Ема Дарси
Съдбовна среща (2)

Втора глава

Ребъл гледаше детето изумена. Как можеше едно момиченце на шест години, най-много на седем, да бъде толкова проклето, при това, съвсем съзнателно и преднамерено? Не беше ли необузданото му избухване вик на отчаяно предизвикателство срещу пренебрежението, с което се отнасяха към нея? Тя отмести очи към мъжа, чийто авторитет бе подложен на жестоко изпитание. Лицето му оставаше безизразно, като че ли думите на малкото дете не се отнасяха до него. В очите му се четеше ледено презрение. Мълчеше, сякаш надвисналата над стаята тягостна тишина му доставяше удоволствие. Когато заговори, гласът му режеше като гладко острие на стоманен нож.

— Селест, не лъжи! За да докажеш едно убийство, е нужно да представиш безжизненото тяло на жертвата. А щом госпожица Джеймс е в стаята, в отлично здраве, както можеш да се увериш сама, ти си просто една лъжкиня!

Ами ако наистина не лъжеше, помисли объркана Ребъл, докато наблюдаваше смутеното лице на малкото момиче. Къде тогава се намираше гувернантката, която очакваха тук? Изглежда се бе забавила за уговорената среща. Това всъщност обясняваше недоразумението, както и огромното облекчение, с което всички приеха появяването й в имението. Неочаквано момиченцето се втурна към нея и изсъска яростно:

— Мразя госпожиците! Да знаеш, ще се отърва и от теб!

Преди Ребъл и лорд Девънпорт да успеят да кажат нещо, Селест вдигна краче и злобно настъпи крака на младата жена.

Опитът от годините, прекарани в голямото семейство на своите осиновители, накара Ребъл да действа инстинктивно. Тя хвана ръцете на момиченцето и затисна крака й с ботуша си.

— Хей, хлапе, чуй ме! Ако си решила да се правиш на гамен, трябва първо да научиш няколко основни правила — изстреля Ребъл към стъписаното дете. — Първо правило: никога не започвай да се биеш, ако не си сигурна, че ще победиш! А както виждаш, борбата ти с мен е неравностойна…

Първо трябва да заслужиш детското уважение. После да събудиш интерес. И чак тогава можеш да очакваш от децата истинска обич и доверие. В съзнанието й нахлуха спомени. Като на лента видя едно след друго новите деца, които осиновяваше семейство Джеймс. Влизаха в къщата като настръхнали зверчета и постепенно се убеждаваха, че са желани и обичани. Сърцето й заби по-бързо. Тя можеше да се справи с това дете. Нужно й беше да разбере какво измъчваше малкото му мозъче, какво терзаеше душата му. Нямаше да бъде толкова трудно, защото самата тя бе минала по този път преди години. Ребъл се взря в огромните сини очи на момиченцето, които блестяха ожесточено. То реши да използва последния си коз срещу нея.

— Мразя те! — гласът му прозвуча някак отчаяно.

— Отлично! — отвърна невъзмутимо Ребъл. — Само че тази омраза причинява повече болка на теб, отколкото на мен. Но щом си решила цял живот да си останеш без приятели, това си е твой проблем! Едно умно хлапе ще отстъпи и ще поразмисли. И така, какво избираш? Да бъдеш умно дете или глупачка?

— Аз съм умна! — троснато отвърна момиченцето. — Ако искаш да знаеш, имам много повече ум от някоя дърта бавачка!

— Радвам се да го чуя. Само че, нека ти кажа — объркала си адреса. Аз не съм бавачка. Затова, хлапенце, дръж се прилично и не се опитвай пак да ме настъпваш. Ако седнем да си мерим силите по настъпване, бас държа, че ще спечеля!

Ребъл отмести ботуша си от крака на Селест и пусна ръцете й. Момиченцето мигновено се дръпна и погледна паникьосано към чичо си. В очите му се четеше молба за помощ, но чичо й посрещна с каменно изражение неочаквания обрат на събитията.

