Ема Дарси
Съдбовна среща (10)

Десета глава

Ребъл стоеше замаяна и не знаеше какво да мисли. Това целувка на благодарност ли беше или значеше нещо повече? Хю едва ли щеше да се старае толкова, ако просто желаеше да й благодари. И все пак той не потърси някакво развитие на близостта им, по нищо не личеше да е завладян от буйна страст.

Утре много неща ще станат ясни, уверено си каза тя, преди да се сгуши в леглото. Сега просто трябваше да се наспи добре. Утрото винаги е по-мъдро от вечерта. Освен това дълбоко в себе си трябваше да признае, че не й се искаше да се отдава на Хю Девънпорт… ако всичко се свеждаше само до сексуална връзка.

На другата сутрин се събуди късно. Когато слезе за закуска, Хю и Селест седяха вече на масата. Още щом отвори вратата, я посрещнаха две усмихнати лица и четири очи, които сякаш събираха във фокус ярките лъчи на лятното слънце. Нито сянка от мрачно напрежение. Ребъл усети, че душата й полита във висините.

— Добро утро! — радостта, която напираше отвътре, звънна в гласа й и се разля върху сияещото й лице.

Настроението й съвсем се повиши от топлия, сърдечен тон, с който я поздрави Хю. Със зеленикавото си поло и сакото от туид приличаше повече на провинциален земевладелец. И все пак излъчваше оная вродена изтънченост и одухотвореност, която предизвикваше спонтанно възхищение.

Селест скочи от стола си и се втурна към нея с възторжен вик:

— Хей, Ребъл, знаеш ли? Ще си имам куче!

— Страхотна новина! — отвърна тя и я притисна до гърдите си.

— Рано тази сутрин чичо Хю се обади на сър Роджър Улкот — продължи да бъбри щастливо момиченцето, — щото той е съдия на кучешки изложби и може да ни каже къде има най-породисти кучета. Ще ми купят йоркширски териер. Съвсем мъничко кутре — само на шест седмици. Чичо Хю ми каза, че мога да си го избера сама. След закуска ще отидем да ги видим.

— Очертава се страхотен ден!

— О, да! — големите й сини очи искряха от радостна възбуда. — Ребъл, нали ще дойдеш с нас? Днес не си на работа, нали? Не си облякла работните си дрехи… — наистина сините джинси и червеният пуловер не можеха да минат за „работни дрехи“, но все пак имаше да върши доста неща. Само че Селест не дочака отговора й, а погледна умолително към чичо си. — Чичо Хю, нали Ребъл може да дойде с нас?

— Разбира се! Много ще се радваме да ни придружиш, Ребъл. Но нека я оставим първо да закуси, Селест! — отвърна Хю, който беше станал, за да отмести стола на Ребъл.

Детето стъпи на пода, стисна я за ръката и я поведе към масата.

— Побързай, ние почти свършихме! Исках да те събудя по-рано, но чичо Хю ми каза да те оставя да се наспиш, защото снощи гостите са те задържали до късно… — Ребъл погледна крадешком към Хю. Тъмните му очи проблеснаха съучастнически и я накараха да потръпне. Селест се настани на стола и продължи, сияеща от удоволствие: — Ребъл, чуй! Снощи направих както ти ми каза и чичо Хю ме послуша!

— Така е. Оказа се, че съм доста схватлив ученик! — развеселен добави той.

— Като мене, чичо Хю! — каза самодоволно Селест.

Ребъл усети, че очите й се наливат със сълзи на щастие. Тази сутрин всичко вървеше отлично. Само за една нощ, като лански сняг при първия полъх на южняка, се бе разтопило озлоблението, което сковаваше сърцата на Хю и Селест. Резултатът от спечелената битка бе повече от обнадеждаващ. Опитваше се да убеди себе си, че това е било единственото й желание. Но не можеше лесно да излъже тялото и сърцето си.

Донесоха й закуската и тримата започнаха да се хранят. Ненадейно й хрумна мисълта колко много приличат на семейство, седнало щастливо около масата. Тя побърза да я отпъди. „Започнах прекалено да фантазирам“, укори се сама. Магията на този миг бе нещо преходно. Не след дълго щеше да бъде минало. Животът на Хю и на Селест нямаше нищо общо с нейния. Беше лудост да подхранва празни илюзии. Една целувка за лека нощ от благодарност, все още не означаваше нищо.

