Ема Дарси
Съдбовна среща (8)

Осма глава

Ребъл не обичаше да се самосъжалява. Но беше наистина жестоко в един миг да ти изтръгнат мечтата, която е изглеждала толкова близка и постижима. Мъчителна болка разкъсваше сърцето й и напираше да се излее в сълзи. Само че нямаше място за плач. Селест очакваше своята приказка и тя не искаше да я излъже. Трябваше да се овладее, да скрие дълбоко горчивите чувства и да слезе при детето. Не можеше да се проявява като малодушна страхливка, точно когато то й бе отворило сърцето си с безкрайно доверие. Каквото и да мислеше Хю Девънпорт, длъжна бе да посее в тази благодатна почва семената на истински човешки отношения.

Селест я очакваше, седнала в леглото. Красивите й сини очи горяха от нетърпение и възбуда. Ребъл почувства облекчение и усмивката й вече не изглеждаше така изкуствена. Дори направо се вживя в историята за кучето на чобанина, която започна да разказва. Момиченцето се заливаше от смях, когато разигра сценката при доктора. Той настоявал първо да превърже човека, после кучето, а селянинът се дърпал и държал на своето.

— А бе, докторе, това куче е по̀ човек от тебе! — с дебел глас имитираше думите му Ребъл, а Селест цвърчеше от удоволствие. Когато историята свърши, детето все още се кискаше, сгушено в прегръдките й.

Внезапно смехът му секна и Ребъл почувства как малкото телце се опъна като струна. Нямаше нужда да се обръща, за да се досети защо тъй ненадейно помръкна настроението му и застана нащрек.

Хю Девънпорт се качваше в стаята. Нима все пак съвестта му бе заговорила и бе решил, че трябва да даде шанс за спасение на малкото дете? Или нарочно бе дошъл да й докаже, че правият е той, а тя — дълбоко заблудената?

Ребъл отправи гореща молитва към небето доброто в него да е надделяло. В това време трескаво обмисляше как да накара Селест да се държи нормално. През следващите няколко минути твърде много щеше да бъде поставено на карта. Като притискаше все още сгушилото се дете, тя нежно го обърна към чичо му и каза ведро:

— Селест, чичо ти е дошъл да те види! Сигурно ще му е интересно да разбере как си прекарала днес деня…

Положи я в леглото и грижливо я зави. После я целуна по челото. Момиченцето бе втренчило големите си сини очи в чичо си и не смееше дори да мигне.

— Хей, няма ли да ми дадеш целувка за лека нощ? — гальовно я подкани Ребъл. Селест се надигна, обзета от паника. В очите й се четеше гореща молба. Бързо, почти войнствено, целуна шумно Ребъл по бузата и се стовари върху възглавницата, без да откъсва очи от чичо си. Той не бе помръднал от прага. Ребъл се изправи и мина край него усмихната: — Оставям ви сами!

Суровото му изражение не вещаеше нищо добро. В очите му гореше яростно предизвикателство, което убиваше всякаква надежда в скорошния край на необявената война между тях. Но ръкавицата беше подхвърлена и той нямаше избор. Устните му се разтеглиха в иронична усмивка и като отстъпи назад, за да мине любезно й благодари.

Ребъл излезе навън, но вратата остана открехната. Необяснима сила като че ли я задържаше в коридора. Спря недалеч от вратата, за да чуе какво става в стаята. Не изпитваше угризения, че подслушва. Смяташе да се притече на помощ, ако нещата между двамата непримирими противници тръгнеха зле. Все пак дълбоко в душата й мъждукаше отчаяна надежда, че чудото ще стане.

— Разбрах, че сте прекарали чудесно в Лондон — подканващо започна Хю, ала не получи отговор. — Забавлява ли се, Селест?

— Да! — потвърди войнствено момиченцето.

— И какво правихте? — в гласа му се прокраднаха нотки на интерес.

Ребъл въздъхна с облекчение. Той правеше опит да протегне ръка на детето. Или най-малкото даваше вид, че го прави. Божичко, дано Селест я поеме, горещо се помоли тя.

— Успяхме да подпишем договор за едно спонсорство и още две са ни вързани в кърпа! — похвали се Селест, но думите й прозвучаха доста войнствено. — После се натъпкахме с вкуснотии и минахме с корабче под всички мостове на Темза.

Последва мълчание. Ребъл затаи дъх. Нямаше съмнение — Селест очакваше наежено суровите упреци на чичо си и бе готова да се брани.

— Изглежда сте прекарали доста забавно…

Ребъл сякаш виждаше с очите си момиченцето, стъписано от изненада, което се чуди как да реагира.

