Ема Дарси
Съдбовна среща (6)

Шеста глава

Излъсканите до блясък махагонови мебели сякаш пламтяха в трапезарията. Голямата овална маса беше сервирана за двама. В единия й край бяха подредени великолепни старинни прибори и кристални чаши, а в другия имаше ваза с разкошни рози. Два свещника в средата хвърляха мека приглушена светлина.

Брукс отмести стол, тапициран с кадифен брокат, за да седне Ребъл. На седалката беше избродиран красив цветен мотив върху сребристосив фон. По необяснима причина тя се мъчеше да запечата в съзнанието си всяка подробност от обстановката в стаята. Никой не можеше да й отнеме спомена за тази вечер. Той щеше вечно да й принадлежи… Брукс наля бяло вино в кристалните чаши. Сервира им аспержи с холандски сос.

— Ребъл, вашето забележително семейство наистина ме заинтригува — обърна се към нея Хю, когато останаха сами. — Разкажете ми, какво е накарало родителите да осиновяват деца от различни националности?

Тя си даваше сметка, че Хю Девънпорт задава въпроса просто от учтивост.

— Всъщност осиновителите ми не са обмисляли предварително нещата. По-скоро е някакво съвпадение… — отвърна разсеяно Ребъл, докато мислите й кръжаха около Селест и нейните необясними реакции. Хю Девънпорт несъмнено вярваше, че преценява обективно и точно нещата, но дали това беше вярно?

— Съвпадение? При толкова деца? Казахте, че сте четиринадесет, нали? — попита той.

Тя се вгледа изпитателно в мъжа срещу нея. Какво знаеше той за децата? Може би се заблуждаваше по отношение на Селест?

— Били ли сте някога женен, Хю? — попита Ребъл.

— Не! — смръщеното му чело подсказваше, че не е доволен от смяната на темата. — Ала трябва да призная, че минавам за твърде изгодна партия! — добави с ехидна усмивка. — Особено сега, когато наследих титлата на брат си, плюс всички полагащи се привилегии. Бихте ли се омъжили за мене, Ребъл?

Иронията в тъмните му очи недвусмислено й подсказа, че не трябва да приема въпроса му сериозно. С голямо усилие успя да сподави странното разочарование, проболо сърцето й.

— Просто се питах… На вашата възраст повечето мъже са или женени, или са били вече женени — промълви тя, сякаш не беше чула въпроса му.

— Доколкото схващам, предложението ми бе отклонено… — в гласа му прозвуча пресилена самоирония. — Е, ще го преживеем някак… Надявам се, че кандидатките за моята ръка… и легло все още не са се свършили. Налага се, рано или късно, да спра избора си на някоя от тях… Ако не за друго, поне, за да осигуря наследник на титлата!

Нарочно ли го прави, запита се Ребъл. Може би с държанието си целеше да промени решението й да остане една седмица в Девънпорт Хол и да се опита да помогне на Селест? Или пък наистина изповядваше цинизма, прозиращ в думите му? Мисълта, че може да се ожени за Синтия Лъмли, я накара да потръпне.

— Хю, никога ли не сте искали да се ожените? За жената, в която сте били влюбен…

Хю се поколеба за миг. После се вгледа в очите й. Суров, дори жесток пламък гореше в погледа му.

— Да, имаше моменти, когато, заслепен от сладострастие, си въобразявах, че съм влюбен. За мой късмет, и за нещастие на брат ми, дамата, която тогава беше смисъл на живота ми, предпочете да се омъжи за него. Но както твърде скоро пролича, тази жена едва ли можеше да се нарече „дама“, а бракът им съвсем не беше образец за подражание… — Кристин… Селест беше дъщеря на Кристин! Вероятно горчивият спомен за коварството на майката изкривяваше преценката му за детето. И все пак, Селест беше дете и на брат му… — Могат да се изтъкнат много плюсове на браковете по сметка — продължи той, сякаш се опитваше да убеди не толкова нея, колкото себе си. — Едно поне е сигурно — възможността да се почувстваш разочарован е минимална. Човек знае какво може да очаква от подобен брачен съюз — Хю взе чашата с вино и бързо я изпразни, като че ли се мъчеше да измие горчивия вкус в устата си. — Все пак не бих искал, Ребъл, мрачната ми предубеденост към семейния живот да оцветява в тъмни краски мечтите ви… Може пък да има и бракове, сътворени в рая — добави той с иронична усмивка.

