Ема Дарси
Съдбовна среща (7)

Седма глава

Ребъл спа неспокойно. Не можеше да отмине с лекота мнението на Хю за Селест. Вече не можеше и да не обръща внимание на чувствата си към него. Този мъж я привличаше неудържимо, както никой друг досега. При все това, колкото и да я болеше, налагаше се да преглътне факта, че той си измиваше ръцете и стоварваше цялата отговорност върху плещите й.

Глождеше я съмнение дали постъпва правилно, като се доверява на инстинкта си. В крайна сметка, това са само седем дни, успокояваше се тя. След седмица можеше да каже със сигурност дали бе нужна тук. Тогава би си заминала с чиста съвест. Наистина ли няма да съжаляваш, че си тръгваш, запита предизвикателно някакъв вътрешен глас. Трябваше да признае, че този дом имаше върху нея тайнствена власт.

На следващата сутрин Ребъл слезе рано за закуска. Беше си уговорила среща в Лондон за единадесет и искаше да види Селест, преди да тръгне. Трябваше да се увери, че крехкият мост, който бе успяла да съгради между себе си и детето, е непокътнат. Много й се искаше да докаже на Хю, че жизненият й опит не я подвежда.

Тя очакваше да срещне в трапезарията двамата непримирими противници и беше доста напрегната, когато влезе там. През прозорците струеше ярка слънчева светлина и развеселяваше прелестните мебели в бяло и жълто. Вътре беше само Селест, която вдигна към нея искрящи от радост очи. В следващия миг забеляза официалния костюм, който младата жена бе облякла за деловата среща, и погледът й помръкна.

— Знаех си, че ще си заминеш — кратко отбеляза тя и се наведе над купичката с овесена каша.

— Не си заминавам! Но както знаеш, не съм някоя префърцунена госпожица и се налага да мисля за прехраната си… — Ребъл се настани на стола срещу нея. — Отивам по работа в Лондон. Може би някой ден ще те взема с мен, ако станеш добро дете — добави тя, докато си наливаше портокалов сок, без да поглежда към момиченцето. На лицето й грееше ведра усмивка, която трябваше да докаже на намусеното дете, че тази сутрин всичко е наред.

— И каква работа имаш? — попита Селест подозрително.

— Вчера ти разказах за състезанието с балони — започна бодро Ребъл. — Трябва да осигуря още тридесет спонсори и много ми се иска тия дни да приключа. Имам среща с един човек в Лондон и ще се опитам да го склоня да подпише договор за спонсорство… — в очите на Селест все още се четеше недоверие. — Щом се върнеш от училище, ще ти разкажа дали съм успяла. Разбира се, ако ти е интересно…

— Няма да ходя на училище! — войнствено заяви Селест. — Мразя го! Повече кракът ми няма да стъпи там!

Връщаме се на изходна позиция, със съжаление помисли Ребъл. Всичко започва отначало…

— Решението ти е доста глупаво, хлапенце! Струва ми се, че ще пропуснеш да научиш цял куп интересни неща, ако настояваш да не ходиш на училище.

Селест посрещна наежено връщането към обръщението „хлапе“ и реагира, както можеше да се очаква:

— Хич не ме интересува!

— Е, щом е така… — сви рамене Ребъл. — Всъщност, това не е моя работа. Ала ако бях на твое място, щях да мразя всички деца, които знаят повече от мен само защото са ходили на училище. От друга страна, щом чак толкова го мразиш, за предпочитане е да си останеш тъпа… — заключи тя и се зае старателно със закуската.

Искаше да даде възможност на детето да размисли спокойно върху думите й. Освен това не биваше прекалено да настоява за училището, защото можеше да влоши нещата. Селест би видяла в нейно лице поредния си враг. А пък не й се искаше да я оставя сама през целия ден… Трябваше да измисли нещо.

— Тъй или иначе, не мога да отида в старото училище… — наруши най-сетне мълчанието Селест. — Казаха на чичо Хю, че повече не ме искат там!

Войнственият тон се опитваше да прикрие нотките на несигурност в гласа й.

