Ема Дарси
Съдбовна среща (5)

Пета глава

Следобедът не беше от най-леките. Според Селест, Синтия Лъмли съвсем справедливо си бе заслужила окъпването. Не искаше и да чуе, че чичо й не одобрява постъпката й. Изобщо, нищо не я интересуваше. Русокосата гаднярка се бе държала отвратително и бе успяла да развали настроението на Ребъл. Обяснението, че не коварството на Синтия, а споменът за трудните години бе натъжил младата жена, изглежда се оказа неубедително. Момиченцето все пак се съгласи накрая, че Ребъл трябва сама да се пребори с подлата противничка, но никак не съжаляваше, че я бе направила вир-вода. Дълбоко в душата си Ребъл споделяше напълно чувствата й.

Една дълга разходка из имението щеше да ги предпази най-сигурно от нови неприятности. Павирани с камъни алеи водеха към няколко безупречно поддържани градини. Красиво изкуствено езеро се ширеше зад игрището за крикет. По-нататък имаше просторна тераса, откъдето се разкриваше прекрасна гледка. Встрани от нея се намираше скандалната барака, в която Селест бе заключила нещастната гувернантка. Ребъл прецени, че не бе уместно точно сега да напомня за случая. Интересуваше я бъдещето, а не миналото на детето.

Любопитството към семейство Джеймс накара Селест постепенно да забрави цупенето си. Ребъл й разказа как е било осиновено всяко едно от децата. Момиченцето слушаше, без да отрони дума. Младата жена се надяваше то да разбере, че много деца по света страдат повече от него. И чак по-късно си даде сметка колко нещастно беше това дете.

Когато дойде време за лягане, госпожа Томкинс ги заведе в библиотеката. Селест трябваше да пожелае лека нощ на чичо си. Хю Девънпорт седеше зад масивно писалище и изглеждаше вглъбен в някакво списание. Високи шкафове, отрупани с книги, опасваха стените чак до тавана. Виждаха се калъфи за карти, старинен глобус, огромни речници върху стативи, няколко енциклопедии. Тук сякаш всичко бе белязано с носталгичния отпечатък на една отминала епоха. Когато ги видя да влизат, той се изправи, но лицето му запази суровото си студено изражение.

— Надявам се, че разходката из парка ви е доставила удоволствие — каза с хладна вежливост.

— Благодаря, беше чудесно! — също тъй вежливо отвърна Ребъл, ала усети, че по гърба й полазват тръпки.

— Селест, не си въобразявай, че не видях какво направи по време на обяда! — подзе безстрастно Хю Девънпорт, но очите му блестяха гневно. — Ребъл реши да те прикрие и понеже е наша гостенка, ще ти дам последен шанс. Ала, ако още веднъж се осмелиш да се държиш невъзпитано на масата, ще отидеш да се храниш в кухнята. Мисля, че ме разбра добре?

— Изобщо не ме интересува къде ще се храня! — отговори предизвикателно детето.

— Това няма нищо общо с въпроса! Длъжна си да вършиш онова, което ти се нареди, или ще си носиш последствията! — каза ядосано той.

— Селест е дошла да каже лека нощ, Хю — бързо се намеси Ребъл и стисна ръката на детето: — Кажи лека нощ, Селест!

В стаята надвисна гробно мълчание. Хю Девънпорт чакаше с каменно лице. На Ребъл й се прииска да му изкрещи: „Това е племенничката ти! Едно малко момиченце, което не ти е враг!“ В този миг се чу несигурно, почти треперещо гласче:

— Лека нощ, чичо Хю!

— Лека нощ, Селест! — леко кимна той.

Това бе всичко. Отпрати я без капка топлина, без да я прегърне или целуне. Качиха се в стаята на Селест. Детето изглеждаше като попарено. Съблече се и легна. Ребъл я зави и седна на креватчето. Започна да й разказва дълга заплетена история за един австралийски разбойник, действал в началото на колониалната епоха. Селест слушаше учтиво, но големите й сини очи оставаха безизразни. Когато Ребъл завърши разказа и се наведе да я целуне, момиченцето се извърна и скри лице във възглавницата.

— Хей, какво ти става? Да не се уплаши от историята, която ти разправих? — попита Ребъл.

— От къде на къде! Просто ме остави на мира, много ми се спи!

— Ще спиш, разбира се! Но преди това ще се прегърнем и ще се целунем за лека нощ.

— Няма нужда! — отсече Селест.

