Ема Дарси
Съдбовна среща (3)

Трета глава

„Стегни се, моето момиче, дръж се нормално, заповяда си Ребъл, докато лорд Девънпорт се настаняваше на отсрещния диван. Едно дете се нуждае от помощта ти. Останалото е без значение. Не позволявай някакви неясни чувства да размътят главата ти, защото само ще те отдалечат от целта!“

Беше спечелила първата битка. Най-сетне този мъж повярва в безкористния й интерес към племенничката му. Сега бе моментът да уговори подробностите по престоя си в имението.

Лорд Девънпорт се разположи удобно и й се усмихна. Имаше нещо насмешливо в свободната поза на високото му стройно тяло — пълна противоположност на вдървените й от напрежение мускули. В очите му се четеше одобрение, което още повече засилваше смущението й. Въпреки богатия си професионален опит в отношенията с хората, младата жена не успяваше да налучка верния тон. Необикновената привлекателност на този мъж направо я изваждаше от равновесие.

— Напълно сте права, госпожице Джеймс, че трябва да се съобразим преди всичко със Селест — подхвана любезно той. — Моля за извинение, че не погледнах достатъчно сериозно на факта, който изтъкнахте преди малко — положителното отношение на моята племенничка към вас. Само по себе си, това би трябвало да ме накара да се замисля. Детето е изтъкано от омраза — то мрази всекиго и всичко. Като че за кратко време вие успяхте да пречупите духа на отрицанието, за което искрено ви поздравявам. Сигурен съм, че Селест ще има голяма полза, ако й станете гувернантка.

Хитро, много хитро! Избраната от лорда тактика заслужаваше аплодисменти. Първо поглаждане с перце, отрупване със захаросани комплименти и най-после… е намерена гувернантка за племенничката! Господарят на имението и цялата прислуга въздъхват с облекчение. Ребъл се питаше дали лорд Девънпорт не се бе стреснал от собствената си глупост, когато преди малко лекомислено бе поставил под въпрос възможността да й предостави въпросната длъжност. Това бе най-вероятната причина за рязката промяна в държанието му.

За съжаление, битката не бе спечелена, помисли си тя. Налагаше се да предприеме нова атака. Но този път нямаше да допусне глупавата грешка гневът да вземе връх над разума. Печална усмивка заигра на устните й.

— Милорд, боя се, че отново има някакво недоразумение! — подзе предпазливо. — Не ви предлагах услугите си като гувернантка. Вашата племенничка ненавижда гувернантките. Освен това, както ви споменах, имам и делови ангажименти. Опасявам се, че те ще ми попречат да вляза в тази роля.

— Тогава какво по-точно предлагате, госпожице Джеймс? — попита предпазливо лорд Девънпорт. Аристократична студенина бързо замени дружелюбното му изражение. — Ако не ме лъже паметта, вие ми казахте, че желаете да ви наема, за да се грижите за племенничката ми.

— В смисъл да ползвате услугите ми… Най-вече богатия ми опит, който ще ви е полезен, за доброто на Селест… — уточни Ребъл, като наблягаше нарочно на всяка дума. — Искам да сме наясно: нямам намерение да ставам ваша служителка, на която плащате заплата и е длъжна да се съобразява с вас.

— Бих желал да чуя какви са намеренията ви, госпожице Джеймс — хладно заяви той с неприкрито съмнение в гласа.

Сега или никога! Всичко бе заложено на карта. Тя не хранеше празни илюзии, че владее положението.

— Милорд, бих искала да посветя на вашата племенница цялото си внимание и грижи — започна спокойно. — Тя има огромна нужда от приятелска ръка, която да я напътства. Но за да стане това възможно, ми е нужно съдействието ви. Трябва да организираме така престоя ми в Девънпорт Хол, че Селест да го приеме като нещо естествено и ненатрапено.

Съмнението като че ли отстъпи място на нарастващ интерес.