— Не можеш да ме уплашиш! — сопна се пак Селест.

— Ето че станахме двама! — облегна се на дивана Ребъл и широко се усмихна. — И ти, хлапенце, не можеш да ме уплашиш!

— Престани да ме наричаш хлапе! — в сините очи припламна аристократична гордост. — Аз съм лейди Селест Девънпорт!

— Ха! — изгледа я насмешливо Ребъл. — Каква лейди си ти? Ти си само едно хлапе. При това — истинско гаменче. Само едно гаменче е способно да пребие бавачката си.

Селест присви големите си сини очи и бързо се окопити.

— Не съм я била! — изрече тя кисело. — Изобщо не съм я докосвала! Ако исках, можех да го направя, ама не исках! Само я заключих в бараката на градинаря!

Ребъл въздъхна с облекчение и погледна към лорд Девънпорт, който все още стоеше пред камината.

Тъмните му очи я пронизваха с унищожителни въпроси.

— Всичко по реда си, милорд — сви рамене тя. — На първо време, налага се да освободите гувернантката — продължи невъзмутимо. — Можете спокойно да оставите племенницата си при мен. Ако не налита на бой, обещавам, че няма да я шамаросвам. Съгласно ли си, хлапенце? — изгледа я Ребъл.

— Престани да ме наричаш хлапе!

— Тогава се дръж като дама! Ако изобщо си способна…

— Ти не си никаква дама! — натърти Селест и изгледа презрително черните й кожени дрехи. — Ти не си дама!

— За разлика от теб, нямам и претенции, че съм дама. Но смятам, че държанието ми много повече подхожда на една дама, отколкото твоето. И ако не седнеш тук и не започнеш да се държиш като умно дете, каквото смятам, че си, едва ли някога ще разбереш коя си ти или какво съм аз.

— Ти не можеш да ме научиш на нищо!

— Мога и още как! Ако не друго, поне мога да те науча да се биеш добре. Иначе цял живот има да ядеш много пердах.

Най-сетне в очите на детето припламна любопитство. Колко ли пъти досега й се беше случвало да се сблъска с толкова труден случай? Пет, шест, седем… Момиченцето се съпротивляваше отчаяно на опитите й да установи някаква близост с него, но ето че захапа въдицата.

— Ще седна на дивана, защото така искам! — заяви Селест.

— Нямаш проблеми, хлапе. Правиш си това, което поискаш! — отвърна безгрижно Ребъл.

Селест се тръсна на дивана до нея. Очите й святкаха враждебно, а лицето й изразяваше решимост да покаже на противничката си, че я превъзхожда.

Ребъл изгледа въпросително лорд Девънпорт, който стоеше до камината.

— А гувернантката? — напомни му тя.

— Госпожице Джеймс! — процеди лордът, мъчейки се да прикрие яростта си от намесата й. — Когато се върна, ще се наложи да разговаряме сериозно. С теб също, Селест! — добави той, като изгледа и двете с истинско отвращение.

Лорд Девънпорт затвори зад гърба си голямата дъбова врата. Ребъл си представи мрачната картина на възмездието, което „Великият инквизитор“ щеше да потърси от дръзналите да засегнат гордостта му. Но щом погледна към момиченцето, вече не съжаляваше за нищо. Вярно, че постъпката й не беше образец на салонна изтънченост, затова пък постигна желания ефект. Детето наистина имаше нужда от някой, който да излекува дълбоките рани в душа му.

— Хич не ме засяга! — отсече Селест. — Мразя го! Всички мразя!

Думите й отекнаха като отчаян вик от миналото на Ребъл и в съзнанието й изплуваха ярки спомени. Това беше след смъртта на майка й, когато избяга от ужасния приют за сираци и бе осиновена от семейство Джеймс. Всички се държаха много мило с нея, но тя просто не им вярваше. Чувстваше се самотна, изоставена и беше убедена, че никой не я обича истински.

— Къде са родителите ти? — попита Ребъл.