— Наистина ли са казали така? — неволно Ребъл се запита кое ли по ред бе училището, от което я изгонваха, и продължи непринудено: — Май си забъркала страхотна каша, хлапе. Сигурна съм обаче, че чичо ти ще ти намери друго училище, стига да го помолиш. Може пък да се окаже, че не е чак толкова лошо да ходиш на училище. Но според мен, ако продължаваш в този дух, и там няма дълго да се задържиш.

Няколко секунди Селест размисля съсредоточено.

— Няма да моля за нищо чичо Хю! — отсече накрая сърдито.

— Както искаш… Мога само да ти кажа, че най-искрено те съжалявам! Ще пропуснеш толкова интересни неща, които човек научава в училище! — поклати глава Ребъл. — Все едно… това си е твой проблем — направи кратка пауза. — Знаеш ли какво се сетих изведнъж? Щом няма да ходиш на училище, какво ще кажеш да те взема с мен в Лондон? Днес имам само една среща, тъй че няма да се бавя много. Като свърша, можем да хапнем по някой хамбургер с пържени картофи, а после ще се разходим с корабче по Темза.

— Наистина ли ще ме вземеш в Лондон? — грейна Селест.

— Не виждам причина да не те взема! — спокойно заяви Ребъл. Едва успя да скрие радостта си, че детето искаше да са заедно. Присви очи, сякаш отново обмисляше въпроса с цялата му сериозност. — Естествено, докато трае срещата, ще трябва да стоиш мирна. Никакво настъпване по краката, никакви крясъци или заплахи. Знаеш ли, покрай мен можеш да научиш повече неща, отколкото в университета, но отсега те предупреждавам: не искам да ми пречиш да си върша работата! Ако отново забъркаш някоя каша, да си наясно, че за пръв и последен път те вземам със себе си.

— Обещавам, че ще слушам, Ребъл! — каза Селест сериозно. — Честен кръст! Заклевам се да не те излагам!

Едва ли можеше да има по-голямо доказателство от тия прости детски думи, че това не беше чудовището, за което говореше Хю. Детето отчаяно копнееше за истинска близост. Ребъл знаеше, че е длъжна да приеме обещанието безрезервно. Доверие за доверие.

— Добре, щом е така! — усмихна се тя. — Тогава бягай да се облечеш! А аз ще уведомя госпожа Томкинс, че идваш с мен, за да не се тревожи чичо Хю.

— Няма да се разтревожи! — извика от вратата Селест с такава убеденост, че сърцето на Ребъл се сви. И най-ужасното беше, че в думите й се криеше голяма доза истина. Но как да промени отношението на Хю Девънпорт? Най-трудната задача щеше да се окаже тази в крайна сметка.

Тя излезе от трапезарията, за да потърси госпожа Томкинс. Реакцията на възрастната икономка я стъписа. Когато узна, че Ребъл е решила да вземе Селест на деловата среща в Лондон, започна да кърши ръце и очите й се разшириха от ужас.

— Не смея да се намесвам, госпожице Джеймс, обаче ми се струва, че ще е добре да поговорите преди това с лорд Девънпорт — посъветва я развълнувано тя. — Лейди Селест… Как да кажа… Тя може да изглежда като ангел, когато иска да получи нещо, но… О, Божичко! Госпожице, не ви съветвам да рискувате работата си! — госпожа Томкинс въздъхна дълбоко. — Все пак не искам да се меся… Нека отидем при Лорд Девънпорт. Той е в кабинета си. Сигурна съм, че няма да се съгласи да се подлагате на… такъв риск…

— Госпожо Томкинс, вече имам съгласието на лорд Девънпорт да постъпвам със Селест както намеря за добре! — твърдо заяви Ребъл. Беше й неприятно, че и други хора споделяха мнението на Хю Девънпорт за детето. Едва ли можеше да обвинява икономката, че е повлияна от някакво враждебно отношение към майката на Селест. Тревогата й беше искрена и непредубедена.

— Мисля, че не ме разбрахте, госпожице… — продължи икономката с угрижен вид. — Тук, в Девънпорт Хол е нещо друго… Всички сме свикнали да сме нащрек. Въпреки това не забелязахме кога е успяла да заключи гувернантката в оная къщичка. Добре, че никой не пострада!

