Ема Голдрик
Избраник на съдбата (6)

Шеста глава

Чарли си легна в единайсет. Ето че един кратък разговор безкрайно много бе променил усещането му за живота в ранчото, а той не бе съвсем сигурен дали това му харесва.

Рейчъл. Извика я в съзнанието си, за да си състави по-ясна представа за нея. Красива млада жена, отгледана в охолство, но от друга страна, лишавана от твърде важни неща, потребни за самия живот. Какъв ли е бил баща й? Твърдоглав особняк, твърдо решен да просъществува чрез дъщеря си. Последните няколко дни очевидно бяха нещо като пробуждане за нея. Едва сега, отбеляза Чарли, проумявам какво е искал от мен чичо Роджър. Сам да се погрижа това момиче да се отърси от хилядите погрешни схващания и налудничави идеи. Като нелепото хрумване да си роди дете. Господи, та тя самата в много отношения е още дете. И защо й е това бебе?

Щом формулира въпроса, някакъв тъмен облак замъгли логиката на мисълта му. Може би не точно облак, а образът на един зъл старец от портрета, окачен на стената. Тя наричаше себе си с единственото име Хамънд. Ето го и отговора. Колко дълго бяха й го втълпявали дядо й, а след него и баща й? Хамънд. И тя бе обречена да бъде последна от рода… ако не роди дете. Единственият начин да пропъди злите духове бе да осигури наследник.

А теб, глупчо, е избрала за ролята на бащата. За кратко, разбира се. Убеди ли се, че планът е изпълнен, сбогом.

С това вече не съм съгласен, кимна Чарли. Мое дете няма да расте насред Канзас без баща.

Всички тия мисли пропъждаха съня. И затова, когато чу хвърлени камъчета да изтрополяват по стъклото на прозореца, тутакси застана нащрек.

— Ей, шефе — подвикна индианецът. — Някакви мотори бучат отвъд оградата близо до Колтър Спрингс. Камиони трябва да са. Идваш ли?

Чарли вече отваряше вратата. Не успя да се промъкне безшумно по настлания с дъски коридор и след няколко крачки се оказа лице в лице с Рейчъл.

— Какво има? — шепнешком попита тя.

— Знам ли. Трябва да са крадци на добитък. Отивам с Джо да проверя.

— И аз идвам.

— Боя се, че трябва да побързаме.

— Добитъкът е мой, оградата също, тъй че излишно е да спорим.

— Поне си облечи нещо по-топло. Отивам да докарам конете.

За няколко минути Рейчъл бе готова. Появи се по джинси, високи ботуши, дебел пуловер и яке. Метна се на седлото, без да каже и една дума.

Яздеше като истински каубой, което тутакси предизвика възхищението на Чарли. Надигна се лек вятър и заглуши тропота от копитата на конете. Не че се движеха безшумно, но поне нямаше да бъдат забелязани отдалеч.

— Франки е прерязал оградата — обясни Джо. — Не по-малко от двайсет и пет глави се кани да отмъкне.

— Щом стигнем мястото — нареди Чарли, — ще завардиш далечния край. Аз ще стоя отсам…

— Аз пък по средата — заяви Рейчъл, — тъй че никой да не успее да се измъкне.

— Без друго трябваше да си останеш у дома. Тая работа не е за жени. Искам още сега… Но какво е това в ръката ти?

— Не изпадай в паника, Чарли Мейдърс. Револверът е калибър четирийсет и четири, пълнителят — с шест патрона. Какво, за пръв път ли виждаш подобно нещо?

— Гледката не ми е непозната… само че първия път един младок едва не се осакати… Дай ми го!

— Я се разкарай! — викна Рейчъл, но в следващия миг жално изписка, защото той бе успял да й го отнеме. — Веднага ми го върни!

