Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Baby Makes Three, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Здравка Славянова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ема Голдрик. Избраник на съдбата
ИК „Арлекин-България“, София, 1994
Редактор: Ирона Димитрова
ISBN: 954-11-0209-3
История
- —Добавяне
Пета глава
На другата сутрин Рейчъл не се появи на закуска. Госпожа Колчестър, понесла купата сироп за палачинките, мрачно поклати глава.
— Лоша работа — процеди. — Носът й тече, очите сълзят, на всичко отгоре кашля. Не разбирам какво става. Прекарала е цяла нощ на верандата. Звездите съзерцавала. Като закусиш, вика, да бъдеш така добър да се отбиеш в стаята й.
— С удоволствие — отвърна Чарли и се нахвърли на вкусните палачинки. — Щом тя няма да дойде, мога ли да изям всичките?
— Виж, това би ме зарадвало — изкиска се госпожа Колчестър.
— Приятно е да чуеш, че поне някой в тая къща умее да се радва на дреболии. Хайде върви си върши работата, дете.
— Бъркаш — вече по-строго отсече икономката. — На шейсет съм, отдавна вече не съм дете.
— И откога си тук?
— Дойдох в ранчото още много млада. При дядо й постъпих. Да съм била… не повече от тринайсетгодишна.
— Така и не си успяла да завършиш училище, а?
— Що всички толкоз ви занимава тоя въпрос! За какво ми е било да завършвам училище? Там учат ли те как да живееш, как да се грижиш за цяло ранчо, как да си намериш мъж, а? Учили-неучили, бедните индианци по-богати няма да станат, тъй казваше баща ми. А Хамънд предложи повече пари и аз останах. Парите пращах у дома, та всички да са доволни. Ти завършил ли си училище?
— Май че отговорът е „да“ — отвърна Чарли, стъписан от неочакваното нападение. — Завърших колеж. Шест години ми отне, но успях. Не забелязваш ли колко по-умен изглеждам?
Старицата отново се изкиска.
— Глупости говориш — рече през смях. — Като ходиш на училище отвънка не личи, по друго се познава. Та нали няма да забравиш молбата на госпожицата, а?
— Имаш думата ми.
Рейчъл седеше в тясното легло, подпряна на две възглавници. Носът й бе червен, очите сълзяха, а главата я цепеше страховито. Облеклото й се състоеше от ефирна нощница, една от многото, купени от леля Хариет навремето, когато брат й Джими бе все още жив, а тя самата — малко безгрижно момиченце. Тоалетите от онзи период бяха натикани нависоко в дрешника, а леля си Рейчъл не бе виждала повече от десет години.
— Нещо не си била добре — рече Чарли наместо поздрав. Придърпа си стол и седна край леглото, без да изчака покана.
— Достатъчно добре съм, за да говорим делово — отвърна Рейчъл, след което се покашля сякаш да подкрепи думите си. — Ние в рода Хамънд не си оставяме работата насред път заради всяка дребна настинка — нови две покашляния, последвани от безуспешен опит да си издуха носа, без да я заболи.
— Имам чувството — процеди Чарли, — че предстои да чуя как вината е изцяло моя.
— Точно така! Сред онези безброй неща, които поправи през седмицата, е и ключалката на кухненската врата! Заради която прекарах почти цяла нощ навън. Все пак не това е причината да те повикам. Исках да ти кажа, че… Че приемам условията ти.
— В смисъл…
— Ти или си напълно лишен от памет, или съм попаднала на най-безчувствения екземпляр от мъжкото съсловие в тая страна.
— А, ти за това ли — кратка пауза, все едно обмисляше думите й. А тя го заклеваше наум да не й поставя повече условия, просто да каже… — Ами добре — прекъсна той мислите й. — Така да бъде.
— Само това ли ще кажеш? Нещо толкова важно заслужава и по-смислен отговор.
— Най-важното го казах, струва ми се.