— Госпожо Томкинс, повярвайте, че и днес никой няма да пострада! — Ребъл придаде на гласа си увереност, каквато всъщност не изпитваше. Споменът за служителите от социални грижи, които никога не можаха да я разберат, я караше да вярва, че постъпва правилно. — Лорд Девънпорт знае с какво съм се заела, тъй че повече от уважение го информирам, че Селест ще дойде с мен в Лондон. Имайте добрината просто да му предадете съобщението.

Тя говореше уверено, ала не успя напълно да потисне известна тревога пред неизвестностите, които криеше пътуването със Селест. Все пак реши, че се налага да поеме риска. Имаше на разположение само една седмица и едва ли можеше да се надява на чудеса. Струваше си да опита, дори да се препъне и да загуби спонсорството.

Тревогите й се оказаха напразни. Денят бе повече от успешен. Не само сключи договор за спонсорство с директора на компанията, но получи обещание да й съдейства за срещи със стари приятели от университета. Ребъл подозираше, че присъствието на племенницата на Стенторпския граф допринесе значително за благосклонното отношение на лондонския й партньор. Стори й се дори смешно, че присъщият за англичаните снобизъм в случая работеше в нейна полза. А Селест беше самото олицетворение на смирението: по време на срещата седеше чинно и с огромно внимание поглъщаше всяка дума. Когато излязоха навън, Ребъл цъфтеше от радост.

— Успехът ни е вързан в кърпа! Със сигурност ще подпишем за друго спонсорство, а вероятно и още две-три. Селест, ще се справим и с трийсетте! — прошепна й на ухото тя. Момиченцето сияеше от щастие, че е нейно доверено лице.

На обед отпразнуваха успеха, като се натъпкаха с всякакви вкуснотии. После направиха разходка по Темза до Гринуич. За пръв път Селест се държеше като нормално момиченце. Подскачаше възбудено и питаше за всичко, което събуждаше любопитството й. Двете се заливаха от смях, когато екскурзоводът подхвърляше закачливи забележки, описвайки подробно историческите паметници по брега на Темза. В Гринуич разгледаха фрегатата „Къти Сарк“ и се изумиха как е било възможно моряците да преживяват дълги месеци в толкова тесни помещения. После изядоха огромни порции сладолед в една сладкарница недалеч от Биг Бен.

Ребъл бе помолила шофьора да ги чака наблизо. Когато видяха паркираната черна лимузина, Селест спря за миг, сякаш се готвеше да побегне. Погледна умолително към Ребъл. Очите й говореха по-изразително от думи, че иска да избяга и никога вече да не се връща в Девънпорт Хол. Но това означаваше да изгуби Ребъл и очевидно страхът, че може да остане отново сама взе връх над всички други чувства. Момиченцето се сгуши примирено на задната седалка. Ребъл се настани до нея и я прегърна.

— Много ли се умори? — прошепна нежно тя.

— Наистина ли трябва да си ходим вкъщи? — въздъхна Селест.

— Непременно ще дойдем пак! — отвърна Ребъл и я притисна до себе си. — Знаеш ли, Селест, не искам чичо ти да се тревожи заради нашето закъсняване.

— На него му е все едно! — промърмори тя с нещастен глас.

— Според мен не му е все едно! — възрази Ребъл, въпреки че не бе напълно убедена в това твърдение. „Ще направя така, че вече да не му е все едно“, тържествено си обеща тя. Селест не бе чудовището, описвано от Хю Девънпорт, а малко, отчаяно дете, което се нуждаеше от много, много обич.

— Ребъл?

— Кажи?

— Ребъл, не може ли твоето семейство да ме осинови? — големите сини очи се взираха умолително в нея. — Нали няма никакво значение, ако си осиновят още една англичанка? Ти самата каза, че имате по две деца от Индия и от Корея…

— Селест, сигурна съм, че моите братя и сестри ще бъдат безкрайно щастливи, ако си имат още една сестричка от Англия! — усмихна се Ребъл, но сърцето й преливаше от горчивина. — Само че родителите ми нямат право да осиновяват деца, които си имат дом и семейство. А ти си имаш чичо…

— Но той не ме иска!

Ребъл бе нагазила в опасни води. Налагаше да подбира внимателно всяка своя дума.

— Селест, чичо ти никога не е имал деца. Затова, струва ми се, не е подготвен да се грижи за едно момиченце на твоята възраст. Смята, че е за твое добро, като ти осигурява гувернантки. Не може да разбере колко досадни са тия гувернантки! Затова желанието ти да се отървеш от тях го ядосва. Той просто не знае как да постъпи… — тя замълча за миг и попита: — Някога опитвала ли си да му кажеш как искаш да се държи с тебе?

