Ема Дарси
Кадифеният тигър (11)

Единадесета глава

Някога бе считала, че Кейн не може да се промени. Бракът с него й се струваше най-рискованото начинание, в което се бе впускала. Но през последните месеци на бременността тя осъзна, че изборът на сърцето й бе сполучлив. Бе позволила на чувствата да вземат превес над разума и не бе сгрешила. Всъщност Кейн Мариот се оказа добър и сърдечен по природа. Привидната му студенина бе по-скоро инстинкт за самосъхранение, отколкото егоистично отчуждение.

Вероятно нуждата от обич и разбиране бе мотивирала предложението му за женитба. Настоятелната й молба, да не прекъсва връзките си със своето семейство бе провокирала промяната в него. Срещата с нейните родители бе разкрила пред Кейн възможността да поддържа добри отношения, стига да го пожелаеше. Бременността на Лиса го накара да преразгледа ценностите в живота. Бъдещето на детето им придоби първостепенно значение за него. Разкритието за жертвите, които бе направила Джена, го накара да повярва в доброто, заложено у всеки човек. Кейн престана да гледа на хората със студена критичност и преценяваше нещата по-обективно. Съзнателно издигнатата бариера между него и околните се пропука и той отвори сърцето си за другите.

Семейството на Лиса бързо се привърза към него. Тони, най-малкият й брат, често ги навестяваше между полетите. Джена и Тревър също станаха желани гости и споделяха някой и друг неделен обяд с тях.

Родителите й с радост очакваха появата на бебето — за тях това бе най-естественото събитие след един сполучлив брак. Не така стояха нещата за Кейн и Джена. С наближаването на датата на раждане, те все повече се пристрастяваха към нероденото, сякаш всичкото земно благо щеше да се въплъти в крехкото телце. Беше трогателно, но едновременно и леко обезпокоително. Лиса бе застрашена като личност. Сякаш се бе превърнала в подвижен дом на неговия син. Усещането се засили през последните месеци от бременността й, когато Кейн преустанови интимните контакти, за, да не би да му навредят.

Лиса едва ли можеше да се оплаче от липса на внимание. Съпругът й се отнасяше с нея, като с фина порцеланова статуетка и тя се чувстваше пренебрегната и на заден план.

Вероятно натежалата й деформирана фигура допълнително изостряше състоянието на депресия. Копнееше Кейн да я увери в любовта си и да я убеди, че именно тя, а не единствено бебето внасяше нов смисъл на живота му. Понякога го ревнуваше от нероденото още дете и с усилие се сдържаше да не реагира остро на прекалено загрижените му съвети. Чакаше края на бременността, но същевременно се боеше да не би появата на бебето да отдалечи още повече съпруга й от нея. Независимо от усилията и желанията й, отношенията им с Кейн никога нямаше да бъдат така естествени и близки, както между него и сина му.

Кейн поемаше отговорността за детето от самото начало, докато никога не бе проявявал подобна загриженост към нея. Животът им се бе стекъл различно и едва ли щяха да намерят обща основа, върху която да изградят заедно бъдещето си. Бяха успели да прекарат мост над пропастта в отношенията си, но той би направил невъзможното възможно, за да не допусне подобна бездна да зейне между него и детето му.

Седмицата, през която се очакваше появата на малкото същество, започна със строителни проблеми в Мелбърн. Лиса се чувстваше отпаднала, натежала и потисната. Кейн изрично й бе казал да го уведоми още при първите родилни болки, но тя предварително започна да се бои от последствията. Знаеше, че изпълнението на проекта „Уинджикамбъл“ бе от огромно значение за него. Ако Кейн се появеше в болницата, то той би го сторил единствено заради бебето, а не заради нея.

Лиса предчувстваше, че това негово отношение определяше целият им бъдещ живот. Кейн щеше вечно да отсъства, залисан в трудноизпълнимите си проекти. Щеше да се държи мило и внимателно към нея, но щеше да дари с истинска любов единствено сина си и другите им неродени деца.

Телефонираше й сутрин и вечер, за да научи подробности около състоянието й. Джена и майка й също звъняха, за да се осведомят за здравето й. Тя от все сърце желаеше бебето да побърза. Непрекъснатото внимание я изтощаваше.

