Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dark Heritage, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мая Мечкуева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- stontontina(2008)
- Допълнителна корекция
- sonnni(2012)
Издание:
Ема Дарси. Съдбовна среща
ИК „Арлекин-България“, София, 1993
Редактор: Людмила Хармаджиева
ISBN: 954-11-0060-0
История
- —Добавяне
Първа глава
Ето какво било… Тук бе започнало всичко… Девънпорт Хол.
Ребъл удари спирачка и взетият под наем мотопед се закова пред портала. Погледът й се плъзна по стройната редица дървета, която се простираше до масивната постройка в дъното. Голямата къща изглеждаше здрава, внушителна, вечна — неподвластна на опустошителната сила на хората и времето. Когато през 1770 първият англичанин е стъпил в Австралия, Девънпорт Хол е бил на повече от двеста години. Тази мисъл събуди в душата й странно, малко зловещо усещане. Колко ли човешки животи са се изнизали в това имение през отминалите столетия? В мащаба на времето краткият престой на майка й в Девънпорт Хол не бе нищо повече от едва доловимо трепване на окото. Само шест месеца… Възможно ли бе някой да я помни? Петгодишно момиченце — едно от четиридесетте сирачета, приютени в имението след бомбардировките на Лондон. По-късно ги бяха изпратили в Австралия, далеч от ужасите на войната.
Едва ли някой ще помни мимолетно събитие отпреди повече от четиридесет години, помисли си тя, още по-малко някакво си момиченце сред голяма група деца… И все пак си струваше да опита. След толкова перипетии най-сетне бе открила имението. А човек никога не знае какви изненади му готви съдбата…
В близкото селце й казаха, че Девънпорт Хол е провинциалното имение на Стенторпските графове. Предците на семейството бяха обитавали дома от незапомнени времена. Тази подробност събуди слаба надежда, че дори да бяха забравили самата Валери Грифит, може би все още си спомняха за цялата група сираци, намерили подслон в имението през войната. Дали пък не бяха отбелязали престоя им в семейните хроники на Девънпорт Хол? В краен случай сигурно щяха да й позволят да разгледа стаите, в които са били настанени…
Ребъл винаги бе възприемала Девънпорт Хол като плод на въображението. Вълшебната приказка, която обичаше да слуша като малка, преди да заспи. По-скоро мечта, отколкото нещо реално. Сега пред нея се издигаше съвсем истинска внушителна сграда, заобиколена от вековни дървета и прекрасни градини. Внезапно тя бе завладяна от неудържимо желание да вникне в чувствата, вълнували майка й, когато бе живяла в имението, както и в живота й по-късно в Австралия.
Колко малко я помнеше! Смътни бяха очертанията на далечното детство, изпълнено с много обич и майчини ласки… После Нищото! Оня ужасяващ промеждутък от време, когато нямаше ни дом, ни близки. Сетне семейство Джеймс изпълни живота й. Мъжът и жената, които я осиновиха, новите братя и сестри някак неусетно изместиха миналото. Когато порасна, подтиквана по-скоро от любопитство, реши да потърси Девънпорт Хол. Но ето че сега миналото се възправяше с цялата си внушителност и неудържимо я зовеше напред.
Ребъл рязко изключи мотора. Трябваше да стори всичко, което зависеше от нея, за да се добере до някакви сведения за съдбата на майка си. С радост би приела и най-оскъдната информация, както гладният протяга ръка към къшей сух хляб. Тя се изправи, прехвърли крак през седалката и избута мотопеда встрани от пътя. Опря го до високата каменна ограда, свали предпазната каска и я окачи на кормилото. Прекара пръсти през буйните си кестеняви къдрици и чак тогава изпита известни колебания. Може би все пак беше редно да си уговори предварително среща по телефона…
Първоначално имаше намерение само да огледа имението отвън, а след ден-два да дойде пак. Сега идеята й се стори доста глупава, макар че дрехите й не бяха най-подходящите за посещение в дома на английски благородник. Носеше черно кожено яке, военна кройка, и тесен кожен панталон — изключително практични, когато караш мотор. Струваха цяло състояние, но едва ли щяха да предразположат много стопаните на имението. Реши все пак да не отлага посещението. Това би й струвало и време, и сили, и средства. Навярно щеше да разговаря с някой от прислугата, а тя умееше да общува с хората. Знаеше как да представи една идея така, че да бъде възприета. Бе отстоявала с успех скъпи спонсорства и доста претенциозни замисли. Един зов за състрадание и разбиране не можеше да я затрудни. В края на краищата, дори да не успееше, винаги оставаше възможността да опита нещо друго.
