. Клиентът се оплаква, че хората, които сме изпратили, са некадърни. А според агентите, да се работи за Манинг Чандлър било истинско изпитание. Наложи се да сменим толкова много хора, че щеше да е най-добре да сложим летяща врата на офиса там. Изводът е, че сме попаднали на много неблагодарен клиент. Единствената причина, поради която още не ни е изритал, е шестмесечният ни договор. Нямаме желание да те забъркваме в подобни истории.

— Престани да ме покровителстваш — каза Шери.

— И сама мога да се грижа за себе си. Знаете го много добре. — Тя се облегна на масата и ги изгледа свирепо. — Мисля, че го разбрахте още когато оборих възраженията ви срещу влизането ми в полицейската академия. Оттогава съм попадала в много опасни ситуации. Между другото, този случай ми се струва доста по-безобиден от онзи с развода, който току-що приключих.

— Не става въпрос само за това — каза Дъг. — Пренебрегваш факта, че Манинг Чандлър е известен като непоправим плейбой. Спомняш ли си всички онези статии по вестниците, докато живееше в Хюстън?

— Да, и сега си спомням някои подробности. — Шери се засмя. — Лудориите на сина на тексаския милиардер Манинг Чандлър Трети всъщност бяха съвсем безобидни. Много шумни празненства, много жени — в повечето случаи на врата му увисваше някоя изгряваща или вече утвърдена холивудска звезда — и много материали в светските хроники, свързани с нови любовни връзки или очакван брак. — Тя седна отново на стола и хвърли поглед към Дъг. — И след като си ги спомних, съм напълно убедена, че точно аз трябва да поема случая. Би било ужасно глупаво да те изпратим на почивка в курорта в Санта Фе, докато в Галвестън се нуждаят от теб. Съвсем логично е аз да отида в Ню Мексико. Точка по въпроса.

— Добре. Щом толкова настояваш да се заемеш с този неблагодарник, няма да ти пречим. Само внимавай да не се забъркаш в някоя история с клиента. Ако жените, чиито сърца е разбил, се наредят в редица, тя сигурно ще е по-дълга от Китайската стена.

— Не се притеснявай, Дъглас — усмихна се Шери. — За мен ще е детска игра да се справя с такъв Казанова, след като съм прекарала целия си живот с хора като теб и Том. А сега, нека се върнем към онова, за което сме се събрали. — Тя прочете следващата точка от дневния ред и деловият разговор продължи.

 

 

Докато самолетът рулираше по пистата за излитане, Шери отново прегледа докладите по случая. Бе прекарала безсънна нощ, в обмисляне на работата, която й предстоеше. Въпреки увереността в собствените си професионални качества, забележката на Дъг за „подвизите“ на техния клиент сред нежния пол, я беше накарала да се замисли. Шери нямаше богат опит в отношенията с мъжете. Вероятно бе поела по-голям риск отколкото предполагаше.

Събраните материали, свързани с личността на Манинг Чандлър Четвърти, засилиха още повече съмненията й. И най-вече статията, в която се разказваше за Манинг Чандлър и Форт „Спокойствие“ — неговият прочут спортно-увеселителен и курортен център, недалеч от Санта Фе. Този изискан „санаториум“ бе многофункционален. Посетителите бяха най-различни — от сериозно занимаващи се с физически упражнения здравеняци до знаменитости, търсещи почивка и възстановяване.

Шери измъкна от папката рекламна снимка на своя клиент в спортния му център, заобиколен от уреди за бодибилдинг и стегнати, хубави жени в трика и клинове.

Въпреки че никога не се бе срещала с Манинг, Шери познаваше баща му, Манинг Трети, известен още като Трей. Беше го зървала един-два пъти в „Чандлър Ойл“. Старият Чандлър беше хубав мъж — висок, слаб, с аристократичен вид — но не можеше да стъпи на малкия пръст на своя русокос, божествено красив син, облечен в памучна фланелка и къси панталони. Хубави крака, заключи наум Шери. Премина към следващата снимка, заемаща цяла заглавна страница — лазурносини очи с белезникави мигли и плътни, руси вежди. Орлов нос и високи скули. А устните… Е, единственото подходящо определение бе „чувствени“.