Кейн отсъстваше вече четвърти ден, когато се появиха първите симптоми. Околоплодните й води изтекоха и домашният им лекар я изпрати веднага към болницата. Контракциите всеки момент щяха да зачестят.

Лиса позвъни на Кейн в Мелбърн, за да сподели вълнението си. Психически бе подготвена за евентуалния му отказ да присъства на раждането. Прекомерно бе зает.

Непрекъснато си повтаряше да бъде силна духом. През по-голяма част от човешката история жените бяха раждали сами. Присъствието на бащата в тези случаи бе твърде скорошно социално явление. Впрочем, Кейн бе понесъл не малко болки в живота си. По-разумно бе да сподели по-късно радостта си.

Лиса отлично разбираше значението на „Уинджикамбъл“ за инженеринговата му компания. От материална гледна точка, бъдещето им зависеше от този проект. Благополучието на децата им бе заложено на карта.

Не намери Кейн в офиса. Имал важно заседание и щял да отсъства още дълго време, обясни женски глас. Ако желаела можела да остави съобщение… Тя си пое дълбоко въздух, за да възпре сълзите си. Така щеше да бъде винаги.

— Бихте ли го уведомили, че съпругата му се обажда…

— Съпругата му ли? — объркано каза секретарката. — Госпожо Мариот, да не би бебето… О, съжалявам! Господин Мариот откога очаква това обаждане! Един момент! Веднага ще ви свържа.

Тя изненадано установи, че неговия работен екип е добре известен за личните проблеми на шефа си. Изведнъж чу напрегнатия му глас в слушалката.

— Лиса? Какво става? Всичко наред ли е?

— Да, добре съм Кейн.

— Веднага ще дойда при теб! Тръгвам!

Тя не повярва на ушите си.

— А заседанието? Още доста време ще мине, преди да…

— Идвам! Другото може да почака.

Тя смутено осъзна, че присъствието при раждането се бе превърнало в първостепенно значение за Кейн.

Очевидно всички, освен нея го знаеха. Навярно бе сметнал, че всичко е в реда на нещата и затова не й го бе споменал. Лиса щастливо въздъхна. Какво от това, че той го правеше заради сина си? Важното беше, че ще е до нея.

Когато Кейн се появи след три часа в болницата, тя се почувства неудобно. Контракциите бяха прекалено слаби и лекарите я съветваха да се разхожда из коридора.

Кейн връхлетя като вихрушка, напрегнат и разтревожен и нежно я прегърна.

— Какво правиш?! — извика той, готов да се скара с персонала.

— Мисля, че синът ни е малко мързелив — шеговито подхвърли Лиса, щастлива от неговата загриженост. — Опитвам се да го накарам да побърза и да излезе на бял свят. Сестрата ме увери, че ходенето ще ми помогне.

— Е, добре е направил, че изчака баща му да дойде. Липсва ли ти нещо, Лиса?

Тя усмихнато поклати глава.

Следващите два часа минаха спокойно. Той неотлъчно стоеше до нея, за да я развлича. Лекарят най-сетне реши да ускори родилните контракции чрез медикаментозна интервенция.

Лиса с благодарност се сети за специалния подготвителен курс, който бе посещавала с други бъдещи майки. Дихателните упражнения помогнаха за облекчаването на болките. Но Кейн ставаше все по-напрегнат с всяка изминала минута.

След поредния преглед, положението не се промени. Напротив, нещата изглеждаха твърде обезсърчителни.

Часовете се изнизваха, изпълнени с изтощителна умора и нарастваща тревога. Лиса стана център на всеобщо внимание. С помощта на сложна апаратура лекарите проследяваха детските сърдечни тонове. Тя безропотно следваше всички съвети и препоръки, но тялото й отказваше да се подчини. Със сетни усилия Кейн се опитваше да успокои болките и страховете й, но привидното му самообладание изчезна, когато се оказа, че сърдечната дейност на детето е нарушена. Тогава той настоя за незабавна намеса и му бе разрешена. Поради неправилното разположение на плода, цезаровото сечение се оказа единственият изход. Лиса бе готова да изтърпи всяка операция, стига да осигури живот на бебето.