— Продължавайте… — подкани я лордът.

Ребъл реши да кове желязото, докато е горещо.

— Трябва да се действа много бързо. Селест все още храни добри впечатления от нашата среща. Налага се да се завърна в Лондон, за да уредя поети ангажименти, но най-късно утре сутринта ще съм на линия. Много ще ми помогнете, ако в това време й съобщите, че се сте ме помолили да се преместя в имението, докато съм в Англия, защото се тревожите за нея и смятате, че моята компания ще й хареса.

— Разбирам! — подигравателно сви устни графът. — Искате да ми гостувате в Девънпорт Хол за неопределено време…

Тя отмина с мълчание циничното тълкуване на предложението й, макар и да се почувства дълбоко засегната от косвения му намек, че е готова да се възползва от нуждата на едно дете, за да изплете собствената си кошничка. В центъра на доводите й трябваше да стои Селест и внимателно да оказва натиск върху противника, докато то принуди да отстъпи.

— Като ваша гостенка няма да представлявам заплаха за Селест, милорд — обясни Ребъл. — Тя ще има право на избор — да приеме компанията ми или да я отбягва.

— Да предположим, че не я приеме… — в гласа му прозвуча насмешка. — Едва ли ще постигнете много, ако племенницата ми реши да ви държи на разстояние.

— Готова съм да се обзаложим! — усмихна се Ребъл. — Убедена съм, че ще спечеля! Нужна ми е седмица. Ако през това време тя ме отбягва, ще приема, че не съм успяла да се сближа с нея и незабавно ще ви избавя от присъствието си. Така става ли по-приемливо моето предложение?

— Казвате седмица, госпожице Джеймс? Само една седмица? — озадачено повдигна вежди лордът. — Залагате на едро. Какво ви кара да мислите, че ще спечелите облога?

— Житейският ми опит…

— А, да! Бях забравил за вашата професия. Продаването е занимание за самоуверени.

— Но не безпочвена самоувереност, милорд! — рязко му напомни Ребъл. — Да обещаваш, без да осигуриш обещаното, е губеща игра. С племенницата ви тия номера не минават!

— Съмнявам се, че изобщо нещо минава при нея! — кисело отбеляза той. — Ала да се върнем към сделката, която ми предлагате. Искам да ви кажа, че имах доста по-различни планове за детето.

— Ако не се лъжа, плановете ви току-що са станали на пух и прах… Вярно ли е, милорд? — възрази тя. — Съмнявам се, че щяхте да ми предложите да стана гувернантка на Селест, ако жената, която смятахте да наемете и която тя заключи в бараката на градинаря, беше все още тук. Така че в момента не разполагате с гледачка и доколкото схванах от думите ви, осигуряването й ще отнеме време… Няколко дни, може би седмица… Какво губите тогава, ако решите да приемете предложението ми? — намръщен, лорд Девънпорт трябваше да признае пред себе си, че аргументите й са разумни. — Така поне ще осигурите някакви грижи за Селест, докато уредите нещо, отговарящо на вашите изисквания — добави внимателно Ребъл. — Ако все пак успея да променя държанието й към по-добро, печелите и вие, нали?

— Споменахте за други ангажименти, госпожице Джеймс… — изгледа я изпитателно. — Казахте, че искате кола на ваше разположение и неограничена възможност да се свързвате по телефона. Бих искал да знам с какво точно се занимавате.

— Несъмнено! — съгласи се усмихната тя. Естествено бе желанието му да е наясно кого кани в дома си. — Намирам се в Англия, за да осигуря спонсори за една от най-зрелищните благотворителни атракции, организирани досега. Вярвам, че сте чели за това събитие. Сто и петдесет балона ще потеглят от Англия и ще прекосят Европа. Исторически погледнато, това е най-голямото състезание с балони.

— Да, видях реклама по телевизията… — отвърна той резервирано. — И вашата задача е да осигурите спонсорство?