Шери и друг път бе виждала негови снимки, но никога не им беше обръщала особено внимание. Честно казано, трябваше да признае, че Манинг Чандлър Четвърти със сигурност бе от онзи тип мъже, по които жените се заглеждаха. И не само се заглеждаха. Беше мъж, който повечето жени не можеха да не забележат. Но Шери не приличаше на повечето жени. Още по време на пубертета тя бе решила да стане самостоятелна личност и никога да не бъде зависима от мъж. Майка й бе достатъчно ярък пример за последиците от подобна зависимост и Шери бе твърдо решена да не повтори тази грешка.

Самолетът се приземи по разписание. Ансън Брус, директорът на техния клон в Албъкърки, я чакаше в залата за получаване на багажа. След кратко посещение в офиса с цел запознаване със служителите и оглеждане на обзавеждането, двамата се качиха в неговия форд и поеха към Санта Фе, който се намираше на около шейсет мили на север.

— Имахте ли време да разгледате по-внимателно материалите по случая?

— Повече от достатъчно — кимна Шери. — Доколкото разбрах, разследването не е напреднало. Разполагате само с няколко бележки до Манинг Чандлър, които го предупреждават да внимава и намекват, че може да го сполети някоя „случайна“ неприятност.

— Това е всичко. Разбира се, до този момент неприятности са имали само агентите на „Уолъс Секюрити“. — Ансън отвори прозореца на колата от своята страна и облегна лакът на ръба му. — Имате ли нещо против? Обичам чистия въздух.

— Не, нямам нищо против — каза Шери. — Прекрасен аромат. Чист и свеж. Няма нищо общо с въздуха в Хюстън.

— Може чистият въздух да се окаже единственото предимство. — Той извади от джоба си пакетче ментови бонбони за успокояване на коремни болки и преди да лапне две, предложи на Шери. — Честно казано, много се радвам, че шефовете се заеха с тази работа. По-скоро бих изгълтал цяла кофа очистително, отколкото да се занимавам с този Чандлър.

— Е, сигурно не е чак толкова лош. — Всичко, което бе прочела за него, опровергаваше това твърдение, но нямаше смисъл да започва с критики по адрес на клиента пред служител на фирмата. Освен това вероятно историите за Чандлър бяха доста преувеличени.

— Така ли мислите?! Не е толкова лош?! Не си спомням да сме имали по-опърничав клиент. Човек би помислил, че сме проникнали със сила в дома му, а не, че ни е наел да го охраняваме. След като го помолихме да ограничи обществените си изяви, докато разнищим случая, той го прие като посегателство над личната му свобода и започна да прави точно обратното. Трима агенти! За това време извади от строя трима агенти. Първо Муньос с обрив от отровен бръшлян. После О’Доналд със счупен крак. И накрая Пит Гарсия с извадено рамо.

Пълен крах на теорията за преувеличенията, помисли си Шери.

— Чандлър скита из цялата околност и подлага хората ни на такъв режим, в сравнение, с който всеки военен лагер прилича на детска игра в парка — продължи Ансън. — И той взе своите жертви. А нашият клиент остана напълно разочарован от „Уолъс Секюрити“. Том каза, че има вероятност да изпуснем договора.

— Да, има такава вероятност.

В отговор Ансън само поклати глава, а примиреното му изражение разтревожи Шери много повече от целия поток от думи, който бе излял преди малко.

Колата се отклони от магистралата и влезе в пределите на Санта Фе. С огромните надписи над сградите, градът изглеждаше като на пощенска картичка.

— За първи път ли идвате тук? — попита Ансън.

— Да. Бих се радвала да поразгледам, ако разполагаме с време.

— Съжалявам, но ще закъснеем, ако не отидем право при Чандлър. — Колата се шмугна в криволичещите улички, нагоре по хълма към Форт „Спокойствие“.

— Изглежда, тук има доста добра охрана. — Шери се огледа, докато чакаха в колата пред поста за проверка на документите. Пазачът внимателно се вгледа в снимката на разрешителното на Шери, после влезе в будката и се обади по телефона. Едва след като получи разрешение да ги пропусне, той отвори високата дървена врата и махна с ръка да влизат.

— Ние ли сме инсталирали оборудването? — попита Шери.