При това разчиташе и на външността си. Природата я бе дарила с буйни, непокорни къдрици, които сега модни фризьори старателно се мъчеха да имитират. От опит знаеше, че хората намират лицето й привлекателно. Не блестеше с изключителна красота, но притежаваше подчертана индивидуалност. В чертите му нямаше нищо особено. Грациозно извити вежди, правилен нос, устни, върху които сякаш след миг щеше да разцъфне усмивка, за да разкрие два реда бели и равни зъби. Онова, което й придаваше подкупващ, неотразим чар, бяха очите — искрящи и с цвят на лешник, засенчени от гъсти извити мигли. Ребъл никога не слагаше грим и може би това намаляваше малко въздействието им. Ползваше само червило. От майка си бе наследила деликатната безупречна кожа на лицето, характерна за англичанките. И дори двадесет и четирите години под палещите лъчи на австралийското слънце не бяха успели да я променят.
Единственият недостатък, който си намираше, бе необичайната ъгловатост на долната челюст. Би предпочела по-мека, заоблена извивка на брадичката, ала с нищо не можеше да поправи този каприз на природата. За да подчертае своята женственост, оставяше косата си дълга. Всъщност тази подробност изобщо не я тревожеше.
Тя поприбра с ръка непокорните си къдрици и свали ципа на якето. Скъпият яркочервен пуловер определено я отваряше. Избърса с кърпа прахта от черните си ботуши и пое по настланата с чакъл алея. Мъчеше се да потисне чувството на нерешителност или уплаха, като си повтаряше наум: „Риск губи, риск печели“. Дори да й откажеха достъп в къщата, сигурно щеше да се промъкне в парка и да зърне местата, където преди много години бе тичала и играла нейната майка.
Обгърна с поглед огромните дървета, извисяващи се край алеята. Дебелите им стволове подсказваха, че са връстници на Девънпорт Хол. Колко ли пъти се бе разхождала майка й тук, под изящния дантелен свод от листа? Дърветата бяха истинска прелест, тъй различни от австралийските! Всичко в Англия беше различно. За пръв път Ребъл осъзна самотата на онова невръстно момиченце, закарано преди много години на другия край на света, в далечна и чужда Австралия.
Тя пое дълбоко въздух. Искаше да разкъса обръча, стегнал неочаквано гърдите й. Колко познато й беше това чувство на несигурност, пронизващо сърцето ти, когато се озовеш в нов дом, сред непознати! Тръсна глава, но не можа да се освободи от завладялото я странно усещане, че времето отдавна е спряло под вековните дървета на Девънпорт Хол. Сякаш майка й бе живяла до вчера в старинната къща отсреща…
Пътят заобикаляше огромен каменен фонтан, широк поне десетина метра. Водните струи безкрайно се гонеха, ласкави и успокояващи. Ребъл спря. Дърветата вече не й пречеха да разгледа старинния дом с цялото му внушително достолепие.
Беше на три етажа. Стените почти изцяло бяха покрити с бръшлян. Дългите редици масивни прозорци подсказваха, че зад тях се ширят присъщите за подобни постройки огромни стаи. Не беше трудно да си представи човек, че тук бяха настанили четиридесет сирачета. Навярно само една от стаите би стигнала за спално помещение на децата. Когато вдигна очи към горните прозорци, усети, че по гърба й полазват леки тръпки. Въпреки следобедното слънце, въздухът беше хладен. И на това англичаните му викат лято, помисли тя иронично и се упъти към сводестия главен вход.