— Има такива бракове! — убедено възкликна тя. Като на лента пред очите й преминаха картини от щастливия семеен живот на сестра й Тифани и зет й Джоъл. В трапезарията пак се появи Брукс. Поднесе блюдо от писия и напълни чашите.

Хю посегна към своята и я надигна леко към Ребъл:

— От все сърце ви пожелавам да се омъжите за човека, когото обичате, и да създадете семейството на своите мечти!

— Благодаря! — отвърна сериозно Ребъл.

Той отпи набързо две-три глътки, сякаш му беше безразлично какво има в чашата. После започна настървено да яде рибата. Ребъл установи, че нямаше никакъв апетит.

— Отклонихме се и не ми отговорихте на въпроса. Какво е накарало семейство Джеймс да осинови деца от толкова различни националности? — напомни й Хю.

— О, по различни причини във всеки един от случаите… По възраст аз съм шестата поред. Намери ме Закари Лий.

— Закари Лий?

— Той е първото дете, осиновено от семейство Джеймс. Срещнали го в Ню Орлийнс. Бил истинско дете чудо като шахматист. Човекът, при когото живеел обаче, мислел само как да печели от изключителния му талант. Родителите ни го спасили.

— А той къде ви намери? — полюбопитства Хю.

— Разхождаше се по улицата и погледна случайно към страничната пресечка, където аз се ровех в кофите за боклук. Търсех нещо за ядене…

— В боклука! — извика ужасен той.

— Подобни неща не се случват във вашия свят, Хю — тъжно се усмихна Ребъл. — Но там, навън, има и друг свят…

— Съгласен съм и все пак не разбирам, защо го правехте?

— От глад! Защото отново бях избягала…

— Избягала от кого? От какво?

— Най-вече от хората. Мразех всички. Точно като Селест…

— Селест никога не е гладувала! — отхвърли рязко той сравнението. — Когато майка ви е починала, не са ли се погрижили за вас?

— О, да, погрижиха се и още как! — каза тя с горчива ирония. — Бях дадена за отглеждане в едно семейство. То прибираше деца в дома си заради парите, които държавата им отпускаше. Осигуряваха ни покрив, храна и ни караха да работим като роби от тъмно до тъмно. Ако някой се осмелеше да не изпълни заповедите им, пребиваха го от бой. Издържах две години, след това избягах. Заловиха ме и съдът реши да бъда настанена в приют за сираци… — тежка въздишка се изтръгна от гърдите й. Мъчителните спомени събудиха в душата й отдавна забравени чувства. Ужасът, че е сама на тоя свят, никому ненужна… Оная потискаща несигурност за всеки следващ ден и час… Враждебно недоверие към хората, отчаян бунт на отритнатото човешко същество… Чувства, които измъчваха малката Селест… — Отново избягах — продължи Ребъл. — И пак ме задържаха в полицията. Лепнаха ми етикета „невъзможно дете“. Дете, с което никой не е в състояние да се справи. За мене това беше добре дошло. Бягах отвсякъде. Избягах дори от дома, в който ме отведе Закари Лий.

— На колко години бяхте тогава, Ребъл?

— На седемнадесет.

— Не се ли уплашихте, че един непознат ви среща на улицата и иска да ви отведе със себе си?

— Закари Лий е грамаден като мечок! — тя се усмихна на абсурдната мисъл, че би могла да се изплаши от своя по-голям брат. — Но той е най-добродушният, най-милият човек, когото познавам! Достатъчен е един-единствен поглед, за да се почувстваш сигурна до неговото рамо — говореше с много нежност и топлота. — Обеща ми, че на никого няма да позволи да ми причинява болка. Даде ми шоколад и бисквити… Не беше лесно да спечеля уважението му. Допусках много грешки, но той ме напътстваше с огромно търпение. Знаех, че се тревожи, че милее за мен. Закари уреди да остана при семейство Джеймс. В неговия дом…

— И тогава са ви осиновили?