— Благодаря ви, че ме поканихте да ви придружа — малко насила каза тя. — Но не искам да ви задържам. Налага се да остана, защото имам да пиша цял куп писма. Трябва също да се обадя по телефона на няколко потенциални спонсори. Тъй че, Селест, предлагам да тръгнете сами. Когато се върнете с кученцето, ще съм привършила и заедно ще излезем да го поразходим из градината и да му покажем новия дом.

Селест, която бе провесила носле, щом разбра, че Ребъл не може да дойде, отново се усмихна.

— Чичо Хю, ще трябва да му купим каишка! — каза тя. — Не искам кученцето ми да избяга и да се загуби.

— Разбира се, Селест! Ще му купим каишка и кошница, в която ще спи, и всичко, което е нужно — съгласи се той. — Знаеш ли какво ти предлагам: изтичай да намериш госпожа Томкинс и я предупреди, че отиваме да купим кученце, за да му осигури подходяща храна — Селест излетя като куршум. — Защо ми се струва, че току-що бях хвърлен на лъвовете? — обърна се той към Ребъл със закачлива усмивка.

— Защо да делим славата? Инициативата е само твоя. Напълно заслужаваш да обереш почетните лаври.

— Ами какво ще стане, ако в един миг се наложи да потърся помощ? — подхвърли укорително Хю.

— При такива блестящи ученици като теб и Селест издънването е изключено! — повдигна насмешливо вежди тя.

Хю се разсмя на глас. Очите му искряха от удоволствие. Ребъл усети, че нещо в нея се преобръща. В същия миг, сякаш това беше прозрение свише, видя цялата истина за чувствата си към този мъж. Беше влюбена в него! Искаше да изживеят заедно живота, отреден от съдбата! Това бе мъжът, когото толкова дълго бе чакала. Това бе човекът, който искаше да бъде баща на децата й, глава на семейството, за което мечтаеше. Мъжът, на когото сърцето й вечно щеше да принадлежи.

— Ребъл, всичко ли е наред? — извади я от унеса разтревоженият му глас.

— Да, разбира се, всичко е наред! Мислех си просто колко си симпатичен, когато се засмееш!

Симпатичен, подигра се Ребъл със себе си. Каква абсурдно равнодушна дума! Та той бе най-очарователният, най-съблазнителният мъж на света, когато се засмееше:

— Ще го запомня добре и обещавам по-често да се смея! — пошегува се Хю и добави вече сериозно: — Ребъл, ония спонсори, за които ти казах вчера… Бих искал да им се обадиш. Това не те обвързва с нищо. Просто приеми го в знак на благодарност за времето, което ни отделяш. Съгласна ли си така?

— Знаеш ли, Хю, винаги съм си вършила работата сама. Предполагам, че го правя от честолюбие — тихо каза тя. — Покровителството ме кара да се чувствам неудобно…

— Аз пък се чувствам неудобно, когато само вземам, а не давам — отвърна Хю, като не откъсваше очи от нейните.

Прехвръкнаха искри на високо напрежение. От едната страна беше Ребъл — горда със своята независимост, от другата — Стенторпският граф, наследил от предните си навика или прищявката да покровителства, а не да го покровителстват.

В този миг дотича Селест, пърхаща като щастливо птиче.

— Чичо Хю, казах на госпожа Томкинс. Може ли да тръгваме вече?

— Да тръгваме! — съгласи се той и стана от стола. После се обърна към Ребъл. — Моля те, не отхвърляй предложението ми! Листовете с имената и данните са все още върху писалището в кабинета, ако все пак решиш да ги използваш.

— Добре, ще го имам предвид — малко неохотно се съгласи тя. Усмихна се на Селест и й пожела да си избере най-хубавото кученце.

Следващите два часа Ребъл прекара в стаята си. Сложи в ред многобройните документи, насъбрали през последните няколко дни, и се обади на няколко телефона.

Идеята на Хю да потърси спонсорство от големи компании производителки на вина беше великолепна. Само че малко й приличаше на отплата и това я притесняваше. Той искаше по някакъв начин да й се отблагодари. Беше й благодарен. Тази дума звучеше в съзнанието й като присъда, като фатална обреченост. Накрая все пак реши да слезе в кабинета и да прегледа списъка с имената. Знаеше, че това ще му достави удоволствие. По стълбите срещна госпожа Томкинс.