Затворените крила на вратата изглеждаха отблъскващи, заплашителни. И какво от това? Зад тях също живееха хора, нали? Трябваше само да потърси съчувствието и отзивчивостта им. Първите няколко мига от срещата с обитателите на имението бяха решителни. Младата жена набързо прехвърли наум няколкото основни правила, към които се придържаше стриктно. Отстъпваш крачка назад. Даваш възможност да те огледат. Усмихваш се. Представяш се приятелски, естествено. Обезоръжаваш ги с усмивка… Няколко секунди тя разглежда внимателно голямото желязно чукало на вратата. Малко вероятно бе да привлече с него нечие внимание в огромния дом. Чак тогава забеляза звънеца на стената отляво.
Минута или две след позвъняването зад масивната врата отекнаха стъпки. Подкупващата усмивка вече грееше на лицето й, когато облечена в черно жена на средна възраст открехна вратата. Малко боне с къдрички бе кацнало на посребрената й коса. Продълговатото й лице беше някак напрегнато. Трябва да е икономката, каза си Ребъл и мигновено реши, че в случая най-подходящ ще е самоувереният тон.
— Добър ден. Казвам се Ребъл Грифит Джеймс и бих искала…
— Слава богу, най-сетне сте тук! — пресече я жената с искрено облекчение. — Бяхме започнали да се безпокоим, че сте се отказали. Не знам какво щяхме да правим тогава!
— Вие знаете за мен!? — стъписа се Ребъл.
— Разбира се! Вие сте младата австралийка! — категоричният отговор на икономката не оставяше място за съмнение. Тя отвори вратата с широк жест. — Лорд Девънпорт ви очаква във всекидневната! Незабавно ще ви отведа при него…
Ето че пътят й беше отворен! Макар да я глождеше съмнението, че тук се допуска някаква грешка, реши да отложи за по-късно уточняването на този въпрос. Такъв шанс, сякаш й падаше от небето! А както казват старите хора, на харизан кон зъбите не се гледат. Предлагаха й да се срещне с господаря на дома, от когото в крайна сметка зависеше всичко.
Секундното й колебание даде възможност на икономката да огледа критично външността на Ребъл. В очите й се мярна известно подозрение към дрехите й от черна кожа — дали пък не беше прибързала да я кани в къщата?
Ребъл я погледна решително и каза усмихната:
— Благодаря ви! Толкова сте любезна!
Първата стъпка към всяка успешна сделка е да научиш и да запомниш безпогрешно имената. Хората ценят подобно внимание и навикът на Ребъл да узнава по най-бързия начин името на събеседника си й бе станал втора природа. Всъщност учтивостта не струва нищо, а винаги печели уважение. Интересът към името й явно изненада възрастната жена. Лека усмивка пробяга по угриженото й лице.
— Казвам се госпожа Томкинс. Сигурна съм, че ще имаме възможност да се опознаем, ако се задържите достатъчно дълго тук. По-скоро искам да кажа, ако издържите достатъчно дълго… Бог ми е свидетел, че това не се е случвало досега! Но казват… — изгледа отново кожените дрехи и продължи: — Казват, че австралийците били жилави и упорити. Суровата природа възпитава сурови хора. Чух го в един документален филм по телевизията.
Ребъл не схвана точно смисъла на объркания порой от думи, но реши, че случаят изисква утвърдителен отговор.
— Да, така е, несъмнено… Ала искам да ви уверя, госпожо Томкинс, че нямам намерение да напускам това място най-малко още час! — убедително изрече тя. И без да чака нова покана, пристъпи в преддверието с размери на голяма стая, с висок сводест таван и облицовани с дъбова ламперия стени.
Няколко секунди икономката като че ли размисляше върху думите й, после затвори вратата. Измери с поглед младата жена, понечи да каже нещо, но се отказа. Ребъл се чудеше дали не бяха съобщили от близкото селце, че някаква австралийка се навърта наоколо и разпитва за Девънпорт Хол. Иначе не можеше да си обясни това любезно посрещане. Може би очакваха друга австралийка? Или пък още някой беше тръгнал да търси сведения за сираците от войната?