— Точно така — кимна Ребъл. — Всеки спонсор влага в благотворителната акция двадесет и пет хиляди лири. В замяна печели престиж и получава невероятната възможност да рекламира каквото пожелае на своя балон. Всяка вечер телевизията ще отразява отделните етапи на състезанието. Победителят ще определи на кого да се предоставят средствата от благотворителната акция. Стратегията ми при търсене на спонсори се основава на идеята за състезание в състезанието, така да се каже. Подписах вече договори с производителите на някои от най-известните марки бира в света, което ще засили интереса на участващите.

— Добре измислено! — одобрително кимна графът. — И докъде стигнахте в лова на спонсори?

— Вече подписах сто и седемнадесет договора. Остават ми още тридесет и три.

— Предполагам, че участвате в цял екип?

— Милорд, екипът — това съм аз! — усмихна се доволно тя. — Организаторите разчитат изцяло на моето умение да им осигуря навреме нужните спонсори. Спечелила съм си репутацията на човек, който винаги спазва ангажиментите си.

В погледа на лорд Девънпорт се мярна уважение, което й подейства като успокоителен балсам след всичко, което беше принудена да преглътне. Изглежда той нямаше да си позволява повече да отхвърля с лека ръка всяко нейно предложение.

— Не е ли прекалено голяма отговорността — та вие сте толкова млада!

— Може на възраст да съм млада, но годините, прекарани в този бизнес, никак не са малко — сви рамене Ребъл.

— Госпожице Джеймс, в състояние сте всеки миг да поднесете нова изненада! — иронично присви устни лорд Девънпорт.

— Самият вие сте немалка изненада, милорд! — разсмя се тя. — Винаги съм си представяла един английски лорд улегнал и възрастен.

— Както вече подчертахте, това е титла, която съм получил по наследство, а не по заслуги, и тя никого не може да впечатли! — в очите му заискриха насмешливи пламъчета. — Или поне що се отнася до една млада австралийка…

— О, милорд, не бих си позволила подобни обобщения! — широко се усмихна Ребъл и го изгледа закачливо. Бе убедена, че доброто настроение ще й помогне по-лесно да преодолее възраженията му. — Титлите правят впечатление на много хора. Чисто и просто не спадам към тях. Да кажем, въпрос на дълбоко вкоренени убеждения…

— Наследени от кого? — попита лорд Девънпорт с интерес.

— Всъщност, не бих казала наследени. Сама постигнах това, което представлявам днес. Разбира се, насочвана от приятелска ръка на близки хора. Надявам се, че и аз ще мога да протегна ръка за помощ на Селест — тя замълча, като че ли да поеме дъх пред решителната атака. — Приемате ли предложението ми, милорд?

Няколко безкрайни мига лорд Девънпорт я наблюдаваше мълчаливо, сякаш размишляваше върху току-що изречените думи. Ребъл затаи дъх. Изгърмя и последния си патрон. Оставаше й да стиска палци и да се моли лордът да отстъпи. Замисленото му изражение бавно бе заменено от усмивка.

— Съгласен съм, госпожице Джеймс. Приемам предложението ви да останете за седмица в Девънпорт Хол като моя гостенка. Смятам, че за това време ще проличи как ще тръгнат нещата…

Тя изпита огромно облекчение, но радостта й бе някак помрачена от странното усещане, че лорд Девънпорт съвсем не мислеше за Селест, когато даде съгласието си. Трудно й бе да разбере този мъж, което обаче като че ли засилваше предизвикателството на предстоящата битка.

Ребъл обмисляше следващия ход, когато на вратата се почука. В стаята влезе висок побелял мъж, който достолепно буташе количка с прибори за чай. Беше към седемдесетте, въпреки че червендалестия тен скриваше донякъде годините му.

— Брукс, госпожа Томкинс ми каза, че днес не се чувствате добре — учудено го изгледа лорд Девънпорт.