— От Ребъл мога да науча повече неща, отколкото, от което и да е скапано училище. Дори от университета! — подхвърли тя ново предизвикателство.

Ребъл трепна, когато я чу да повтаря случайно вметнатата фраза и като всяко дете да преиначава смисъла й.

— Може и да си права! Вероятно ще научиш… — мълчание. Въздишка. После много тихо, почти шепнешком: — Лека нощ, Селест!

Тишина. Ребъл почувства огромно разочарование. Защо Селест не се помъчи да направи малка, съвсем мъничка стъпка?

— Чичо Хю… — разнесе се тихо, несигурно гласче.

— Кажи, Селест? — гласът се чуваше по-близо до вратата. Мълчание. — Може би искаш нещо?

На Ребъл й се стори, че долавя едва забележими нотки на доброжелателност.

— Мога ли да имам куче? — изстреля задъхано Селест, като че ли се боеше да не я прекъснат.

Куче? — сърцето на Ребъл подскочи като лудо. Съгласи се, обещай й куче, изкрещя наум тя, сякаш се мъчеше да му внуши мислите си от разстояние.

— А ще се грижиш ли за него, Селест? — гласът на Хю звучеше колебливо. — Няма да ми е приятно, ако…

— Чичо Хю, много ще се грижа за него! Заклевам ти се! Ако случайно се удари, ще го заведа на доктор и няма да позволя на никой да го държи затворено. Първата ми работа, когато стана сутрин, ще е да го нахраня. А ако иска, може да спи в леглото ми…

Думите на детето се лееха безспир, пропити от отчаяно желание да й повярват. Ребъл неволно се усмихна. Момиченцето беше взело присърце историята за кучето и неговия господар.

— Добре, щом искаш домашно куче, струва ми се, че най-подходящото е йоркширски териер.

— Искаш да кажеш, че ще ми позволиш да имам куче?

— Не виждам защо да не си вземем куче… Утре ще се обадя в няколко развъдника и ако има нещо подходящо, ще отидем заедно, за да си го избереш сама.

Неволна въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на Ребъл. Бъдещето вече не изглеждаше толкова безнадеждно. Хю Девънпорт не действаше по принуда. Той се стараеше, опитваше се да се пребори със себе си.

— Ти ще ме вземеш със себе си? — възкликна невярващо детето.

Миг колебание и после твърдо:

— Ще те взема, Селест! Обещавам ти!

И пак мълчание.

— Чичо Хю… — гласчето едва се чуваше. — Ребъл каза…

— Ммм? Какво каза Ребъл?

— Тя каза, че когато прегърнеш и целунеш някого за лека нощ, забравяш всичко лошо, което си преживял през деня!

— Звучи добре, но май никой не ме е учил как да го правя.

— Знаеш ли, никак не е трудно!

Последва мъчителна пауза, преди Хю да каже:

— Сигурно е много приятно да забравиш лошите неща. Ще ми покажеш ли как става това?

— Виж, поставям ръце около врата ти — ето така. После ти поставяш ръцете си около шията ми и ме притискаш силно.

— Така ли?

— Точно така!

Ребъл бе чула всичко, което искаше да знае. Хю Девънпорт бе получил доказателство, че племенницата му е просто едно беззащитно дете, копнеещо за обич и човешка топлота. Правеше му чест, че бе успял да се пребори със злокобните предразсъдъци, вселили се в душата му. Той беше добър и почтен човек. Със сърце и съвест.

Тя тръгна към стаята си. Сърцето й ликуваше. Трябваше й време, за да събере мислите и чувствата, които я разтърсваха в този миг. По-късно, когато се овладееше, можеше да застане лице в лице с Хю Девънпорт. Всъщност не след дълго трябваше да слезе за вечеря.

Съблече се и реши да вземе душ. Тъкмо влизаше в банята, когато на вратата се почука. Облече бързо копринената си роба и извика, убедена, че е прислужницата:

— Влезте!

Върна се в спалнята, като завързваше вървешком колана на робата. Вдигна поглед и замръзна на място. В стаята стоеше Хю Девънпорт. Топлина на талази я обля от глава до пети. Живият спомен за неутолената страст изгаряше голото й тяло под тънката копринена дреха. Взе да мачка нервно колана си и зачака Хю да заговори. Той я гледаше така, сякаш искаше да я погълне с очи. Ребъл бе завладяна от неудържимо желание да му отдаде всяка частица от себе си. Сърцето й заби лудо с едничката молба — с жест, с дума, с движение, с каквото и да е, Хю да сложи край на тази непоносима неизвестност.

