Ема Голдрик
Избраник на съдбата (9)

Девета глава

Утре е решителният ден!

Рейчъл Хамънд се отпусна в стола си и въздъхна.

— С какви възможности разполагам? — обърна се тя към шефа на редакторския екип.

— Проблемите са два. Единият ще се реши в съда, но няма да ни е за пръв път. Ще изчакваме, няма да се ангажираме с изявления. По-късно ще предложим да се споразумеем, тоест в следващия брой да публикуваме опровержение… което ще излезе на последна страница с възможно най-дребния шрифт. Ако продължат да ни притискат, ще предложим пари.

— А ако не се съгласят на компромис?

— Тогава ще се намеси Цимерман.

Въпросният господин, дребен спретнат човечец с очила в златни рамки, седеше в средата на образувалия се кръг. Той прочисти гърлото си, като се постара да избегне погледа на Хамънд.

— Смятах, че наш принцип е — започна той, — да не публикуваме информация, която не е многократно проверена. А всеки материал, който представлява риск за репутацията ни, да се проверява от моите хора. За пръв път видях въпросния брой днес на закуска. Трябва да ви призная, че ми развалихте апетита.

— Тиражът обаче хвръкна — отбеляза Хамънд.

— Що се отнася до иска, трябва да разберем кой стои зад него. В съда е записано името на Франк Лозън, управител на наследството на Роджър Боргън. Господин Лозън е способен юрист, но нищо чудно да действа само от лоялност. Бих искал да зная кой стои зад него.

— И с какво ще ни помогне това?

— Ще пуснем репортерите по следите на този човек. Кой знае, може и той да си има своите слабости. Леката заплаха от публично разгласяване може и да го стресне.

— Ще опитаме — кимна Рейчъл. — Друго?

— Що се отнася до втория проблем, той е много по-сериозен от съдебния иск. Едно заседание на корпорацията в разширен състав може да се окаже фатално.

Рейчъл разтърка чело. От снощи я болеше глава. Всичко я болеше. Макар че няма от какво да се оплача, рече си, за да се ободри. Прекарах вълшебен следобед! Той наистина си тръгна ядосан, но щом успея да разреша проблема със списанието, ще се занимая и с него. Какъв невероятен късмет имах, че го срещнах! И вече не мога без него, това е!

Цимерман продължаваше да говори. Ала тя не чуваше нито дума. Цялото й същество бе устремено към Чарли! Тя се облегна назад в стола си и притвори очи. В съзнанието й прелитаха картини — спомени от дните далеч от града. Та щом Чарли е в състояние да изправи ранчото на крака, списанието съвсем няма да й е необходимо, нали тъй? Отново потърка чело. Болката не преминаваше. В стаята обаче бе настъпила тишина. Рейчъл рязко отвори очи. Всички погледи бяха вперени в нея.

— Повторете — нареди тя. Цимерман сви рамене и отново се зарови в книжата. — По-накратко — добави Рейчъл. — Боя се, че се впускате в излишни подробности.

Цимерман не бе човек, когото лесно можеш да извадиш от равновесие. Произхождаше от старо немско семейство, заселило се в Канзас още по време на робските бунтове. Този път обаче бе видимо разстроен. Покашля се смутен и започна:

— С две думи казано, Хамънд, акциите, с които разполагаш, не ти осигуряват контрол в корпорацията. Което важи и за останалите, естествено. Преди смъртта си Роджър Боргън притежаваше около четиридесет процента. Ти имаше някъде около четиридесет и два, а останалите акции… Всъщност ние нямаме точна представа чие притежание са. В продължение на няколко години старателно избягвахме общо събрание на акционерите. По този начин законно избраният управителен съвет може да продължи да функционира. В момента нещата не вървят толкова гладко…

— Без излишна реторика, ако обичате — прекъсна го Рейчъл. — Може ли някой да ми намери един аспирин?

Пет-шест ръце тутакси откликнаха на молбата й.

— Не бива да го взимаш без вода — напомни Елмър.

— Слушам ви, господин Цимерман — махна с ръка Рейчъл.

— Можем да свикаме събрание — мрачно продължи юристът — и да очакваме да се появят останалите акционери. Съвсем не е изключено да гласуват против нас.

Хамънд почука с молива по бюрото и едва сега забеляза ужасния безпорядък, нещо, което тя не търпеше. Напълно изключи от заобикалящата я обстановка и се зае да въведе ред. Всички притихнаха. Добре знаеха какво става. За разлика от друг път не чуха убийствения й коментар. Когато всяко нещо зае мястото си, тя отново обходи с очи присъстващите, които крадешком поглеждаха часовниците си.