— В такъв случай кога… — Рейчъл без малко да изпусне контрол над гласа си. — Кой ден ще отредим за събитието?
— Когато кажеш — отвърна Чарли и се изправи. — Но като се има предвид, че са нужни двама души, а единият от тях е неразположен…
— Проклет да си!
— Около ранчото има и други неща да се свършат. Въпросът е проблемите да се степенуват по важност.
И изчезна миг преди кафената чаша да се разбие в стената на косъм от главата му. Много скоро долетя и безгрижно подсвиркване, което усили тягостното главоболие на Рейчъл. Не й мина почти през целия ден, дори се засили по обяд, когато Чарли се отби да хапне, но не почука на вратата й, нито предложи отчет за свършеното.
Госпожа Колчестър се появи два пъти. Веднъж, за да й премери температурата, и втори път, за да й поднесе чаша топла лимонада.
— Ей това даваше мама на всеки, който е настинал, преди Канзас да се напълни с доктори. Шарлатани, ако питате мен. Хайде сега да го изпиете пред очите ми.
Макар и с усилие, Рейчъл се справи и скоро се унесе в неспокойна дрямка. Когато се събуди, навън бе вече тъмно, а тя се чувстваше нещастна както никога досега. И сълзите не закъсняха.
Чарли бе прекарал вечерта в кабинета, заринат в купища книжа, от което и него го заболя главата. Тръгна да си ляга, но още от коридора чу Рейчъл да плаче. А от една Хамънд това едва ли можеше да се очаква. Ето защо поспря пред вратата само за миг и влезе.
На слабата светлина от нощната лампа зърна Рейчъл да се мята в леглото; завивките май отдавна бе съборила на пода. Приближи и докосна челото й. Горещо и сухо. Твърде горещо дори. Доколкото му бе известно, най-близкият лекар се намираше на трийсет и пет километра. Налага се бързо да решавам, каза си. Да я откарам ли при лекар, или него да доведа тук?
Госпожа Колчестър отдавна си бе тръгнала, тъй че всичко зависеше изцяло от него. От кухнята изрови голяма емайлирана купа, напълни я с топла вода и се върна в стаята.
— Рейчъл? — опита се да я събуди.
Отвърна му някакъв неразбираем стон. И той се захвана за работа. Съблече я без никакво затруднение и я изми с гъбата. Процедурата се отрази крайно благотворно върху състоянието на пациентката му. А и върху самия него.
Рейчъл постепенно се успокои и се остави в ръцете му. Което подложи самообладанието му на истинско изпитание. Това прекрасно безпомощно тяло напрегна сетивата му докрай и Чарли с мъка устоя на изкушението. Все пак успя да привърши започнатото и не след дълго облече момичето в най-обикновена мъжка риза и я сложи да си легне в нови чисти чаршафи. Когато се накани да я остави, усети как се е вкопчила в ръката му.
— Не ме оставяй — промърмори едва чуто, а после отново, сякаш обзета от паника: — Не ме оставяй, моля те!
Това вече предопредели как ще прекарат остатъка от нощта. Чарли само бегло погледна тесния матрак и я отнесе в собствената си стая, сякаш тя бе дете, положи я в огромното старинно легло, като непрестанно й припяваше някаква мелодия, изникнала в паметта му песен от времето, когато нощем прекарваше стада добитък. Най-сетне успя да я настани удобно, покри я със завивките и като награда сякаш мярна щастливото й лице, озарено от широка усмивка.
Отново докосна челото й. Треската бе преминала.
И сега какво? — запита се. Беше прекарал тежък, изтощителен ден. Изпълнен с нерви, напрежение и тревоги. Хайде, лягай си, рече си безгласно, излишно е дата блъскаш главата как ще изкараш остатъка от нощта.
Тръгна към банята опипом, за да не пали лампата. Колко странно наистина, той и Рейчъл бяха единствените живи същества в къщата, компания им правеха навярно само мишките на тавана. Чарли пусна душа и се остави горещата вода да отпусне напрегнатите му мускули. А мислите му отново се върнаха към главния проблем. Съвсем други бяха плановете, когато се уволни. Беше се насочил към едно малко ранчо близо до Ногейлс, занемарено от години.
