Ема Голдрик
Избраник на съдбата (4)

Четвърта глава

В продължение на три дни ранчото потъна в пълен покой. В къщата не се долавяше никакво движение. Случваше се Рейчъл да намине към конюшнята, появяваше се и Чарли, сетне двамата оседлаваха конете и се понасяха нанякъде без определена посока. Следобедът на третия ден Чарли взе колата на домакинята и замина.

На другия ден към обяд хеликоптерът на няколко пъти премина над ранчото. Рейчъл се бе затворила в кабинета си. Урокът по водене на счетоводните книги я бе накарал здравата да се порови, а онова, което откри, никак не й хареса.

Бръмченето я накара да излезе навън. Пилотът очевидно търсеше подходящо място за кацане. Най-сетне машината слезе съвсем ниско, а тревата наоколо гостоприемно полегна.

Дори госпожа Колчестър не овладя любопитството си. Тя излезе на верандата с купа за разбиване на сладкиши, здраво стиснала дървената лъжица. Цялото й същество настръхна от възмущение, като проследи как господарката й се втурна напред, сякаш забравила добрите маниери.

Чарли тъкмо слизаше от кабината.

— Седемнайсет години — отбеляза той, — а ето че приземяването все още ми създава проблеми.

— Отдалеч изглеждаше много добре — поздрави го Рейчъл. — Да знаеш само колко ми липсваше!

— Виж ти, една нощ ме нямаше и признаваш, че съм ти липсвал? Моите хора всеки миг ще бъдат тук — добави и я поведе обратно към къщата.

— Вече са тук! — обяви госпожа Колчестър. — Двама души, два камиона с две ремаркета и два коня. На всичко отгоре индианци! Като мен, и аз съм индианка.

Чарли избухна в бурен смях. За пръв път бе станал свидетел как се пропуква бронята на това непоколебимо лице.

— Ами конете, и те ли са индианци, а?

— Що се правите, че не ме разбирате! — обидено се сопна жената, възвърнала обичайното си достолепие. — Тия изобщо не са тукашни.

— Команчи са — уведоми я Чарли и лицето му грейна в усмивка, като я видя как широко ококори очи. — Войнстващи команчи. Май най-добре ще е бързичко да се скриеш.

— Не я дразни — намеси се Рейчъл и промени темата. — Ще обядваме след десетина минути — изненада я промяната у госпожа Колчестър, навикнала сама да определя правилата в домакинството. Обиди ми се, рече си тя, задето отнемам задълженията й. Или може би досега тя е заемала мястото, което ми се полага по право.

Икономката се оттегли безмълвно.

Чарли сложи ръце върху раменете на Рейчъл и я обърна срещу светлината.

— Днес изглеждаш къде по-добре, шефе. Навярно е от чистия въздух.

— Наистина прекарах дълги часове навън. И то с една твърде поучителна книга. Натъкнах се на големи липси.

— Не по-малки от онези, които аз открих по оградата, опасваща имота — вметна Чарли.

Двамата проследиха с поглед тежкия камион, който тъкмо приближаваше. Надписът отстрани гласеше: „Поправка на огради Понтиак“.

— Наел съм ги да оправят оградата — отвърна Чарли на въпросителния й поглед. — Нали знаеш какво разправят за Дивия Запад. Отвоюван от смелчаци с револвери в ръка, след което ограден с телени мрежи. Е, на нас оръжието не би ни свършило работа, ала от оградите полза има. Добре ли се разбирате със съседите?

— С повечето от тях, да. Време е за вечеря. Боя се, че в кухнята може да избухне бунт. Тук открай време се държи на точността.

Все пак спазиха уречения час. Госпожа Колчестър бе сервирала масата като за по-специален случай. Снежнобяла покривка и сервиз от фин порцелан.

— От баба ми е — обясни Рейчъл.

— Което ме изпълва с подозрения — отбеляза гостът. — Когато в някой ресторант подновят чиниите, това неизбежно означава, че храната ще се влоши.

— Засега само ще се промени.

Което се оказа истина. Госпожа Колчестър тъкмо прибута количка, отрупана с хамбургери, каничка димящо кафе и поднос с плодове.

