Ема Голдрик
Избраник на съдбата (8)

Осма глава

— Е — рече Чарли и шеговито потри ръце, — не отричам, че се почувствах добре.

— Варварин — процеди Рейчъл, като се постара да увеличи разстоянието помежду им. — Момчето можеше сериозно да пострада.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Момче, а? Но достатъчно голямо за… целите ти.

— Предпочитам повече да не говорим за това. Бездруго ненавиждам насилието. Хайде върви си, преди да съм повикала полиция.

— Чудесна идея! Защо не им се обадиш наистина? Сигурно вече те търсят. Това за насилието не е вярно, Хамънд. Ти ненавиждаш само физическото насилие. А съществуват и други, изтънчени разновидности… Ти си една от жертвите.

— Сега пък с баща ми ли се захвана? Той беше добър човек, независимо от дребните си недостатъци.

— Дребни, казваш. Пак аз ли да ти отварям очите? Във всеки случай полицията скоро ще бъде тук.

— Мен ли търсят? Че аз нищо не съм направила!

Колко й отива да се ядосва, рече си Чарли. Леката руменина я разхубавява.

— Лично вие, госпожо, може и да сте невинна, ала някой от вашето тъй наречено списание се е престарал. Имам удоволствието да ви уведомя, че срещу вас е повдигнато обвинение и без съмнение адвокатът ми е уредил в този момент десетина юначаги да се погрижат да попаднете където ви е мястото. Този път наистина прекалихте.

— Не разбирам за какво говориш. Още не съм чела днешния брой.

— Аз също не съм го чел — увери я Чарли. — Моят адвокат обаче ме увери, че е твърде пошъл, дори на фона на цялостния му облик. Я ми кажи за какво бе домъкнала младока тук?

— Как за какво? Няма да седна да плача, че си ме изоставил. Искам дете и ще си го родя!

— А малкият как реагира на предложението инвитро?

— Вдигнах цената на четири хиляди долара. Колкото и да не ти се вярва, ще успея, тъй да знаеш. Имам нужда от това дете!

— За себе си ли го искаш, или просто си си наумила да угодиш на баща си, макар да е починал преди толкова години?

— Виж, смятам, че вече се разбрахме. В моя живот просто няма място за човек като теб. За парите си ли дойде?

— Опитваш се да ме обидиш или наистина нищо друго не успя да измислиш?

Предизвикателството в гласа му свърши работа. Рейчъл се втурна към него от другия край на стаята, протегнала ръце като ноктите на хищна птица. Чарли я изчака да се приближи и в последния момент я сграбчи за китките, като я прикова неподвижно. Тя опита да се отдръпне, използвайки първоначалната инерция, ала в един миг сякаш силите я напуснаха, загуби равновесие и политна. Чарли я прихвана малко преди да падне и притисна в топла прегръдка тялото й, разтърсвано от ридания. Седна в един от големите фотьойли и я гушна като малко разплакано дете.

— Хайде, Рейчъл — подкани я кротко, — поплачи си, ще ти олекне.

Тя направи опит да се изправи, ала напразно, тялото отказваше да послуша разума. Сълзите се стичаха като порой. Сгуши се в силните обятия на този тъй непредсказуем мъж и изплака горчилката, натрупана през годините. Изля гнева и болката, този вече непосилен товар за крехките й рамене.

Макар да мислеше, че е постигнал желания ефект, Чарли съвсем не бе подготвен за онова, което последва. Прокара ръка през косите й, а стройното тяло, отпуснато в ръцете му, предизвика невероятно усещане, доскоро потискано поради силата на гнева. Желязното му самообладание заплашваше да се стопи, непохватните му пръсти с лекота се справиха с двете копчета, плъзнаха се към деколтето и погалиха нежната кожа на гръдта.

— Но какво правиш? — сепна се Рейчъл.

— Онова, което сама искаш — промърмори той. — Накарай ме да спра — додаде дрезгаво, — това е последният ти шанс.

— Което сама искам ли? — прозвуча, но не като възражение, а по-скоро като благоговейно удивление пред невероятното разкритие за стаената в душата й потребност, която никога не би признала, дори пред себе си.

Мъжът я вдигна на ръце, отнесе я на канапето и я положи като скъпоценен дар.

— Чарли?

— Кажи, любима?

— Ти… сериозно ли…

— Напълно. Ние с теб ще се оженим. Искаш ли да ме спреш?

— О, не зная, ти ми кажи, искам ли?

Чарли падна на колене. Очите му излъчваха сияйна радост пред нейната съвършена красота, готова да му се отдаде, макар и без сама да го съзнава.