— Проклет да съм, ако те послушам. Все си мислех, че в рода Хамънд поне смахнати не са се раждали, но май нещо съм сгрешил. Не посягай, няма да го получиш. В тая битка ние ще сме добрите, Рейчъл Хамънд. Дори ако изпразня пълнителя и ти върна револвера, не мога да предвидя какво ще си помислят ония, като го видят в ръцете ти. Ще действаме без огнестрелно оръжие. Този път ясно ли се изразих?

— Как тогава ще ги спреш? — наивно попита Рейчъл, която черпеше познанията си за подобна ситуация единствено от уестърните, които бе гледала.

— Ей с това — посочи й той ласото, прикрепено към седлото. — Двайсет стъпки яко въже. А сега млъкни, че май сме съвсем близо до целта.

Мъжете край спрелия камион се държаха твърде самоуверено. Приказваха си и бавно-бавно се готвеха да монтират някакъв прожектор.

Чарли слезе от коня, спътниците му го последваха.

— Какво става тук, по дяволите!

— Устроили сме им засада на около дванайсет километра оттук — побърза да обясни Джо. — И ние разбираме нещичко от военни работи.

— Върви тогава и си заеми мястото.

Индианецът в миг изчезна, скри се в тревата. Чарли зае позиция до най-близкия стълб и се сниши. Рейчъл понечи да каже нещо, ала той затисна устата й с ръка, при това не особено галантно.

Онези наистина се появиха. Оказаха се двамата говедари, последвали Хендрикс след голямата разправия. Единият носеше огромни ножици. Другият все се пазеше да не го ударят, докато приятелят му срязваше последователно всеки ред бодлива тел.

— Ако разширим отвора още десетина стъпки, стига ни — рече първият. — Не тегли телта много надалеч. Само колкото да прекараме животните. Какво ти става, бе?

— Загубих си и втората ръкавица — оплака се другият. — Най-добре да се върна до камиона да си взема нов чифт. Ръцете ми се изподраха.

— Нищо ти няма…

Само че онзи вече бе тръгнал. Ругаейки под нос, първият отметна срязаната тел и прекрачи линията на ограждението.

Рейчъл не издържаше на напрежението. Още от началото на вечерта духът й се бунтуваше срещу начина, по който Чарли се разпореждаше с нея, после и ездата в тъмното… Ето и сега просто се опита да премести тежестта си на другия крак, а мъжът до нея тъй силно я натисна по главата, че тя се претърколи. Чу свистенето на въже, мярна и набелязаната жертва, осветена от прожектора.

Конят на Чарли бе не по-малко ловък от ездача. Щом усети опъването, запъна копита. Пленникът падна по гръб. Със скоростта на опитен играч на родео Чарли се стовари отгоре му. Завърза ръцете и краката му, запуши му устата, претърколи го встрани от светлината и много скоро се върна при Рейчъл, като отново намотаваше въжето.

— Лу? Къде се дяна, за Бога? — дочуха глас съвсем отблизо. — Трябваше да се сетя, че ще офейка — добави под нос.

В следващия миг Чарли се подпря на коляно и примката наново изсвистя. Поредно краткотрайно затишие, неразбираем вик, странни шумове. И вторият крадец бе повален, овързан и изтърколен при помощника си.

Рейчъл се изправи на колене. На светлината от прожектора зърна тревата пред очите й да се люшва. Показа се Джо и обяви:

— Изобщо не ме повика дори. Можех да си остана на топло в спалния чувал.

— Но нали преследвахме трима.

— Хлапето съвсем само го свалило от камиона. Това бил самият Хендрикс. Какво ще ги правим, шефе?

— Ще ги предадем на шерифа — въодушеви се Рейчъл. — Уличени на местопрестъплението.

— Ако наблизо имаше поне едно дърво, щеше да поискаш да ги линчуваме, а? — засмя се Чарли. — Но не забравяй, че обвинението най-напред трябва да се докаже в съда. Да се изпълнят купища формалности. А в момента нищо не можем да докажем.