— Късно е, знам — отбеляза тя. — И всички сте изморени… Аз също. Вие, господин Цимерман, идете в съда и опитайте временно поне да отложите решението. Как ще го постигнете, не е моя грижа. Искам утре да продължим работа с обичайното темпо. Ти, Елмър, провери как вървят днешните продажби. Имам предчувствие, че разполагаме с шанс да увеличим абонаментите.

— Няма ли да добавим коментар в смисъл, че необоснован съдебен иск цели да спре броя?

— Добро хрумване — оживи се Хамънд. — Пуснете и нещо за свободата на словото. На първа страница! С едър шрифт! Хайде, вървете. Само Хари да остане — изчака другите да си тръгнат и се обърна към младия човек. — Искам на всяка цена да ми издириш имената на дребните акционери. Имена, адреси, телефони. И ми се обади, независимо по кое време.

Няколко минути по-късно, както си седеше отпусната в стола, Хамънд внезапно заспа. Споходи я натрапчивият сън, който често й се явяваше напоследък: тя приближава ранчото със своята лимузина, слиза от колата, облечена в снежнобяла сватбена рокля, обсипана с портокалови цветчета; тръгва към верандата, където я очаква Чарли — в костюм за езда и дори шпори върху ботушите. Видът му предизвиква трепетното й вълнение. Той протяга ръце, тя се втурва насреща му. Когато разстоянието помежду им почти се стопява, той изрича: „Името ми е Мейдърс“, след което образът му почти изчезва, остава само мрачното му изражение, също както усмивката на котката от онази любима книжка. Сетне и то изчезва. Мигновено затъмнение и лентата започва да се върти от самото начало.

Рейчъл се разбуди с писък. Чистачката тъкмо влизаше и перна ключа на лампата.

— Още ли сте тук, госпожице Рейчъл? Самичка ли сте? Че то е два след полунощ!

— Заспала съм… — промълви Рейчъл. — Всички ли са си отишли? И шофьорът ли?

— И той, госпожице. Да ви повикам такси, ако искате.

— Благодаря — с облекчение въздъхна Рейчъл и разкърши болезнено схванатото си тяло. Пооправи блузата си, приглади полата, без да обръща внимание на гънките. С полупритворени очи тръгна към вратата, протегнала ръка за опора. Чувството, че може да се подпре на стената, стига да поиска, й действаше успокоително. Асансьорът я очакваше. Тя прекрачи в кабината и натисна копчето. Кабината се заспуска толкова бавно, та тя без малко отново да заспи.

— Ще поръчам да го оправят — каза си полугласно.

— Трябва само да се смаже — избоботи онзи от охраната. — Шофьорът на таксито ви очаква, госпожо — додаде учтиво.

— Не ме наричай госпожо. Казвай ми просто Рейчъл. Ти си Фостър, нали? Защо си нощна смяна? Доколкото си спомням имаш жена и две деца.

— Вече са три — грейна Фостър. — А като работя нощем, печеля повече. Ето, заповядайте. Качвайте се в колата и човекът за нула време ще ви откара у дома.

— Господи, имам чувството, че съм пиянствала цяла вечер. А капка не съм слагала в уста — сподели Рейчъл с шофьора още щом потеглиха. — Какво ли означава това?

— Премного напрежение — отвърна мъжът. — Случва се на всеки. Возя разни шефове, като слязат от самолета. Гледам ги, направо ще се пръснат. А като им мине заседанието, без да са ги отстранили, скачат в колата и дори запяват!

— От мен не очаквайте подобно нещо. Изобщо не ме бива да пея. Виж, Чарли пее прекрасно… Дори кравите в ранчото го харесаха. Аз също, разбира се.

— Ето го вашия хотел, госпожо. Не губете време да търсите дребни. Тия от списанието са на абонамент при мен. И друг път не работете толкова до късно. А като се приберете, първо се топнете в басейна. И се обадете на Чарли… Нали така му беше името? Обадете му се и му признайте, че го обичате!

— Каква прекрасна идея — промълви Рейчъл, прекрачи във фоайето и взе асансьора.

 

 

Да я чакаш пред хотела, това е най-голямата ти глупост за днес, повтаряше си Чарли. Проигра си всички шансове, сега какво очакваш, а? Тя сбърка, а ти беше прав, браво, Чарли. И какво постигна? Тя се върна в два след полунощ, а ти от три часа киснеш в колата и се молиш ченгето от паркинга да не ти се скара.