— Да — отвърна Ансън. — В момента имението е защитено по-добре от Пентагона. Освен това Чандлър има и свои телохранители. Непрекъснато ни повтаря, че нашите хора трябва да се съсредоточат върху разследването и да не се тревожат за всекидневната му охрана. Ще ми се той самият да се бе съсредоточил върху своя санаториум и да ни беше оставил да си вършим работата, вместо непрекъснато да ни обяснява какво да правим. — Ансън кимна към внушителна тухлена постройка. — Това е временният ви дом.

Къщата — част от огромен комплекс — бе кацнала на каменист хълм, опасан с всевъзможни спортни съоръжения и постройки — от обикновени бунгала до луксозни вили. Докато се приближаваха по извитата алея към къщата, от огромния портал, украсен с фина дърворезба излезе да ги посрещне служител на „Уолъс Секюрити“.

Ансън я запозна с Пит Гарсия. Дясната ръка на привлекателния мъж бе гипсирана, а под памучната риза се виждаше превръзката на рамото му.

— Приятно ми е, Шери — подаде той здравата си ръка. — Радвам се, че се включихте в тази операция.

В очите му обаче се четеше недоверие.

— Често казано, изненадан съм, че мястото ми се заема от жена — призна той. — Въпреки че тя е един от шефовете ми.

Шери бе убедена, че изражението на Пит говори по-красноречиво за чувствата му, отколкото думите. Тя вътрешно се усмихна — може би не приличаше на бодигард или частен детектив, но външният вид нямаше нищо общо с професионализма. От опит знаеше, че полът й дори е предимство при тайни операции.

— Ще ви заведа да се запознаете с Чандлър — каза Пит. — Мисля, че в момента при него е агент Лайтфут.

Щом влязоха, към тях приближи загорял здравеняк с къси панталони и памучна фланелка без ръкави. Той им се представи като Хуан, личен секретар на Манинг Чандлър, и ги поведе към задната част на къщата, където се намираше просторният кабинет на Чандлър с изглед към плувен басейн с олимпийски размери.

Манинг Чандлър Четвърти бе приседнал на ъгъла на огромното си махагоново бюро и говореше по телефона. Беше обърнат с гръб и изглежда не забеляза новодошлите.

От думите му се разбираше, че разговаря с някой от братята й, вероятно Том. Също така ставаше ясно, че Том е отстъпчив, дори прекалено отстъпчив. Шери не можа да скрие раздразнението си. Дипломацията бе едно, а раболепието — нещо съвсем друго. Тя разбираше, че клиентите са твърде важни в техния бизнес, но не беше съвсем съгласна с правилото, че клиентът винаги е прав — особено в този случай.

След като се бе запознала с материалите за Чандлър, у нея бе останало чувство на неприязън към този човек. Като син на богаташ, той бе израснал, ползвайки се от всички предимства на това положение, и явно бе пропилял доста от тях, включително и възможността да стане шеф на „Чандлър Ойл“. Трябваше да бъде обективна, ако искаше да открие автора на заплахите, както и да проучи оплакванията му от „Уолъс Секюрити“. Но след като прочете докладите, стигна до извода, че ще си има работа с разглезен и арогантен човек, който вероятно изпитваше удоволствие да подлага на изпитание нови и нови агенти. Беше много жалко, че Том не се държеше по-твърдо с него. Явно точно на нея щеше да й се наложи: да обуздава този непокорен клиент.

— Не искам да ми изпращаш някой нафукан бабаит, обзет от желание да се доказва, Уолъс — предупреди Чандлър. — Не бива да се вдига шум около тези заплахи. — Той прокара пръсти през косата си. — Бизнесът ми ще отиде на кино, ако гостите ми престанат да се чувстват в безопасност тук. Да не говорим, че такава известност би предизвикала всеки нехранимайко в околността да опита подобни заплахи. Така че без бабаити, ясно ли е?

Чандлър продължи в същия дух, а Шери се чудеше какво ли става на другия край на линията. Дали брат й се беше стреснал от Чандлър, и ако беше така, защо? Не беше в негов стил. От време на време Том ставаше много сговорчив, но трудно се плашеше. Шери винаги бе мислила, че нищо не може да трогне по-големия й брат. Защо тогава не беше казал на Чандлър, че в случая „бабаит“ не е подходяща дума? Дали Том не си правеше безобидна шега? Може би. На устните й се появи лека усмивка. Голяма изненада очакваше Манинг Чандлър.