Той затвори очи. Стисна ги до болка, но това не помогна. Когато ги отвори, в тях горяха хиляди неизказани въпроси. Когато заговори обаче, не потърси отговор на нито един от тях.

— Пропуснах да ти кажа, че тази вечер съм поканил гости, които държат да разговарят с теб за сираците, изпратени в Австралия по време на войната.

Думите, изречени с дрезгав, сдържан глас, бавно проникнаха до съзнанието на Ребъл. Едно бе ясно — Хю Девънпорт все още не бе готов да сподели с нея онова, което го вълнуваше, след случилото се в стаята на Селест. И друго — този мъж не идваше, за да се възползва от емоционалното предимство, което бе спечелил днес следобед. Като ледена слана това отдръпване попарваше завинаги крехката, неясна надежда за тяхното бъдеще.

Ребъл облиза пресъхналите си устни и попита механично:

— Какви са тези хора?

— Малкълм Беърд и жена му Розлин — отвърна той с равен глас. — Споменах ти снощи, че преди няколко години той посети имението, за да търси сведения за сираците. Сметнах, че може да има информация откъде са дошли децата, приютени в Девънпорт Хол. Това може да ти помогне да издириш някакви роднини на майка ти. Предположих, че би искала да ги откриеш.

Ребъл притвори очи и почти се олюля от странната немощ, която се разля по тялото й.

— Много мило, че си се сетил… — успя да промълви като замаяна, докато съзнанието й мудно възприемаше факта, че Хю бе пожелал да стори нещо за нея.

— Като за чудовище… — промърмори той иронично.

— Не говори така! — чистосърдечно възрази Ребъл и направи крачка към него.

— Недей, Ребъл! — вдигна рязко ръка Хю, сякаш се опитваше да се предпази. Думите му прозвучаха като заповед. Гордостта на аристократа бе взела връх над чувствата. Тя остана като вцепенена. Видя го, че преглъща конвулсивно, сякаш не му достига въздух. После сякаш заговори друг човек. Грижливо премерените думи се лееха учтиво, безстрастно, с оная изтънченост, която може да се култивира само в продължение на много векове. — Тази сутрин се свързах с Малкълм Беърд. Живо го заинтересува факта, че сираците са изпратени в Австралия. Би искал да узнае допълнителни подробности. Прояви желание да се запознае с теб, затова си позволих да ги поканя на вечеря. Въпреки възрастта си, те са много приятни събеседници. Би трябвало след малко да са тук, така че, с твое позволение, ще те оставя…

— О, моля те, разбира се… Още веднъж ти благодаря… — промърмори сковано Ребъл.

Вратата се затвори зад гърба му и още дълго тя остана неподвижна, вторачена в празното пространство. Мъчителното усещане, че бе отблъсната, бавно сковаваше душата й. Хю Девънпорт бе осъзнал колко несправедливо и погрешно се бе отнасял към едно невинно дете. Вероятно го измъчваше чувство за вина и срам. Той знаеше, че Ребъл знае. А гордостта му не би му позволила да се примири с подобно нещо.

По жестока ирония на съдбата тя беше победител в двубоя между двамата, но чувстваше сърцето си тъжно и опустошено. Опита се да си внуши сама, че всяка победа изисква жертви, но това не й помогна. Ударът я свари неподготвена и може би затова разтърси из основи цялото й същество. Получи се така, че истината, за която се беше борила отчаяно, с всички сили, се бе вклинила непреодолимо помежду им.

Ребъл не се усъмни дори за миг, че отсега нататък Хю най-съвестно ще изпълнява задълженията си към детето. В отношенията между него и Селест неминуемо щяха да се получат и засечки, но първата и най-важна стъпка бе направена. Тя можеше да си замине без страх за бъдещето. Тая мисъл бе като светъл лъч в мрака на изтерзаната й душа.

Наближаваше време за вечеря и Ребъл механично се зае с тоалета си. Наложи си да не мисли за Хю Девънпорт и малката Селест. Предстоеше й среща с Малкълм Беърд, който можеше да й помогне да открие корените на майка си. Много й се искаше да узнае откъде е родом и как е останала кръгъл сирак, но мисълта да се срещне с някакви далечни роднини по майчина линия не й допадаше. Чувстваше, че ще й бъдат чужди, както и тя за тях. Освен това едва ли би могла да забрави факта, че някога, в тежък миг, бяха изоставили на произвола на съдбата едно сираче.

Имаше семейство и ново не й трябваше. Навярно щеше да е по-добре неясният й произход да остане завинаги забулен в сянката на миналото. Предпочиташе да съдят за нея по делата й, а не по това, кои са били родителите й.

