Ема Дарси
Съдбовна среща (9)

Девета глава

Хю имаше право, както и тя се оказа права за Селест.

Малкълм и Розлин били студенти в Оксфорд. Тя произхождала от образовано буржоазно семейство, той — от средите на английската аристокрация. Били твърде млади и не можели да се оженят без съгласието на родителите си. Семейството на Малкълм се противопоставило на брака. Когато им представили Розлин, те я приели като измет на обществото. Непрекъснато упражнявали натиск върху сина си да я остави.

Розлин и Малкълм не се подчинили, връзката им продължила. Розлин забременяла. Все още не били навършили двадесет и една години и нямали право да се оженят без разрешение. Тя заминала за провинцията. Когато детето се родило, отнели й го насила и го предали за осиновяване. Изглежда през ония дни подобни действия били законни. Малкълм повече не проговорил на баща си.

После започнала войната. Мобилизирали Малкълм. Един ден бил в отпуск в Лондон и неочаквано зърнал Розлин да се качва в автобуса. Двамата се заклели никога вече да не се разделят. Оженили се и започнали да търсят детето си.

Издирването се забавило поради преместването на Малкълм в щаба на Монтгомъри, в западната част на Сахара. После участвал във военните действия в Италия, в Нормандия и накрая — в Берлин. Когато войната свършила, всички опити да открият някаква информация за съдбата на своето дете се оказали напразни.

Времето не излекувало мъката на Малкълм и Розлин. Може би това била причината да нямат други деца. След много години той попаднал на сведения за група сираци, приютени в Девънпорт Хол през войната. Отишъл в имението и открил в списъка името на дъщеря си. Направили всичко възможно да разберат по-нататъшната съдба на децата, но напразно.

Ребъл слушаше, без да отрони дума. Изпитваше истински срам от прибързаната си присъда над двамата старци. Тези хора бяха страдали по-дълго от майка й. Бяха жертва на своите семейства, точно като Селест. Ребъл се опита да изкупи поне отчасти вината си. Разказа им всичко, което си спомняше за майка си — тяхната дъщеря.

По време на вечерята Хю настоя да разкаже за щастливия живот в семейството, което я бе осиновило. Двамата старци сияеха от радост, когато им говореше за своите братя и сестри, за успешната кариера, в която със собствени сили бе постигнала всичко. Гледаха я с нескрита гордост, въпреки че тя не можеше да я възприеме. Тези хора нямаха нищо общо с живота й. Съжаляваше ги наистина, но те продължаваха да й бъдат чужди.

Ребъл се замисли върху чувствата на Хю към Селест. Юридически той й беше станал настойник, но просто никога не бе възприемал кръвната си връзка с детето. Навярно сега изпитваше нещо като съжаление към него, ала обич, дори обикновена привързаност, не се раждаха за няколко часа. Още много вода трябваше да изтече, за да се превърне отрицанието в положително чувство.

Тя усещаше, че е на границата емоционалното изтощение. Когато семейство Беърд стана, за да се сбогуват, изпита огромно облекчение. Оставиха й адреса си в Лондон и я поканиха да им гостува при първа възможност. Може би нарочно не проявиха особена настойчивост, но Ребъл си даде сметка колко копнеж и тревога крият думите им. Имаха нужда да запълнят трагичната празнота в живота си, а тя самата не беше сигурна дали ще успее да го стори. Каквото и да станеше обаче, докато бяха живи, нямаше право да ги лишава от възможността да я виждат и да общуват с нея. Ала сега повече от всичко искаше да остане сама, да поеме свободно глътка въздух и да помисли върху огромната лавина от събития, връхлетяла отгоре й през последните два дни.

Хю придружи Розлин и Малкълм Беърд до колата. За човек, изживял мъчителни душевни терзания само преди два-три часа, държанието му бе на изключителна висота. През по-голямата част от вечерта мълчеше дискретно, без да натрапва присъствието си. В множество критични моменти обаче, като съвършен домакин, проявяваше такт и разбиране към чувствата на своите гости.