Ансън се закашля, за да привлече вниманието на Чандлър.

— Пак ще ти се обадя, Уолъс — каза Манинг, затвори телефона и намръщено се обърна към стоящите до вратата агенти. Шери го разгледа внимателно, докато очите му се местеха от Ансън към Пит Гарсия, после към Франк Лайтфут и накрая се спряха на нея.

Бе точно толкова красив, колкото изглеждаше и на снимките, с тази разлика, че косата му бе леко разрошена, а тъмносините му очи гледаха изпитателно. Той погледна отново Ансън и поклати глава.

— Пак ли си ти, Ансън. Остави ме на мира. Ако тези млади здравеняци не могат да се справят, как си представяш, че ще успее ветеран като теб? И то при положение, че антиацидът е основната ти храна.

— Зная, че ще ви разочаровам — намеси се Шери, — но аз ще заместя Пит. Шери Линдзи, господин Чандлър. — Тя подаде ръка.

Той се обърна към нея. Гъстите му вежди се извиха нагоре, а очите му се разшириха и изражението му ясно подсказваше, че я смята за побъркана. Погледът му се плъзна от свободно падащата по раменете й махагонова коса и тъмнокафявите очи по стройното й тяло. Изучаваше я тъй внимателно както учен би изследвал рядък екземпляр. В настъпилата тишина, тя имаше чувството, че чува мигане на клепачи.

Усети как лицето й пламва в очакване на онова, което щеше да последва. Беше чувала всевъзможни банални изрази като: „Приличаш повече на холивудска звезда, отколкото на частно ченге, кукличке!“ или „Нима сладурана като теб ще може да се справи с нашето разследване?!“ или, което за Шери беше най-неприятното: „Мила, за мен е удоволствие, че ще охраняваш тялото ми“. Кой ли от тези варианти щеше да избере този… този кретен? Беше готова светкавично да отвърне на каквато и да е забележка, когато Манинг проговори:

— Добре дошли във Форт „Спокойствие“, госпожице Линдзи. — Гласът му бе хладно учтив. — Предполагам, тук сте, защото можете да се справите с работата, нали?

Покровителственият въпрос раздразни Шери повече от всякога. Беше квалифициран агент и собственичка на една трета от „Уолъс Секюрити“ — още един факт, който брат й явно бе пропуснал да спомене по време на телефонния разговор. Е, няма значение, тя не се нуждаеше от постоянната намеса на Том.

— Господин Чандлър — започна тя с чаровна усмивка, — уверявам ви, че ако не можех да се справя с тази задача, нямаше да бъда тук. Аз съм не само квалифициран агент, но и съсобственичка на „Уолъс Секюрити“. Така че ако, по някакво нещастно стечение на обстоятелствата, се проваля, ви обещавам, че нашата фирма ще извика някой здравеняк. Или, ако предпочитате, Националната служба за охрана.

Той се усмихна иронично, но не каза нищо. Явно отговорът й му бе харесал. Единственото, което липсваше в този сценарий, бяха неизказаните думи: „Много си сладка, когато се ядосаш“. В този момент Шери изпита силното желание да изтрие от лицето му това самодоволно изражение с няколко подбрани израза от времето, когато патрулираше по улиците, но се въздържа — все пак той беше клиент.

Бъди професионалист, каза си тя и пое дълбоко въздух. Запази самообладание. Не бива да му се даваш още през първите пет минути. Тя го изгледа спокойно, като се опитваше да възстанови вътрешното си равновесие. И да не обръща внимание на дразнещия блясък в очите му.

— Тъй като вече се запознахме, Ансън и Пит могат да се върнат в Албъкърки. Но преди да си тръгнат, бих искала да разбера докъде са стигнали. Можем ли да се срещнем с вас по-късно — да речем след половин час — за да обсъдим случилото се и бъдещата ми работа за вас?

— Нямам нищо против — отвърна той не особено въодушевено. — Ще ви звънна веднага щом приключа телефонните си разговори. Очаквам да ми се обадят от Западния бряг.