Госпожа Томкинс пристъпи по широка червена пътека, застлана върху шахматна мозайка от черни и бели плочи. Ребъл тръсна глава и я последва, като поглеждаше мимоходом картините по стените. Всички до една бяха портрети. Изглежда изобразяваха предците на рода Девънпорт. Как ли се чувстваше човек, когато може да назове всеки представител на вековното родословно дърво на Стенторпските графове? Как ли би могъл да възприеме чувствата, които я вълнуваха — чувства на човек без корени? Икономката внезапно сви надясно, почука на двойна врата и я отвори, без да изчака отговор.
— Милорд, момичето от Австралия е тук. Госпожица Джеймс! — обяви тя.
— Слава Богу, най-сетне! Чудесно! Надявам се да почувстваме някакво облекчение. Поканете я да влезе, госпожо Томкинс.
Въпреки явното нетърпение, интонацията говореше красноречиво за аристократичния произход на мъжа, произнесъл тия думи. Ребъл се смути, но място за отстъпление нямаше. Някак инстинктивно изправи гръб, готова да срещне очи в очи стария свадлив английски лорд и да го спечели за каузата си.
Икономката я въведе в стая с внушителни размери и в първия миг тя не успя дори да види мъжа, който говореше. Креслата, диваните и масите в помещението оформяха три отделни къта. Единият бе пред най-голямата камина, каквато Ребъл можеше изобщо да си представи. Вторият бе близо до шестте прозореца в дъното на стаята. Привлечена от шума на вестник, Ребъл обърна поглед към другия край на стаята, точно когато единственият й обитател ставаше от креслото. Няколко секунди двамата останаха неподвижни, вперили изненадано очи един в друг. На Ребъл й се струваше невероятно един английски лорд да не е навършил петдесет години, а мъжът отсреща изглеждаше малко над трийсетте. Нещо повече, външността му определено се разминаваше с образа, роден във въображението й, докато гледаше в коридора портретите на предците му. В ума й някак си се вряза думата „изтънчена“.
Мъжът бе висок и добре сложен. Класическият тъмносив костюм му придаваше непринудена елегантност. Имаше права, модно подстригана коса — черна, лъскава и гъста. Лицето му излъчваше сила и интелигентност. Високото чело хармонираше прекрасно с квадратната брадичка. Тъмните, загадъчни очи под гарвановите вежди приковаваха вниманието като магнит. Симетрията на устата му донякъде се нарушаваше от по-пълната долна устна, загатваща за чувственост и страст. Насмешлива усмивка заигра на устните му.
— Моля да ме извините, че си позволих да ви гледам така неучтиво — тръгна към Ребъл той. Плътният му баритон галеше слуха. Мъжът съзнаваше ясно качествата на гласа си и знаеше как да ги използва. — Признавам, не отговаряте точно на представата ми за жената, която очаквах, госпожице Джеймс.
Какво ли точно бе очаквал, запита се Ребъл объркана.
— Нужна ми е помощта ви! — отвърна тя с изречението, което препоръчваха в едно ръководство по поведение при неочаквани ситуации. Като начало бе добро. Обикновено хората се ласкаеха от мисълта, че могат да услужат.
— На ваше разположение съм за всичко, което пожелаете — в границите на разумното, естествено! — заяви младият мъж, като разтвори широко ръце.
Звучеше окуражително. Ребъл прецени, че едва ли имаше нещо неразумно в молбата, която смяташе да му отправи. Може би той лично щеше да я разведе из Девънпорт Хол. Присъствието му я опияняваше и някак неусетно целта на посещението й бе изтласкана на заден план.
— Колко сте великодушен! — отвърна с очарователна усмивка.
Необяснима тръпка сви стомаха й, когато погледът му се плъзна по устните й. С всеки нерв на младото си тяло усещаше напрежението, което той излъчваше.
— Великодушен… — подхвърли лордът насмешливо. Искрящият му поглед прикова очите й. — Целта оправдава средствата, госпожице Джеймс. Надявам се да постигнем задоволително съгласие по въпроса.
— И аз се надявам на това… — промърмори тя, без да е сигурна с какво точно трябва да се съгласява. Усещаше, че нагазва в дълбоки, опасни води. В съзнанието й отекна предупредително звънче, но замайващото очарование, тръпката пред непознатото сякаш приспиваха разума й.