Ребъл изпитваше срам, че измъчвана от горчивия спомен за майка си, си бе позволила да забрави що е човешката доброта и състрадателност. Побърза да излезе от трапезарията, преди Хю да се бе върнал. Знаеше, че тази нощ едва ли ще заспи рано. Някак машинално, краката я поведоха по стълбите към втория етаж.

Влезе в класната стая. В бледия сумрак на падащата нощ тя още по-силно изпита усещането, че времето тук отдавна е спряло. Докато крачеше бавно из стаята, почувства странно успокоение. Докосваше чиновете, старомодната черна дъска, олющеното дървено конче в ъгъла, което въпреки възрастта си плавно се полюшна, когато го бутна с ръка.

Събу обувките си и се сгуши върху перваза на прозореца. Залепи чело на хладното стъкло и се взря в тъмнината.

В дрезгавия мрак съзря дългата алея с високите брястове, изправени като часовои край нея. В дъното бе каменната порта, пред която стоеше изправена… Кога беше това? Преди три дни? Преди три човешки живота? Отсега животът на Селест щеше да е различен. Може би и животът на Хю. А нейният? В Девънпорт Хол я доведе съдбата на майка й. Същата тази съдба пожела да срещне тук нейните родители. Така се затвори един петдесетгодишен кръг на самота и злочестина.

По бузите й се застичаха сълзи. Мислеше за обичта, с която преди петдесет години се беше разминала майка й. Съдбата бе предопределила тази обич за нея. Тя трябваше да стане живата брънка между родителите, лишени от правото да бъдат родители, и дъщерята, лишена от всичко, което трябваше да й принадлежи по рождение. С това ли приключваше мисията й в Девънпорт Хол? Постигна ли всичко, заради което интуицията й бе настоявала да остане в имението? Или имаше още нещо? Как много й се искаше да е така! Шумът на отварящата се врата я накара да обърне глава. Тъмнината не й попречи да разбере кой влиза в стаята.

— Знаех, че ще те намеря тук! — каза тихо Хю. Сърцето й се заблъска в гърдите й. Просто не намери сили да отговори. Без да пали лампата, той тръгна бавно към нея, сякаш притеглен от неудържимия й копнеж вечно да бъдат заедно. Седна в другия край на перваза. Тъмнината скриваше лицето му, но Хю се беше обърнал към нея. — Исках да ти кажа, че когато позвъних на Беърд, изобщо не подозирах, че е възможно нещо да ги свързва с майка ти. Малкълм с нищо не намекна за това. Моля те за извинение. Бях зает със собствените си грижи и не обърнах внимание на някои белези, че това няма да е обикновена среща.

— За нищо не ми дължиш извинение, Хю…

— За теб беше истински шок! Трябваше някак да те подготвим. Аз също постъпих несправедливо, когато те упрекнах…

— Казват, че една звучна плесница изважда хората от шоково състояние — сухо отбеляза Ребъл.

— Ако го правех с лечебна цел, едва ли щях да се самообвинявам. Истината обаче е, че си отмъщавах и сега се срамувам от това.

Съжалението, нотките на искрено смирение в гласа му я накараха да забрави собствените си чувства.

— Нищо, Хю, не се измъчвай! — каза тя нежно.

— В крайна сметка постигна желания ефект. Аз също не бях справедлива. Благодаря ти, че ми го каза в очите. Иначе… — Ребъл замълча и въздъхна тежко.

— Сигурен съм, че и без моята намеса щеше да намериш правилното решение, Ребъл. Ти не можеш да обръщаш гръб на хората.

— Не знам, може би имаш право… — поклати глава тя. — Мислех си, че познавам отлично себе си, но вече не съм толкова сигурна.