Това не е ново за мен, напомни аналитичният мозък на Рейчъл, гледала съм подобни сцени по филмите, чела съм го в книгите. Ала ето че в този миг нежното докосване до напрегнатите зърна на гърдите й отприщи стаените копнежи на тялото й. Тя рязко пое дъх и зарови пръсти в косите на Чарли. Не за да го накаже, не и за да го спре, а просто за да има опора в шеметния танц, в който той я въвличаше.

Любима? Той ме нарече „любима“. Или може би всеки мъж изрича тази дума, за да постигне своето? Ах, и тъй да е, защо тогава продължава да ме гали с устни, защо не успявам да го пропъдя, защо ми е толкова леко на сърцето? Но нима се готви да ме изостави? Лека хладина бележеше следата, оставена от устните му — нежни, гальовни, увличащи. Тя решително затвори очи. Устните му откриха нейните и стаеният в тях заряд сякаш я възпламени. В тишината на стаята отекна нечий стон.

— Рейчъл? Искаш ли да спра?

Тя го чу някак отдалеч, глух звук, който изпълни тялото й.

— Аз… не зная — отвърна на един дъх. А после изрече отчаяно, настойчиво: — О, недей!

Ръцете му я подхванаха, все едно бе лека като перце. Вратите безшумно се отвориха и скоро двамата се озоваха в спалнята. Той нежно я положи на леглото и коленичи като пред олтар. Рейчъл си позволи да го погледне през полупритворени клепачи и срещна неговия поглед — втренчен, изпитателен. Подобно изражение не бе съзирала на лицето на никой мъж. Какво ли означаваше? Желание? О, да, без съмнение. Но имаше и друго. Самоувереност? Сякаш бе повече от сигурен, че всяко негово докосване среща все по-буен отклик. Сякаш знаеше нещо, което за нея бе тайна… засега.

Любов? О, тя не познаваше любовта и това я лишаваше от обичайната способност за преценка.

В следващия миг робата й падна от раменете и тялото й остана обгърнато единствено от тръпнещите му пръсти. Устните му не спираха да я изучават, покриваха я с ледени пламъчета, които тутакси се нажежаваха, заплашвайки да я изпепелят. Подобно на опитен ловец ръцете му си проправяха път, сломяваха последните останки от колебание и съпротива.

Рейчъл отвори очи и неволно й се прииска таванът да бе огромно огледало… Какво нелепо, неосъществимо желание. И все пак тя имаше чувството, че се наблюдава някъде отгоре — бледо голо тяло насред синята покривка, метната върху леглото. Силуетът до нея се раздвижи и тя извърна очи.

— Не можем всички да сме прекрасни като теб — усмихна се Чарли.

Получила безспорно доказателство за копнежа му да я притежава, тя цялата изтръпна, сви ръцете си в юмруци, ноктите се забиха в дланите й. Почувства докосването му с всяка фибра на тялото си. Май вече няма измъкване, нашепна някаква част от съзнанието й.

— Отпусни се — пошепна той в ухото й. Думите звучаха разбираеми, ала тя не бе в състояние да ги възприеме. Не бе ги чувала никога досега, а и не бе сигурна, че знае какво означават.

Чарли се настани до нея и ръката му започна да рисува фигурки по тялото й, безразборни, подчинени единствено на прищевките му. Рейчъл извика на помощ остатъците от самообладание, принуди се да заеме позата на неподвижна статуя. Пръстите му обаче не спираха своя безумен танц, увличаха я в шеметен ритъм, додето възбудата достигна своя връх. Тя нададе вик, притисна се още по-силно към мощното му тяло, сякаш готова да го погълне. Светът около нея рухна, припламнаха безброй искри, отново се чу нечий вик и тя достигна върховния миг, удивена, невярваща, възторжена.

Времето продължи да тече, ала душата на Рейчъл отказваше да се подчини на разума. Тялото, притиснало нейното, понечи да се отмести, ала тя отчаяно простена:

— Не си отивай!

Изминаха дълги минути, преди да бъде в състояние да проговори.

— Това ли било? — попита закачливо.

— Каква си хитруша! — възкликна Чарли. — Жадна ли си?

— Все едно дни наред съм пътувала през пустинята. А ти?

— О, да.

— Ей там в ъгъла има мъничък хладилник.

Миг по-късно Чарли се върна с две изпотени чаши.

— Какво е? — попита Рейчъл.

— Бърбън с лед — засмя се той. — Наздраве!