Агентите излязоха от кабинета на Чандлър и прекараха следващите петнайсет минути, наведени над бюрото в стаята, отредена за охраната.

— Тази сутрин Чандлър получи още едно заплашително писмо — каза Франк. — Същият стил на работа: кратка бележка, написана на машина, в която го предупреждават да внимава.

— Не е много като за начало — промърмори Ансън. — Нещо друго?

— Не. Невъзможно е да се доберем до каквато и да било информация. Чандлър се вбесява, когато му предложим да поговорим с гостите.

— В такъв случай не е чудно, че предишната група се е провалила — каза Шери. — Той наистина ни връзва ръцете.

— Права си, но непрекъснато повтаря, че не иска да се вдига никакъв шум и отказва да се обади в полицията. Сякаш най-много се страхува от гласност по случая. Персоналът знае защо сме тук, но гостите нямат и най-малка представа. Затова Чандлър не иска и да чуе за цял екип. Иска само един-двама дискретни агенти. Често казва: „Слейте се с пейзажа“. Сигурно очаква да събираме информация чрез телепатия.

Франк изпрати Ансън и Пит до колата, после се върна в стаята на охраната, където Шери очакваше позвъняването на Чандлър. Въпреки сърдечността на Франк, тя усети, че не му беше особено приятно да работи с жена.

Следващите му думи потвърдиха съмненията й:

— Не зная дали някой ви е предупредил, но това не е обикновен случай на охрана.

— Да, ние обикновено не се занимаваме с такива заплахи — отвърна Шери, умишлено проявявайки недосетливост.

— Това също е сериозен проблем, но аз имах предвид нещо друго. Ами… заради това може да загубя службата си, пък и едва ли е уместно да говоря подобни неща в такъв момент и на моята възраст, но мисля, че работата не е за жена.

Изказването му бе толкова старомодно, че Шери почти изпита съжаление към Франк. Той се опитваше да бъде тактичен. Безуспешно. И все пак трябваше да му се признае усилието.

— От три седмици съм тук, а остарях с десет години — оплака се той.

— Струва ми се, Форт „Спокойствие“ е съвсем погрешно название за това място — каза Шери, като се надяваше откровеният разговор да вдъхне на Франк доверие към нея. Взаимното уважение бе едно от най-важните неща в този бизнес. Той трябваше да бъде сигурен, че партньорът му е в състояние да се справи със своята част от задачата. — Знаеш ли откъде му е хрумнало на Чандлър това име?

— Доколкото разбрах, уестърните са любимите му филми и затова решил да нарече имението си Форт Еди-кой си. Освен това имал приятели в Хюстън, които работят по космическата програма — нали знаеш за База „Спокойствие“ при кацането на Луната? И така съчетал тези две имена. Лично аз мисля, че Форт „Жестокост“ или Форт „Насилие“ са много по-подходящи наименования за това място. — Франк поклати глава. — Единствената ни почивка е, когато се появят приятелите му. Слава богу, те са доста, така че от време на време успяват да го ангажират. И все пак не мисля, че умишлено спъва работата ни. Просто не може да стои на едно място и е луд по гимнастиките си, което, разбира изцяло променя нещата. Мислех си, че съм се учил за ченге, а не за морски пехотинец. Може би някое от тези момчета ще може да издържи на темпото — алпинизъм, трийсеткилометрови походи, приключения в джунглите — но аз просто ненавиждам всичко това. А колкото до теб, можеш да ме наречеш женомразец, но наистина смятам, че работата не е подходяща за жена.

— Благодаря за предупреждението — отвърна спокойно Шери, потискайки желанието да реагира на последната забележка с поток от думи. Търпението й определено се изчерпваше. Ако „Уолъс Секюрити“ имаше достатъчно агенти за този случай и ако нямаше опасност изпълнението на този договор да се провали, тя веднага би изпратила Франк другаде. Но точно в този момент имаше нужда от него, макар отношението му да я обиждаше.

Като много други мъже Франк допускаше грешката да съди по външния вид. Нямаше начин да знае, че Шери неуморно поддържаше физическата си форма с най-различни упражнения. Освен всичко останало, упоритите тренировки й даваха и възможността да изразходва излишната енергия.