Поставиха й пълна упойка и я прехвърлиха в операционната зала. Кейн крачеше до нея мрачно стиснал ръката й. Тъмните му очи трескаво търсеха обещание, което тя не бе в състояние да му даде. Чувстваше се безпомощна. Вече шестнадесети час пребиваваше в болницата безрезултатно. С нарастващо отчаяние Лиса следеше бледото, изтерзано лице на Кейн. Отлично знаеше значението на детето за него. Ако изгуби сина им, тя щеше да изгуби и мястото си в неговото сърце. Какво бъдеще им предстоеше, ако се окажеше неспособна да има повече деца? Може би това беше единственият шанс за Кейн да започне мечтания нов живот.

— Кажи ми, че ме обичаш — умолително прошепна тя, жадувайки да се увери в чувствата му, независимо дали би могла да го дари с деца.

— Лиса… — гласът му измъчено секна, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Какви въпроси му задаваше в този важен, съдбоносен момент!?

За отговор така и не остана време. Помолиха го да отстъпи встрани и Лиса бе вкарана в операционната зала. „Всичко ще бъде наред, всичко…“, отчаяно повтаряше тя. Анестезиологът до нея заговори за някакъв нашумял филм. Какво значение имаше някакъв си филм в такъв момент! Животът на нероденото определяше щастието й с Кейн и нищо друго нямаше значение. А може би мечтаното бъдеще никога нямаше да настъпи, ако синът на Кейн… Неговият нов живот… Не беше честно… Нима любовта щеше да се окаже безсилна!? Съзнанието й се замъгли и светът наоколо се срина в тъмна пропаст.

 

 

Тъмнина. Не виждаше, нищо не възприемаше. Навсякъде единствено тъмнина. Жива съм!

Бебето… Какво бе станало с бебето? Упорито се бореше да дойде в съзнание. Не чувстваше болка. Бавно, едва-едва отвори очи към света… към Кейн, надвесен над нея.

— Бебето? — страхът задави гласа й.

— Слава Богу! Жива си!

Тревогата му изчезна. Устните му леко докоснаха челото й, а ръцете му нежно легнаха на раменете й.

Какво се бе случило с детето? Тя се опита да отвори уста, но напразно. Гърлото й бе пресъхнало. Задушаваше се. Посегна към врата си. Нищо. Видя, как Кейн рязко се отдръпна, а лицето му се изкриви от ужас. Не й достигаше въздух! Аларменият звънец проехтя. Кейн диво крещеше за помощ.

— Спазъм на ларинкса — отсече нечий глас.

Някаква сестра и надяна кислородна маска. Лиса трескаво се запротиви. Нищо не разбираше, освен надигащото се в нея отчаяние. Маската нямаше да помогне. Това беше краят.

А синът им? Сбъдна ли се надеждата на Кейн или тя я бе разбила? Трябваше да узнае, трябваше… Но как? Сълзите рукнаха от очите й. Щеше да умре, без да е разбрала.

Неясно, някъде в далечината чу вика на Кейн:

— Спасете жена ми!

Усети убождане в ръката. Тялото й олекна и сякаш се понесе в пространството, след което всичко потъна и изчезна в нищото.

 

 

„Живея!“, удивено се прокрадна в съзнанието й. Беше като котка — с девет живота. Два бе изживяла, оставаха седем.

Отново отвори очи. Светлина! Намираше се в интензивното отделение. Кейн следеше и най-лекото й движение с изострено внимание. Погледът му не се откъсваше от нея. Ръцете му стискаха нейните. Тя се опита да се усмихне, но не успя.

Кейн изглеждаше изтощен. Косата му бе разбъркана, вратовръзката — изкривена, а горните копчета на ризата — разкопчани. Очите му бяха зачервени от недоспиване, а зъбите — стиснати. Стоеше над нея и сигурно се молеше наум.

— Лиса! — дрезгаво прошепна той. — Ще се оправиш, Лиса!

Защо не говореше за бебето? Навярно се опитваше да й го спести… Беше се провалила.

— Съжалявам! — отчаяние разтърси сърцето й.