— Само леко неразположение, милорд, което не ми пречи да се погрижа за гостите ви.

— Това е моят иконом — представи го лордът. — Брукс, госпожица Джеймс ще ми гостува през следващата седмица.

— Госпожице Джеймс, сигурен съм, че персоналът ще посрещне с радост престоя ви тук — изрече с авторитетен тон икономът.

— Благодаря ви от сърце! — усмихна му се тя.

Икономът се зае с поднасянето на чая. Ребъл погледна крадешком сребърните прибори, чашите от прозрачен порцелан, малките хапки и кифлички върху подносите, купичките със сметана и домашно ягодово сладко… Малки, изискани подробности, които се приемаха за даденост в света на Стенторпските графове — един твърде привлекателен свят наистина, но в случая това нямаше значение. Момиченцето, на което искаше да помогне, едва ли се отличаваше от нещастното объркано дете, каквото бе самата тя преди години, когато майка й почина…

Последната мисъл й напомни за целта на посещението й в Девънпорт Хол. Погледна изпитателно иконома, който бе привършил сервирането и церемониално напускаше помещението. По време на едноседмичното си гостуване щеше да има възможност да разпита всички обитатели на имението за сирачетата, настанени тук през войната. Брукс бе достатъчно възрастен, за да си спомня това събитие.

— Икономът ви отдавна ли работи в Девънпорт Хол? — попита Ребъл, когато останаха сами.

— Започна след войната.

— А по време на войната?

— Като всеки млад мъж, годен да носи оръжие, е служил в армията… — лорд Девънпорт направи кисела физиономия. — Отдавна трябваше да го пенсионирам, но ако заговоря за това, бих го обидил жестоко. От време на време се чувства леко неразположен и май че най-доброто лекарство в такива случаи е чаша портвайн. Замества го госпожа Томкинс.

Значи не можеше да разчита, че Брукс ще й разкаже нещо за майка й, помисли тя разочарована. Със сигурност обаче щеше да се намери някой, който я помни. Трябваше само да издебне подходящ момент и да разпита хората в имението. Сега трябваше да съсредоточи вниманието си върху Селест.

Силно впечатление й бе направил дружелюбния тон, с който лорд Девънпорт бе разговарял с иконома, докато към малката Селест се бе отнесъл с ледено презрение. В думите му нямаше и капка обич. Все пак сърцето му изглежда не бе от камък, щом можеше понякога да проявява и привързаност. Тя вдигна очи и забеляза, че графът я наблюдава. Изражението му определено не беше „ледено“. Напротив, очите му блестяха от чисто мъжки интерес и Ребъл мигновено усети как я облива гореща вълна.

— Не ми казахте цялото си име, госпожице Джеймс — подкупващо й се усмихна лорд Девънпорт. — След като ще ви представим на Селест като моя гостенка, не мислите ли, че ще бъде по-убедително, ако не използваме толкова официални обръщения? Обикновено гостите ми ме наричат Хю.

Тя пое дълбоко дъх. Когато Хю Девънпорт решеше да прибегне към неотразимия си чар, май никой не можеше да му устои. Чувстваше се объркана и изтръпнала от напрежение.

— Благодаря. Наистина така е най-добре, но просто не исках да злоупотребявам с вашата любезност. Казвам Ребъл Грифит Джеймс.

— Ребъл… Необичайно име… Поне ще го запомня лесно! Към колко да ви очакваме утре?

— Към десет ще съм привършила с ангажиментите си в Лондон. Ако ми осигурите кола, мога веднага да тръгна за насам.

— Какъв е адресът ви в Мейфеър? — попита той. Извади от вътрешния джоб бележник и златна писалка и го записа. — Ще уведомя Селест, че ще се зърнете утре по обяд.

