Ема Голдрик
Избраник на съдбата (3)

Трета глава

Хиляди безумни мисли връхлетяха Рейчъл, забила поглед в широкия гръб на своя гост, който постепенно изчезна в нощта. Ако имах сили, повтаряше си безспир, щях да го догоня и да го ударя… Но с какво… С каквото ми попадне, естествено! Само дето нямам… сили де. Как смее той да ми обръща гръб!

И не каза нито дума за предложението ми. Цял ден си беше блъскала главата как да го извести за решението си. И когато накрая го изрече, той бе застанал пред нея безмълвен, с присвити устни и без да каже нито „да“, нито „не“, бе докоснал почтително шапката си в знак, че се оттегля.

Едва в онзи момент, опряла се на колоната, крепяща покрива на верандата, тя за пръв път се бе усъмнила в себе си. Не го ли казах както трябва? — питаше се. Прекалено прямо ли се изразих? Или все пак не ме е разбрал? Дали пък той не очаква нещо повече от едно ясно поднесено делово предложение?

Внезапно я връхлетяха спомени от детството. Баща й бе възможно най-строгият родител. Бе станал причина собственият му син да се пропие, а и да загине, след което насила бе принудил малката Рейчъл да заеме мястото му. Жестокостта на промяната сякаш бе изпепелила душата й и като последствие Хамънд с каменното лице бе превърнала списанието в прочуто издание. Само в редките мигове на почти непреодолими затруднения — и то единствено в самота — тя си бе позволявала да заплаче.

Сега бе настъпил един от тези моменти. Госпожа Колчестър вече се бе прибрала в къщичката си. А Чарли, с тъй странното презиме, се бе изгубил в нощта. Изтощена до крайност, с чувството, че е надраснала поне два пъти годините си, Рейчъл се запрепъва из преддверието в полумрака, опипом намери вратата на стаята си и се хвърли на леглото.

Най-сетне сълзите пресъхнаха. С усилие се съвзе. Нямаше да допусне който и да било мъж да направлява живота й. Все някак ще намери начин да вземе своето. Лесно е да решиш, но как ще го постигнеш?

Перна ключа на лампата. Светлината се излъчваше не от някакъв натруфен полилей, а от гола крушка насред тавана, според изричното изискване на баща й. Голямото огледало зад вратата отрази тялото на Рейчъл в цял ръст. Споходи я нова смущаваща мисъл, която не беше й хрумвала досега. Всъщност красива ли съм? — запита се.

Все съм си мислела, че мъжете винаги са готови да се възползват, щом им се удаде случай. От книгите, които бе прочела, бе останала с впечатлението, че дори покана не е нужна!

Взря се критично в отражението си. Не, не съм красавица, установи тъжно. Тая къдрава руса коса прилича по-скоро на перука под ярката изкуствена светлина. Лицето й бе кръгло, кожата — с матов отблясък. Прекалено изящно дори. Очите — сини, подути от плача. Тя бавно се освободи от дрехите си, без да откъсва очи от огледалото. Гърдите й предизвикаха най-силно недоумение. По настояване на баща си винаги се бе обличала така, че в максимална степен да скрива женствените форми на тялото си. А в последните години от живота му дори бе пристягала гърдите си. И ето че сега, застанала съвсем гола пред това безпристрастно отражение, тя просто не можеше да приеме нито формата, нито големината им.

Тънката талия също като че ли предизвикваше повече неудобство, отколкото радост. Тя сякаш неочаквано я пристягаше, а от кръста надолу започваха бедрата, които определено… Почти отвратена, Рейчъл се извърна, нахлузи семплата памучна нощница и загаси лампата.

Ала нямаше как да затъмни луната. Сякаш напук на желанието й да се потопи в тъмнина, светлината струеше през огромните прозорци. И макар да й бе по-приятно да усеща вечерния бриз, тя дръпна завесите, после отново се сгуши в тясното легло.

Сънят обаче не идваше. Благодатната отмора я спохождаше само в дни на пълно изтощение. Хапчетата също помагаха просто защото замъгляваха съзнанието, пропъждаха мислите. Този ден обаче Рейчъл не бе изморила тялото си, а пък й бе противно да търси утеха в хапчетата. И ето че кошмарите пришпориха обърканата й душа. Избледняха едва час-два преди зазоряване, когато откъм хамбара пропя петел.

 

 

Чарли Мейдърс обикновено не страдаше от безсъние. Беше способен да работи или да се забавлява независимо кое време е, сетне бързо се възстановяваше. Тази вечер пое на дълга разходка нагоре по хълма. Не усети кога е станало полунощ.

И все се връщаше към въпроса, който си бе задал, откак излезе от къщата: Наистина ли чух онези думи, изречени тъй непоколебимо? Правилно ли тълкувам смисъла? Немалко жени мълком му бяха отправяли подобно послание, но никоя от тях не бе се изразявала тъй прямо.

Това момиче здравата трябва да бе превъртяло. Дали и чичо Роджър бе схванал нещата по този начин, за да настои племенникът му по най-бързия начин да се прибере у дома? Не че един летец, полковник от военновъздушните сили може тутакси да отхвърли поетите задължения и да откликне на зова за помощ. Чарли просто трябваше да изчака да се оформят документите по уволнението му. Спокойно, не пресилвай нещата, рече си с въздишка, когато тръгна обратно по надолнището. Някаква фигура го очакваше в мрака.

Оказа се куче пазач, по-точно женска. Старата Хенриета удари веднъж-дваж пъти с опашка, след което приближи да близне ръката му. Това бе последната изненада за този необичаен ден и скоро Чарли заспа непробудно чак докато петелът обяви новия ден.