— Ребъл, за мене беше ясно, че спести на Малкълм и Розлин голяма част от спомените за майка си, които щяха да им причинят болка. Не е нужно да обвиняваш себе си, ти се държа толкова мило и благородно с тях — той замълча за миг и добави: — Ще се радвам, ако мога с нещо да ти помогна…

Ребъл затвори очи, въпреки че тъмнината му пречеше да надникне в тях. Толкова много можеше да направи за нея, ала тя никога нямаше да го помоли… Решението да направи първата стъпка трябваше да бъде негово, само негово…

— Предполагам, че рано или късно всичко ще си дойде на мястото… — сухо отвърна Ребъл.

Чу го да става. Превърна се цялата в слух, за да долови и най-малкото му движение. Тишината опъваше до скъсване нервите й. Когато най-сетне заговори, гласът му беше дрезгав, някак измъчен.

— Онова споразумение, което постигнахме, Ребъл… — тя примря. Сега щеше да я помоли да си тръгне… И с право. Беше си свършила работата, за която се договориха. Или поне бе положила основите на нови отношения между него и малката Селест. До края на седмицата едва ли щеше да постигне нещо повече. — Питах се, би ли приела… След всичко онова, което ти казах следобед, питах се, би ли се съгласила да останеш с нас по-дълго от уговореното? Искам да те уверя, естествено, че моето недостойно поведение никога няма да се повтори!

Ребъл не можеше да повярва на ушите си. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

— Ти искаш аз да остана? — едва доловимо прошепна тя.

— Да! — отвърна бързо Хю. И като че ли се страхуваше да не откаже, добави, без да си поема дъх: — Разбирам, че според теб Малкълм и Розлин сигурно имат повече право да бъдете заедно. Естествено, ще постъпиш както намериш за добре. Обаче знай, че ще направя всичко, за да се чувстваш тук удобно. Ако желаеш, ще ги поканя да ни гостуват.

Беше повече от ясно — той наистина искаше тя да остане. Но не спомена нищо за причините, които го караха да говори така настоятелно. Със свито сърце Ребъл предположи, че всичко се върти около Селест.

— Хю, не можеш да разчиташ само на мене за Селест! — тя реши да говори без заобикалки. — Мога да остана още известно време, но в никакъв случай като пазач, който те освобождава от отговорност. Трябва и ти да участваш. В противен случай, когато си тръгна, тя ще се почувства още по-самотна и изоставена. Колкото по-дълго остана, толкова по-голяма ще бъде нуждата ти да запълниш празнотата след заминаването ми.

— Обещавам най-съвестно да ти съдействам, Ребъл! — тържествено заяви Хю.

— А аз ще ти помагам с всички сили! — обеща от своя страна Ребъл. — Наистина сега разбирам колко ти е трудно, Хю. Знам как се чувстваш…

— Не, няма да е толкова трудно…

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му и той се изправи. Тя пак помисли, че е решил да си тръгне. Беше поднесъл извиненията си, за да я накара да остане още известно време и да му помогне за Селест. Горчиво разочарование прониза сърцето й. А само преди миг й се струваше, че са толкова близо един до друг! И пак сгреши. Хю се запъти към един от чиновете и прекара ръка по грапавия, олющен капак.

— На този чин седеше Джефри… — гласът му сякаш идваше отдалече. — Като деца държахме много един на друг. Той беше само осемнадесет месеца по-голям от мен. Обичаше игрите, животните, смеха… — Ребъл не смееше да отрони звук. Усещаше, че този горд мъж иска да се освободи от ужасното бреме, тежало толкова дълго на сърцето и разума му. Вероятно тъмнината го предразполагаше да отвори душата си. А навярно точно сега беше моментът и мястото… И тя бе човекът, с когото изпитваше нужда да сподели най-съкровени неща от живота си… — Тази вечер позволих на Селест да си има свое кученце. Виждам лицето й, което сияе от щастие… За първи път долових чертите на брат ми. Кристин лъжеше безсъвестно, но може би все пак Селест е дете на Джефри и тя е всичко, което ми е останало от него. Когато я прегърнах… — Хю замълча. След малко продължи, задавен от вълнение. — Ребъл, аз ще намеря път към нея! Няма да е трудно… — в мозъка на Ребъл се блъскаха противоречиви мисли. Ако Хю бе искрен, нямаше да срещне никакви трудности със Селест… Защо тогава настояваше тя да остане? Нима причината беше самият той? „Между нас може да се получи нещо…“, й беше казал Хю днес следобед. Независимо от това какви мисли и чувства го вълнуваха в момента, той искаше да останат заедно още известно време. Имаше някаква надежда… — Пропуснах да ти благодаря за всичко, което направи досега за Селест — продължи Хю, като сядаше върху чина. — Изглежда, че е взела присърце всяка твоя дума.