— А, ето ви и вас, госпожице Джеймс! Госпожица Лъмли иска да ви види. Чака в салона.

Ребъл се намръщи.

— Госпожица Лъмли? Иска да разговаря с мен?

— Доколкото разбрах, тази сутрин сър Роджър Улкот е посъветвал лорд Девънпорт за избора на кучето, което ще купят с лейди Селест. Госпожица Лъмли е донесла някаква книга за отглеждането на йоркширски териери.

— О, разбирам! Всъщност излиза, че чака лорд Девънпорт — забеляза Ребъл.

— И на мене така ми се струва, госпожице Джеймс… — Ребъл се намръщи. Последният човек, когото Селест би искала да види, беше Синтия Лъмли. Целта на гадната блондинка бе да се срещне с Хю, в това нямаше никакво съмнение. — Мога да й кажа, че сте излезли на разходка — предложи й госпожа Томкинс с неочаквана симпатия.

— Благодаря ви, госпожо Томкинс, но по-добре ще е да сляза при нея — въздъхна примирено Ребъл.

— Много се надявам, че лейди Селест… — икономката замълча за миг и също въздъхна. — Как да се изразя… Боя се, че госпожица Лъмли събужда в нея дяволчетата. Тя не е като вас, госпожице Джеймс — усмихна й се сърдечно старата жена. — Всички в къщата забелязаха колко мило се държеше лейди Селест тази сутрин и колко щастлива изглеждаше! Като едно нормално дете. Брукс заяви, че било истинско чудо. Разбира се, всички знаем, че чудото се дължи на вас!

— О, моля ви, госпожо Томкинс… Благодаря ви за хубавите думи!

— Винаги съм вярвала, че сме длъжни да отдадем всекиму заслуженото! Мога със сигурност да твърдя, че нямаха никакво право в оня документален филм по телевизията! Още много ще има да чакаме, докато ви видим да се държите сурово с другите!

— О, госпожо Томкинс! — засмя се Ребъл. — Не сте права! Щом се наложи да се сражавам, ставам доста войнствена… Това пък ми напомни, че госпожица Лъмли ме очаква.

— Тя е в салона, госпожице Джеймс — кимна икономката с разбиране.

По всичко личеше, че персоналът на Девънпорт Хол не хранеше особени симпатии към Синтия Лъмли. Няма начин Хю да е мислил сериозно да се жени за нея, реши Ребъл. Всъщност той съвсем не беше циничен, колкото и да се мъчеше понякога да се представи за такъв.

Въпреки тези самоуспокояващи мисли, тя усети, че стомахът й се сви на топка, когато влезе в стаята и видя Синтия Лъмли да разглежда някаква бронзова статуетка с вид на собственичка. Не можеше да се отрече — елегантната млада жена се вписваше идеално в богатата обстановка. Сякаш на челото й пишеше, че е родена да живее сред разкош и охолство.

Естествено, тоалетът й бе издържан в тон с обстановката. Копринената й рокля в бяло и бледолилаво бе малък шедьовър на шивашкото изкуство. Чифт перлени обеци и два реда истински перли около прелестната й шия допълваха тоалета. За грима й не можеше да се каже нищо друго, освен че е съвършен. Прическата пък подсказваше, че току-що е излязла от фризьор. Студените й сини очи огледаха снизходително Ребъл, сякаш бе някое парцаливо слугинче. Ребъл усети бойна тръпка. „Не всичко, което блести, е злато“, си каза уверено тя. Ако питаха нея, Синтия Лъмли бе истински боклук. Хю би получил справедливо наказание от съдбата, щом не можеше да го проумее.

Синтия веднага влезе в ролята на домакиня и я покани да седнат недалеч от прозорците, които гледаха към изкуственото езерце в парка. След като изсипа порой любезни и абсолютно лицемерни баналности, на които Ребъл отговаряше почти само с „да“ и с „не“, тя реши, че е време да премине към съществото на въпроса, като не пропусна да изстреля злобните си стрели.

— Според мен, Хю поема голям риск като купува на Селест куче. Бедното животинче навярно ще бъде измъчвано до смърт!

— По-точно е да се каже обичано до смърт — поправи я Ребъл.