— Икономката заплаши, че ще напусне — продължи да бъбри Рейчъл. — Според нея един истински християнин не трябвало да се тъпче с месо.

— Ти как я убеди да остане? Предложи да й увеличиш заплатата ли?

— Глупости! Прегледах счетоводните книги. Вече разбирам какво си имал предвид. Хендрикс не е единственият, който ме е мамил. Заявих на госпожа Колчестър, че ако не си събира ума, като нищо ще я изгоня. И тъй, какво мислиш за предложението, което ти отправих преди няколко дни?

— Първо, много съм гладен. И второ, чака ме работа. Просто ще трябва да почакаш, Рейчъл.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Сигурен ли си, че всичките ти братя и сестри имат големи семейства с много деца?

— Естествено, не ти ли казах!

— И в детството си… не си претърпявал… злополуки?

— Веднъж си счупих крака — гласеше невинният отговор.

Работата се оказа по-трудна, отколкото си бяха представяли. Първия път хеликоптерът направи широк обходен кръг с Рейчъл и един от работниците, настанени на задната седалка.

— Ей там виждам някакво стадо — внезапно се обади Чарли. Последва рязка маневра, при която машината се изви настрани и сякаш пропадна в нищото. Рейчъл пребледня и нададе уплашен писък.

— Нужно ли е да правиш това? — поиска да знае тя, ала побърза да притисне стомаха си.

— Не очаквах да реагираш тъй бурно — наместо извинение отвърна Чарли. — Отбеляза ли мястото, Хайнц?

— Да, това е шестото поред. Май тук наистина няма никакъв добитък. Горките животни трябва да са отпратили към Топека.

— Няма страшно — увери го Чарли. — В централния район има достатъчно прясна вода, трева също. Тия говеда може и да не са най-умните на света, но едва ли биха оставили току-тъй добрата паша. Ще опитаме още веднъж и този път ще успеем.

— В такъв случай бъди така добър и карай по-кротко — обади се Рейчъл.

Той се извърна да я погледне. Бледи страни, капчици пот, треперещи ръце, отбеляза наум.

— Не се тревожи. Вече се връщаме. Поне два-три дни ще са нужни на екипа, за да се справи с набелязаното дотук.

— Три — уточни Хайнц. — Ще следваме древната испанска традиция „поко, поко“.

— Което означава?

— Малко по малко — обясни Чарли, след което съсредоточи цялото си внимание да извърши леко кацане.

 

 

Към обяд Рейчъл се чувстваше напълно изтощена. Което не й се стори необичайно, но обикновено означаваше умствена преумора. А сега слабостта бе обхванала тялото й. С облекчение се остави в ръцете на икономката, която я положи в стола.

— Това заболяване характерно ли е за Канзас? — попита Чарли на влизане, подсвирквайки си някаква мелодия. Настани се в стола до Рейчъл.

— Нагърбих се с голямо чистене — ядовито отвърна тя. — Не съм знаела, че къщата е занемарена до такава степен. А госпожа Колчестър все повтаря, че била наета да готви, но не и да чисти. Не съм си и представяла, че мога да изпитвам болка на толкова много места.

— Щом се нахраним, ще ти направя масаж — обеща й Чарли.

— Не, благодаря — Рейчъл с достойнство се изправи в стола с висока облегалка и го стрелна гневно с очи. — Това трябва да е пак едно от онези твои тайни умения.

— О, да. Но то е последното в списъка, уверявам те. Колко вкусно е пилето днес. Тукашна порода ли е?

— Да — отвърна кратко, ала гласът й звънтеше от нескривана гордост. — Само зеленчуци не успяваме да отгледаме, всичко останало сами си произвеждаме. А онова, което ни липсва — като брашното например — купуваме от съседите. Ранчото би трябвало да е в състояние да се изхранва напълно самостоятелно.

— Не тревожи красивата си главица, скоро и това ще стане.

На следващия ден тя отново пожела да го придружи.

— Няма да ти хареса — увери я Чарли. — Най-добре ще е да си останеш у дома.

— Не съм толкова крехка — настоя тя и се включи в екипа още при изгрев-слънце.