— Благодаря… — тя съобрази, че може да се възползва от подхванатата тема. — Лорд Девънпорт, доста ще ме улесните, ако ми разкажете нещо за детето. Селест спомена, че родителите й са починали. Ако не възразявате, бих желала да узная обстоятелствата…

Лицето на лорд Девънпорт придоби враждебно изражение. Ребъл млъкна смутена — явно пак бе засегнала болезнена тема.

— Брат ми загина преди шест месеца при нещастен случай, беше на ски в Швейцария — обясни студено графът. — Наследих неговата титла… и Селест.

Горчивината в гласа му подсказа, че отношенията между него и малката му племенница бяха сложни и очевидно имаха пряка връзка с държанието на момиченцето.

— Съжалявам, че разчоплих незараснала рана… — тихо каза тя. — Не знаех, че графската титла е принадлежала на баща й. А и не предполагах, че от тежката загуба е изминало толкова малко време…

Това бе едно от възможните обяснения за тягостните взаимоотношения между чичото и неговата племенница. Понякога скръбта сближава хората, но в този случай очевидно нещата се бяха развили неблагоприятно. Селест с нищо не показваше, че скърби за своите родители, ала поведението й можеше да бъде и защитна реакция.

— Кога почина майка й? — тихо попита Ребъл.

— В деня на погребението на брат ми, при пътна злополука.

В тона, с който графът съобщи за скоропостижната смърт на снаха си, се прокрадна мрачно задоволство.

— Било е много мъчително… — промълви тя съчувствено.

В погледа на Хю Девънпорт за миг припламна злорадство.

— Последните шест месеца не бяха лесни — каза сухо той.

— Селест беше ли в колата, когато стана злополуката? — Ребъл искаше да разбере дали детето не бе получило психическа травма от преживяното при катастрофата.

— Не, Кристин я беше оставила при мен… — Девънпорт направи кисела гримаса. — Колкото и невероятно да ви звучи, правя всичко, на което съм способен, за да се чувства добре.

Ребъл тактично се въздържа да коментира резултата от тия грижи. Може би действително Хю Девънпорт полагаше усилия, но очевидно твърде малко разбираше от деца.

— Селест каза, че често я оставяте сама…

— Едва ли може да се каже сама! — в гласа му прозвуча насмешка. — Вярно е, че работата ми налага да отсъствам често. Освен нея, имам и други ангажименти. Не смятайте, че съм някой безделник с титла, който живее от своето наследство. Всъщност, когато започнах работа, нямах представа, че ще ставам граф. Занимавам се с търговия на вина, което налага често да посещавам винарските райони във Франция и Германия.

— Да, разбирам… — промърмори тя. Донякъде можеше да разбере причините, които налагаха честите му пътувания. Само че, поне в началото, можеше да натовари с тези задължения някой свой заместник. — Не ви ли се струва, че би трябвало да отделяте повече време на Селест, докато свикне с промяната? — попита деликатно.

— За съжаление — въздъхна тежко Хю Девънпорт, — Селест се държеше по този начин, много преди да поема грижите за нея. Не аз съм я превърнал в чудовище. Знам, че ще възразите срещу тази дума, но не избързвайте — така я нарече гувернантката, която измъкнах от бараката! Почти беше изпаднала в истерия. Заяви ми, че това дете трябва да се държи под ключ и за по-сигурно ключът да се изхвърли. Мога да добавя, че подобно мнение са изразявали всички бавачки на Селест, от най-крехката и възраст! Тъй че…

— Вярно, едно дете може да се заключи и после да се изхвърли ключа, но това не решава въпроса! — разпалено заяви Ребъл.

— Обаче осигурява временно спокойствие на хората, доведени до отчаяние от постоянния й тормоз — рязко възрази Девънпорт. — Говоря за целия персонал в имението, без изключение… Съгласен съм, че това не решава нищо. Ала трябва чистосърдечно да призная, че просто не виждам решение. Затова нямам право да отхвърлям възможността да я усмирите, щом сте толкова убедена в успеха си… — заключи Девънпорт, но очевидно не вярваше особено в казаното. — С най-голям интерес ще наблюдавам развитието на отношенията ви със Селест през следващите седем дни…

— Надявам се наистина да проявите интерес и да ми окажете съдействие за доброто на детето — настоя тя.