— Няма да ме послуша!

— Мисля, че не си права. Той ме помоли да остана в Девънпорт Хол, защото смяташе, че ще ти хареса… — Ребъл реши, че в случая лъжата й е оправдана. — Според мен, ако опиташ да поговориш с него, навярно много от нещата ще се оправят… — притисна момиченцето по-силно и продължи с тих и нежен глас: — Някои хора просто не умеят да показват чувствата си. Спомняш ли си какво ти казах вчера? Има хора, които се кикотят, за да прикрият притеснението си. Или пък говорят глупости. Други се мръщят и гледат сърдито. Като чичо ти, например. Няма никаква полза да се гневиш. Това само ще влоши нещата. Опитай се да се държиш различно и може би ще ги накараш да се променят. Убедена съм, че си заслужава…

В отговор се чу тъжна въздишка. Тя продължи да гали косата на момиченцето. Не знаеше какво повече да каже. Докато пътуваха към Девънпорт Хол, Селест заспа. Ребъл реши, че ще поговори с Хю още щом се върнат. Трябваше да го убеди да прояви малко човешка топлина, когато детето дойде да му пожелае лека нощ.

Щом позвъниха, Брукс им отвори вратата почти веднага.

— Госпожице Джеймс, лейди Селест! Милорд би искал да ви види! — съобщи той величествено.

— Какво ти казвах? — усмихна се Ребъл. — Нашето забавяне е разтревожило чичо ти. Очаквал е да се приберем доста по-рано. Веднага ще се кача при него, за да го успокоя, че всичко е наред. А ти върви в кухнята да пиеш чай. Брукс, къде мога да намеря лорд Девънпорт?

— Смятам, че е в кабинета си, госпожице!

— Селест, ще се кача в стаята ти преди лягане! — обеща й тя и забърза към кабинета, готова да срази предразсъдъците на Хю Девънпорт към неговата племенница.

Почука на вратата, но не получи отговор, затова открехна леко вратата. Хю Девънпорт седеше в кожено кресло зад огромно бюро, обърнато към високите прозорци.

— Да? — обади се с досада той, без да вдигне поглед от книжата, които четеше.

Ребъл пое дълбоко дъх и изправи рамене, като че ли се подготвяше за предстоящо сражение.

— Искал си да ме видиш, Хю… — рече с равен и спокоен глас.

Хю Девънпорт вдигна рязко глава и се изправи. Тръгна към нея с поглед, в който се четеше истинско облекчение, че я вижда отново. Тя усети, че дъхът й секва. Лицето му обаче запази мрачното си изражение. Носеше сив панталон и тъмносиньо поло. За първи път Ребъл го виждаше без костюм. Спортните дрехи не оставяха съмнение за отличната му физика. Косата му изглеждаше разрошена, което го правеше още по-привлекателен.

— Значи се върнахте! — каза рязко, дори малко грубо.

— Естествено!

— Не може да се говори за естествено в този случай! — остро отбеляза той. — След всичко, което ти разказах за Селест, е било лудост да я вземеш в Лондон. Знам, казах ти, че можеш да решаваш сама, но… — тръсна глава и продължи с по-спокоен тон. — Поемам цялата вина. Искам да знам само какви поразии е успяла да направи и ще заплатя щетите.

— За какви щети говориш? — озадачено го погледна тя.

— Излишно е да я прикриваш, Ребъл! — подзе Хю нетърпеливо. — Познавам отлично това дете и съм наясно, че по пътя му стърчат отломки, сякаш е минал мощен ураган. Кажи ми просто какви каши е забъркала и аз ще се помъча да загладя лошото впечатление у хората, с които си се срещала днес.

Ребъл усети, че побеснява. Изведнъж забрави добрите си намерения за спокоен и убедителен подход.