— Първото, което ще направим, е да съберем нещо като стадо. Вчера хората ми са направили ограждение. Щом вкараме добичетата, започва истинската работа.

— Нали важното е да успеем да ги вкараме вътре. Какво друго?

— Ами… — без малко наистина да й каже, но навреме се спря. — Най-добре изчакай и сама ще видиш.

Цялата сутрин Рейчъл полагаше усилия да не изостава от мъжете, а и да не им пречи. Справяше се по-добре, отколкото сама очакваше. Тук в прерията тревата бе тъй висока, че сякаш и прах не се вдигаше. До обяд успяха да съберат около петдесет глави добитък.

С радост посрещна поканата на Чарли да слезе от коня. Отнякъде се появи и госпожа Колчестър, подкарала каручка, натоварена с храна. Накладоха и огън. Рейчъл се опря на импровизираната ограда и разгледа новопридобитата стока.

— Добре ги огледай — подкани я той. — По-заякналите ми изглеждат близо четиригодишни. Готови са да ги откараме на пазара. Как ги превозвате обикновено?

— С камион до Холкомс. Голямата кланица на запад от нашия имот.

— Тия двайсет и две глави ще продадем веднага — отбеляза Чарли в дневника, който носеше постоянно у себе си. — Имаш ли представа колко ще вземем за тях?

— Абсолютно никаква. Виж, ако те интересуват цените на рекламите в списанието… За тия продажби винаги се е грижил Хендрикс. Никой друг.

— Ама че нехаен собственик. Та това са първокласни говеда — и той направи груба сметка колко биха взели от продажбата. Рейчъл си пое дълбоко дъх. Имаше чувството, че Дядо Коледа се кани повторно през тази година да навести ранчото на хълма.

— А с тези какво ще правим? — посочи тя другите добичета в стадото.

— Виж, това не ми е ясно. Обикновено когато се купуват млади говеда за угояване, такъв проблем не съществува. Тук обаче има и млади животни. Тях трябва да ги дамгосаме. А после… — и рязко понижи глас, сякаш за да не го чуят.

— Моля?

— Рейчъл, време е да обядваш.

— Държа да знам какво става все пак. Та нали това тук е моето ранчо.

— Имаш право, естествено. Просто най-напред ще обядваме.

Госпожа Колчестър вече ги очакваше в сянката на опънатия брезент. Всеки получи пълна чиния и приседна да се нахрани направо на земята.

— Кой е поръчал това угощение?

— Ние тук не се занимаваме с преследване на злободневни клюки — намигна й Чарли. — Получаваш обикновена говежда яхния с повечко зеленчуци. Питателна топла храна. Хайде яж и не разпитвай много-много.

Е, поне този път няма да споря с него, каза си Рейчъл. Вече няколко дни се държи мило с мен, и аз ще направя същото.

Щом привършиха с яденето, нещо ново привлече вниманието й. Двама от каубоите бяха влезли в ограждението, всеки от тях приклекнал до пламтящ огън.

— Искам да гледам! — обяви Рейчъл.

— Няма да стане — заяви Чарли и я дръпна на земята. Из въздуха вече се усещаше миризмата на нагорещено желязо, с което предстоеше да дамгосат животните.

— Не съм и предполагала, че ще им причиняваме болка.

— Това зависи единствено от дебелината на кожата.

— Но това звучи ужасяващо. Ти как би се почувствал, ако някой насила ти сложи белег на задника? Горките крави!

— Ама ти наистина не проумяваш какво става тук. Но нека най-напред ти отговоря на въпроса. Не, никак не би било приятно да ме дамгосат. И второ, тия животни не са само женски.

— Добре де, кажи какво толкова не проумявам?

— Сама си го изпроси, драга. Просто там вътре има и мъжкари.

— Е, и?

— Чак ми става смешно, като си помисля, че ти си собственик на говеда за угояване, а аз трябва да те ограмотявам за елементарни неща. Ами мъжките животни са твърде чувствителни и за да се успокоят и да наддават по-бързо, нужна е подходяща намеса…

— Велики Боже, да не искаш да кажеш, че ги…

— Ами да, досети се най-сетне. Е, сега държиш ли да гледаш?