— Май не си много по целувките и прегръдките… — въздъхна Ребъл. Мълчание. Детето гледаше навъсено, затворено в себе си. — Слушай, моето момиче, трябва да се научиш как да прегърнеш и целунеш някого, както например трябва да се научиш да се биеш добре! — подхвана тя, решена да пробие стената, която Селест бе издигнала около себе си. — Защо не се опиташ? Когато вечер някой те целуне и ти пожелае лека нощ, ти просто забравяш всичко лошо, което се е случило през деня. Иначе се чувстваш безкрайно самотна… — Ребъл докосна леко раменцата на детето. — Опитай, постави ръцете си около врата ми! — подкани я нежно тя.

В очите на Селест се четеше паника, но все пак протегна нерешително ръце. Ребъл я притисна силно в прегръдката си. Боеше се, че детето може в последния момент да се откаже. Малките ръчички бавно обвиха шията й, после се вкопчиха в нея, сякаш се страхуваха да не я изгубят. В съзнанието й проблесна жестокото прозрение, че никой никога не бе прегръщал и целувал това дете. Може би грешеше, та това беше невъзможно! Докато са били живи, родителите й сигурно са я обгръщали с нежна обич и топли грижи. Обаче Селест й бе казала, че смъртта им изобщо не я натъжава. Би ли говорила така, ако ги помнеше като любещи майка и баща? Ребъл твърдо реши да поговори с Хю Девънпорт още тази вечер.

— Ммм… Как хубаво ухаеш! — прошепна нежно тя и потърка буза в копринената косица. После внимателно постави детето в постелята и му се усмихна. Огромните сини очи я гледаха невярващи. — Сега ще те целуна — промълви и долепи устни до челото й. — И ти ме целуни…

— Не мога да стигна челото ти… — едва чуто каза Селест.

— Защо не опиташ по бузата? Ще бъде чудесно!

Усети, че ръчичките я прегърнаха по-силно и устните на детето се долепиха до бузата й. После бързо се отдръпна. Погледна уплашено Ребъл, сякаш очакваше да чуе упреци.

— Много си схватлива! — усмихна й се тя. — Лека нощ, Селест!

Ликуващи, сините очи искряха от щастие. След това момиченцето се сгуши във възглавничката си, като че ли се боеше, че това чувство ще изчезне. Ребъл угаси лампата и излезе. Беше направила гигантска крачка напред. Чакаше я дълъг, труден път. Но беше длъжна да го измине.

А сега на работа! Да се подготвим за следващата схватка, насърчи се сама тя. Една от прислужничките й бе съобщила, че вечерята ще се сервира в осем, в голямата трапезария. Беше едва седем. Разполагаше с доста време, за да обмисли плановете си за действие.

Професията я бе научила, че една красива, елегантна дреха предразполага деловия партньор и никога не се скъпеше, когато си купуваше облекло. Предстоеше й трудна битка с неподатлив човек, когото държеше да спечели за благородната си кауза. Погледна в гардероба и избра най-красивата измежду роклите, които носеше със себе си. Взе душ и започна да се преоблича. След около половин час застана доволна пред огледалото.

Клошираната рокля от мека лъскава материя в оранжево и жълто придаваше женственост на стройната й фигура и хармонираше чудесно със златистите отблясъци на лешниковите й очи и кестенявите й къдрици. Широк еластичен колан очертаваше красивата извивка на ханша, а дълбокото деколте изкусително разкриваше свежата й нежна кожа.

Ребъл откри Хю Девънпорт в салона. Тъкмо си наливаше питие от кристална гарафа. Когато я видя да влиза, застина на мястото си. Жадно поглъщаше с очи свежата плът на младото й тяло, чиито съблазнителни очертания изпъкваха при всяка стъпка под меката материя на роклята. Няколко секунди стоя като омагьосан, но накрая доброто възпитание взе връх.

— Сякаш в стаята е влязло самото лято… — изрече тихо той. — Истинска радост за очите!

Тя усети, че краката й омекват. Очарователният комплимент можеше да разколебае и най-твърдата решителност. Успя все пак да се овладее и се вкопчи като удавник за сламка в думите му:

— Благодаря! Искрено се надявам това мнение да бъде споделено и от останалите гости. Не бих казала, че ще ми бъде особено приятно още веднъж днес да ме третират като човек от втора категория.