Последното изречение прозвуча като въпрос и Ребъл реши, че ще бъде важно да сподели наблюденията си.

— Знаеш ли, Хю, единствената причина е, че я изслушвах внимателно, а отговорите ми бяха разбираеми и не звучаха наставнически. Селест е много умно дете. Дай й възможност да се изяви, мотивирай постъпките й и ще останеш изумен от начина, по който се справя. Постигнатото я изпълва с гордост и щастие. Струва ми се, че вашите отношения мотат да се развият отлично. Ако й дадеш време… и й посветиш много внимание.

Мълчание посрещна думите й. Тя разбираше, че той има нужда да остане насаме със себе си, да обмисли, да преоцени вижданията си. Когато заговори отново, в тона му прозвучаха нотки на отвращение.

— Имаше право да ме наречеш чудовище!

— Не, Хю, едно чудовище никога нямаше да положи усилия…

Дрезгав звук, изпълнен с презрение, се изтръгна от гърдите му и той скочи от чина. Започна да крачи из класната стая, сякаш подгонен от мрачни демони, скрити в душата му.

— Не го направих заради Селест! Направих го заради теб! Аз те желаех! И щом това беше цената, която трябваше да платя, за да те притежавам… — замълча. После гласът му прозвуча още по-яростно. — Сега разбираш що за човек съм, нали?! — щракна подигравателно с пръсти. — Човек с високо чувство за чест и за дълг! За мен беше важно да постигна своето. Нямаше да позволя на някаква си Кристин да ми попречи! Съвестта ми… — Хю се изсмя презрително. — О, по отношение на нея свърших добра работа! Измислях хиляди оправдания, за да я приспя… — той спря да крачи из стаята. — Но за да разбереш всичко това, трябва да ти разкажа за Кристин. Красивата, невинна като ангел, съблазнителната Кристин! Със сърце по-черно от най-черната нощ! — Ребъл знаеше, че Кристин бе ключът към мрачната тайнственост, забулваща Девънпорт Хол. Но като страничен човек не можеше, нямаше право да задава въпроси. Притаила дъх, отчаяно се молеше Хю да й се довери. Той закрачи отново из стаята. Вземаше нервно разни предмети, после ги връщаше по местата им. — Проклинам деня, в който я доведох тук! — изрече с дива ярост. — Бях влюбен, бях заслепен, бях като омагьосан, като обезумял! Бързах час по-скоро да я представя на семейството — съкровена цел на всяка жена! И през ум не ми минаваше, че Кристин се е целила много по-високо — в титлата Стенторпска графиня! — взе от полицата един парцалив клоун и се вторачи в него. — За нула време Кристин успя да омагьоса брат ми. Джефри вече беше готов да се ожени за нея, когато му съобщи, че е бременна от него. Но няколко седмици след сватбата ореолът на ангел избледня.

Животът на брат ми се превърна в ад. Той беше станал неузнаваем! Не вярвам, че смъртта му се дължи на нещастен случай. Бил е предупреден, че пистата е опасна. Подмамен от беловата на снежната шир, полетял надолу, в своята последна, фатална игра със съдбата. Питам се, дали в онзи миг е знаел как ще постъпи Кристин?

