Ема Голдрик
Избраник на съдбата (7)

Седма глава

Рейчъл Хамънд огледа кабинета си с очертания на пирамида и въздъхна с отвращение. Всъщност откакто се бе завърнала от ранчото, всяко нещо, на което спреше поглед, я изпълваше с неприязън.

— Виж, Елмър — рече тя, като едва се сдържаше да не избухне, — прегледах всички броеве, пуснати в мое отсъствие. И се натъквам на една и съща история.

— Какво искаш да кажеш, Хамънд? — вдигна вежди Елмър Чатмас, редактор на списанието още от времето на дядо й.

— Досада — процеди Рейчъл. — С големи букви, ако щеш. Даваш ли си сметка, че откакто ме няма, тиражът е спаднал с осем хиляди?

— Ами хората са на почивка. В разгара сме на летния сезон. Нашите читатели просто нямат навика да си носят списанието по празненства и коктейли.

— Не ми пробутвай плоски обяснения, Елмър. Още от първата страница на човек му иде да захвърли тоя скучен боклук.

— Все пак нещата се развиха според очакванията ми. Ти се върна готова за нови битки. Само дай знак, Хамънд!

— Ще ти кажа какво ще правим, макар да си го чувал стотици пъти. Ще докажем на света, че „Госипър“ не е загубил способността си да напипва злободневни новини. За следващата седмица искам да ми откриеш най-пикантната история и независимо кой е замесен, ще го приковем като пеперуда от хербарий. Кражби, злоупотреби, подкупи… Нищо не бива да ни спре. Ще вдигнем врява до Бога… Дори ако е замесен самият архиепископ на Чикаго — мигновено колебание, последвано от въпрос: — Но ти нямаш предвид него, нали?

— Не, разбира се, и все пак…

— Не ми казвай кой е на прицел. Искам другия понеделник като отворя списанието, да ахна от изненада. Това ще ни е последният клюкарски брой. Замислила съм коренна промяна. Ще дам на изданието литературна насока. Ясно ли ти е какво искам от теб?

— И няма да преглеждаш материалите предварително, колкото и да са опасни?

— Правилно си ме разбрал, Елмър.

Мъжът непохватно се изправи. Тежаха му шейсет и пет години все пак и коленете вече не го слушаха. Ставите губеха от някогашната подвижност, разумът — от бързината на мисълта.

— А докато приготвям скандалния брой, ти какво ще правиш, Хамънд?

— Ще подготвя промяната. Нужна е ясна концепция. Първите шест месеца едва ли можем да се надяваме на печалба… Затова е необходимо надеждно проучване — лукава усмивка се появи на лицето й. — Ще се заема и с още нещо — оповести тя. — Ще се разходя по етажите да поразтърся нашите служители. Твърде дълго, струва ми се, ги оставих да живуркат в блажена летаргия. А рече ли някой да ми се опъне, ще го смачкам, тъй да знаеш!

Мъжът побърза да излезе, преди да е чул някоя още по-свирепа закана. Кого ли е срещнала на път за ранчото, озадачено се запита той, та е станала толкова нападателна?

Рейчъл приближи до прозореца и се загледа във вялото движение по главната улица. Две преки по-нататък автобус и камион бяха се ударили и в момента към мястото на злополуката приближаваше полицейският хеликоптер. Гледката мигновено й напомни, че и той умее да управлява подобна машина. А бе изминала цяла седмица, откакто се разделиха.

 

 

Чарли Мейдърс на няколко пъти отдели време да се отбие в ранчото, за да е сигурен, че нещата ще потръгнат. Нае още двама помощници, младоци, но с достатъчно добри препоръки, както и надзирател, застаряващ бивш военен от Форт Райли. Хуарес Джо и синът му също бяха обещали да останат колкото е необходимо. Едва след като се увери, че оставя имота в добри ръце, Чарли отлетя с хеликоптера до Бомонт и оттам нае кола до Либъртивил.