— Господи, надявам се, това не означава, че ще ги пуснем.

— Рейчъл, ти наистина си дъщеря на баща си. Хайде, успокой се.

В тоя момент младият индианец докара Хендрикс, който едва си поемаше дъх.

— Нямате шанс, тъй да знаете — процеди той. — Най-добре ще е да ни пуснете.

— Навярно имаш право — миролюбиво се съгласи Чарли. — Не бихме могли да докажем какви са били намеренията ви, ако камионът не беше натоварен с говеда.

— Нали беше празен, бе! — викна Хендрикс. — Нищичко не можеш да докажеш.

— А, не бъди толкова сигурен — безгрижно подхвърли Чарли. Двамата индианци бяха изчезнали. В един миг се разнесе рев на животни, събудени насила. Скоро отново притихнаха и ето че се появи Джо.

— Три глави има в камиона — обяви той. — И всичките — прясно дамгосани. Направих и снимки.

— И това ако не е лъжа! — кресна Хендрикс и се опита да се изправи на крака. — Не сме ви пипали проклетите крави!

— Предлагам ти да докараме шерифа — рече Чарли. — Нека на място реши кое е истина и кое — не.

— Той да не е луд да се разкарва за такава дреболия. Най-малко четирийсет километра му е пътят дотук.

— А от къщата и хеликоптера нас с госпожица Рейчъл ни делят осем, тъй че смятам да тръгваме.

— Хеликоптер! — подвикна Хендрикс като ужилен.

— Оставяме те в ръцете на червенокожите братя — подсмихна се Чарли. — Да вървим, Рейчъл.

Тя механично му подаде ръка и го последва, но край оградата му даде знак да спре.

— Наистина ли го оставяш в ръцете на индианците? — попита тревожно.

— Правилно си разбрала — и я притегли към себе си. — Смятах, че вече си престанала тъй прибързано да си съставяш мнение за хората, които срещаш за пръв път. Отдавна познавам Джо, управител е на корпорацията, обединяваща шест ферми, подобни на тази, собственост на моето семейство. Младокът е негов син. И дойдоха тук само заради мен. Бедата при теб, Рейчъл, е, че си разглезена като малко дете. Не смяташ, че някой друг, освен драгоценната ти персона може да има право. Навярно по-добре щеше да се чувстваш, ако можеше да наемеш роботи да се грижат за ранчото ти. Щеше всяка вечер да ги заключваш в обора при конете, за да ги забравиш напълно чак до другия ден… А сега ще ми позволиш ли да те кача на коня?

Не изчака да му отговори. Хвана я през кръста и я принуди да пъхне крак в стремето. Тялото й политна, без малко да падне от другата страна, ала силните ръце на мъжа не я пуснаха, докато не се закрепи здраво. В следващия миг, бодната от шпорите, младата кобила се понесе напред в тъмнината. Яхнал своя кон, Чарли незабавно ги последва.

— Видя ли добре? — подхвърли Джо към сина си. — Страшна е тая болест любовта. Гледай да се пазиш от нея.

— Няма страшно — отвърна хлапакът. — Шест пъти вече се измъквам невредим.

В това време Чарли успя да настигне Рейчъл. Грабна юздата и принуди коня да закрачи успоредно с неговия.

— Не съм те подгонил да си счупиш врата!

— Не смей да приближаваш и крачка повече!

— Майка ти и баща ти не са ли отделяли време да те понаплескат?