— Нищо не разбирате, госпожице Джеймс! — кръшният смях на Синтия звучеше подигравателно. — Селест е дете на Кристин. Но вие не знаете нищо за Кристин… Откъде ще знаете, нали? — Синтия не изчака да й отговорят. Като пепелянка продължи да бълва отрова: — Хю беше безумно влюбен в Кристин, преди тя да се ожени за брат му. Една изключително красива и амбициозна жена. Работеше като модел. Ако я видехте, никога нямаше да повярвате, че е излязла от копторите на Ливърпул. Но под лъскавата й обвивка се криеше манталитет на уличница. Това беше най-порочната и жестока жена, която съм познавала. Селест не само е одрала кожата на майка си, но е наследила и характера й… — Синтия се усмихна злобно. — Впрочем, предполагам често ви се е случвало да срещате подобни хора. Като се има предвид, че вие самата сте онеправдана донякъде от съдбата…

Ребъл усети, че кръвното й се качва.

— Госпожице Лъмли, никога не съм се смятала за онеправдана от съдбата! Нещо повече, чувствам се по-щастлива от много хора…

— О, разбирам! — Синтия се усмихна покровителствено. — Онова ваше семейство с цял куп осиновени деца — бих казала истинска каша от националности… Всъщност, имах предвид… — тя махна небрежно с ръка. — Имах предвид, че нямате представа кой е баща ви, както сама признахте… И бедната ви майчица, захвърлена на произвола на съдбата… И това, че се наложило да ви осиновяват, защото не са ви потърсили никакви близки. А когато става дума за брак, произходът играе съществена роля.

— За вас може би да, госпожице Лъмли, но не и за мен! — отбеляза сухо Ребъл.

— Все забравям, че сте австралийка — каза Синтия с пресилена веселост. — Там едва ли някой е седнал да се заглежда в родословното дърво, след като първите австралийски заселници са били каторжници. Много по-практично е да съдиш за хората само по външния им вид. Съмнявам се обаче, че Хю мисли точно така. Особено след горчивия му опит с Кристин… — Синтия замълча. Изглежда си точеше ноктите за следващия удар.

Ребъл не отговори. Нямаше никакъв смисъл да оборва снобските й възгледи с аргумента, че някога Австралия ставала втора родина на хора, жадуващи за свободен живот, в общество без потисничество. Освен това, същественото от цялата тирада беше какво мисли Хю по въпроса. Навярно й беше дал някакви основания за подобно твърдение. За Ребъл това имаше огромно значение.

— У нас, в Англия, отново и отново се доказва, че човек има най-големи възможности да осъществи своите надежди в средата, от която произхожда. Въпрос на вродени критерии и норми на поведение. Боя се, че Кристин не беше на нужната висота. Пък и какво друго можеше да се очаква от една жена, родена и израсла сред простолюдието. Хю стана свидетел на катастрофалния брак на брат си и не вярвам да повтори грешката му, колкото и привлекателна да ви намира, госпожице Джеймс. Сексуалното привличане не е всичко — допълни тя, като огледа с презрение стройното и красиво тяло на Ребъл. — С ангелската си невинност и чисто земна чувственост, Кристин беше много по-съблазнителна от вас. Повечето мъже са доста податливи на всякакви съблазни, но когато вземат своето, тогава… Е, сексът не е вечен, нали така?

Ребъл усети, че страните й пламват от гняв, ала не можеше да го предотврати. Забеляза злорадството в сините очи на тая първокласна мръсница и за пръв път от много време изпита истинска ненавист. Не можеше да отрече обаче, че сексът беше движещият мотив, когато вчера Хю се опитваше да я убеди да тръгне с него. Той я харесваше, желаеше я, искаше я за любовница, докато й се насити и я захвърли като ненужна вещ…

— От най-добри чувства искам да ви предупредя, че напразно си губите времето в Девънпорт Хол — продължи Синтия с убийствена усмивка. — В крайна сметка, щом сме стигнали дотук, трябва да ви кажа, че сте прекалено обикновена, госпожице Джеймс.