— Ама ти какво си намислил? — възкликна Франк Лозън, неговият адвокат, и надигна чашата си. — Чудесна почивка, няма що! И откъде ти хрумна да се захващаш с някакво си ранчо?

— Ако познаваше Рейчъл, хич нямаше да се чудиш, че толкова бързо съм склонил. Тая жена е способна да те убеди, че и слънцето изгрява от запад. Хайде не се разсейвай, ами казвай какво успя да научиш.

— Корпорацията „Дамънд-Боргън“ — поде Лозън, като извади папка с документи от куфарчето си. — Притежава списанието и ранчото. През последните петнайсет години ранчото не е докарало пукната пара печалба.

— Списанието ли финансира всичко останало?

— Така се говори поне. Дядо ти притежавал дял в размер на петнайсет процента, но когато бащата на Рейчъл превърнал списанието в порнографско издание…

— Чакай, чакай, добре ли чух?

— Е, така е смятал дядо ти.

— И е продал акциите, тъй ли?

— Не, за Бога. Старецът обичал ранчото и по никакъв начин не искал да се отдели от него. Той просто… Ами разделил акциите, отписал името си от книгите на компанията и вложил своя дял в анонимен тръст. Просто се преструвал, че списанието не съществува!

— Я почакай, ти какво се опитваш да ми кажеш?

— Не се опитвам — засмя се адвокатът, — ами ти казвам, че наследяваш четирийсет процента в корпорацията „Хамънд-Боргън“ от чичо си Роджър.

— А дядо има други петнайсет процента, вложени в някакъв тръст? И ако предумам тоя дърт особняк да ме подкрепи, с едно гласуване ще превземем цялата корпорация, така ли?

— Избий си го от главата, за нищо на света няма да се пречупи. По-скоро ще се гръмне, отколкото да позволи в негово присъствие да се говори за тая жълта дрипа! Не, приятелю, ако си намислил някой рискован ход, ще трябва да се добереш до лицето, натоварено да се грижи за тръста.

— И кой е този човек?

— Няма ли най-сетне да дадеш да пийна нещо по-свястно?

— Разполагам с прекрасно четирийсетгодишно уиски, но най-напред ще трябва да ми кажеш едно име!

— Нямам подобно намерение, приятелю. Аз съм довереният човек на дядо ти.

— А пък аз се сетих къде съм скрил шишето — горе в спалнята!

— Преди да празнуваме каквото и да било, нека ти кажа — с абсолютна сериозност рече Франк, — че като собственик на контролния пакет можеш единствено да гласуваш за нейното принудително оттегляне.

— Това ми е известно.

— В такъв случай чуй всичко докрай. Единственото, за което живее тая жена, е необходимостта да се чувства шеф на корпорацията. Изхвърлиш ли я на улицата, свършено е с нея.

— И това го знам — отвърна Чарли. След което се замисли. Какво значи „свършено“ с Рейчъл Хамънд? Тая красота да се похаби? Велики Боже! — Я дай сега да пийнем, пък утре ще му мислим — заключи той и се втурна да донесе бутилката.

На другата сутрин, едва отърсил се от махмурлука, хукна да оправя десетки формалности, тъй че едва в понеделник успя да отдели време да поскита из улиците на Либъртивил, да си припомни миналото, а и да реши как ще постъпи с Рейчъл Хамънд.

Още преди да стигне до последната точка, някъде около дванайсет, се сблъска с адвоката пред входа на своето любимо ресторантче, прочуто открай време с умението си да предлага добре сготвено говеждо.

— Не ми вдъхва особено доверие — осмели се да забележи Франк. — Отвъртели са половината крушки да не вижда човек какво яде.

— Грешиш, драги. Тук просто винаги сервират едно и също — крехко говеждо. Никъде другаде не го приготвят толкова вкусно.

— Всъщност исках да те поканя на мач по бейзбол. Канзас Сити играе на свой терен. Можем да прехвърчим с твоя хеликоптер, да гледаме мача и после да опознаем нощния живот в града…

— Много мило от твоя страна, приятелю.