— Умряха — каза Селест. — И той трябва да се грижи за мен.

— Сигурна съм, че иска да се грижи за теб…

— Не е вярно! Изобщо не ме иска. Не ме харесва… Затова непрекъснато ми измисля разни бавачки. Така може да си стои настрана и хич да не ме забелязва.

— И за да те забележи, ти решаваш да претрепеш бавачките…

— Глупости, нищо подобно! — гневно отрече момиченцето. — Правя го, защото са ми противни. Той изобщо не се интересува от мен. Но ако искаш да знаеш, това хич не ме засяга!

Ребъл си спомни, че бе изрекла веднъж подобни думи пред Закари Лий — едно от осиновените деца на семейство Джеймс. Това едро, великодушно момче от Америка винаги съумяваше да укроти необузданата й ярост. На Селест й трябваше един Закари Лий. Защо не бе имала късмета да срещне своето семейство Джеймс? Да изпита онова сгряващо душата чувство, че имаш свое домашно огнище, каквото очевидно не хранеше към Девънпорт Хол… Сляп ли беше този мъж, та не виждаше, че детето копнее за обич и внимание? Дивото му непокорство бе просто отчаян вик, че бе останало сам-само в този свят. Една бавачка никога не би могла да го дари с топлината, от която се нуждаеше. С кристална яснота виждаше Ребъл проблема на Селест. Трябваше да направи нещо! Но какво можеше да стори? По всичко личеше, че нямаше да се погледне благосклонно на намесата й в проблемите на семейство Девънпорт.

— Всъщност, ти коя си? — попита настойчиво Селест. — Нали ми обеща да ми кажеш!

Забравило за малко своя егоизъм, момиченцето за втори път проявяваше интерес към друг човек.

Ребъл се усмихна.

— Аз съм просто една посетителка, това е всичко. Преди много години живяло едно малко момиченце. Приличало на теб, защото изгубило родителите си. Тогава намерило подслон в Девънпорт Хол. Това момиченце била моята майка. Но тя нямала чичо, който да се грижи за нея или да й осигурява бавачка. Затова я качили на кораб. В ония дни изпращали сираците от войната чак в Австралия. До края на живота си повече не видяла Девънпорт Хол, но винаги го помнела като една красива приказка. Бях на твоята възраст, когато майка ми почина. И тогава реших един ден да видя с очите си местата, където мама е живяла като малка. Ето че тоя ден дойде.

— А дали е живяла в моята стая? — попита Селест заинтригувана.

— Не знам… Не ми се вярва. В имението подслонили четиридесет сирачета. Спомням си разказите й за Девънпорт Хол. За съжаление, твърде малко неща помня за нея. А ти помниш ли родителите си?

— Естествено, че ги помня! — въздъхна кисело Селест. — Те също ми водеха разни бавачки. Изобщо не ми е мъчно, че са мъртви. Дори съм доволна. Защото майка ми никога не ми разказваше приказки. Нито пък чичо Хю. И той е като тях. Непрекъснато излиза и ме оставя сама вкъщи… — сърцето на Ребъл се сви от мъка. Колко пъти в миналото бе чувала отчаяния вик на своята измъчена душа? Как й се искаше да стори нещо, да облекчи страданието на това наранено дете. Само че беше поела ангажимента да осигури спонсорството на благотворителното състезание с балони, организирано от брат й. Закари Лий и останалите състезатели разчитаха на нея и нямаше право да ги подведе. Не искаше да се забърква в една история, която би раздвоила усилията й. Потокът от противоречиви мисли, които напираха в съзнанието й, внезапно бе прекъснат от Селест. — Не ми харесва, че ме наричаш хлапе! — сопна се тя.

— Когато спечелиш уважението ми, ще те наричам Селест. Преди това — не!

За миг момиченцето запази мълчание, после попита:

— Как се казваш?

— Ребъл. Ребъл Грифит Джеймс.

— Ама че име, откъде го измисли?

— То си е мое.