— Е, щом смятате, че настъпването е метод на превъзпитание, обещавам да не се намесвам — насмешливо заяви той. — Имате картбланш да действате както намерите за добре.

— Благодаря ви! Но не желаете ли да бъдете нещо повече от пасивен наблюдател?

— Какво искате да кажете, Ребъл? — намръщи се Девънпорт.

— Бихте ли се съгласили да вършите онова, което ще ви посъветвам?

— Изцяло зависи от съвета. Не бих казал, че притежавам актьорски талант, така че няма смисъл да опитвам да върша нещо, което противоречи на нагласата ми.

— Благодаря за откровеността. Искам да ви попитам още нещо… Ще бъде ли възможно през тази седмица по-рядко да отсъствате от имението?

Гърленият смях на Хю Девънпорт накара сърцето й да подскочи. Развеселените му очи я огледаха предизвикателно.

— Разбира се! Ще сторя всичко, което зависи от мен, да съм на ваше разположение през цялата седмица. Преживяването е обещаващо и съм готов да пренебрегна дори работата си!

Смесица от неясни опасения и възбуда разтърси Ребъл. Чувстваше се объркана. Не беше трудно да схване подтекста на любезните му думи. Хю Девънпорт недвусмислено подсказваше, че поканата да му гостува няма нищо общо с превъзпитанието на Селест. Харесваше я не по-малко, отколкото тя него и очевидно му се искаше да провери това чувство. И Ребъл беше любопитна да разбере в каква посока ще се развият отношенията им, но това не трябваше да става в ущърб на Селест. От друга страна, желанието на Хю Девънпорт да я ухажва навярно би улеснило успеха на тежката задача, с която се нагърбваше. Кой знае… Започваше рискована игра… „Всичко е позволено в любовта и във войната!“ — каза си Ребъл. Обич, само много обич можеше да спаси детето. Целта оправдава средствата, твърдо реши тя. Ако се налагаше, щеше да воюва с Хю Девънпорт, ала трябваше да постигне целта си. Доволна от взетото решение, Ребъл се изправи.

— Трябва да тръгвам. Имам да свърша цял куп неща до утре…

— Разбира се! — усмихна се Девънпорт и също се изправи. Тя почувства, че по тялото й премина електрически ток. Интуицията й бе подсказала съвсем точно, че нагазва в твърде опасни води… — Доколкото разбрах, нямате кола…

— Дойдох с мотопед. Оставих го при портала на имението.

— А, ясно… — промърмори той и огледа иронично коженото й облекло. — В такъв случай, ще ви придружа дотам — тръгнаха един до друг. Графът галантно отваряше вратите, но не отрони нито дума, докато не стигнаха до входа на къщата. — Струва ми се, че ви дължа няколко извинения — подзе любезно, когато се насочиха към стълбите.

— Май и аз ви дължа едно-две извинения! — засмя се тя. — Да кажем, че сме квит!

— Ако това е предложение за нова сделка, приемам! — погледна я развеселен Девънпорт.

— Дадено! — дяволито се усмихна Ребъл.

Хю Девънпорт се подсмихваше, докато слизаха по стълбите и вървяха край кръглия фонтан. Сърцето й биеше до пръсване. Безнадеждна лудост бе да се поддава на фаталното привличане на този мъж, сърдито си мислеше тя. До какво можеше да доведе флиртът им? До една емоционална каша, ето до какво! За нея титлите не означаваха нищо, но англичаните знаеха да отстояват вековните си традиции. Дълбоко се съмняваше, че Стенторпският граф бе по-различен. Една приятна авантюра — това желаеше Хю Девънпорт. Всъщност той бе достатъчно откровен да го признае преди малко.