— Хайде да я обесим, преди да сме я чули! Да я изкараме по-черна от самия дявол, пък после нека доказва, че не е вярно! Точно така си постъпвал през цялото време! Или се лъжа? Хю Девънпорт, ти никога не си й давал шанс! — тя знаеше, че упреците й са справедливи и продължи атаката. — Повярвах на Селест, че ще се държи възпитано и не ме изложи! Съмнявам се, че друго дете би се справило по-добре от нея. Нещо повече, благодарение на доброто впечатление, което остави у партньора ми, се откри възможност да получа още две спонсорства. Отсега нататък изобщо не бих се колебала да я водя със себе си, дори на прием в двореца. И знаеш ли къде се крие тайната на това „чудо“? Чисто и просто исках да бъде с мен! Желаех го искрено, а няма дете, което да не откликне на това. Хю, Селест е като милиони други деца по света. С едно изключение, може би — никой никога досега не се е интересувал от нея. Каква е вината й, че родителите й не са я обичали? Или пък че настойникът й съди за нея по онова, което знае за майка й?

— За което не ми липсват основания! — процеди Хю.

Ребъл беше решила твърдо да не търпи повече безпочвените обвинения на Хю Девънпорт. Приличаше на разярена тигрица, готова да забие ноктите си във всеки, който се осмели да посегне на рожбата й.

— Слушай, престани с тия приказки и си задай въпроса: защо днес Селест се държа така различно с мен? Беше ни весело, смяхме се до припадък. Тя просто получи ония малки удоволствия и радости, за които копнее всяко детско сърце. Но уви, родителите й са я лишавали от тях. Ти също я лишаваш, Хю Девънпорт. Днес за пръв път това дете се почувства щастливо, сякаш се намираше на седмото небе!

— Не се и съмнявам! От любопитство и дяволът би се наслаждавал на рая, когато е новост за него. Както виждам, завързала си пред носа й морков и тя е хукнала да го гони!

Отявлената му ирония я накара да онемее за миг. Само очите й продължиха да святкат презрително.

— Прав си, всичко това беше новост за нея! От малка тя познава само дебелия край на тоягата. Започвам да си мисля, че не твоята племенница, а ти си чудовище, Хю Девънпорт!

— Аз съм чудовище?! — Хю се обърна, грабна от бюрото купчина хартии и ги размаха към нея. — Цял ден звънях на мои партньори, големи производители на вина във Франция и Германия, и се опитвах да ги спечеля за твоето балонно състезание. Приеха да се срещнат с теб в петък, в Париж — хвана ръката й и постави в нея листовете. Очите му искряха гневно. — Ето ти няколко имена за домашно упражнение, преди деловата среща. Направих това, уважаема госпожице Ребъл Грифит Джеймс, за да те спася от собственото ти твърдоглавие и от пагубното отражение, което можеше да има върху работата ти присъствието на Селест. Бъди благодарна, че си родена под щастлива звезда и днес тя е решила да играе по свирката ти. Но следващия път Бог да ти е на помощ!

— Смяташ да ме купиш с това, така ли? — попита гневно Ребъл. Усещаше, че нервите й са опънати до скъсване.

— Върви си, докато все още не си пострадала, Ребъл! — гласът му звучеше предупредително.

— И да оставя Селест на нежните ти грижи? — отиде до бюрото, захвърли листовете и каза с достойнство: — Нямам нужда от опекунство! Мога да се справя и сама!

— Не ставай глупава!

— Твърде много си въобразяваш, Хю Девънпорт! Точно както постъпваш със Селест!

Той тръгна рязко към вратата, отвори я, но преди да излезе, се обърна и я стрелна с яростен поглед.

— По дяволите! Прави каквото знаеш! Ти си безнадежден случай!

— Все още не съм свършила! — твърдостта, с която изрече тия думи, го накара да затвори вратата. Няколко секунди тя го гледа съсредоточено. Беше решена да пробие пролука в стената от предубеждения, каквото и да й струваше това. Пое дълбоко дъх и продължи: — Кажи ми, случвало ли се е поне веднъж да протегнеш ръка на Селест? Поне веднъж да й покажеш обичта си? Да я прегърнеш, да я целунеш за лека нощ? — отвращението, което се изписа на лицето му, правеше отговора излишен. — Не! Мисля, че не си…

— Човек трудно може да изпита обич към дете с нейния характер… — възрази студено Хю.

— От малка Селест е била нежелана и това е единствената причина за характера й. Самият ти доста си спомогнал да се превърне в това, което е сега. Никога не си опитал да хвърлиш мост между вас двамата.