— Ако някой е допуснал подобна, съвсем невярна преценка, убеден съм, че той или тя твърде скоро ще осъзнае грешката си. В това отношение Бог ви е дарил с истински талант. Бих добавил, талант, от който искрено се възхищавам…

Последните му думи отекнаха като нежен звън в душата й. Не можеше да отрече, че се чувстваше поласкана от искреното възхищение, с което я посрещна Хю Девънпорт. Фактът, че цени високо чувството й за собствено достойнство, означаваше за нея много. Някъде дълбоко в съзнанието й все още тлееше споменът за ония злочести мигове от детството, когато бе сама, отритната от света. Ребъл грейна от щастие.

— Ще пиете ли нещо? — попита усмихнат той. — Бих ви препоръчал шери.

— Благодаря, с удоволствие! — „опомни се! Забрави за себе си! Мисли за Селест“, си заповяда Ребъл, когато се приближи до него. — Искам да ви благодаря, че ме подкрепихте, когато се сблъсках днес със снобското държане на госпожица Лъмли — добави тя, поемайки чашата с шери.

— Разбрах, че сте костелив орех и лесно не се предавате! — тъмните очи я гледаха предизвикателно. — Може би пък желаех да предпазя именно нея от един превъзходен противник?

— Не! — отхвърли Ребъл прямата покана за лек, приятен флирт.

— Не? — погледна я озадачен Хю.

— Застанахте на моя страна!

— Вероятно съм преценил, че сте била права.

— Селест също смяташе, че имам право.

— Не вярвам да очаквате, че ще одобря постъпката й? — попита рязко той със студен блясък в очите.

Внезапната промяна в настроението му я обърка. Трябваше да го накара да проумее случилото се.

— Не, не съм очаквала такова нещо. Все пак, опитайте се да я разберете, Хю…

— Смятам, че няма нищо за разбиране! — тонът му недвусмислено подсказваше, че за него въпросът е приключен.

— Не сте прав, Хю! — въздъхна тя. Трябваше да го убеди, че греши… — Селест взе моята страна, но го направи по детски, докато вие постъпихте като възрастен човек. Не твърдя, че заслужава похвала, ала мотивът й беше справедлив…

— Ваше право е да преценявате нещата както пожелаете, Ребъл! Позволете ми обаче в този случай да не се съглася с вас…

— Но защо? — упорството му я изкарваше от кожата. — Селест разбра, че искат да ме унижат и се опита да го предотврати. Посвоему, наистина, но децата не умеят да крият лицемерно чувствата си…

— Това е вашето тълкуване на случилото се. Аз имам друго обяснение — заключи той сдържано.

— Но вие просто не сте прав! — разпалено възрази Ребъл.

— Прав или крив, няма да й позволя да се държи като дивачка на масата!

— Ако се отнасяхте с нея малко по-човешки, нямаше да се държи като дивачка! — ядосано подхвърли тя, забравила всякаква стратегия и тактика.

— Можете да постъпвате с нея както намерите за добре!

Хю Девънпорт бе надянал отново маската на аристократично високомерие. Леко й се поклони и се упъти към камината. Застана до нея и впери мрачно поглед в пламъците на горящите дървета. Провалът беше пълен.

Ребъл едва успя да обуздае възмущението си. Опитваше се да убеди с разумни аргументи човек, който изобщо отказваше да ги чуе. Разяждаше я отдавна забравено чувство на безсилие. Не знаеше какво да прави. Усещаше инстинктивно, че не бе възможно този мъж да има сърце от камък. Дълбоко в душата си вярваше, че е добър и състрадателен, но щом станеше дума за Селест, някакво заслепение сякаш замъгляваше сетивата му. Трябваше да го освободи от тази заблуда! Каквото и да й струваше, щом бе за доброто на Селест… Но как?

— Не трябваше да приемам предложението ви! — стресна я гласът му. Тя забеляза пресилената му извинителна усмивка. — Бях изкушен… — усмивката премина в кисела гримаса. — От възможността за глътка свеж въздух — довърши той и погледът му се плъзна по нежните извивки на стройното й тяло. Внезапно Ребъл изпита неудържим копнеж да принадлежи на този мъж. Няколко мига светът като че ли престана да съществува. Страстта помете всичко, освен желанието да бъдат заедно. Копнееше да я притисне в обятията си, да впие жадно устни в нейните. Хю Девънпорт стоеше неподвижен до камината и с нищо не загатваше за чувствата си. Най-сетне вдигна бавно глава и се взря в очите й. В погледа му се четеше мрачно отчаяние, което като остър нож се впи в сърцето й. — Сега разбирам, че в крайна сметка ще се окажете жестоко наранена! — с усилие произнесе той. — Не искам вашата лъчезарност да помръкне. Постъпих като егоист, когато се съгласих да останете в имението. Послушайте ме, Ребъл, това място не е за вас. Зарежете Селест, оставете я на мен! Ще бъде най-добре да си тръгнете още утре преди…

— Не! — категорично го прекъсна тя. — Няма да си тръгна, Хю! Не мога да оставя това дете само, точно сега, когато…

— Ребъл, повярвайте ми! — гласът му отекна някак умолително. — Говоря ви за ваше добро. Трябва да си отидете!