— Ребъл, какво точно ви доведе в Девънпорт Хол? — попита той, когато поеха по алеята.

Очите й се плъзнаха по свода от гъсто преплетени листа и клони над главите им. Изпита странното усещане, че майка й я наблюдава отнякъде… Малкото момиченце, останало сираче като самата нея, като Селест…

— Може би съдбата… — отвърна тя, все още потънала в собствените си мисли.

— Не вярвам в съдбата! — отсече Девънпорт.

Ребъл прецени, че моментът бе подходящ да му каже истината.

— Исках да видя Девънпорт Хол. По време на войната майка ми останала кръгъл сирак. Преди да я изпратят в Австралия, шест месеца намерила подслон в имението с още четиридесет деца.

— Изпратена в Австралия ли? — намръщено повтори той.

— Точно това са сторили, Хю — увери го Ребъл. — Тогава мама била едва петгодишна. Но споменът за Девънпорт Хол останал вечно жив в паметта й. Тя често ми говореше за него. Искаше ми се да зърна отдалеч това място, ала когато стигнах до портала, някаква необяснима сила ме привлече вътре. Така че паркирах мотопеда, тръгнах по алеята, стигнах до входната врата и натиснах звънеца с намерението да помоля за разрешение да разгледам имението и къщата.

— Просто така, без предисловие? — подхвърли Девънпорт.

— Смятах, че ще съумея да представя желанието си така, че да бъде възприето от обитателите на имението.

— И несъмнено щяхте да успеете! — сдържано отбеляза той.

Само че това вече не е необходимо, помисли си със задоволство Ребъл. Имаше на разположение цяла седмица, за да намери отговор на много от въпросите, които я вълнуваха в този миг — спомените за майка й, Селест, мъжа до нея… Надяваше се, че отношенията със Селест ще тръгнат и може би тогава Хю Девънпорт ще й предложи да остане още малко… Но колко дълго, май никой не би рискувал да предрича!

Стигнаха до края на алеята и тя тръгна към мотопеда, опрян до каменната стена. Хю Девънпорт мълчеше и не откъсваше очи от нея. Погледът му сякаш проникваше с мрачна, всепоглъщаща сила във всяка нейна клетка. Почувства, че настръхва. Възседна мотопеда и понечи да си сложи предпазната каска.

— Ребъл, наистина ли вярвате, че със Селест ще стане чудо? — някак ненадейно наруши мълчанието Хю Девънпорт.

— Да, твърдо вярвам! — отвърна сериозно тя. — Нямаше да се опитвам да ви убеждавам в правотата си, Хю, ако не бях сигурна, че мога да помогна на детето. Е, за толкова кратко време едва ли може да се случи чудо, но знам, че Селест ще приеме предизвикателството и всичко ще тръгне към по-добро.

— Ребъл, не хранете празни илюзии… — промълви тихо, дружелюбно. — И други са опитвали с най-добри намерения, но в крайна сметка се проваляха. Селест… — лицето му се изкриви от отвращение. — Селест е дъщеря на Кристин и няма начин да зачеркнем този факт. До утре! — добави мрачно той.

Обърна се кръгом и закрачи решително. Ребъл съпроводи с поглед отдалечаващия се мъж. Струваше й се, че току-що бе спряла мотопеда пред портала и изобщо не бе слизала от него.

Зад високата каменна ограда на Девънпорт Хол бе скрита мрачна тайна, която заплашваше да я погълне. Едно дете се държеше с неприсъщо за възрастта си озлобление. Един мъж изпитваше необяснима омраза към детето и неговата майка. Ребъл вече не се съмняваше в това. Съзнаваше опасностите, които криеше решението й да се намеси. Но някаква магия, по-силна от разума, неудържимо я увличаше напред.