А ето че бе дал обещание пред Рейчъл. Да бъде баща на детето й за него не означаваше да прекарат една-единствена нощ заедно. Девет месеца също не му се виждаше достатъчно дълъг срок. Роди ли се дете, той бе твърдо решен да остане и да помага при отглеждането му. А то щеше да бъде момче — по един или друг начин Хамънд щеше да уреди и този въпрос. След което щеше да посочи вратата на нежелания родител.
Увит в хавлията, Чарли се върна по обратния път. Откъм източните прозорци се процеждаше слаба светлинка, която го предпази от препятствията. В тъмното той се взря в притихналото тяло. Е, каза си някак горчиво, та тя отдавна ме кани в леглото си!
Постара се да не вдига шум, ала старите пружини не пожелаха току-тъй да приютят възтежкото му тяло. Рейчъл се размърда и промърмори нещо. Той изчака миг-два да се успокои, след което се отпусна колкото се може по-далеч и затвори очи.
Някъде към полунощ рязко се пробуди. Рейчъл се бе приближила в съня си и бе положила глава на рамото му.
Хванат като в капан, Чарли не смееше да помръдне. Просто остана напълно неподвижен, надявайки се, че тя няма да се събуди и да му поиска обяснение.
Чу я как изписка, после се засмя. Не ставай глупав, опита да се смъмри, постарай се да броиш, може и да помогне. Не му помогна, но от изтощение накрая все пак се унесе.
Рейчъл се събуди към осем — късен час за организиран човек като нея, ала това съвсем не бе единствената й тревога. Първо на първо, в леглото до нея имаше мъж, а тя бе положила глава на рамото му. Наложи се да повика на помощ цялото си самообладание, за да не изпищи. Не може да няма логично обяснение, рече си тя и неволно погали наболата му брада.
Хайде, отмести се, заповяда си наум. Бягай далеч, преди да е изригнал вулканът! Подчини се на вътрешния си глас, но ето че Чарли изръмжа недоволно и със свободната си ръка я притисна още по-силно. Рейчъл се претърколи и тупна на пода, по-точно върху обувките му, оставени до леглото заедно с шпорите. И този път я заболя. Сега вече изпищя.
Вратата се разтвори с трясък, а в рамката застанаха госпожа Колчестър и нейната метла.
— Какво става тук? — поиска да знае жената и прекрачи прага.
Тропотът събуди Чарли, потънал в дълбок сън, по-точно някакъв спомен от неотдавнашен бой, и той скочи на крака, несъзнаващ, че видът му съвсем не е подходящ за пред дамите. Госпожа Колчестър изписка повторно.
— Чарли! — викна Рейчъл и му даде знак да се върне в леглото.
— И час повече не мога да остана в този дом на порока — оповести госпожа Колчестър. — Как можахте, Рейчъл Хамънд? Представяте ли си какво би казал баща ви? Ами дядо ви? Срамота!
— Нямам никаква представа какво би казал татко — кротко отвърна Рейчъл. — А що се отнася до дядо, неговият коментар, струва ми се, би се изчерпал с думите: „Крайно време беше, момичето ми!“ Колкото и да се опитвате, не ще успеете да го превърнете в светец, госпожо Колчестър.
Какво ми става, за Бога, продължи вече наум. Чувствам се ужасно изморена. И слаба като малко коте. Плъзна поглед към Чарли и дъхът й секна. Казват, продължи да размишлява, че колкото и да е приятно, това води до физическо изтощение. Той трябва да е изцедил силите ми докрай, а аз дори не съм усетила!
— Срамота е, госпожице Рейчъл! — отново поде икономката. — Да ме изгоните ей тъй, с лека ръка, след като съм работила в този дом още от времето, когато дядо ви беше господар!