Рейчъл не пожела да проследи манипулацията. Вече дори не я сдържаше на едно място. Скочи на крака, още преди кавалерът й да се е опомнил и хукна към рекичката. Докато Чарли успее да я настигне, беше се освободила от вкусния обяд, а на пребледнялото й лице се мъдреше тъжна гримаса. Възторжените възгласи на каубоите, които дочуваше отдалеч, едва не напълниха очите й със сълзи. Трескаво се огледа накъде да побегне, ала в момента единственото сигурно убежище като че ли бе подканящата прегръдка на Чарли.

— Да вървим — властно я подкани той и я поведе към госпожа Колчестър.

Рейчъл тръгна послушно, остави се да я отведе до коня, а и да го оседлае вместо нея. Яздиха близо час по обратния път, без да си кажат и една дума. Все така безмълвно влязоха в конюшнята и Рейчъл побягна да се скрие в къщата.

На вечеря Чарли се озова сам на масата. Госпожа Колчестър дълго сумтя от възмущение, но все пак му сервира. Храната беше добре приготвена, ала готвачката бе видимо вкисната. Около час по-късно обаче, тъкмо преди да си тръгне, влезе и го заговори:

— Господарката Хамънд иска веднага да отидете в кабинета й. Много беше хубаво днес — додаде. — На госпожицата не й ли хареса?

— Колко добре се изразихте — Чарли се изправи и допи бирата си.

— На госпожицата май наистина не й хареса.

Макар заповедта да гласеше „незабавно“ той спокойно си наля втора чаша кафе и едва когато й се наслади напълно, се отправи към въпросния кабинет.

Почука и влезе, без да чака покана. Жената зад бюрото вдигна очи. Това не бе Хамънд, прочутия директор на „Госипър“, но не бе и Рейчъл, невинната жертва на насаждани с години страхове и комплекси.

— Искала си да ме видиш.

— Да, не мога да чакам прекалено дълго, Чарли — тя нервно отметна косите от челото си. Сега е моментът, каза си, крайно време е да уредим въпроса. Няма да допусна да ми се измъкне. Не е късно да се върна в Либъртивил и да се срещна с втория кандидат по списъка.

Но така ли е наистина? Късно е, разбира се. Този човек ме интригува не само с факта, че ще стане баща на моето дете. Невероятен е като личност, като че ли всичко в него ми допада! Глупачка!

Мъжът се стовари в стола насреща й и преметна крак върху страничната облегалка.

— Та какво е това, дето не търпи отлагане?

— Не се прави на ударен! — Странно, в негово присъствие сълзите тъй лесно бликваха. Този път ще ги преглътна, заинати се безгласно. — Знаеш много добре какво имам предвид. Готов ли си да изпълниш своята част от договора?

Той се поколеба, огледа я от глава до пети.

— Не ти ли се струва, че цялата история е някак налудничава? Носиш отговорност за цяло списание, за ранчото, как си въобразяваш, че ще се грижиш и за дете? Готов съм да се обзаложа, че и понятие нямаш дори.

— Мога да се науча — процеди през зъби Рейчъл. — И други са успявали, при това далеч по-малко образовани от мен. Има достатъчно книги по въпроса. Мога и в курсове в университета да се запиша. Какво толкова трудно има?

— Не мисли, че ти говоря само за пелени и шишета с мляко. Освен всичко друго децата имат нужда да ги обичаш. А това май трудничко ти се удава, а?

Рейчъл рязко се завъртя със стола, така че застана гърбом към него. За беда закъсня само с миг и той успя да зърне проблесналите издайнически сълзи.

Кротко, рече си Чарли. Хамънд може да има желязна броня, ала Рейчъл е уязвима като новородено. Тя не плаче за дете, плаче, защото я е страх от живот, лишен от любов! В един миг Чарли Мейдърс осъзна нещо, което дълги години бе таил в душата си. Макар израсъл в многобройно семейство, самият той не можеше да се похвали с особени любовни завоевания. Тъкмо да проговори, и ето че тя извъртя стола си, а очите й засвяткаха насреща му.