— А какво направи тя? — тихо попита Ребъл, за да го откъсне от мрачния унес, в който потъваше.

— Безутешната вдовица се върна в Девънпорт Хол — отвърна Хю с яростна злъч. — Единственият дребен проблем беше, че вече нямаше право да живее в имението. Но за Кристин това едва ли можеше да се превърне в някаква пречка. Беше готова с решението… — тъжен смях съпроводи последните му думи. — В деня на погребението на брат ми, само няколко часа след като Джефри бе положен в гроба, тя дойде в спалнята ми. Със сълзи на очи ми каза, че бракът й е бил ужасна грешка. Подмамила я мисълта да стане графиня, но горчиво съжалявала за това. Защото единствено мен обичала истински и все още чувствата й били непокътнати. Опита се да ми покаже колко ме обича и колко страстно ме желае. Повлякох я по стълбите, а тя крещеше и се съпротивляваше с ритници — продължи той с погнуса. — Домъкнах я до черното порше, затръшнах вратата след нея и изкрещях да върви по дяволите или където намери за добре. Кракът й никога вече да не е стъпил в Девънпорт Хол! — болезнени страсти, пропити с много горчивина от преживяното, сякаш се носеха в безумен вихър из стаята. Хю беше като замаян, изстискан до капка. Когато заговори отново, гласът му звучеше тихо и уморено. — Следствието заключи, че скръбта й била причина за високата скорост по магистралата. Трябваше да им кажа, че истинската причина е била животинската ярост, която я заслепяваше. Сигурен съм, че в момента, когато с връхлетяла върху парапета, устата й е изричала сквернословия и клетви. За съжаление, смъртта не може да свидетелства. Доволен съм, че цялото зло, което носеше в себе си, бе заровено с нея в гроба…

Не, за съжаление чувствата му не бяха умрели с Кристин, помисли Ребъл. Ненавистта му към майката се бе пренесла върху детето. Тя бе превърнала Селест в чудовище.

— Бях сляп по отношение на Селест, както някога бях заслепен от майка й — като ехо прозвучаха думите му. — Всеки път, когато поглеждах ангелското й личице, сякаш оживяваше образът на майка й. Като прибавим и поведението й, желанието й да руши, да унищожава… — той тръсна глава, като че искаше да отърси от себе си лудостта, която го бе завладяла. — Но когато Селест ме погледна тази вечер, съзрях Джефри, а не Кристин. Всичко онова, за което разпалено говори днес следобед, изведнъж изплува в съзнанието ми. То искаше да пречупи, да изтръгне оттам дълбоко вкоренените предубеждения. И тогава…

— И тогава наистина опита…

— Да — кратко отвърна Хю.

— Хю, няма никакво значение как и защо, и кога… Важно е само, че си поел протегнатата детска ръка.

— Ребъл, нима си готова за всичко да простиш с такава лекота? — попита колебливо той след няколко секунди, изпълнени с напрегнато мълчание.

Откровеността му изискваше да бъде пряма.

— Много бих искала влиянието на Кристин да беше изчезнало със смъртта й. Откакто пристъпих в Девънпорт Хол, се боря с това влияние. Боря се с теб и със Селест. И ако ти, Хю, можеш да заровиш в миналото своето огорчение, защото мястото му е там, мога да смятам, че половината битка със Селест е спечелена… — тя замълча. Съзнаваше, че отново нагазва в опасни води. — Онова, което се случи между нас днес следобед, стана спонтанно. Но щом все пак постигнах целта си, след като ти отказа да възприемеш житейската мъдрост, която се опитвах да ти внуша, повярвай ми, ако знаех предварително резултата, щях да подготвя специално сценария. Както казват хората, всичко е добре, когато свърши добре.

— По дяволите, Ребъл Грифит Джеймс, ти си първокласен продавач на индулгенции! — тъжно се усмихна Хю. — Много бих искал с такава лекота да оправдавам всичките си грехове!

— Стореното — сторено, Хю — тихо каза Ребъл.