— Защо си облечена с такива дрехи? — продължи да разпитва Селест, явно недоволна от досегашните отговори. — Ти да не си някоя престъпничка? Или пък колоездачка?

— Нито едното, нито другото. Това облекло е изключително удобно, когато решиш да изминеш разстоянието от Лондон дотук с мотопед. Което направих днес. Между другото, карам и колело — Ребъл й се усмихна приятелски. — Но ако искаш да знаеш, най-много от всичко обичам да летя с балон.

— Искаш да кажеш балон с горещ въздух? — изгледа я с интерес Селест. — Както в книгата „Осемдесет дни около света“?

— Аха. Това е най-добрият начин да пътешестваш. Само да знаеш каква красота е да се носиш с балон по небето! Мой приятел пътува така в Южна Англия. Смятам и аз да разгледам част от страната с балон.

— Как ми се ще да съм на твое място! — въздъхна Селест.

— Защо не помолиш чичо си да дойдеш с мен?

— Никога няма да разреши! Той ме мрази.

В този миг лорд Девънпорт влезе в стаята. Плахата топлинка, която Ребъл бе съумяла да вдъхне на отношенията си с момиченцето, сякаш се стопи. Лордът хвърли студен непроницаем поглед към своята племенница и заповяда:

— Селест, върви си в стаята!

Всяка дума се забиваше като ледено острие в крехкото телце. Детето тръгна с наведена глава към вратата.

— Хей, радвам се, че се запознахме! — каза нежно Ребъл.

Селест едва повдигна глава. Големите й сини очи отчаяно питаха дали току-що чутите думи са истина, или поредната лъжа като онези, с които тъй често си служеха възрастните. Убеди я, накарай я да ти повярва, помисли си трескаво Ребъл.

— Бива си те, хлапе, да знаеш! Един ден сигурно никой няма да смее да ти се опре. Искрено се надявам да успееш!

Русата главица клюмна отново. Отговор не последва. Без да погледне към чичо си, Селест повлече крака към вратата. Точно на прага се обърна. Сините й очи плуваха в сълзи.

— Как ми се иска да имам майка като теб! — прошепна тя.

— Селест! — разнесе се леденият глас на чичо й.

Малкото личице се изкриви от злоба.

— Мразя те! Ужасно те мразя! Ти никога не се интересуваш от мен! — изхлипа момиченцето и избяга навън.

Без да размисля, Ребъл скочи на крака и бе готова да се втурне след детето, за да го утеши.

— Останете на мястото си, госпожице Джеймс!

Властният глас изплющя като камшик и тя се закова на място. Очите й пламнаха от възмущение, когато лорд Девънпорт затвори вратата и застана пред нея като стражар.

— Вие наистина не се интересувате от нея, нали? — изрече Ребъл с упрек.

Високомерната маска сякаш внезапно се свлече от лицето на лорда и дълбоко в очите му пламна див гняв.

— Моите чувства изобщо не ви засягат. Ще ви помоля да не се намесвате в неща, за които не знаете нищо. Абсолютно нищо!

Но кръвта й бе кипнала достатъчно, за да си замълчи.

— Не ми харесва начина, по който се отнасяте с детето! Вие му причинявате ужасна вреда…

— Госпожице Джеймс, няма да търпя подобни капризи в дома си! Дисциплината оформя характера на човека. Родът ни може да се похвали с петстотингодишен опит, при това, смея да твърдя, доста успешен — отвърна той надменно.

— Като изключим този случай, лорд Девънпорт! — разпалено възрази Ребъл. — Бих казала, че провалът ви тук е тотален. Резултатите са плачевни и не вещаят нищо добро. Бих ли могла да узная откога племенницата ви е поверена на вашите грижи?

— Това изобщо не ви засяга, госпожице Джеймс!

— Така щях да преценя щетите, които сте успели да й нанесете с вашите схващания за дисциплината — подхвърли тя хапливо. — Винаги ли сте толкова безсърдечен и безчувствен?