Любимото й занимание бе бягането. В гимназията бе звезда в тези дисциплини и дори мечтаеше за Олимпийските игри, докато момчешката й фигура не започна да се променя и да става по-подходяща за манекенка, отколкото за състезателка. И все пак тя запази увлечението си по спорта.

— Следващата изненада, която е замислил, е речно плаване — прекъсна мислите й Франк. — Изглежда много забавно, но мога да ти обещая, че няма да бъде. Чандлър като че ли твърдо е решил да превръща всяко нещо в предизвикателство. Вече не съм съвсем сигурен дали знае как да се забавлява. Искам да кажа, просто да се отпусне и да се наслаждава на живота.

Шери не чу последните думи на Франк, защото изразът „речно плаване“ направо я вцепени. Голямата й тайна бе, че макар да плуваше отлично и да имаше диплома за спасител, водата я ужасяваше, особено движещата се вода. Не знаеше точната причина за този страх, но предполагаше, че може да е свързан с детството й, когато бе паднала от кея на Порт Аранзас. Не си спомняше този случай, но Том и Дъг й го бяха разказвали. Независимо от причините, не можеше да преодолее страха си.

Интеркомът иззвъня.

— Благодаря за информацията, Франк. Мисля, че господин Чандлър вече е готов да разговаря с мен. — Шери очакваше, че Франк ще я последва. Знаеше, че в такъв случай щеше да се наложи да прояви твърдост, защото тук тя беше шефът и можеше сама да се срещне с клиента. Но Франк не помръдна. Въпреки своята загриженост, той явно уважаваше правилата на фирмата.

Когато Шери влезе, Манинг Чандлър крачеше напред-назад по мъхестия килим в кабинета си.

— Изпитвам известни съмнения.

— Имате възражения към пола ми ли?

— Напротив. С тяло като вашето, полът ви е единственият подходящ. — Погледът му беше преценяващ.

— Господин Чандлър…

Той я прекъсна, като вдигна ръце в знак на извинение.

— Наистина, госпожице Линдзи… Шери… човек трябва да бъде в отлична форма, за да може да ме следва навсякъде.

Може би не само в прекия смисъл, каза си Шери, после отново опита да се съсредоточи върху задачата.

— Нека първо видим как ще тръгнат нещата — предложи тя с възможно най-спокойния си тон и макар и с усилие, леко се усмихна. Нямаше намерение да се отказва само защото двама старомодно мислещи мъже бяха решили, че не е подходяща за тази работа.

Лукавата усмивка на Манинг много приличаше на нейната.

— Може би сте права. Трябва да изчакам и сам да се уверя. Просто за да опровергая мнението, че съм неразумен. — Шери понечи да отговори, но Манинг продължи, преди тя да успее да отвори уста. — Не си правете труда да го отричате. Чувал съм какво ли не — „вироглав“, „властен“, „човек, за когото не може да се работи“. Смешното е, че за мен работят доста хора, които изобщо не се оплакват. Но според „Уолъс Секюрити“ аз съм просто невъзможен. Честно казано, мисля, че такова е обикновено извинението на некадърните. Въпреки това, имам желание да предоставя на вашата фирма още една последна възможност. Но изглежда договорът няма голямо значение за вас. Бях останал с впечатлението, че Дъг Уолъс ще се заеме лично със случая. А вместо това…

— Вместо това — прекъсна го тихо Шери, — с него се зае третият член на управителния съвет. Като лично заинтересована, мога да ви уверя, че договорът е много важен за нас.

— Надявам се. А какво можете, ще покаже времето. — Манинг замълча. Явно очакваше нейната реакция. Щеше да остане разочарован. Въпреки че отношението му я подразни, тя знаеше, че няма да постигне нищо, ако точно в този момент изрецитира всичките си професионални качества. Щом разбра, че реакция няма да има, Манинг продължи: — Но не забравяйте, че и търпението ми има граници.

Доколкото съм чувала, напълно ви липсва търпение, искаше да му отвърне Шери. Но дипломатичността отново взе връх.

— Мога да приема известна нетърпеливост — каза тя. — Единственото, което искам, е да ми дадете възможност спокойно да си върша работата.