— Проклет да си! Нима си въобразяваш, че обичта е монопол само на мъжете? Ако имах дете, щях да се грижа за него. Кой друг, по-добре от мен, знае какво значи да пораснеш, без да си почувствал някой да те обича — последва кратка пауза, колкото да се отмахне поредната сълза на безсилие. — И никой няма да ми попречи да си имам дете, тъй да знаеш!

— Но аз нямам нищо против желанието ти, Рейчъл. Като последна издънка на рода Хамънд, предполагам, дължиш на баща си, а и на неговия баща подобен жест. Само държа да ми обясниш защо трябва аз да бъда бащата на това дете.

— Защото — заекна тя, — защото моят лекар се спря на теб след внимателно проучване. Разполагам с данни за генетичното, физическото и психическото ти състояние. Пък и струва ми се, вече ти споменах, услугите ти ще бъдат добре заплатени.

— Та ти ме третираш като жребец за разплод!

— Детето е твърде важно за мен, за да оставя нещо на случайността. И не започвай да ми разправяш колко много други жени са постигнали целта си, без да полагат подобни усилия. Аз не съм като другите. Както сам каза, последната издънка на рода Хамънд — минутка колебание, след което продължи някак плахо: — И въпреки издирванията, проверките… нещо не ми е ясно. Нещо в теб… Съвсем не реагираш като онези, които подложихме на изследванията.

Чарли се изкуши да й признае как по чиста случайност е объркал плановете й. Но колебанието трая само миг. Преди да почине, чичо му бе пожелал Чарли да се върне тук, на север и да предложи помощта си на това хем недорасло, хем самонадеяно момиче. А Чарли не би пренебрегнал току-тъй думата на чичо Роджър.

— Да спрем дотук — кротко предложи той. — Бих могъл… теоретично погледнато, да приема предложението.

— Чудесно! Още утре ще повикам лекарския екип…

— Я почакай, Рейчъл. Боя се, че прибързваш. Не отричам, че идеята ме заинтригува… теоретически. Но сега, като ми се изясниха техническите подробности… Изкуственото оплождане…

— Не се чуваш какво говориш! Това е чисто научен подход. В животновъдните ферми го прилагат непрестанно. По този начин един бик е достатъчен за цяло стадо… И не разбирам защо си против — тя се отпусна в стола си. Ето на, каза си, поне сега е наясно какво се иска от него. Пък и по-добър начин наистина не съществува.

— Отново нещо не разбирам — отбеляза Чарли. — Каква е тая аналогия с бика и кравите? Да не си скрила някъде наблизо дружките си?

— Проклет да си! Как можа да си го помислиш. Сами сме тук, естествено. Това беше обикновена метафора. Готова съм да повиша възнаграждението с петдесет процента.

— Звучи обнадеждаващо. И все пак… Боя се, че си сбъркала бика, по-точно, мъжа, Хамънд. Тоя изкуствен метод в ранчото може и да върши работа, но задавала ли си си въпроса какво му е на бика?

— Аргументът ти не е убедителен. Не разбирам защо трябва да намесваме чувствата в едно тъй просто делово споразумение. Да не очакваш да се върнем към някогашните нрави…

— Тъкмо това имах предвид, драга. И никакво споразумение не приемам!

Рейчъл скочи на крака, готова да го срази с поток от гневни думи. Но какво ми става, запита се в следващия миг, та аз не смея да му се разкрещя дори. Напълно възможно е да си тръгне ей сега. А съвсем не ми се иска да изтърпя това мъчение с някой друг. Май държа именно на него. Но какво ми е? Да не би да се влюбвам… Глупости!

— Седни, Чарли. Все пак две разумни същества могат да намерят по-добро решение, не смяташ ли?

— За себе си зная, че не бих могъл. Пък и да ти кажа честно, ужасно съм изморен. Денят беше дълъг и труден, нужна ми е почивка. Чуй моето единствено и окончателно решение. Ако държиш да бъда бащата на твоето дете, ще стане както в добрите стари времена.

— Да, но… Това може да отнеме месеци — въздъхна Рейчъл. — Досега не съм опитвала наистина, но имам чувството, че… Пък и няма гаранция, че опитът ще бъде успешен.

— Държа на това, което казах, и за пореден път ти повтарям, твоите аргументи за мен са неубедителни. А сега моля да ме извиниш, отивам да си легна.