Ребъл кимна мълчаливо.

— Изглежда в началото ме плашеше мисълта, че ще имам семейство, за което няма да е безразлично как се чувствам, какво мисля или искам. Избягах два-три пъти. Но не беше на сериозно. По-скоро, струва ми се, исках да ги подложа на проверка. Закари винаги ме откриваше и ме отвеждаше обратно у дома. Това, което съм днес, го дължа изцяло на него… Той ме създаде!

— Наистина заслужава дълбоко уважение за всичко, което е направил! — заяви чистосърдечно Хю. — Сигурен съм, че е много горд с вас!

— Така е, гордее се с мен! — думите й бяха пропити с безмерна обич към този прекрасен човек. — Аз също се гордея, че ми е брат! Гордея се с всички мои братя и сестри! С много обич и внимание нашите родители ни научиха да държим един на друг. Чувството, че сме ненужни, отритнати от обществото, постепенно бе заменено от увереност в собствените сили и качества. Това ни позволи да изявим нашите способности. Зад всеки винаги заставаше цялото семейство.

— Значи притежавате неоценимо богатство! — тихо изрече Хю.

Тя се вгледа в лицето му и реши да се върне към болезнения въпрос за Селест.

— Хю, смятаха ме за невъзможно дете, затворено в черупката на отчуждението, зад която никой не можеше да проникне. Но Закари Лий успя да я разчупи… Не мислите ли, че все има някаква надежда и аз да помогна на Селест?

— Няма надежда! — без всякакво колебание отсече той. — Безнадеждно е да опитваш с хора, които нямат съвест, Ребъл. Мотивите за тяхното поведение са съвсем различни. Само собствената им изгода има значение за тях. Ала те разбират изгодата по изкривен, уродлив начин. Той няма нищо общо с това, което мислим ние с вас.

— Как може да сте толкова сигурен, Хю? — възрази Ребъл. — Та вие се грижите за Селест едва от шест месеца…

— За сметка на това в продължение на седем години за нея се е грижила майка й! — гласът му беше пропит с презрение. — Израсла е като достойна дъщеря на Кристин.

— И все пак, тя има и баща, а той е ваш брат… Нима детето не е взело от него нищо?

— Много се съмнявам в това. Кристин умишлено отрови отношенията с брат ми, като му каза, че Селест е мое дете. Което бе най-долна лъжа! Само един Господ знае чие е детето… — той потръпна от отвращение. — Всеки един от многобройните любовници на Кристин би могъл да й бъде баща! — Ребъл започна да разбира ненавистта му към Кристин, но за нея все още оставаше загадка защо това чувство се бе насочило и срещу детето. Бащата очевидно бе отказал да я приеме още след раждането. Отношението на майката изглежда не се бе различавало особено. Бавачки и гувернантки са заобикаляли Селест от люлката. Това само потвърждаваше оформилото се вече мнение за родителите й. — Престанете да мислите за това, Ребъл! — глухо настоя Хю, сякаш четеше мислите й. — Не можете да разбиете една стена с глава, колкото и силно да я удряте! Само ще ви заболи. Тук не трябва да ви задържа друго, освен желанието да узнаете нещо за майка си. Обещавам да ви помогна, ала после си идете!

Тя се бе замислила за детето и разсеяно попита:

— Не разбирам, какво ми предлагате?

Преди да получи отговор, в трапезарията влезе икономът, напълни чашите и поднесе малиново суфле.

— Ще пием кафето в библиотеката, Брукс — разпореди се Хю.

Когато останаха сами, той започна да разяснява смисъла на предложението си.

— Ребъл, вие не сте първият човек, който търси сведения за сираците от войната. След обяд си спомних, че преди време сър Малкълм Беърд откри имената им в регистрите на имението. Не зная за какво точно са му били нужни…

— А кой е сър Малкълм Беърд?