— Защо не седнем? — покани я мъжът, посочвайки дивана до камината. — Бих искал да се запозная с вашите изисквания. Не се съмнявам, че вече сте обмислили въпроса.
— Да, да, така е… Благодаря ви.
Ребъл усети топлата вълна на удоволствие, която се разливаше по тялото й. Беше така любезен и отзивчив, че просто не бе за вярване. И все пак непрекъснато я глождеше съмнението, че има някакво недоразумение. Наистина в селцето бе споменала, че търси сведения за сираците от войната, но това не обясняваше огромното облекчение, с което госпожа Томкинс и лорд Девънпорт посрещнаха пристигането й. Очевидно имаше друго обяснение, ала вече бе твърде късно да промени нещата.
Тя се настани удобно в широкото зелено канапе. С нарастваща възбуда зачака своя домакин, който разравяше горящите дървета в камината. Зададе си въпроса дали изобщо беше нужно да се пали камина посред лято, но после отбеляза, че аристократичната маниерност в движенията му засилваше неговия чар. Здравият й разум отчаяно се мъчеше да й напомни, че бе истинска лудост да се увлича по един английски благородник. Той принадлежеше към друга каста и никога не би могъл да има нещо общо с жена, извън кръга на своя собствен свят. Защо не срещна този мъж на друго място, при други обстоятелства? На плажа в Бонди или на парти…
Лорд Девънпорт остави ръжена и се обърна към Ребъл. Плъзна поглед по дългите й стройни крака, обути в прилепналите кожени панталони, задържа го за миг на пищната й гръд и потърси очите й. Тя усети, че още малко сърцето й ще се пръсне от вълнение. Този мъж я харесваше и я желаеше. По лицето му пробяга сянка на самоирония.
— Детето е непоносимо! — заяви категорично той. Този факт очевидно предизвикваше у него дълбоко съжаление.
Ребъл се намръщи. Ако бе дочул, че търси сведения за сираците от войната, би трябвало да говори за деца, а не за едно дете. В този миг заговори вярната й интуиция, отчасти притъпена от силното му въздействие. В думите му се долавяше болезнена обида, нещо много лично, което едва ли можеше да е свързано с напълно случайното й посещение. Тук ставаше нещо! По всичко личеше — досадно недоразумение, в което неусетно бе допуснала да я замесят. Нямаше съмнение обаче, че лорд Девънпорт се нуждаеше от помощ. Ако съумееше да му помогне, можеше да се надява на известно снизхождение.
— Няма непоносими деца! — отговори Ребъл спокойно и уверено. — Някои деца просто се чувстват объркани и изоставени…
— Госпожице Джеймс! — прекъсна я нетърпеливо лордът. — Ако сте привърженик на подобни идеи, колкото и добронамерени да са те, бих искал да ви предупредя, че схващанията ви ще бъдат подложени на сурово изпитание. Мога ли да знам какъв е досегашният ви опит?
Тя призова на помощ цялото си хладнокръвие, за да обуздае гнева си от снизходителното високомерие, прозиращо в думите му. А това не беше лесно. Все пак реши да сподели опита си по въпроса. По този начин се надяваше да даде някакъв отговор на проблема, който измъчваше лорд Девънпорт.
— Питате ме дали имам опит? Да! И той може да се измери с един човешки живот! Това е моят живот. Може да не е чак толкова дълъг, но всичко, което ще ви кажа, е истинско… — в главата й нахлуха спомените за децата, осиновени от семейство Джеймс. Сирачета, дълбоко наранени от житейските неправди, намерили най-сетне подслон и човешка топлина, те постепенно започваха да отговарят с обич на обичта, с която ги даряваха в новия им дом.
— Няма непоносими деца! — повтори натъртено тя. — Има деца, които тръгват по грешен път. Проблемите им са ужасно много, но голяма част от тях могат да бъдат спасени. С обич и грижовност! Някой трябва да им подаде ръка и да им посочи пътеката, по която да тръгнат към собствената си съдба. Нуждаят се от човешка топлина!