— Не мога, Хю! Не знам какво изпитвате към племенницата си, но аз… — очите й го молеха да я разбере. — В Селест виждам себе си… Когато бях на нейната възраст. Аз…

— Не, заблуждавате се! — обзет от ярост, остави рязко чашата върху масата и столчето й се счупи. Кристални късчета се посипаха върху измокрената му с шери ръка, но той изглежда не ги забеляза. Тръгна стремително към Ребъл, която стоеше като хипнотизирана от мрачната сила, която излъчваха очите му. Взе чашата й и я остави върху подноса. Сграбчи я за раменете, сякаш искаше да й внуши с докосването си смисъла на онова, което щеше да й каже. — Ребъл, трябва да ме послушате! — гласът му звучеше рязко. — На обед чух разказа ви и разбирам защо виждате себе си в Селест. И тя е загубила родителите си като вас. Ала това е единствената прилика помежду ви. Смъртта им е без значение за нея. Тя не скърбеше за майка си, така както сте скърбили вие, Ребъл. Защото ако не я обичахте, нямаше да дойдете в Девънпорт Хол. Прав съм, нали? — тя усещаше огромна буца в гърдите си, която й пречеше да говори, и само кимна. — После са ви осиновили и вие обичате новото си семейство, нали?

— Да… — прошепна Ребъл, безнадеждно объркана. Беше неспособна да проумее накъде води целият този разговор.

— Вярвате, че обичта ще спаси Селест, но това никога няма да се случи, Ребъл! Тя ще си поиграе с нея, за да я захвърли накрая с победоносно презрение, което ще съкруши сърцето ви. Повярвайте ми! Кой знае, може би това е кръстът, който Бог ми е отредил… Не трябваше да ви позволявам да се забърквате… — мрачно примирение замъгли очите му. — За някоя като Синтия Лъмли това е без значение. За нея Селест не е нищо повече от едно досадно същество, което никога не може да я засегне истински. Но вие сте различна, Ребъл, защото ви боли за Селест. И това ще бъде най-силното оръжие, което тя ще използва срещу вас.

— Не, не мога да се съглася! Грешите много! Селест се нуждае от обич и някой трябва да й я даде!

Хю Девънпорт въздъхна нетърпеливо. За миг като че ли стисна по-силно раменете й, после се отдръпна отегчен.

— Ребъл, Селест ме ненавижда, защото съм наясно с номерата й и не може да ме излъже. Знае, че в крайна сметка ще изляза победител. Но вие… — Ребъл забеляза, че ожесточеното му изражение се смекчава. Посегна към бузата й и леко я погали. — За Селест обичта е само слабост, която трябва да се използва. Ако бях убеден, че няма да се поддадете на злонамерените й игри, с удоволствие бих споделил компанията ви и не бих отхвърлял възможността да ви опозная — погледна устните й и леко ги докосна с пръст, после с голяма неохота отмести ръката си. — Уви, откривам, че съвестта ми все още може да говори! — каза той със самоирония. — Затова ви казвам: махнете се бързо, бягайте далеч, докато не е късно!

Ребъл беше сигурна, че Хю я харесва. Той го призна. После се отдръпна. Изповяда отново своя копнеж — с очите, които говореха, с оная неподвластна възбуда, която проникваше до всяка клетка на тялото й. Тя го разбра, но не можеше да се съгласи с останалото… Възможно ли бе да е изпаднала в толкова дълбока заблуда? Спомни си първата си среща със Селест и ужаса, който изпита, от откровената й злонамереност. После в съзнанието й изплуваха две ликуващи, щастливи сини очи… Само обичта можеше да спаси това дете! Това беше единственото, най-силното оръжие…

На вратата се почука. Влезе Брукс.

— Вечерята е сервирана, милорд!

Думите му напомниха за рутинното ежедневие.

— Благодаря, Брукс! — каза Хю.

Старият иконом се поклони и излезе.

— Хайде, стига по този въпрос! — Хю поизправи рамене, сякаш се опитваше да отхвърли някаква тежест. — Има толкова приятни неща, за които можем да поговорим!

Засмя се, но се получи някак пресилено. В очите му нямаше смях. Нито пък в нейните.