— Историк. Всъщност той е един от най-видните историци в Англия. Доколкото си спомням, готвеше някаква студия върху разселването по време на войната. Задаваше въпроси на всеки от живеещите в имението и в селцето. Интересуваше се къде са били изпратени сирачетата след Девънпорт Хол, но изглежда никой не можа да му каже.

— Сигурна съм, че тогавашните власти не са обявили на всеослушание, че са ги натоварили на кораб за Австралия! — вметна сухо тя.

— По този въпрос в регистрите не е отбелязано нищо, но може да пише нещо за престоя на майка ви в Девънпорт Хол.

Ребъл усети, че сърцето й се сви от мъка. Внезапно пред очите й изплува като жив образът на майка й. Седнала върху леглото, тя нежно милваше копринените й къдрици, преди да я целуне за лека нощ. Понякога я чуваше да плаче и сърцето й се късаше от горест. Но после я вземаше в прегръдката си и в същия миг страховете й изчезваха. Един ден пред дома им спря линейка. Отнесоха майка й и Ребъл никога вече не я видя.

— Как се казваше майка ви, Ребъл? — прекъсна Хю спомените й.

— Валери. Валери Грифит.

— Сигурен съм, че е била тук. В списъка има само една Грифит.

Очите на Ребъл се замъглиха от бликналите сълзи.

— Благодаря. Хю! Толкова съм ви признателна, че сте имали добрината да потърсите регистрите. Много бих искала да прочета написаното за сираците.

— Сигурно ще останете разочарована, Ребъл. Сведенията са твърде оскъдни. Отбелязали са датата на пристигането им, как са били настанени, списък с имената и датата на заминаване.

— Все пак е нещо — простичко каза тя.

— Нямате ли нищо запазено от годините с нея?

— Само спомени… — помъчи се да се усмихне Ребъл.

— Ако искате, мога да направя фотокопие на ония страници от регистрите, които съдържат сведенията — предложи Хю.

Сърцето й отново подскочи, обаче сега чувството на печал бе заменено от необяснима радост. За пръв път в гласа му не звучеше ирония. Отчетливо отекнаха нотки на състрадание и на съжаление, че не може да стори за нея нищо повече. Внезапно той се намръщи и, сякаш ядосан на себе си, гневно заби сребърната лъжичка в малиновото суфле. Ребъл посегна към десерта, ала не можеше да преглътне вкусния крем. Пълен абсурд е да свързваш бъдещето си с този мъж, напомняше й здравият разум, но сърцето й отказваше да приеме тази мисъл. Имаше нещо объркано в цялата ситуация…

Селест… Този мъж, който бе така състрадателен и благороден… И все пак бе заключил сърцето си за едно дете.

Опитваше се да го затвори и за нея…

Най-сетне Хю предложи да отидат в библиотеката, където щяха да им поднесат кафето. Отново бе надянал учтивата си маска, ала тя усещаше огромното напрежение, което той се мъчеше да прикрие.

В библиотеката застанаха един до друг край писалището и запрелистваха подвързания с кожа регистър за 1944 година. Близостта му й въздействаше като ток, въпреки че Хю изпълняваше безупречно ролята на любезен домакин.

Сираците били настанени на втория етаж, където обикновено се помещавали детските стаи, уведоми я той. Сега по изключение преместили стаята на Селест на първия етаж, когато една от бавачките се оплакала, че трудно изкачва стълбите.

— Удобно ли е да разгледам стаите на втория етаж? — попита Ребъл.

— Не се безпокойте, там не живее никой. Прислугата е настанена на по-горния етаж. Можем да се качим веднага щом изпиете кафето си.