За миг лорд Девънпорт изглеждаше смутен от язвителния й въпрос. Смръщи чело, явно несъгласен с чертите, които току-що му бяха приписани. После я стрелна с поглед, изпълнен с неприязън и възмущение от дързостта й.

— Няма що, бях свидетел на това как се справихте с положението! — каза той троснато. — Което само потвърждава лицемерието ви, когато преди малко ми говорехте за обичта и вниманието, с които трябва да се отнасяме към децата.

— Повече от ясно е, че изобщо не познавате децата! — очите на Ребъл хвърляха мълнии. — Първото нещо е да спечелите уважението им. Ще трябва доста да се потрудите, лорд Девънпорт, за да спечелите уважението на Селест. Именно да спечелите, а не да го налагате от позицията на силния. Чак тогава ще бъде възможно да се заемете с лечението на дълбоките рани в душата на това дете. Да, само тогава то би ви повярвало и би приело обичта и вниманието ви — и за да не остане капка съмнение в правотата на твърденията й, тя добави разпалено: — Вашата титла и богатство може и да предизвикват привидното уважение на околните. Няма съмнение, че сте свикнали с раболепието пред благородническото ви потекло, предопределено ви от съдбата по рождение. По рождение, но не и по заслуга. Истинското уважение трябва да бъде спечелено! Пренебрежението към чуждите чувства поражда единствено съпротива.

— Няма съмнение, че схващанията ни за възпитанието на децата се разминават чувствително — в очите на лорд Девънпорт се четеше презрение. — Колкото и силно да ме предизвикват, нямам навик да прибягвам към физическо насилие, госпожице Джеймс. Нито пък смятам да го позволя, на когото и да е.

— Лорд Девънпорт, с моето отношение не съм наранила детето! — каза упорито Ребъл. — Селест е наясно с кого си има работа. Дали й харесвам, или не, е отделен въпрос, но яснотата поражда чувство за сигурност.

— Изглежда, че сте наясно по всички въпроси, госпожице Джеймс! — лорд Девънпорт тръгна към нея със заплашителни стъпки. — В това отношение имате определено предимство. Вмъквате се в дома ми с измама…

— Това е лъжа! — прекъсна го тя вбесена. — Опитах се да се представя на госпожа Томкинс, но тя побърза да ме доведе при вас. Нямам никаква вина в случая. Исках да изгладя недоразумението, когато разбрах, че по отношение на моята самоличност е допусната грешка, ала не успях. За съжаление бяхме прекъснати, преди да ви кажа коя съм всъщност и какво търся в Девънпорт Хол.

— Имате възможност да изгладите недоразумението, госпожице Джеймс. Бих искал да знам коя сте и какво търсите тук?

Лорд Девънпорт застана на крачка от Ребъл, принуждавайки я да вдигне очи към него. Близостта му я смути, обаче бе твърдо решена да не отстъпва. Изгледа младия мъж, без да трепне. Защо толкова я вълнуваше присъствието му? От камък ли беше сърцето му, та оставаше безчувствено към ужасната несигурност на детето, за което трябваше да се грижи?

— Лорд Девънпорт, аз съм жената, която ще ангажирате, за да се грижи за вашата племенничка, независимо дали това ви харесва, или ви отвращава. Сега вече знаете коя съм!

Ето че го каза! Скочи надолу с главата в най-дълбокото. Но какво друго можеше да стори? С цялото си същество усещаше, че тук имат нужда от нея. Щеше да подреди нещата така, че поетите ангажименти да не пострадат. Но основната част от времето си бе длъжна да посвети на момиченцето, което отчаяно се нуждаеше от помощта й.

Лорд Девънпорт я изгледа със смесица от недоверие и пренебрежение в погледа.

— Знаете ли, госпожице Джеймс, поразен съм от вашата самонадеяност! През живота си не бях срещал подобно безочие!

— Със сигурност мога да твърдя същото, като си спомня за вашето поведение преди малко! — не му остана длъжна тя. — Нещо повече, все още не мога да дойда на себе си от изумление!