— Има значение това, което ще вършиш отсега. Родителите ми често казваха: „Винаги утре е първият ден от живота, който ти остава. Как ще го изживееш, зависи само от теб“.

— Утре е първият ден от живота, който ми остава… — повтори той замислено.

Спокойствие и душевно равновесие бавно завладяваха атмосферата в тихата стая. Ребъл се чудеше дали в този миг старите камъни на Девънпорт Хол не въздъхват с облекчение, освободени от мрачната сянка на Кристин. Сърцето й подскочи от вълнение, когато Хю пристъпи към нея. Дойде до прозореца, наведе се и взе обувките й, седна на пода и привлече краката й в скута си. Нежно докосна с ръка пръстите и красивите глезени. Тя стоеше като хипнотизирана.

— Не знаех, че ангелите имат човешки крака — закачливо каза той.

— Ангелите? — Ребъл усети по краката си тръпки на възбуда.

— Не съм съвсем сигурен кой от ангелите си ти. Ангелът отмъстител или Ангелът на милосърдието? — промърмори, като обуваше краката й.

— Уверявам те, че не съм ангел и нищо човешко не ми чуждо…

Хю се изправи, хвана ръцете й и я привлече от перваза на прозореца. Тя се олюля от вълнение.

— Именно на това разчитам… — ако я беше прегърнал, целунал, ако поискаше да се любят, Ребъл не би му отказала — за хубаво или за лошо. Но той не направи нищо. Пусна едната й ръка и, като стисна по-силно другата, се упъти към вратата на класната стая. — Мисля, че за днес трябва да свършваме! — каза решително. — Нека се наспим, може би ще сънуваме… — добави нежно.

Внезапно тя почувства, че е уморена до смърт. Мисълта за удобното легло й се стори безкрайно съблазнителна. Утре бе първият ден от новия живот в Девънпорт Хол. Може би началото на много сбъднати мечти…

Докато слизаха рамо до рамо по стълбите, Хю стискаше здраво ръката й. Жестът му бе пропит с топло приятелско чувство. Хладната сдържаност и аристократичното високомерие изглежда бяха погребани наред с Кристин и горчивото минало. С цялата си душа Ребъл се надяваше това да е завинаги. Спряха пред спалнята й и той отвори вратата. Обърна се усмихнат към нея. Закачливи пламъчета проблясваха в очите му.

— Днес се наложи да се проявявам като прилежен ученик — дадоха ми доста уроци… Мисля, че запомних думите на Селест и ги цитирам точно: „Ребъл каза, че когато прегърнеш и целунеш някого за лека нощ, забравяш всичко лошо, което си преживял през деня…“ — Хю постави ръце върху раменете й. — „Трябва да обгърнеш шията ми с ръце и тогава ще те притисна силно…“ — ръцете му се плъзнаха около кръста й и я притиснаха толкова плътно, че тя не беше сигурна чие сърце барабанеше като бясно в ушите й. — „А после да потъркаш буза в косата ми, ето така…“ — само че той не го направи с нежната гальовност на възрастния към детето, а притисна жадно страна в косите й и обсипа с изгарящи целувки тила й, разрошвайки буйните къдрици. Ребъл притвори очи и отпусна глава назад. Леки като перушинка, устните му докоснаха връхчето на носа й. После потърсиха устните й и бавно описаха кръг, сякаш искаха да запечатат тяхната извивка. Целувката не беше увличаща и сладострастна. Пропита с нежност, с любопитство, тя приканваше към интимност по-силно от най-изкусителния зов. Тялото й потъваше в неизразима благодат. Тих стон на неудоволствие се изтръгна неволно от гърлото й, когато Хю отдръпна устни. Почти веднага устата му отново я докосна с копнеж, помая се за миг и се отдалечи без желание.

— Лека нощ! Благодаря ти… — прошепна той и я целуна по челото. После се измъкна от прегръдката й, въведе я в стаята и решително затвори вратата между тях.