Преди да тръгне към трапезарията, Ребъл се задържа за миг пред голямото огледало в тоалетната стая. Тъжно се усмихна, давайки си сметка, че неволно бе избрала дреха, чиито приглушени тонове съответстваха напълно на унилото й настроение. Роклята бе семпла и може би затова още по-женствена и елегантна. Доволна от външния си вид, тя заслиза с уверена стъпка по стълбите. Когато обаче наближи вратата на трапезарията, усети, че смелостта й се изпарява като лятна роса. Срещата с Малкълм и Розлин Беърд не я притесняваше. Без съмнение, предстоеше й вечер, заредена с нервното напрежение на неизказани думи и чувства. Щом се налагаше обаче, щеше да се издигне на висотата на положението. Светската любезност не е привилегия единствено на графовете, помисли си Ребъл.

Когато влезе в трапезарията и видя Хю Девънпорт, усети, че решимостта й се разклаща. Изглеждаше неотразим в черния си смокинг. Сърцето й се сви от отчаяние и тя побърза да насочи поглед към възрастната семейна двойка. Двамата се изправиха при влизането й. Буйна, дълга, бяла като сняг коса обрамчваше благородното лице на Малкълм Беърд. Приличаше на уважаван сенатор в Римската империя. Жена му също беше белокоса, но чертите й, въпреки възрастта, не бяха изгубили младежката си живост и привлекателност.

Възрастният историк тръгна към Ребъл и сърдечно разтърси ръката й с двете си ръце, когато Хю я представи. Без да я пуска, той дълго се взира с усмихнатите си очи в нейните. Смутена, Ребъл понечи да се отдръпне, но Малкълм Беърд стисна по-силно ръката й. Тя не обичаше да се заглеждат в лицето й, защото понякога й се струвайте, че причината за това е необичайната ъгловатост на долната й челюст. Сякаш за да я смути напълно, възрастният мъж премести поглед и заразглежда настойчиво брадичката й. После отново вдигна поглед. За най-голямо нейно изумление в очите му блестеше влага.

— Скъпо мое дете! — изрече той задавено. — Не мога, нямам думи да изразя удоволствието, радостта, че те срещам. Розлин… — той протегна едната си ръка към съпругата си, без да я изпуска с другата.

Възрастната дама пристъпи напред неуверено. Когато стигна до тях, сграбчи ръката на мъжа си, сякаш търсеше опора, като не сваляше очи от Ребъл.

— Госпожо Беърд… — любезно се обърна към нея младата жена, объркана напълно от ненадейните чудатости в поведението им.

— Няма никакво съмнение, скъпа! Виж очите й… — каза тихо Малкълм Беърд.

Жената я гледаше просълзена.

— О, Малкълм! — задъхано промълви тя. — След толкова години!

Беърд се прокашля и като направи героичен опит да се овладее, се обърна към Ребъл:

— Сигурно държанието ни ти се струва твърде странно, скъпа… Моля те от все сърце, имай малко търпение и всичко ще ти обясня! Но нека първо седнем…

Докато се разполагаха на дивана край огромната камина, Ребъл погледна въпросително към Хю. Мрачното му изражение само засили безпокойството й. Без да я попита, той й донесе чаша шери. После се настани в едно кресло встрани от тях и с целия си вид недвусмислено подсказваше, че няма намерение да се намесва в разговора.

Ребъл се чувстваше самотна, изоставена от всички. Погледна косо Беърд и жена му, и искрено й се прииска да не бяха идвали. Какво чак толкова странно имаха очите й? Обичаше да си мисли, че те привличат хората със своята загадъчност. А тези двамата я бяха зяпнали, като че ли беше осмото чудо на света…

— Скъпа моя, наистина не знам откъде да започна… — отново се прокашля Беърд. — Това е дълга история, твърде мъчителна за мен и моята съпруга. Преди повече от петдесет години загубихме единствената си дъщеря. Въпреки усилията ни, всички наши издирвания се оказваха напразни. Едва неотдавна, след гласуването на закона за свободата на информацията, правителството даде достъп до някои архиви, които ни помогнаха да открием следите на дъщеря ни в Девънпорт Хол. Била е тук с групата сираци, приютени в имението. Но после нишката прекъсна. Всички документи, засягащи по-нататъшната съдба на децата, били унищожени по време на войната. До тази сутрин, когато Хю ни се обади по телефона, двамата със съпругата ми бяхме изгубили всякаква надежда да узнаем нещо.