— Господи! — възкликна той. Болезнен спазъм разтресе тялото му. Ръцете му се впиха в нейните. — Имам нужда от теб, Лиса! Обичам те! Никога няма да престана да те обичам.

Кейн не бе на себе си. Тя си спомни въпроса, който умолително му бе задала пред вратата на операционната зала. Отговорът му сега й прозвуча фалшиво.

Най-същественият проблем все още висеше във въздуха.

— Детето ми?

— Не се тревожи! Почивай си! Всичко е наред!

— Кажи ми… Детето…

Нима той не разбираше, че не бива да крие? Да знаеш дори най-лошото бе за предпочитане пред неизвестността.

Кейн най-сетне разбра.

— Мисля, че малкият разбойник е добре. Нямаш причина за безпокойство.

— Какво означава „добре“? Кажи ми!

— Веднага бе поставен в кувьоз. Надявам се, че е добре.

— Кейн!

Викът и го стресна.

— Не бива да се вълнуваш, Лиса!

Тя пое въздух, опитвайки се да запази максимално спокойствие. Теменужените й очи обаче горяха решително.

— Кейн Мариот, иди и провери какво се е случило с бебето ми!

— Лиса…

— Веднага!

— Ще извикам сестрата.

— Веднага!

— Не мога да те оставя сама.

— Страх ме е, Кейн…

— Тръгвам.

Той бързо излезе, но мястото му зае медицинската сестра.

— Добре съм — прошепна Лиса.

— Знам, миличка — усмихна се сестрата и сложи в устата й парченца лед. — Знам, че си добре, но съпругът ти щеше да ни убие. Ако нещо се беше случило с теб, още няколко души щяха да те последват в отвъдното.

— Да не би да е нарушил болничните правила?

— Всичките. Не даваше човек да припари до теб. Не знам как живееш с него.

— Той ме обича! — Лиса най-сетне бе прозряла истината.

Кейн наистина я обичаше, по свой начин. Той не говореше за любовта си, но делата му я доказваха. Той се нуждаеше от нея. За него тя бе по-важна дори от сина му.

— Не грешите — измърмори сестрата. — Всички се уверихме.

Кейн отново се появи. Струваше й се, че е отсъствал само минути. Погледът му жадно я обходи, за да се увери, че нищо лошо не й се бе случило.

— Добре ли си — разтревожено попита той.

— Да, чувствам се отлично — с укор го изгледа тя. След всичките изпитания, през които бе преминала, тя искаше да узнае повече за бебето си. — Наистина ли е добре?

— Повярвай ми! Добре е. Направо е чудесен! — за сетен път я увери той.

Съмнението отново се прокрадна у нея. Дали Кейн действително бе отишъл да го види или бе помолил някоя сестра за информация.

— Опиши ми го!

— Ами… има черна коса.

Това се очакваше. Нали и двамата бяха с тъмни коси.

— И — настоя тя.

— Целият е червен…

— Не те бива по описанията, Кейн!

— Главата му има малко странна форма…

— О, Господи!

— Няма нищо страшно, Лиса! Казаха ми, че ще се оправи след няколко дни. Дължало се на неправилното му разположение преди раждането.

Беше прав. Бебетата главички често изглеждаха малко… особени. Лиса си отдъхна.

— Какво още — продължи да се интересува тя.

— Трудно е да се каже. Той е в някакъв апарат с жици…

— Да не би да има опасност за живота му?

— Не, Лиса. Лекарите просто следят сърдечната му дейност. Това е обичайна практика при деца, родени с цезарово сечение.

— Колко време ще остане в кувьоза?

— Още малко.

— Разбирам — прошепна тя.

Кейн бе сторил всичко възможно, за да помогне на сина си, но бе предпочел, да остане с нея. Огромна топла вълна я понесе. Обичаше го. Обичаше го…

— Какво друго?

— Хлапето си има всичко: главичка, две ръчички, две крачета с по пет пръстчета.

— Безнадежден си, Кейн! — усмихна се тя с любов.

— Ти си моята надежда, Лиса. Ти не само ме изплаши. Ти ме накара да се изправя лице в лице с една мрачна празнота, която нямаше да понеса.