Хю Девънпорт проявяваше искрено желание да помогне. Искаше му се да изровят някакво забравено късче от живота на майка й. Докато вървяха от стая в стая, тя си спомни, че вчера, когато пристъпи прага на имението, това бе единственото й желание. Но после се появи Селест и всичко се обърка… Колко странно изглеждаше сега, че оттогава бе изминал един-единствен ден…

Когато влязоха в класната стая, Ребъл потръпна от необяснимо вълнение. Преди това спалните помещения й се бяха сторили някак безлични и бездушни. И ето че сега времето сякаш отново беше спряло. Усещаше около себе си загадъчното присъствие на много поколения деца. Майка й бе играла в тази стая, посягала бе към пъстрите книжки по лавиците, рисувала бе с цветни тебешири върху дъската… Онова малко момиченце с кестеняви къдрици и лешникови очи, което бе останало сам-само на този свят… Парещи сълзи замъглиха очите й. Погали леко олющения капак на стария чин. Петна от мастило, драскулки, инициали, смешни човечета…

— Това беше моят чин — унесено произнесе Хю зад гърба й.

— Колко ли деца са седели на него! — добави тя шепнешком.

Не го чу да се приближава, ала когато той я хвана нежно за раменете и я обърна към себе си, не се изненада. Сълзите й пречеха да види лицето му, но усети топлина, нежност, утеха в ръцете, които я държаха. Колко прекрасно би било да сложи глава на силното му рамо и да усети, че болката, която я разкъсваше, бавно заглъхва.

— Сигурен съм, че майка ти е била щастлива тук, Ребъл — дрезгаво изрече Хю. — Някога това място правеше хората щастливи… Брат ми и аз… — от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. — Някога в тази класна стая двамата се забавлявахме чудесно. Иска ми се… — отново замълча, завладян навярно от горчиви спомени. Едната му ръка посегна към косата й. Прекара бавно пръсти през меката коприна на къдриците и нежно потърка страната си о тях. За кратък миг Ребъл почувства — сигурно си въобразяваше, че устните му докоснаха ухото й. Тогава осъзна, че в нея се събужда желание за по-различна близост. Тялото й тръпнеше от възбуда и напрегнато очакване. Разбираше, че трябва да се дръпне, че този безмълвен флирт е игра с огъня, но някакво безразсъдство, по-силно от волята и разума, упорито й нашепваше: „Та ти го искаш, винаги си го искала…“ — Твоето семейство те очаква, Ребъл… — гласът му бе тих, пропит с болка. — Едно прекрасно семейство, което те обича. Човек не бива да се обръща към миналото, не води до добро… — ръката му се плъзна към шията и вдигна нагоре главата й. Ребъл то гледаше с широко отворени очи. — Майка ти би искала да се махнеш оттук, да изживееш щастлива живота си. Утре, когато се върнеш в Лондон…

— Не! — почти изкрещя тя, обзета от инстинктивен бунт срещу решението му. Бъркаше, не бе възможно да е прав! — Не мога да си тръгна, Хю!

— Какво още искаш да ти кажа, за да разбереш, че всичко е безсмислено? — лицето му се изкриви от яростно безсилие.

Ребъл пое дълбоко дъх. Не знаеше как точно стана, но тук, в тази класна стая, тя разбра, че решението й да остане бе окончателно и непреклонно. Дори и да грешеше, едно отритнато дете се нуждаеше от обич и не можеше да му обърне гръб. Един мъж, измъчван от кошмарни спомени, се мъчеше да я отпъди, преди да е изяснил собствените си чувства…

— Трябва да опитам, Хю! — прошепна Ребъл. Очите й го молеха горещо да промени решението си. — Вече се съгласи да остана една седмица…

Той стисна зъби. В очите му пламтеше огъня на бурни, борещи се чувства, които я накараха да потръпне от страх. Ръцете му я сграбчиха за раменете и тя усети как пръстите му мачкат нерешително плътта й. После изведнъж се дръпна, сякаш се страхуваше от нещо.

— Прави каквото знаеш! — думите му прозвучаха като обвинение. — Свалям от себе си цялата отговорност за онова, което ще се случи!

Обърна се кръгом и излетя от стаята като подгонен от побеснели псета. Дълго време Ребъл не можеше да помръдне от мястото си. Някаква сила или загадъчно излъчване властваше над Девънпорт Хол. Това беше като безпощадна битка между доброто и злото. Родителите й, братята и сестрите й я бяха научили, че ако вярваш достатъчно в доброто, то винаги побеждава.