— Не съм те изгонила. Ти сама пожела да напуснеш. Искрено съжалявам, но не мога да отстъпя, ще трябва ти да се примириш. Е, оставаш ли?
— Сега вече чашата преля! Отивам си! Още сега!
— Ще намериш чек на бюрото в кабинета — най-спокойно обяви Рейчъл — миг по-късно вратата се захлопна с трясък.
— Боя се — въздъхна Рейчъл, — че с теб тепърва ще си имам ужасни неприятности. Май трябва да побързам с изчисленията и да отпратя икономката час по-скоро.
— Това може и да почака. Което съвсем не важи за стомаха ми. Що не отскочиш най-напред до кухнята да спретнеш нещо за закуска?
— Бих го направила, само дето досега така и не ми е оставало време да се науча да готвя.
След около час двамата слязоха в кухнята.
— Мога да приготвя пържола — предложи Рейчъл. — Всички останали рецепти госпожа Колчестър пазеше в пълна тайна.
— Аз пък мисля, че ще се справя с яйцата — додаде Чарли.
— Бедата е в това, че госпожа Колчестър се грижеше и за кокошките. Нямам представа колко са. Тя ги хранеше веднъж на ден. Яйцата събираше сутрин. Случва се и да не намери яйца. И ако някоя твърде дълго упорства и не снася, появява се на трапезата, печена, естествено. Храната за пернатите държим в един чувал в хамбара.
— В такъв случай, струва ми се, ще трябва да поемеш тази част от задълженията на икономката.
— Ще ми позволиш ли все пак нещо да ти обясня — обади се Рейчъл, едва надвила гнева си. — От малка знаех, че ще стана директор на списание и към това бяха насочени всички мои усилия. Смея да кажа, че се справям твърде добре. Живея в апартамент в хотел „Шеридан“. Поръчвам си храната от кухнята на хотела и получавам всичко на готово. Баща ми се постара да ми втълпи, че колкото и да съм умна, не е нужно да усвоявам онова, което не ми е крайно необходимо. Тогава не ми е било необходимо умението да готвя. И до ден-днешен положението не се е променило!
— Добре казано! — засмя се Чарли. — Значи днес ще хапнем пържоли с яйца. Ти ще се погрижиш да намериш яйца, аз ще имам грижата за месото.
— Най-добре ще е да си наемем някой да свърши тая работа или просто да се преместим в хотела.
Очите му я проследиха, приковаха я до плота за сервиране, все едно бе рядка пеперуда от неговата колекция.
— Няма да се откажем без бой, драга! Ти първа отвори дума за способността си да се справяш сама. Нали се каниш и за детето да се грижиш без чужда помощ, а ето че те плаши перспективата да прекараш някакви си две-три седмици без помощник в кухнята.
— Но аз не мога да се храня с яйца и пържоли на закуска! — проплака Рейчъл.
— Овесените ядки се купуват в кутия и към тях се добавя само мляко.
— Едва ли имаме повече от половин литър.
— А с крави не разполагаме ли?
— Предпочитам пастьоризирано мляко — настоя Рейчъл. — В края на краищата трябва да бъдем внимателни. Нали отсега ще се храня за двама.
Мъжът заобиколи масата и спря на крачка от нея. Пак ли сбърках, запита се тя.
— Това за млякото ми е ясно — процеди Чарли. — Значи някой трябва да отиде на пазар до града. Колко далеч е?
— Трийсет километра. Ние пазаруваме от Бомонт. Веднъж в седмицата. Госпожа Колчестър обикновено имаше грижата. Ще ида да потърся някой неин списък — и заотстъпва назад. Ала строгото изражение все така сковаваше лицето му. Малкият белег нервно пулсираше. Нужна й бе цяла минута, за да преодолее смущението. На всичко отгоре чувстваше не само гняв, но и унижение. Отнася се с мен, като че съм малко дете, при това не особено умно. И тази мисъл бе достатъчна, за да се вземе в ръце. — Аз ще отида — заяви с нужната увереност. — Ще поръчам да докарат кола под наем. Виж, кола умея да карам.