— Точно обратното, Синтия! — раздаде се отзад твърд глас. — Ребъл е необикновена! — отпуснатата, самоуверена поза на блондинката внезапно се вдърви, когато изви глава към мъжа, току-що произнесъл тия думи. Обзета от безнадеждно отчаяние, Ребъл не помръдна. — Всъщност — продължи Хю с ледено презрение, — Ребъл притежава качества, каквито не е имала нито една от жените, които съм познавал. Смятам, че ми оказа висока чест, когато се съгласи да бъде мой гост в Девънпорт Хол. Това ме прави щастлив!

Синтия скочи от дивана и заговори бързо:

— Хю, аз само се опитвах да й обясня…

— Чух добре какво се опитваше да й обясниш, Синтия! — прекъсна я рязко той. — Ще ти бъда благодарен, ако за последен път говориш от мое име! Защото не възприемам и никога няма да възприема критериите, които те ръководят в живота. И все пак искам да те уведомя, за да не изпадаш в неловко положение, че дядо на Ребъл по майчина линия е Малкълм Беърд, който щеше да бъде петнадесетият граф на Алисдейър, ако не се беше отказал от титлата!

— Но… но как така?… — запелтечи Синтия.

— Много просто. Майката на Ребъл е дъщеря на Малкълм. Така че родословните й корени водят направо към Стюартите на Шотландия. Само че за нея това няма никакво значение. Нито пък за мен. Все пак, Синтия, съветвам те много да внимаваш в бъдеще какво ще говориш за нея, ако не искаш да си спечелиш един непримирим враг.

— Защо не ми казахте? — обърна се нацупено Синтия към Ребъл.

— Защото за нея това няма значение! — избухна гневно Хю. — Искам да ти кажа още, че злоупотребяваш с гостоприемството на този дом!

— Хю! — възкликна изумена Синтия.

— А сега ще те помоля да ни оставиш сами!

— Но…

— Веднага! — повтори той с нарастващо раздразнение.

Синтия реши да не рискува с нови възражения. Като хвърли последен змийски поглед към Ребъл, тя напусна стаята с надменно вдигната глава.

Ребъл дори не погледна след нея. Имаше странното усещане, че наблюдава сцената отдалеч. Случилото се беше част от живота на Хю и Синтия. Нещата, които имаха значение за тях, за нея не означаваха нищо. Тя изпита задоволство, когато узна, че дядо й се бе отказал от титлата. Нямаше нужда от други доказателства за любовта му към майката на нейната майка, за мъката, за страданието по изгубената дъщеря. Изведнъж почувства дядо си и баба си безкрайно близки. Това бяха хора като самата нея, способни да поставят любовта си над всичко. Съвсем скоро щеше да ги навести, да ги опознае, да ги превърне в част от своето семейство.

Гласът на Хю, все още ядовит, я върна към действителността.

— Ребъл, седиш и си мълчиш като хрисима овчица! Защо остави тази кучка да си тръгне с навирена глава? Трябваше веднъж завинаги да й дадеш да разбере! — тя се изправи и бавно се обърна. Той бе дошъл съвсем наблизо и се взираше с тревога в посърналото й лице. Делеше ги не повече от метър, но Ребъл имаше чувството, че малкото разстояние между тях е непреодолимо. — Ребъл, защо се държа така? — повтори Хю. — С мен воюва със зъби и нокти, докато не ме накара да видя грешката си. Когато трябваше да се пребориш със Селест, използва цял арсенал от психологически оръжия, достойни за един професионалист. Ти чу какво каза Селест за нея и не е възможно да не си й повярвала. Защо тогава не я срази?

— С какво да я сразя, Хю? — попита Ребъл. — Не знаех нищо за родословното дърво на дядо ми. Пък и да знаех, никога нямаше да го използвам като оръжие. То няма нищо общо с това, което представлявам. А за останалото… — тя се усмихна тъжно. — Защитата ти беше чудесна. Благодаря ти!

— Можеше да й кажеш, че съм ти предложил да се оженим! — намръщено подхвърли той.

Няколко секунди Ребъл го гледаше като втрещена. После си припомни предложението, което й бе подхвърлил лекомислено преди вечер. Усети в гърлото си буца, която я задушаваше.

— Нямаше това предвид… — дрезгаво прошепна тя.