— Съжалявам — прошепна тя. Вече познаваше тъмната бездна. Без Кейн…

— Разбрах колко те обичам — уверено продължи той и тя му повярва без капка съмнение. Любовта светеше в очите му, звънеше в гласа му, стопляше ръцете му, които я повдигнаха и прегърнаха. Любовта бе тръпнещата целувка, опиваща я с нежността си.

— И аз те обичам, Кейн — уверено прошепна тя. Най-сетне сърцето и разумът й се бяха помирили.

 

 

Детето далече не съвпадаше с описанието на Кейн. Беше сладко бебе с пълни бузки, тъмносини очи и черни пухкави къдрици.

След като се убеди, че Лиса е извън опасност, Кейн постепенно обърна вниманието си към малкия и започна да се вживява в ролята си на горд баща. Животът придоби други, прекрасни измерения за него.

Семейството на Лиса ги посети, за да поднесе поздравленията и благопожеланията си. Джена я трогна с любвеобилността си. Младата жена притисна бебето нежно до сърцето си, а изражението й подсказваше, че крехкото телце бе източникът на най-земната радост и щастие.

— Чудесен е! — блажено въздъхна тя.

— Би ли му станала кръстница, Джена? — попита Лиса.

— О, да! — прекрасното лице на Джена се озари от щастлива усмивка. — Мисля, че вървя към подобрение, Лиса. Не се страхувам повече… Обещавам ти, ще бъда добра кръстница!

— Ще си най-добрата! — увери я Кейн и признателно прегърна сестра си през рамо.

Лиса отправи благодарствен поглед към небето. Болката, подхранвана от миналото, бе най-сетне приспана.

Бъдещето изглеждаше чудесно. Кейн не се завърна повече в Мелбърн, тъй като Джак Конуей бе поел грижата около проекта „Уинджикамбъл“. Кейн му бе предложил сътрудничество и Конуей бе приел.

— Ти ме научи да се вглеждам в хората, Лиса. Джак е отличен специалист. Работата в „Ай Си Ей Си“ не го задоволяваше вече и той реши да приеме предизвикателството и да се впусне в ново начинание. Печалбата, разбира се, ще я поделим, но затова пък мога да прекарам повече време с теб и този пакостник — щастливо се усмихна Кейн.

Лиса цялата сияеше. Лекарите я бяха уверили, че би могла да има още деца, независимо че ражданията щяха да са с цезарово сечение. Беше се оказала измежду малкото особени случаи, бе алергична към инжектираното й лекарство, но след като непоносимостта й към него бе диагностицирана и документирана, по̀ нататъшните проблеми около здравословното й състояние отпаднаха. Естествено, тя все още не желаеше да сподели това с Кейн, тъй като той още не бе превъзмогнал страха си, че е могъл да я загуби. Времето обаче бе балсам за всички рани, а любовта вършеше чудеса.

Кейн се наведе над нея и я прегърна.

— Забравих да ти кажа. Когато ми позвъни при постъпването ти в болницата, бях на заседание с Джак. Още тогава той ме помоли да те поздравя.

Лиса поклати глава. Животът се оказа странен низ от непредвидими събития.

Кейн взе ръката й и потърка страната си в нея. Очите му бяха като черно кадифе. Нейният тигър!

— Ние сме щастливи, Лиса — целуна той ръката й. — Някога бях решил да не се обвързвам. Когато те срещнах, те пожелах, но упорито си повтарях, че нямам нужда от теб. А после ти ми съобщи, че искаш да се разделим. Тогава разбрах, че не бих понесъл мисълта да продължа да живея сам, без теб. Май не се справих — самоиронично приключи той.

— О! Направи го по обичайния си агресивен начин, а аз все си повтарях, че трябва да се примиря. Радвам се, че го сторих, Кейн. И двамата трябваше да направим компромиси.

— Не, Лиса. Не ти, а аз трябваше да се променя. Ти и Джена ми помогнахте да стана по-добър. Никога няма да мога да ти се отблагодаря, но ще се опитам да те направя щастлива.

Винаги беше държал на думата си. И тя му вярваше. Обичаше я така, както тя — него. Бяха успели. Бяха оцелели заедно.

— Обичай ме, Кейн! — прошепна щастливо Лиса.