— Не, не са! — кресна Рейчъл. — И ако си въобразяваш, че ти…

— А, не, твърде голяма си вече. Което съвсем не означава, че ще те оставя да ме разиграваш! — и като се пресегна, с рязко движение я прехвърли на седлото пред себе си. Беше си наумил жестът да се възприеме като наказание, ала в мига, когато устните му докоснаха нейните, тая нелепа мисъл изхвръкна от главата му. Мимолетната съпротива го сломи и той обгърна тялото й, притисна я до сърцето си, а Рейчъл Хамънд се предаде — за пръв път в своя близо трийсетгодишен живот. Тя обви шията му с ръце, вкопчи се, сякаш бе премръзнала и искаше да се слее с топлината на тялото му. Отвори очи и се втренчи в неговите, тъй близки, тъй настоятелни. И ето че той се отдръпна и пое дълбоко дъх.

— Не си представях, че ще се получи така… — промърмори озадачен.

Рейчъл сепнато дръпна ръката си и потърка пламналото си чело.

— Всъщност какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

— Не питай мен — кисело отвърна тя. — Доколкото си спомням, предстоеше да изтърпя някакво наказание.

Не забравяй колко си ядосан, мислено си напомни Чарли. Бъди готов да го направиш отново. Ала ето че бушуващите чувства взеха връх. Той принуди своя кон да коленичи до кобилата и с предишната лекота прехвърли момичето обратно върху седлото й. Ръцете на Рейчъл обаче не й се подчиниха веднага. Тя не съумя да се справи с юздите, неволно смушка кобилата в хълбоците. Двата коня взеха да се обикалят в кръг.

— Нищо не разбирам — видя се принудена да признае Рейчъл. — Моите лекари тъй внимателно подготвиха всичко. Положихме толкова усилия…

— Аз ли се провалих? И моя ли е вината, че не съм съвършен?

— Тъкмо в това е първият проблем. Ти си повече от подходящ. А от друга страна, пълната противоположност на онзи, когото очаквах.

— Неприятно ми е да го чуя, но щом като е истина, за предпочитане е, вместо да увърташ. А какво ще кажеш за себе си?

— Моята персона изобщо не е била подлагана на изследване. Аз съм си такава, каквато съм. И никога няма да се променя.

— Виж я ти колко била самонадеяна. Трябвало е някой отдавна да те прегледа и да пооправи едно-друго…

— Смяташ ли, че ти е трябвало да бъдеш този някой?

— Не те разбирам, Рейчъл. Няма ли да ми кажеш какво искаш най-сетне? Да продължиш династията Хамънд, това ли?

— Не го отричам. Баща ми бе абсолютно категоричен, че иска момче. Когато загуби Джими, направи всичко възможно, за да ме приучи да мисля като мъж, макар да съзнаваше колко нищожен е шансът да успее. Ето и отговора на твоя въпрос: да, искам това дете заради баща си. Пък и… — тя извърна глава срещу вятъра. Толкова много други неща искаше да му каже, ала не посмя.

— И? — подкани я той.

— Другото едва ли е важно за теб.

— Важно е, ако все още настояваш да бъда баща на детето ти. Предполагам, очакваш да е момче.

— Естествено — с горчивина в гласа възкликна Рейчъл, — неприятна ми е дори мисълта, че може да е момиче и ще трябва да започна всичко отначало.

Изминаха няколко минути в мълчание. Конете невъзмутимо следваха пътя към дома.

— Впрочем повече няма да те безпокоя — заяви Рейчъл. — Очевидно не си подходящ за целта. Щом уредим въпроса с крадците, ще се върна в града и ще си гледам списанието, докато не открия по-подходящ кандидат.

— А какво ще стане с мен?

— Смятай, че случилото се представлява неуспешен експеримент. Ако няма да те затрудни, бих те помолила да ми намериш друг надзирател. В случай, че ти самият не желаеш да останеш, разбира се.

— Не, наистина не бих могъл. Тръгнем ли си оттук, пътищата ни се разделят. А надзирател мога да намеря за нула време. Голяма е безработицата в близките щати. Ще поразпитам тук-там, а междувременно Джо ще наглежда ранчото.

— Ами ти? Ти какво ще правиш?