— Към дъщерята на Кристин? — изсмя се той подигравателно.

— Не можеш да съдиш никое дете заради родителите му! Баща ми, когото не познавам, може да е бил най-долен престъпник, но това не означава, че и аз съм такава!

— Свърши ли вече? — леденият му глас я накара да потръпне.

— Не, не съм свършила! — не се предаде Ребъл. — Пак ти повтарям, че дълбоко се заблуждаваш за Селест. Ако не разбереш това и не й покажеш, че си бъркал, Бог да ти е на помощ! Защото това означава, че наистина си чудовище! — Хю стоеше като вкаменен. Тя се помъчи да измисли нови аргументи, ала се чувстваше напълно изтощена. Въздъхна тъжно. Бяха я победили. Хю Девънпорт й бе казал вчера, че е невъзможно да спечели Селест. Но невъзможният бе той… — Ще спестя на всички унижението да лицемерим и няма да водя Селест да ти казва лека нощ — подхвърли Ребъл с болка. — Не искам да развалям с фалш единствения хубав ден в живота й!

Никаква реакция. Тя тръгна бавно към вратата. Усещаше, че краката й треперят. Някаква сила, неподвластна на разума, я накара да спре и да се взре в очите му. Снощи й се стори добър, благороден, състрадателен… Несъзнателно протегна ръка и нежно положи длан върху бузата му.

— Как е възможно толкова да съм се лъгала в теб! — прошепна глухо. Искаше й се да намери отдушник на горчилката, която преливаше в душата й.

Нежното докосване, може би думите, сякаш прекършиха нещо в Хю. В очите му просветна опасен пламък.

— По дяволите! Не знаеш ли кога да спреш? — каза рязко.

Сграбчи ръката й и започна да я мачка между пръстите си. Лицето му говореше за ожесточена вътрешна борба, в която страстният копнеж вземаше връх над разума. Протегна и другата си ръка и я привлече към себе си. Желание, молба, необходимост бушуваха като пожар в очите му. Притисна силно стройното й, красиво тяло и устните му потърсиха нейните.

Ребъл почувства, че бедрата й тръпнат, прилепнали до здравите му, изваяни крака. Усети нежна, сладостна болка в гърдите си. Протегна ръце и ги обви около врата му. Той впи устни в нейните с влудяваща страст, която вече не можеше и не искаше да отрича. Ребъл откликна ликуваща. Някъде дълбоко в подсъзнанието й напираше мисълта или по-скоро смътната догадка, че съдбата отдавна е предопределила да принадлежи на мъжа, който я притискаше сега в обятията си. Всички ония години, в които упорито изграждаше себе си — като човек, като личност — сякаш изгубиха смисъл и се стопиха в мъглата. Нямаше друга действителност, освен този мъж, чиято жадна страст тя мечтаеше да утоли, защото ги свързваше едно желание. Устните му се откъснаха от нейните, нежно докоснаха ухото й и зашепнаха опияняващо:

— Ела с мен във Франция, в Италия, в Испания… Ще те заведа, където пожелаеш…

Ребъл слушаше като замаяна и след няколко секунди схвана, че нещо в тия думи не е наред.

— Селест…

— Забрави я! — рязко заповяда Хю.

— Не мога! — с горчива болка извика тя.

Той отстъпи назад и притисна с длани лицето й. Гледаше я втренчено, сякаш се опитваше да проникне в душата й.

— Остави я, Ребъл! Не мисли за нея! Тя ни пречи!

— Няма ли да й дадеш поне един-единствен шанс, Хю? Моля те, умолявам те, Хю!

— За Бога, Ребъл, не я намесвай! Не позволявай да развали отношенията ни! Между нас може да има нещо… И ти го желаеш не по-малко от мен! Остави всичко, тръгни с мен и…

— Не! — тя се отскубна от ръцете му и отстъпи назад. — Между нас никога няма да има нищо! Сърцето ми никога не би приело мъж, който отказва да даде шанс на едно дете!

Обърна се и преди Хю да успее с думи или жест да изкуши твърдостта й, излезе от стаята. Той я извика, но Ребъл не спря. Не спря, докато светът на Девънпорт Хол не остана зад вратата на стаята й. Чак тогава се хвърли на леглото и избухна в ридания.