— Повярва й, нали? Ти й повярва, че те искам само за леглото! — черните му очи горяха като живи въглени. Ребъл почувства, че не й достига въздух. Сълзи замъглиха погледа й. Трябваше да се махне оттук! Тръсна глава и понечи да мине край него. — Ребъл, спри! Спри, по дяволите, и ме изслушай! — Хю я сграбчи за ръката и я завъртя с лице към себе си. Хвана брадичката й и я накара да го погледне. — Точно това исках да ти кажа, Ребъл — гласът му беше пресипнал, мрачен, — но как можех да ти предложа да делиш с мене ада, който си въобразявах, че ме очаква със Селест? Представях си, че ще бъдеш жестоко наранена, когато тя разбие вярата ти в човешката обич. Разбираш ли ме, Ребъл, не можех да ти причиня такава болка! Не ми даваше сърце! — пусна брадичката й и развълнувано започна да оправя с ръка разрошените й къдрици над ухото. — После вчера… Ти каза, че няма да тръгнеш с мен, защото не можеш да изоставиш намеренията си и аз… — той тръсна силно глава, сякаш да се отърве от мъчителния спомен. — Да, вярно е, признавам, исках да те имам само за мен, колкото по-дълго… Далеч от Селест, от злото, което си въобразявах, че те заплашва. Но, Ребъл… — от гърдите му се изтръгна мъчителна въздишка. — Ребъл, ако бях непочтен, още тогава щях да те помоля да се омъжиш за мен. Снощи си помислих, че ми даваш последна възможност да започна всичко отново. Искаше ми се да те ухажвам. Да ти покажа, че пред теб стои съвсем различен човек, когото може би някога ще заобичаш. Мъж, достоен да бъде баща на децата ти. Мъж, с който би искала да споделиш своя живот до сетния ден… Това е всичко, което искам, Ребъл!

Отчаяният, изпепеляващ копнеж в гласа му като магическа пръчка изличи мъчителните съмнения.

— Това искам и аз, Хю! — едва доловимо прошепна тя, без да е сигурна напълно, че е чула добре.

Хю затвори очи. Ръката му, която галеше косите й, се сви в юмрук. Пое задъхано въздух и бавно отвори очи.

— Моля те… Моля те, Ребъл, повтори го! — изрече дрезгаво.

Тя постави ръце на гърдите му и се сгуши в него.

— Обичам те, Хю! — промълви Ребъл, като се усмихваше неуверено.

Той я притисна като обезумял, сякаш се боеше, че може да я загуби.

— Как е възможно да обичаш човек като мен? — изпъшка Хю. — Не, не отговаряй! Заклевам се, че ще се постарая да заслужа любовта ти в дните, които съдбата ми е отредила да изживея… Доколкото ти, Ребъл, би искала да ги споделиш…

По тялото му премина тръпка. Той наклони главата й назад и жадно потърси устните й. Целуна я с дива страст, сякаш се мъчеше да проникне в най-съкровените кътчета на сърцето й. Буйна, ликуваща радост завладя Ребъл, когато почувства страстната настойчивост на изгарящата му целувка. Освободена от съмнения и задръжки, зарови пръсти в гъстата му коса и притисна опиянена гръдта си към силните му, изваяни гърди. Ръцете му я галеха трескаво, сякаш бързаха да наваксат пропуснатото. И двамата не чуха почукването и не забелязаха момиченцето, което отвори вратата и пристъпи в стаята. Притиснала до себе си малкото кутре, подобно на пухкава топка, Селест стоеше на прага и ги наблюдаваше с интерес. Най-сетне любопитството й надделя и тя реши да се намеси:

— Чичо Хю, значи ли, че си й казал онова, което си говорихме?

Хю неохотно се откъсна от устните на Ребъл и погледна недоволен към племенницата си.

— Не сега, Селест! Все още не съм склонил Ребъл да определи деня на сватбата.

— Чичо, тя съгласи ли се да се ожените? — попита възторжено детето.

— Горе-долу… Сега работя по въпроса!

— Знаеш ли, чичо Хю, ти си много по-умен, отколкото си мислех! — отбеляза Селест с искрено възхищение.

— Аз съм един изключително възприемчив ученик, Селест. А сега, тичай навън да си поиграеш с кученцето, докато уредя нещата!

Вратата се затвори с трясък и от коридора долетя възторжен вик. Хю се вгледа присмехулно в широко отворените очи на Ребъл.