— Само че аз няма да отида. Тъкмо преди да те срещна, зърнах новия брой на „Госипър“ и побеснях.

— Какво искаш да кажеш?

— Ето, сам погледни — натърти той и тикна списанието под носа на Чарли, при което без малко не му разля кафето.

— Виж, сега изобщо не ми е до списания. Бездруго съм решил какво ще правя с Хамънд. Твърде дълго хората около нея са пипали с кадифени ръкавици. Крайно време е да се разбере кой ще се разпорежда и кой ще се подчинява.

— Хайде все пак преди това да погледнеш списанието, а? — примоли се Франк.

— Едно по едно — почти го прекъсна Чарли. — Всяко нещо по реда си.

— Добре де, и ако откриеш Хамънд, какво си намислил да й кажеш?

— Ще й кажа, че предстои да се оженим. И край!

Чарли рязко се изправи, бутна стола си назад и безмълвно се сбогува с приятеля си.

— Хубаво де — подвикна Франк подире му. — Жени се, като искаш. Но ще ти са нужни двама адвокати. Или може би дори трима!

— Преди да се срещна с тази жена, изпитвам нужда да ударя някого — изръмжа Чарли, тъкмо когато минаваше през входа на редакцията. И ето че пред него се изпречиха двамата наети пазачи, всъщност негови стари познайници. — Господа — подвикна той, — вие служители ли сте на списанието? Четохте ли този парцал?

— Кой, аз ли? — продума единият. — И с пръст не съм го пипнал.

— И аз, и аз — додаде другият. — Че то е пълно с лъжи… И все се чудя как тъй още не са ги тикнали в затвора.

— О, Господи! — простена Чарли и заудря юмрук в дланта си. Как да удариш човек, който напълно споделя мнението ти? — Извинете — промърмори и се опита да ги заобиколи.

— Ей, не можеш да влезеш. Хамънд е наела допълнителна охрана.

— Не ми е приятно да ви дразня — кипна Чарли, — но трябва да знаете, че ще вляза. Готови ли сте да ме спрете? Хайде опитайте!

Двамата се спогледаха. И се разбраха без думи.

— Ние май не за пръв път водим тоя спор. Щом толкова твърдо си решил, върви, никой не ти пречи.

— Дявол да го вземе! Няма ли шанс да си промените мнението?

Едновременно поклатиха глави. Единият услужливо отвори вратата, другият добави:

— Моля, сър — и направиха по един почтителен поклон, след което се отместиха от пътя му.

Кипнал от гняв, Чарли връхлетя във фоайето като торнадо. Не съзря жива душа. Вратата на асансьора плавно се отвори. Все още удряйки юмрук в дланта си, Чарли прекрачи в кабината. Макар и трудно, откри копче, на което пишеше: „апартамент“.

Достатъчно дълго се проточи изкачването, за да възпламени гнева си до крайност. Насреща му светлинката се местеше от етаж на етаж. На десетото пиукане кабината спря и вратата се отвори.

В стената насреща имаше една-единствена стъклена врата. Табелата оправда очакванията му: „Хамънд“ — гласеше красноречивият надпис.

— Дяволска жена — процеди Чарли и завъртя топката.

Жената, зад бюрото изписка и побърза да натисне малкото червено копче.

— Не е нужно да вдигате шум. Нямам навика да ям блондинки преди вечеря. Къде е Хамънд?

— Не е тук.

— А вие ходите ли на църква в неделя?

— Намеквате, че ви лъжа, предполагам.

— Повече от сигурен съм. Къде е тя?

— Казах ви вече, няма я. Тръгнаха си преди няколко минути.

— Кои „си тръгнаха“?

— Името му е Олсън. Спечели един конкурс. Това е всичко, което зная!

Господи, простена Чарли безгласно, ето ти сега още един избраник. С мен като не успя, намерила си е друг да заеме мястото ми! А аз ще се пръсна от ревност, няма какво да се залъгвам. Като нищо мога и двамата да ги убия.

— В ранчото ли отидоха?

Жената пред него се вкамени.