С първата глътка Рейчъл накваси устните си, втората усети да охлажда гърлото й.

— Вълшебно беше — рече тя и с блеснали очи стрелна мъжа срещу себе си.

— Не съм аз виновен, че досега си се отказвала от това върховно удоволствие, Рейчъл. Хайде допий си чашата. Денят беше тежък и ми се ще да подремна.

Чарли се отпусна и я притегли върху себе си, така че тялото й да покрие неговото. И преди тя да му зададе безбройните въпроси, които я вълнуваха, той заспа.

Така измина половин час. Рейчъл не успя да заспи, разтърсена от невероятната сила на преживяното. Поглъщаше с очи лицето на Чарли, вслушваше се в дишането му.

Знаеш толкова малко за него, каза си с тъга. А вече ти се иска да го опознаеш изцяло. Ако бебето прилича на баща си, ами… би било чудесно!

Мъжът под нея неволно се размърда. Дали не се е събудил и тайничко да ме наблюдава с крайчеца на окото си? — запита се смутено. А когато се разсъни, дали ще бъде в състояние… Почти несъзнателно протегна ръка и го докосна, просто за да е сигурна, че това не е сън.

Той рязко отвори очи.

— Какво става, по дяволите! — промърмори в унес.

Ужасена, но и доволна от себе си, Рейчъл получи потвърждение на налудничавото си хрумване — той наистина бе успял да възстанови силите си, дори нещо повече…

— Не си представях, че така ще прекарам следобеда — рече Чарли, разположил се удобно в шезлонга. — Събитията се развиха твърде… неочаквано. Добре ли си, Рейчъл?

— Аз ли? Да, напълно. Е, щях да се чувствам още по-добре, ако беше се избръснал, преди да дойдеш.

— Прощавай, вече ти признах, че събитията се развиха някак… непредвидено.

— О, радвам се, че най-сетне успяхме, Чарли. Ти наистина си мъжът, когото съм търсила — гъста руменина покри лицето й. Не мога да си представя, добави наум, че бих могла да го направя с Едуард или с когото и да било друг. — Първата част, надявам се, приключи успешно.

— Моля?

— Ами от веднъж може и да не се получи, но при два пъти е почти сигурно… така пише. Сега вече сигурно ще постигна целта си.

— О, Господи, ти само за това ли мислиш?

Не, не само за това, отвърна му безгласно. От мига, когато ме докосна, изобщо не съм мислила за последиците. Сега обаче е крайно време да си събера ума. Ще си имам бебе, следователно имам право да се поздравя за добре изпълнения план.

— Зададох ти въпрос, Рейчъл — настоя Чарли.

Ето че пак се ядоса, рече си тя. И двамата изпълнихме ролите си, но играта свърши, не е ли така? Не, не е, отвърна си сама. Друг като него едва ли ще срещна. Баща ми би се радвал да има такъв син.

Баща ми. Син. Тези две думи се загнездиха в съзнанието й и тя отново се превърна в предишната Рейчъл, лишена от своя воля, подчинена единствено на дълга си.

— Наистина постигнах каквото исках! — заяви тя. — При това ми достави огромно удоволствие. Безкрайно съм ти признателна, Чарли.

— Не си въобразявай, че нещата приключват дотук. Както ти казах, ние ще се оженим и ще отгледаме малкото създание, за което стана дума.

— Опасявам се, че не си ме разбрал. Оттук нататък ще мога и сама да се оправя.

Лицето му потръпна, сетне той ледено й се усмихна.

— Не бързай да се радваш — процеди ядовито. — Това малко приключение може да се окаже недостатъчно, за да забременееш. Тогава какво ще правиш, това ми кажи!

О, Господи, не допускай да се случи! — примоли се Рейчъл. Толкова беше хубаво… Не, той просто се опитва да ме уплаши. Пое си дъх, за да събере кураж.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред! — заяви упорито.

— Значи смяташ, че повече не се нуждаем един от друг?

— Ами… — не искаше да го изрече, ала гневът вече взимаше връх. — Да, ние наистина повече нямаме нужда един от друг. Отбий се утре в кабинета ми да ти платя.

— Погледни ме, Хамънд — замислено рече Чарли. — Готов съм да се обзаложа, че си забравила името ми.

— Ами… Чарли… — и си заблъска главата да си спомни презимето му.

— Мейдърс — подсказа й той. — Чарли Мейдърс. И от това име няма начин да избягаш, любима. Ние ще се оженим. Без никакво отлагане, тъй като дядо ми не обича такива неща да се протакат. Ясно ли ти е?