— Онова, заради което се върнах в Канзас. Ще трябва да заема мястото на чичо ми, да изпълня завещанието му, тъй да се каже. Той нямаше деца, а последните шест месеца от живота си е прекарал в инвалидна количка.

— Разбирам. Още не съм ви благодарила, господин Мейдърс. За чудесната работа, която свършихте в ранчото.

В този момент влязоха в оградения външен двор, наближиха хеликоптера и омаяни сякаш от красивата сребриста машина, слязоха от конете.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— О, не… не мисля — колебливо произнесе Рейчъл. — Казахме си всичко, струва ми се.

Е, не съвсем. Навярно бихме могли да си кажем още стотици неща. Например това, че ти си невероятна жена, Хамънд. Просто не мога да повярвам дори, че след толкова хвърлени усилия ще зарежеш цялата тая идея набързо да се сдобиеш с дете.

Тя отстъпи назад, все едно виждаше в ръката му готов да пламне динамит.

— Първата истинска пречка те накара да отстъпиш, а? Значи не си го мислила сериозно, прав ли съм?

— Напротив, бях твърдо решена! — възмутено извика тя. — И не съм се отказала от идеята, от тебе се отказах! Ще си намеря и друг начин, повярвай ми. А и друг мъж, ако се наложи — гласът й заглъхна до шепот и тя сведе глава. В никакъв случай нямаше да допусне да я види разплакана.

Той сложи ръце на раменете й и внимателно я погледна. В тъмното тя не успя да разгадае изражението му.

— Бих предпочел друг край за тая история — рече той. В гласа му звучеше неподправена тъга. — Например… О, по дяволите!

В следващия миг я взе в обятията си, отначало нежно, предпазливо, сетне с чувството, че тя му принадлежи. Целувката му сложи край на колебанието у Рейчъл. Всякаква мисъл за самосъхранение изчезна от съзнанието й, устните му я лишиха от чувство за реалност, пренесоха я далеч от света, който ги заобикаляше.

Цялото й тяло тръпнеше. Волята дори отказваше да й възвърне усещането за самоконтрол. С нищо не можеше да противостои на страстта, която я заливаше, и най-сетне тя се предаде.

Колкото и да е странно, шеметният танц свърши и тя отново успя да стъпи на земята. Миг преди последния акорд обаче магията бе сторена. Прегръдката продължи миг по-дълго, блажен миг на радостна отмала и тя склони глава на рамото му. Ръката му разбърка косите й, сякаш в знак на благослов.

— Сбогом, Хамънд — изречено тихо, с нотка на съжаление.

— И няма да те видя никога вече?

— Бих могъл да попитам защо… Или защо не… Най-добре ще е хората на шерифа сами да си свършат работата. А ти върви да се наспиш, че нали ще се връщаш в града.

— Ами да… — колебливо отвърна тя. Рейчъл бе изчезнала. Пред него стоеше деловата госпожица Хамънд. — Мини по някое време през кабинета и ще ти платя.

— Не е необходимо — увери я той. — Нека кажем, че сметките ни са уредени, става ли?

Да, рече си тя и отстъпи няколко крачки. Сметките са уредени. Но защо боли тъй силно? Опита се да приложи една от рецептите на баща си. Вземи се в ръце, събери си ума, стегни мускулите… Не забравяй изражението на очите. Давай, Хамънд! Не допускай този мъж да те види разплакана, ще си помисли, че играеш някаква евтина комедия.

В сгъстяващия се мрак той едва зърна ръката й, която му махна.

Обърна се и тръгна към хеликоптера. По навик направи обичайния оглед. По навик машинално зае мястото в кабината, провери резервоара, показанията на отделните уреди. Перките се задвижиха, ала споменът му попречи да реагира. Споменът за онова, което така и не се случи, а би могло… Би могло да е прекрасно. Тръсна глава, за да я пропъди от мислите си. Двигателят ревна настойчиво и скоро красивата бяла машина се понесе нагоре.