Очите на лорд Девънпорт засвяткаха заплашително.

— А ако откажа да ви ангажирам? — попита той хладно.

— Единственото ви съображение може да бъде благополучието на детето — твърдо заяви Ребъл. — Лорд Девънпорт, не е възможно с чиста съвест да отхвърлите шанса на вашата племенничка да превъзмогне самоунищожителното си поведение. Аз съм нейният шанс — след кратка пауза добави жлъчно: — Освен, ако не сте лишен от съвест, милорд. И ако наистина я мразите…

Лицето на лорд Девънпорт замръзна. Той отстъпи назад и тръгна бавно към мястото, където преди малко седеше Селест. Застана зад дивана и заби нокти в меката облегалка, загледан в догарящите дървета в камината. Ребъл усещаше огромното напрежение, което излъчваше този мъж. Дали пък наистина не мрази племенницата си, запита се тя объркана. Може би предпочита да види гибелта й, отколкото нейното спасение?

— Все още нищо не знам за вас — процеди той през зъби.

— Чухте какво каза вашата племенница. Едва ли можех да се надявам на по-положителна оценка. Какво още бихте желали да узнаете за моя милост? — предизвикателно го попита Ребъл.

— Вашата биография! — лордът се извърна рязко към нея и я изгледа от глава до пети, като умишлено задържа погледа си върху черните кожени дрехи и ботушите. — Длъжен съм да знам кого каня в дома си, госпожице Джеймс! Може би някоя уличница, която умее добре да се бие?

— По-добре уличница, отколкото глупачка! — избухна тя. — Или, отколкото някой надут, ограничен тип като вас, лорд Девънпорт, който не вижда по-далеч от носа си!

— Държите се нагло!

— А вие — оскърбително!

— Начинът, по който постъпихте с моята племенница…

— Беше един от най-сполучливите ходове на човек, чиято професия е да рекламира и да продава стоки и идеи. Но това не означава, че продавам и тялото си, господине!

— О, ясно! — насмешливо сви устни лордът. — Значи отмятате поредния професионален успех. А моята племенничка имаше глупостта да си помисли, че сте загрижена за нея…

С огромно усилие на волята Ребъл се въздържа да не се нахвърли с юмруци върху графа. Трябваше да призове на помощ целия си разум и хладнокръвие, за да се овладее.

— Лорд Девънпорт, струва ми се, че нямате понятие от моята професия! Знаете ли, в този бизнес можеш да имаш шанс за успех само ако искрено вярваш в идеята, която рекламираш. Една полуискреност предварително те обрича на провал. Длъжен си да зачиташ интересите на всички участници в сделката и хората трябва да почувстват твоята убеденост и вяра — тя замълча за миг, сякаш да си поеме дъх. — Лорд Девънпорт, искам да ви кажа, че няма да ми бъде лесно да съвместя грижите за вашата племенница с останалите си ангажименти. Ще се наложи да ми помагате. Но взех присърце проблемите и противоречията, които я измъчват, и съм готова да й посветя цялото внимание и грижи, на които съм способна. Остава открит въпросът: наистина ли ви тревожи бъдещето й и готов ли сте да изпълните моите условия?

— А те са? — изгледа я с присвити очи той.

Ребъл прехвърли набързо през ума си програмата за следващите седем дни и мислено отбеляза кое би улеснило изпълнението й.

— Нужна ми е кола. Трябва да ползвам свободно телефона ви за редица разговори — предупреждавам ви, че голяма част от тях са международни. Дала съм на много хора адреса си в Мейфеър, тъй че ще се наложи да ги уведомя за промяната…

— Мейфеър?!

Тя изпита злорадство от изненадата на лорда, когато му съобщи адреса си в един от най-престижните квартали на Лондон. Можеше да му каже още, че къщата принадлежи на зет й — известният магнат Джоъл Фейбър, и че всички членове на семейство Джеймс бяха поканени да му гостуват, когато пожелаят, и да ползват всяка от многобройните сгради — имоти, които притежаваше той лично или оглавяваната от него корпорация. Но прецени, че подобни обяснения само биха затвърдили предубеждението, че е една използвачка, което и без това трудно успяваше да прикрие.