Младата жена го проследи с поглед до вратата. Изглежда сърдит, рече си недоумяващо, все едно съм го обидила. А аз просто се опитах да проявя здрав разум. Какво иска той? Та нали ако се намесят и чувства, всичко ще се обърка? Май ще трябва да се върна в града, да събера съветниците си и да се срещна с втория по списъка. Но дали ще се намери друг, който да бъде в състояние да реши моя проблем, а и за ранчото да се погрижи? Друг толкова отговорен и отстъпчив човек? А дори на тепсия да ми го поднесат, ще бъда ли в състояние да изпитвам същата привързаност както към милия Чарли?

Но какво ми става, за Бога? Що за мисъл, „милия Чарли“! Къде отидоха втълпяваните от татко правила за логика и последователност в поведението?

 

 

Преди да си легне, Чарли се пъхна под душа. Горещата вода обещаваше да му подейства успокояващо.

— Без съмнение — промърмори, — момичето е страхотно. Голяма точка в нейна полза. Също така не подлежи на съмнение и фактът, че тя иска… Може би не мен, но очевидно си е наумила да постигне своето… Е, ако продължава да държи на изкуствените методи, ще трябва да си потърси друг…

Независимо че се опитваше да разсъждава трезво, вече усещаше, че нещата излизат извън контрол. Ето защо спря топлата вода и се подложи на леденостудената струя.

Все пак защо избра точно мен, продължи да се пита. И какъв е този лекар, дето непрекъснато го споменава? Очаква ли се да го познавам? Мисълта му се стори много забавна. Ами ако това е някой от грандиозните планове на Хамънд, който е застрашен от провал? Дали пък някъде някой невероятен мъж не мечтае тъкмо за тази жена? Хрумването тъй много го развесели, че когато мина край стаята на Рейчъл, той избухна в смях.

Господарката на дома все още не бе успяла да заспи. Безочливият смях я накара за пореден път да процеди сума проклятия по адрес на шегобиеца. Тя потърси спокойствие край прозореца. На небето блещукаха хиляди звезди. Луната сякаш сипеше сребро върху прерията.

За да се отърси от вцепенението, Рейчъл побърза да се увие в робата си. И побягна навън. Още от вратата я лъхна приятен хладен вятър. Тя се насочи към верандата, седна край малката масичка и се зае сама да се вразуми.

До слуха й долитаха безброй отдавна забравени звуци. Пръхтене, пърхане… бълбукането на вода в извора, захранващ ранчото и къщата. Неусетно отпусна ръка и ето че усети допира на приятно влажна муцуна.

— Хенриета?

Отвърна й утвърдително близване.

— Само ние жените ли бдим в нощта, мила? Ти смяташ ли, че постъпвам глупаво? Какво да се прави, бива ме да ръководя списанието, а не мога да си обясня откъде се взе тая безумна идея да се превърна в ранчар.

Кучето изсумтя и се просна в краката й.

— И аз трябва да поспя — продължи да бъбри Рейчъл. — А утре ще е най-добре да се прикрия зад бронята от недостъпна невинност. Само така ще осуетя кроежите на наглия тексасец. Ще си почина още седмица, после ще се върна в града. А него може да оставя тук да се грижи за ранчото. Добре се справя, не отричам. И сякаш уменията му нямат край. Признай си, Рейчъл Хамънд, досега никой друг не ти е правил толкова поразително впечатление.

Тя опита да се намести по-удобно в шезлонга, но вятърът се усили, стана й студено, а нощницата и леката роба, която пътем бе грабнала, се оказваха твърде неподходящо облекло за размисъл в мрака.

Хайде, не се прави на романтичка, смъмри се тя. Прибери се на топло. Пъхна крака в пантофките си и вече зъзнеща, прекоси верандата и посегна към вратата. За жалост бравата заяде. Ключалката наистина бе стара и обикновено поддаваше само при силен тласък, но ето че сега дори не помръдна. На излизане Рейчъл бе забравила да освободи секрета и сега единственият начин да проникне в къщата бе да използва прозореца към стаята на Чарли. Което тя нямаше да направи за нищо на света.