Ребъл въздъхна с облекчение. Всичко това обясняваше странната реакция на възрастните хора. Отдавна изчезналата им надежда да открият дъщеря си съвсем ненадейно се беше възродила. Тя съчувстваше на мъката им и много й се искаше да ги зарадва.

— Господин Беърд, струва ми се, че ще мога да ви помогна — каза с искрено вълнение. — Всички сираци от групата са отпътували за Австралия с кораба „Стратфийлдси“. Сигурно ще откриете някакви документи в архивите на Адмиралтейството.

— Скъпа моя, вече знаем, че никога няма да намерим дъщеря си — тъжно промълви Беърд. — Тя не е между живите. Утехата ни ще бъде, с твое позволение, че намерихме нашата внучка.

— С мое позволение… — Ребъл се взираше в двамата с невярващи очи. Сърцето й спря да бие. Не, не бе възможно! Хвърли отчаян поглед към Хю, но той разглеждаше съсредоточено чашата в ръцете си и дори не помръдна. — Струва ми се, че не ви разбирам… — без да иска, гласът й прозвуча доста рязко.

— Разбираме, че за теб това е шок. Иска ни се да вярваме, все пак, че не е толкова неприятен… — думите на възрастния мъж бяха пропити с тревога и надежда. — Хю ни разказа, че майка ти се е казвала Валери Грифит и си дошла в Девънпорт, за да потърсиш някакви следи, оставени от нея. Същата причина ме доведе тук преди известно време. Разбираш ли, скъпа, Валери Грифит беше наша дъщеря. А ти си наша внучка — няма никакво съмнение! Наследила си и характерните черти на семейството ни.

Едва сега Ребъл забеляза ъгловата форма на брадичката на Малкълм Беърд, макар донякъде омекотена от възрастта. Погледна към жена му. Същият неповторим лешников цвят на очите, който променяше оттенъка си в зависимост от светлината.

Това бяха нейните баба и дядо! Значи майка й не е била сираче! Пред нея стояха родителите й — живи и здрави, и както изглежда, доста заможни. Мисълта за жестоката участ, отредена на майка й, замъгли съзнанието й.

— Как е възможно… Как сте могли? Защо сте изгубили дъщеря си? Майка ми… Моята майчица…

Тя скочи на крака и тръгна, без да вижда пред себе си. Огромна буца като камък притискаше гърдите й. Искаше само да се махне, да не гледа тия хора, които са можели да осигурят охолен, щастлив живот на майка й, но не са го сторили. Усети, че някаква ръка я спира. Пред нея стоеше Хю Девънпорт. Ребъл го изгледа с омраза. Мразеше го, защото бе уредил тази среща, мразеше високомерието му, мразеше го, защото беше англичанин, като тия двамата, които се бяха отказали от майка й.

Здравият й разум крещеше, че не е права. Той бе поканил семейство Беърд, защото искаше да я зарадва. Но тя би предпочела никога да не ги беше виждала. Когато я е раждала, майка й е била съвсем сама. Съвсем сама я отгледа, докато беше жива. На смъртния си също е била сама. Хю Девънпорт потърси погледа й. Бавно, но непоколебимо тъмните му очи проникваха през бурята от чувства, разтърсващи душата й. Докосна с ръка бузата й и остави дланта си върху нея.

— Дай им шанс, Ребъл! — й каза с тих, но твърд глас. — Знам, че те боли. Знам, че не искаш да ги изслушаш, нито да се опиташ да ги разбереш. Но може би постъпваш несправедливо, като ги отблъскваш. Може да грешиш… И ако ти си… — Хю повтаряше думите, с които тя го бе убеждавала да даде шанс на Селест. Искаше да й внуши, че я разбира, защото бе изпитвал същите чувства към детето на Кристин. — Не им остава още дълго да живеят, Ребъл. Дай им шанс! — „а ти самият даде ли ми шанс?“ Искаше й се да му изкрещи в лицето, че мрази неговото лицемерие. — Изслушай ги поне! — настоя отново той. — Гордееш се, че винаги постъпваш честно. Е, Ребъл, време е да го докажеш с дела!

— Значи за вас, милорд, важат едни правила, а за мене — други? — с горчива ирония подхвърли тя.

— Нима искаш да се превърнеш в чудовище?

— За съжаление съм твърде земна, за да се превърна в чудовище.

— И лесно се поддаваш на грешки…

— Ти също! — сърдито му напомни Ребъл.

— И аз, разбира се! — потвърди Хю.

— Добре тогава! Те ще получат шанса, за който се застъпваш. Дано само майка ми не се обърне в гроба!