— Ннне — заекна тя. — Хамънд за нищо на света не би се върнала там. При последното й посещение се е случило нещо ужасно и тя се закле никога повече да не стъпва там. Никога!

— Остава само да ви повярвам!

Вратите на асансьора отвън просъскаха и двама яки мъжаги взеха да се блъскат кой пръв да излезе. Миг по-късно вратата на кабинета се отвори и те успяха да нахълтат почти едновременно.

— Какво има, госпожице Сали?

Въпросната застаряваща госпожица вече бе успяла да се изправи.

— Този господин тъкмо си тръгваше — обясни тя.

Чарли замислено огледа новодошлите. Поединично бих се справил без проблеми, рече си наум. А в момента шансът ми да надвия едва ли е повече от седемдесет процента.

— Както разбрахте, вече си тръгвам. Простете — заобиколи ги внимателно и когато застанаха между него и секретарката, подвикна: — Надявам се, няма да забравите да предадете на госпожица Рейчъл, че съм я търсил. Че последният брой на списанието ужасно ме е разстроил и в тази връзка много скоро ще се срещнем в съда.

Асансьорът го отведе в притихналото фоайе на приземния етаж. Покрай едната стена се виждаха редица телефонни автомати. И тъй, как да издири адреса на шефката, когато тя определено отказваше да бъде открита? Чарли запрелиства указателя за персонала на корпорацията, сетне пусна първата монета и набра някакъв номер.

— И кой сте вие? — поиска да знае плътен женски глас.

— Уилям — отвърна Чарли. — Синът на госпожа Колчестър. Майка ми никак не е добре, а след като напусна вашата фирма, са й спрели медицинската осигуровка. Представяте ли си? Четирийсет години да работи за Хамънд, а те да й спрат осигуровката. Затова съм решил да се срещна с Хамънд, само дето не й помня адреса в града. Май в някакъв хотел живееше, а?

— Срамота! — съчувствено възкликна гласът от другия край. — Политиката на компанията наистина не допуска да предоставяме подобна информация, но щом става въпрос за госпожа Колчестър…

— За майка ми става дума, госпожо — тъжно натърти Чарли.

— Да, разбирам. При нас фигурира адресът на госпожица Хамънд: Хотел „Шеридан“ на Броуд Стрийт. Имате ли представа къде се намира?

— Лесно ще го намеря, не се тревожете. И ви благодаря от името на майка ми — тресна слушалката, преди жената да е усетила номера. Бързешком излезе на улицата. Пазачите край вратата запазиха почтителна дистанция.

— Изпусна госпожица Хамънд — провикна се единият. — Излезе през задния изход тъкмо когато се разправяхме.

— Много съм ви признателен — провикна се Чарли в отговор и се метна в наетата спортна кола. — Ей това се вика дипломация — продължи да бъбри на себе си. — Още никого не съм халосал. Какъвто съм галантен, чака ме бляскаво бъдеще!

 

 

„Шеридан“ бе от новите хотели в покрайнините на града. Строен сред много дървета, защитен от солидна ограда, тук не бе тъй лесно да проникнат нежелани посетители. Виж, паркингът изглеждаше достатъчно гостоприемен. Чарли повери колата на униформените служители и връхлетя във фоайето.

— Имам да предам спешно съобщение за госпожица Хамънд — заяви на човека на рецепцията. — Мога ли да се кача?

Служителят го изгледа от глава до пети. Горещината бе накарала Чарли да захвърли връзката и сакото си, да разкопчае ризата си, да навие ръкавите над лактите. Очевидно видът му го правеше неприемлив посетител.

— Нямам разрешение — надуто рече мъжът зад плота. — Ще се обадя да проверя. Как се казвате?

— Мейдърс, Чарли Мейдърс.

Още след първото позвъняване получи слушалката — връзката бе осъществена. Чарли незабелязано натисна вилката.

— Здравей — бодро викна в мембраната. — Позна ли ме, Рейчъл? Вече разполагам с информацията, която ти е нужна. Разбира се, качвам се веднага. Нали чухте — обърна се към служителя щом остави слушалката на място. — Откъде да мина?