— Бомонт — отбеляза Чарли — се намира в равнинен участък. Хеликоптерът ни чака отвън зад конюшнята. Ще отидем заедно.
— Бях забравила, че умееш да управляваш това чудо — отвърна Рейчъл и сведе глава да не забележи сълзите, напиращи в очите й.
И двамата сякаш не бързаха да си легнат, макар да бяха прекарали тежък уморителен ден.
— Как можахме да пропилеем целия ден в града! — възкликна Чарли, разгърнал на коленете си вестник от предишния ден. — Ами ако с нас бяха дошли три-четири деца? Щяха да ни уморят с въпросите си: Защо? А защо не?
— Прекарах чудесно — откликна Рейчъл. — А за децата наистина нищо не зная. Ти можеш ли да ме посъветваш едно-друго?
— Волю-неволю, натрупал съм немалък опит. Не мога да изброя за колко от племенниците се е налагало да се грижа през годините. Е, в армията, разбира се, доста неща съм позабравил. Ама ти какво правиш?
— Нима не виждаш? Плета.
— Ето ти точка в твоя полза. От плетене нищичко не разбирам!
Колко странни са обратите в настроенията му, каза си Рейчъл. А ще трябва бързо да свиквам с тях. В края на краищата той ми направи такава голяма услуга… Странно, защо ли не изпитах нищо? Да не би пък да съм от онези, които наричат фригидни жени… Споходи я и друга, не по-малко налудничава мисъл: „Та той нали дълги години е прекарал в армията, бил се е, ранявали са го“.
— Колко пъти си раняван? — попита направо.
— Веднъж-два пъти, струва ми се. Не беше нещо сериозно. Както виждаш, крайниците са си на място. Как така се сети точно за това да ме питаш?
— Ами аз… — и си прехапа езика. За пръв път толкова силно се привързваше към мъж, когото едва-едва познаваше. И вече я плашеше мисълта, че скоро ще се разделят. Та тя бе влюбена! Заповяда си да измисли начин да продължи разговора, само и само той да не се досети какво й се върти в главата. Хвана се за първото, което й хрумна: — Даваш ли си сметка, че аз все още не знам как се казваш?
— В кръщелното ми пише Чарлс Албърт Мейдърс.
— Доколкото зная, навремето в нашия край са живели хора с това име.
— Не бих се учудил — засмя се Чарли. — В нашия род отдавна владее скитническият дух. Не се съмнявам, че и тук са се заселили. А също и в Небраска.
— Един от тях се казва Борген — някак предпазливо отбеляза Рейчъл. — Живееше в Либъртивил. Почина наскоро. Роджър Борген. Дали не го познаваш? Колкото и глупаво да ти звучи, на него ми приличаш.
Значи приличам на чичо Роджър, рече си Чарли. Ако е истина, звучи твърде ласкателно. Но това сигурно е случайно предположение. Нека видим какво още ще измисли.
— Много мъже в нашия род са носили името Роджър. Всъщност идва от първия Роджър Мейдърс, който е бил пират, живял е някъде в началото на седемнайсети век… Но ти защо само ме разпитваш, а още не си отговорила на въпроса ми? За какво си се захванала с това плетене?
— Не се прави на ударен. Причината си ти!
— Сега вече нищо не разбирам.
— Нима си забравил какво се случи миналата нощ? Само дето не мога да си обясня защо не изпитах никакво удоволствие. В книгите пише, че… Ами че преживяното не се забравя току-тъй.
— О, Рейчъл! — възкликна Чарли и скочи на крака. — Снощи ти беше толкова зле, че аз те отнесох в моето легло само за да не си самичка. Когато треската ти отмина, склони глава на рамото ми. И нищо повече не се е случило.
— Значи не си… И аз не съм…
Когато най-сетне остана сама, все още онемяла от разкритието, Рейчъл тихо заплака.