— Да, но… — колко хубаво го каза. Аз наистина бих могла и сама да отгледам детето, но не искам. Искам с Чарли… Чарли Мейдърс… докато смъртта ни раздели. И не ти ли пречи желанието му да те командва? Не, не ми пречи, отговори си, без да се колебае.

Той успяваше да прочете мислите й. Изразителното й лице издаваше бурните чувства, които я вълнуваха.

— Ще се оженим — повтори той.

Неочаквано Рейчъл се озова в обятията му.

— Да — рече тя. За миг той я прегърна още по-силно, после се взря в лицето й. Целуна я бавно, нежно, сякаш с печат скрепяваше даденото обещание.

И двамата се отдръпнаха някак смутени — тъй дълго бяха пропъждали мисълта да се обвържат за цял живот, че сега сякаш не можеха да повярват на собственото си желание това да стане час по-скоро.

Чарли приседна до масичката, на която лежеше последният брой на „Госипър“. Задната корица му напомни думите на Франк при последната им среща в ресторанта. Той обърна книжката, заглавието привлече погледа му и той се зачете.

— Горкият човек — промърмори под нос. — Незаконно присвояване, измама… какво ли още сте му лепнали? Четете на страница четвърта — бързо-бързо намери търсеното място. — Велики Боже! — възкликна ужасен. — Роджър Боргън! Няма капка истина в това, което сте написали, Рейчъл — процеди заплашително. — Твоите драскачи не се ли замислят, преди да хванат писалката?

— Не съм чела броя — отвърна предишната Хамънд с леден глас. — Но не се съмнявам, че фактите са били предварително проучени. Кой е господинът?

— Най-изисканият човек, когото някога съм познавал. Роджър Боргън.

— Чичо Роджър?

— В момента адвокатът ми сигурно вече е в съда — отбеляза Чарли, като си погледна часовника, — завеждайки иск в размер на един милион долара срещу теб и твоето списанийце. Ще унищожа тоя парцал, тъй да знаеш. И когато свърша, ще си ми благодарна, ако не съсипя и ранчото.

— И други са опитвали. Имай предвид, че досега никой не е успял.

— Тогава слушай внимателно. Аз съм Чарли Мейдърс. А този път ти прекрачи границата на приличието. Досега никой не те е разнищил поради липса на пари или доказателства. Аз пък разполагам с достатъчно пари, а с доказателства лесно ще се сдобия — след което си тръгна, като затръшна вратата след себе си.

Рейчъл объркана застина на място. Та той бе дошъл с предложение за женитба, а си бе тръгнал, отправяйки й заплаха.

„Милионер филантроп, заподозрян в незаконно присвояване на средства. Нашият екип се нагърбва с разкриване на истината около известен магнат от Либъртивил. Подробности на четвърта страница.“

Списанието се изплъзна от пръстите й и падна на пода.

 

 

— Тъкмо се чудех къде си — отбеляза Франк Лозън, разположил се в любимото канапе на Чарли в неговия любим апартамент. — Прекарах тежък ден.

— Аз също — отвърна Чарли. — Направо съм изтощен.

— Как се разбрахте с Хамънд? Направи ли й предложение?

— Да — отвърна Чарли, като си наля от бутилката ръжено уиски. — А после прочетох оная мръсотия. Предполагам, сватбата се отменя.

— Само предполагаш, така ли?

— Че може ли човек да обича една жена и в същото време да я мрази?

— Знам ли, приятелю. Нека ти кажа какво успях да свърша. Съдията само мярна заглавието и подписа иска.

— Искам да я унищожа, Франк. Още утре.

— Успях да свикам специално заседание на акционерите — рече адвокатът, като извади куфарчето си. — Ще се проведе утре в пирамидата. Което означава, че можеш да я отстраниш, стига да поискаш.

— Но аз не мога да управлявам списанието, Франк. Ако я изхвърлим, очаква ни провал.

— Елмър Чатмас открай време чака своя шанс. Той е разумен човек, а сигурно ще се намерят и други.

— Знам ли… Господи, как ме боли главата!

— Тогава най-добре е да те оставя — заяви Франк. — Ще се видим утре в десет.

Чарли си наля поредната доза, като този път добави и лед. И не преставаше да мисли за Рейчъл. Далеч от града, в ранчото у нея бе започнала промяна. Макар да имаше мигове, в които възвръщаше обичайния си нрав.

О, утре ще я сразя, закани се решително. Ами после? После ще се върна в Тексас и цял месец няма да изтрезнявам.