— Откакто пристигнах в Англия живея в Мейфеър и смятам да остана там, докато си замина. Намирате ли квартала достатъчно порядъчен за вашите изисквания, милорд?

Изрече последното с хаплива насмешка. Не придаваше никакво значение на благородническите титли и потекло, но желанието й да смачка надменното чувство за превъзходство на този мъж май надделя над присъщата й добронамереност.

Лордът пое дълбоко дъх, ала запази ледената маска на лицето си.

— Искам да знам коя сте, госпожице Джеймс! — сухо каза той.

Ребъл почувства, че нещо в нея се прекърши и самообладанието, с което толкова се гордееше, се стопи.

— Милорд, аз съм точно тази, за която ме взехте. Една обикновена австралийка. А те стъпват здраво на земята и не могат да бъдат подведени от високопарни приказки…

Веднага щом изрече тия думи си даде сметка, че с един замах бе заличила предимството си пред лорд Девънпорт. Нямаше смисъл да се успокоява с факта, че този високомерен тип бе виновен за избухването й. На всяка цена трябваше да се овладее и да остане вярна на принципите си. Защото сега щеше да пострада не тя, а малкото момиченце, на което трябваше да даде помощта си. Докато обмисляше трескаво как да се измъкне от глупавото положение, в което я натика собствената й невъздържаност, тя забеляза с крайчеца на окото си странната метаморфоза на лорд Девънпорт. Стиснатите му устни се отпуснаха и в тъмните му очи заиграха пламъчетата на лудешка, дори нечестива радост. И за да я обърка докрай, отметна назад глава и прихна да се смее. Смехът му — необуздан и чистосърдечен — проехтя в огромната стая и сякаш погълна напрежението, породило се между тях. Ребъл впери в него невярващи очи. Сърцето й биеше до пръсване. Този надменен мъж я привличаше неудържимо и когато престана да се смее и я изгледа, усети, че вътрешностите й се преобръщат.

— Госпожице Джеймс! — някак напевно изрече името й. — Най-смирено ви моля да ми простите, но ситуацията ме свари неподготвен и в лошо настроение. Повече от ясно е, че имате непреклонен характер — усмихна се. — Навярно сте най-подходящата да се заемете със Селест — нещо в усмивката му я смути, ала не можа да определи какво точно. — Постъпвате изключително благородно, като предлагате услугите си, жертвайки драгоценното си време — продължи в светски тон да заглажда доскорошните недоразумения. — Вашето състрадание към моята… Как да се изразя… Буйничка племенница ви прави чест. Ако обичате, седнете да поговорим — с любезен жест посочи към дивана. — Ще позвъня да ни донесат чай. Може би ще трябва да започнем разговора си отначало. И да постигнем, естествено, разбирателство помежду си.

— Благодаря ви! Надявам се да го постигнем! — каза сковано тя, намерила най-сетне сили да проговори.

Истинско безумие бе да изпитва вълнение в присъствието на Стенторпския граф, помисли си Ребъл, докато го наблюдаваше как се разпорежда по телефона за следобедния чай. Вероятно щеше да изпита облекчение, ако внезапно я изгледаше сърдито или с неприязън. Но това не стана. Тя отмести поглед от лорда и обгърна с поглед изискано подредената стая. Благосъстояние, трупано през вековете, в което бяха събрани съвършени образци на изключително майсторство. Защо тогава изпитваше неясното усещане, че това вековно наследство криеше нещо тайнствено и измамно? Нещо спотаено прозираше и в ненадейния обрат в поведението на лорд Девънпорт.

Защо внезапно се почувства омотана в невидима паяжина, която й пречеше да се откъсне от това място и от този мъж, с когото не я свързваше нищо?