Всъщност защо си тук? Чарли за пореден път претърси джобовете си, но цигара не откри. Дори фас не успя да изрови от пепелника. Нервите му бяха напрегнати до скъсване. Така ти се пада, като по никое време отказваш цигарите! Не ти върви с Рейчъл, какво да се прави. А иначе тя е прекрасна жена. И вместо да се ожениш за нея, побягна още след първото недоразумение. Ще си останеш само със спомена за онзи следобед, братле.

„Обичам те, Рейчъл. Искам да се омъжиш за мен“ — ето това трябваше да й кажеш. А защо не го направи? Защото те беше страх, че ще ти откаже, признай си!

Прозорецът на таванския апартамент внезапно светна. От толкова далеч нищо друго не се виждаше, само запалената лампа. Какво ли прави тя? И защо й отне толкова време да стигне догоре?

— Трамвай ли чакате? — прозвуча глас със силен скандинавски акцент.

— Вижте, офицер, аз просто…

— Говорите си сам, господине. Наблюдавам ви вече двайсет минути.

— Ами как да ви кажа, аз съм писател. Пиша романи, знаете. Тая вечер нещо не ми вървеше и реших, че ако изляза на въздух и се опитам на глас…

— Сигурно си носите и магнетофон.

Слава Богу, колата му бе снабдена с всички нужни и ненужни удобства.

— Предполагам, сега вече сте решили проблема и кротко ще се приберете у дома — подкани го полицаят.

— Остават ми още няколко сцени, които бих искал…

— Това вече ще го направите вкъщи. Този паркинг е специално за гостите на хотела, тъй че бъдете така добър, вървете си.

Последен поглед към светещия прозорец, последно проклятие. Та той се държеше като ученик! Добре де, обичам я, признавам си, какво друго да направя? Включи мотора на поршето и потегли, сякаш някой го преследваше. Полицаят изгледа колата и прибра кочана с квитанциите за непозволено паркиране.

Гневен и потиснат, Чарли прибра колата в гаража и взе асансьора до седмия етаж, където се намираше апартаментът му. Докато извади ключовете си, чу телефона да звъни, ала додето прекоси дневната и вдигне слушалката, оттатък бяха затворили — чуваше се само сигналът „свободно“. Който и да му звънеше, беше се отказал. Ами ако това бе Рейчъл? Дали няма да опита отново?

Върна се да заключи външната врата, съблече се бавно, внимателно, ала апаратът остана безмълвен. Дали пък аз да не й се обадя?

Погледна си часовника. Минаваше три след полунощ. Само смахнатите звънят по това време. Току-виж, съм я събудил и ще проиграя и последния си шанс! Примирен, Чарли си наля двойна доза скоч и се упъти към спалнята.

 

 

И защо да не го направя? — запита се Рейчъл. Нерядко шофьорите на таксита се оказват дипломирани психолози. Вътрешният басейн се намираше вдясно от фоайето. Редицата зелени лампички покрай водата примигваха подканящо. Тук Рейчъл имаше своя кабинка, в която държеше банските си костюми. Преобличането й отне не повече от няколко минути и скоро тя се плъзна в тъмната вода.

Трийсетина минути по-късно, напълно освежена, готова за ново предизвикателство, тя се уви в хавлията и се качи в апартамента си. Без малко да натисне звънеца, ала си припомни, че камериерката отдавна спи, и изрови ключа от дъното на чантата си. Щом влезе, с още мокри ръце си наля дайкири.

Телефонът се намираше на масичка, опряна до стената. Рейчъл бутна плъзгащата се стъклена рамка на прозореца и се загледа навън. Никакво движение, само полицейската кола обикаляше района.

„Най-добре ще е — заговори тя на себе си — да си изпиеш питието и после да му се обадиш. Ще му кажеш колко много съжаляваш, задето си се държала като първокласна глупачка. Както ти обясни и шофьорът на таксито, той няма откъде да знае, че го обичаш, нали?“

Тя отпи от сладката течност и потръпна. Питието й се стори неподходящо за случая. Разгърна указателя и набра телефона на Чарли.

— Господин Мейдърс не отговаря — уведоми я телефонистката.

— Позвънете отново — настоя Рейчъл и усети как напрежението отново сковава тялото й. С телефона в едната ръка и чашата в другата закрачи нервно напред-назад.

— Не отговаря, госпожо.

— Моля ви, само още веднъж — внезапно необходимостта връзката да се осъществи се превърна във въпрос на живот и смърт. Вслуша се в сигнала, но никой не пожела да го прекъсне. Сълзи напълниха очите й, търколиха се по страните й. — О, Господи, какво направих! — простена тя миг преди да затвори.

Заспа щом усети възглавницата под главата си. Изпадна в познатия неспокоен унес, прекъсван от онзи неизменно повтарящ се сън.