— Госпожице Ребъл Грифит Джеймс, ако развинтеното ви въображение се мъчи да ви подведе, че единствената причина да ви направя предложение е Селест, готов съм още в този миг да ви завлека в спалнята си и да се постарая с всички сили да избия тия нелепи мисли от главата ви! Цяла сутрин Селест не спираше да подмята за осиновяване и майки. Подпитваше ме дали те намирам красива и не бих ли искал да останеш завинаги в Девънпорт Хол… Което естествено приветствах от все сърце! По този въпрос стигнахме до пълно единомислие. За да бъдем обаче справедливи докрай, трябва да отбележим, че аз бях първият, когото бе осенила тази мисъл! И ако не ми вярваш…

Без да дочака отговор, той се зае да я убеждава с необорими доказателства. Е, вярно, не я завлече в спалнята си, но това не им попречи да се любят до изнемога, отдадени на щастието, че си принадлежат. Докато лежаха изтощени един до друг, Хю успя да измъкне от Ребъл обещанието да се оженят веднага след приключването на състезанието с балони. Щеше да осигури самолетните билети до Англия на цялото семейство Джеймс, тъй като от край време Стенторпските графове се женеха по традиция в църквата на близкото селце.

Когато най-сетне се измъкнаха от салона, сияещият от радост Брукс ги осведоми, че лейди Селест е извела на разходка кученцето си. Хю и Ребъл отвориха входната врата и сякаш се гмурнаха в река от ярка слънчева светлина. Изведнъж животът се завъртя стремително напред, изпълнен с прекрасни надежди и обещания. Тя го хвана под ръка и каза:

— Да се разходим по алеята към каменния портал…

— Съмнявам се, че Селест е тръгнала точно натам — усмихна се той. Очите му грееха от щастие, че най-сетне е срещнал любовта.

— Знам, но няма да се бавим. Просто ми се искаше да видя дали нещо там се е променило… — Хю я изгледа озадачено, ала я последва. — Случвало ли ти се е някога да почувстваш вечността? — попита тя, като гледаше унесено сенките на вековните дървета, под които крачеха. — Сякаш в един миг минало, настояще и бъдеще се сливат, насищат въздуха, изпълват и нас и ни увличат във вечността.

— Странна мисъл! — погледна я усмихнато той.

— Да, предполагам, че изглежда доста странна… — замислено отвърна Ребъл.

Но беше самата истина, помисли си тя. Вчера, днес, утре… Преплетени в едно цяло, като свода от листа и клони над алеята, но която пристъпи за пръв път само преди три дни. Дни, набъбнали от събития и страсти, които можеха да бъдат самата вечност. И кой ли можеше да измери чувствата? Тях просто ги имаше или ги нямаше. Човек не можеше да се преструва, че ги изпитва или да ги крие дълго.

— Все пак те разбирам — промълви Хю. — Понякога усещането, че времето е спряло ме потиска, друг път ме обзема успокоение, че съм част от него, започнало преди столетия… — той спря и я прегърна. Очите му излъчваха безкрайна нежност и дълбока благодарност. — Сега знам накъде вървя. Чувствах се самотен, изгубен в джунглата, която ни заобикаля. Като Селест… Като баба ти и дядо ти… Сърцето ти, преливащо от обич, ни спаси. След толкова болезнени терзания, съдбата пожела да ни се усмихне в деня, когато ти, Ребъл, пристъпи прага на Девънпорт Хол!

— Нали не вярваш в съдбата… — напомни му тя.

— Това беше мястото и мигновението… И ти прекрачи в тях, защото беше предопределена от съдбата! — Хю се усмихна и зарея поглед към огромния, вековен дом. — Мисля, че Девънпорт Хол те чакаше, за да му вдъхнеш отново живот!

— Тук ще тичат и ще се боричкат деца! — каза Ребъл с блеснали от щастие очи. — И ще звучи много, много смях!

— Нашите деца! — той я притисна до себе си. — И всички безпризорни хлапета, които поискаш да осиновиш! Тук има твърде много празни стаи. Ще можеш да ги напълниш с деца, Ребъл…

— И ти ще се съгласиш?

— Твоите желания са и мои! — простичко отвърна Хю.

Моето семейство, моето голямо, прекрасно семейство, помисли Ребъл. Новото начало, онази отправна точка, от която се простираха два лъча — единият назад към миналото, а другият — напред към бъдещето. Колко прекрасно е чувството да знаеш, че принадлежиш на някого!