— Поразен съм, нямам думи, госпожице Джеймс! — в гласа му прозвучаха присмехулни нотки. — Какви възвишени измишльотини… Или невежество. А винаги съм смятал, че австралийците са хора, които стъпват здраво на земята. Че не са склонни… Как да се изразя… Да дрънкат празни приказки… Да хвърлят прах в очите!
Уф! Погрешен ход, помисли си втрещена Ребъл. Несъмнено бе нагазила в несигурни води, като се опита да докосне чувствителните струни в душата на Стенторпския граф. Днес той явно не бе предразположен към подобни теми. Бързо отстъпление, докато е време! Да съобщи молбата си, преди да е станало твърде късно. Тъкмо щеше да заговори, когато лордът я погледна с извинителна усмивка. Сякаш, за да оправдае собствената си невъздържаност, насочи срещу себе си стрелите на своята ирония.
— Моля да ми простите, госпожице Джеймс! — изрече той учтиво. — Та аз съм последният човек, който има право да поставя под въпрос вашия достоен за възхищение идеализъм. Наистина, изпитвам искрена благодарност! — в очите му проблеснаха дяволити пламъчета. — Да смятам ли, че сте готова да поемете детето, без дори да сте го виждали? Без да знаете на какво е способно?
Тя пое дълбоко дъх.
— Лорд Девънпорт! — подзе подчертано почтително. — Изглежда между нас е възникнало леко недоразумение. Изразих пред вас схващанията си за възпитанието на децата, надявайки се с това да ви помогна в решаването на проблема, който ви тревожи. Бих искала да уточня, че причината, която ме води в дома ви, е по-различна…
— Разбирам ви напълно, госпожице Джеймс! Затова предлагам ви да зарежем изкуствените пози! — прекъсна я лорд Девънпорт с мрачно задоволство. — Ценя високо желанието ви да ми направите добро впечатление, но предпочитам искреността. Честното отношение ме впечатлява много повече, отколкото предъвкването на високопарни фрази! — на Ребъл рядко й се случваше да онемее от изумление. Всъщност отдавна никой не си беше позволявал да засегне така дълбоко нейната почтеност. Трябваше й време, за да асимилира чутото. Със сигурност имаше причина за горчивото ожесточение, което криеха думите му, но очевидно не беше свързана с нея. С всяка изминала секунда положението се усложняваше. Смири гнева му с блага дума, изрецитира си наум тя, но лордът не млъкваше. — Бих искал да сте наясно, че никога не съм се заблуждавал по отношение на моята племенничка — изрече той с язвителна усмивка. — Без съмнение, агенцията ви е уведомила за скандалните й подвизи. Съгласен съм да преговаряме за възнаграждението ви. Кажете вашите условия, госпожице. Ще направя всичко възможно — в границите на разумното — за да ги задоволя.
След тези думи всичко казано дотук, откакто Ребъл се озова в стаята, дойде на мястото си. Лорд Девънпорт търсеше гледачка за едно ужасно, преждевременно развито, разглезено дете. Докато обмисляше трескаво как да превърне в предимство новата ситуация, събитията неочаквано се изплъзнаха от ръцете й. Вратата се отвори с трясък и в стаята нахълта малко момиченце. То блъсна вратата и остана облегнато на нея, като гледаше предизвикателно господаря на имението.
Това изражение изобщо не съответстваше на миловидната му външност. Красива и лъскава като коприна коса покриваше рамене му. Ефирната синя рокличка, с която бе облечено, би разтопила всяко момичешко сърце. Дори свирепото изражение на лицето не можеше да загрози нежното изящество на чертите, а като че ли само подсилваше блясъка на огромните сини очи.
— Селест! — изръмжа лорд Девънпорт с отчаяно раздразнение. — Колко пъти съм ти казвал…
— Не искам нова бавачка! — злобно изфуча малкото момиченце. Когато подхвана тази тема, в гласа му прозвучаха победоносни нотки. — Изобщо не ми трябва никаква бавачка! Ако искаш да знаеш, преди малко й видях сметката! Няма начин да ми натресете нова бавачка. Ама никакъв начин няма!