Лицето на нещастника се изкриви, устните му останаха стиснати в гримаса на отвращение. Никой не бе в състояние да го убеди, че Чарли Мейдърс е желан в този хотел, но какво да се прави, клиентът винаги има право.

— Асансьорът в дъното ще ви отведе направо до таванския апартамент.

След минута-две Чарли вече натискаше звънеца. Вратата се отвори безшумно. Камериерката пред него сви рамене, сякаш очакваше да й подаде карта, удостоверяваща принадлежността му към синдиката на водопроводчиците.

— Казвам се Чарли Мейдърс. Хамънд тук ли е?

— В дневната… но не е сама.

— Зная. Дошъл съм да се видя и с двамата.

— Изчакайте да съобщя за вас.

Тръгнаха по коридора, минаха през летящи врати. Пред следващата дребничкото момиче спря и почука.

— Господин Мейдърс е тук, госпожо.

Някой отвътре нададе гневен крясък. Камериерката пропусна Чарли да влезе и затвори вратата зад гърба му. Очевидно бе работила за Хамънд достатъчно дълго, за да знае кога да се пази.

Домакинята се надигна от издутата табуретка в далечния край на стаята. Срещу нея седеше едър млад мъж, облечен в сини къси панталони и сива тениска. Без съмнение доста усилия му бе струвало да докара тоя бронзов тен и яки мускули. Косата му бе късо подстригана, четвъртитото лице — гладко избръснато. Всеки друг ден навярно бих се зарадвал на срещата ни, рече си Чарли, днес обаче не се получава.

По вида на Рейчъл човек можеше да предположи, че току-що е излязла изпод душа. Косата й искреше. Дантелената яка на халата плътно прилепваше около шията. Лицето й бе добре познато на посетителя, ала сега изразяваше ярост, а очите й го пронизваха като наточени ножове.

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно — отбеляза тя през стиснати зъби. — Сделката помежду ни е приключена. На твое място наех този господин. Едуард, ако обичаш…

Милият младеж с буен ентусиазъм заобиколи малката масичка. И все пак движенията му се сториха на Чарли някак забавени за човек с толкова добро телосложение. Поспря за миг колкото да получи известно насърчение.

— Махни го оттук — отсече Рейчъл.

Ето какво ми е било нужно, каза си Чарли. Когато изпитваш болка, просто си намираш отдушник. Едуард се появява тъкмо навреме.

С разширени от удивление очи Рейчъл проследи как младият жребец отстъпи крачка, после и втора. По необяснима причина миг по-късно нейният избраник лежеше проснат на пода.

— Едуард! — кресна тя.

Симпатичният младеж се изправи и потърка стомаха си сякаш да уталожи някаква болка. Погледна през рамо, сетне към Чарли и за втори път се строполи.

— Какво му направи? — заекна Рейчъл.

— Вината е в теб — отвърна Чарли. — Да наемаш невръстен младок, когато тая работа може да се свърши само от истински мъж. Виж какво направи, принуди ме да го ударя в брадата. Май си счупих кокалчето. Ей, синко, каниш ли се пак да нападаш?

Едуард изломоти нещо неразбрано.

— Разбирам те — откликна Чарли. — Още не си разбрал колко коварни могат да бъдат жените.

Едуард предпазливо пое подадената ръка и пак се опита да продума.

— Не си прави труда — успокои го Чарли. — Истината е, че тя се опитва да ме накара да ревнувам. Работата е моя, разбираш ли. Имам и договор. А ти, ако се мотаеш наоколо, може само да пострадаш. Не ти го препоръчвам. Вземи си такси да те откара до болницата, че да те прегледат. Хамънд ще плати, не бой се — и се обърна да погледне домакинята, която отново се бе превърнала в Рейчъл.

— Ами… да, разбира се — замаяна отвърна тя и посегна към телефона. А междувременно Чарли вече избутваше младежа през вратата. Предаде го в ръцете на камериерката и се върна при Рейчъл.