 

 

Никой не се появи на закуската, поднесена в седем. Госпожа Колчестър многозначително поклати глава. Лоша работа, рече си и взе подноса. Лоша работа е, продължи тя мисълта си, когато под един покрив спят мъж и жена, дето не са женени. Възпитана в каноните на калвинизма, покорната икономка се чувстваше длъжна да се намеси. Неспособна обаче да реши какво точно трябва да се направи, тя се залови с всекидневното чистене.

Когато Чарли влезе в трапезарията, яйцата бяха изстинали, а също и овесената каша, кафето също бе добило отблъскващ вид. Съзнавайки, че за случилото се може да вини единствено себе си, той хапна от яйцата, след което с удоволствие изпи чаша кафе. То поне бе останало топло под допълнителния похлупак, а един дългогодишен военен умее да цени тези неща.

Рейчъл се появи към девет, изтерзана като мъченица.

— Добро утро — посрещна я гостът.

— Млъквай — долетя в отговор. — С мен никой не разговаря, преди да си изпия кафето — и стисна поднесената чаша с две ръце. — Добре започваме деня, няма що! — изръмжа след миг. — Ти да не се опитваш да ме отровиш? Кой е сварил тая помия?

— Не съм аз. Заварих каната тук. На мен кафето ми хареса.

— А ти…

— Какво, не ме ли помниш? Аз съм Чарли. Лично от теб получих покана да прекарам един месец в твоето ранчо…

— Не казвай нищо повече. Закуси ли?

— Да. Със студени яйца. Не бяха лоши, само дето на някой му се е досвидяло маслото и ги опържил в мас…

— Всемогъщи Боже! Вижте, господин… Чарлс. Трябва да поговорим. Но не сега. Ако обичате, идете си и заповядайте в кабинета ми след обяд.

— Щом такова е желанието на шефа… — Чарли бутна стола си назад и бързо излезе. На прага се сблъска с госпожа Колчестър.

— Хареса ли ви закуската? — попита тя.

Гостът я изгледа внимателно. В думите й не бе доловил сарказъм, и все пак…

— Да, благодаря — отвърна любезно. — Кафето беше хубаво, но аз не съм любител на пържените яйца. А и не си представям как Хамънд ще погълне овесената каша.

— Ха! — икономката направи върховно усилие да го смрази с поглед, което не й се удаде поради чувствителната разлика в ръста им. — Да бяхте дошли навреме, нямаше да придиряте! — заяви тя. — На туй му се вика Божие наказание!

Чарли Мейдърс, който като малък бе възпитаван в семейството на пастор, наостри уши. Божие наказание заради някакво си закъснение? Това трябва да бе от Стария завет. Навремето бе успявал да налучка всеки произволен цитат от Библията, но сега не можеше да се похвали с подобно проникновение.

Пък баща й никога не би допуснал, ако е закъсняла за закуска, да стане от масата, без да си е изяла всичко до троха! Разумен човек със здрава ръка, такъв беше баща й.

— А, не се съмнявам — рече Чарли и се извърна към вратата.

Рейчъл Хамънд се бореше с овесената каша, а лицето й бе изкривено, сякаш всеки миг ще заплаче.

Икономката изглежда бе решила, че е спечелила госта на своя страна. Отново заканително поклати глава и пое към конюшните. Отвън Чарли забеляза да се навъртат трима мъже.

— Вие пък откъде се взехте? — рече единият и го пресрещна. Беше висок, кокалест, пооплешивял, а лицето му бе покрито с мрежа ситни бръчици — белег, че е прекарвал дълго време на открито. От онези хора, очукани в ковачницата на живота, които по една или друга причина са лишени от допълнителната фина обработка.

— Вие трябва да сте надзирателят — миролюбиво подходи гостът.

— Правилно. Ами вие?

— Дойдох с Хамънд. Ще остана около месец, предполагам.

— Ей, момчета — махна недодяланият към другите двама, — я вижте кой е дошъл! Избраникът на Хамънд е сред нас!

— Не ми прилича на домашно кутре — отсъди първият. — По-скоро — на огнепръскачка.

— Мен ме интересува друго — успя да вметне Чарли. — Какво стана с онези двайсет глави дългороги говеда, дето снощи бяха в ограждението?

— Това ли било? — подигра го надзирателят. — Че ти си бил много любопитен, бе! Ама че странна птица. Откъде си, бе момче?

— От Тексас. И тъй, какво ще ми кажеш за дългорогите?

— Че то двайсет години такива не е имало наблизо. Ти що не се прибереш в къщата. Грижата ти е да се харесаш на госпожица Рейчъл.

Чарли кимна дружелюбно и проследи тримата мъже, които се метнаха на конете и отпратиха. Много скоро успя да открие скопения кон, който сам бе яздил предишния ден, и ги последва.

Животното сякаш го бе запомнило. Направи само няколко стъпки, след което пое на юг. Чарли отпусна юздата и го остави само да избере посоката.

Прерията сякаш се простираше безкрай, дори отвъд хоризонта. Все пак в един момент се появи ограда. Чарли спря добичето да я огледа. Липсваха петдесетина стъпки от телената мрежа. А се виждаха следи от гумите на голям камион, прекосявал ивицата неведнъж и дваж, и то все на едно и също място. Сякаш за удобство, наблизо минаваше шосе 35 — Канзас Търнпайк.

Вече наближаваше обяд — време бе за следващата среща с Рейчъл. Без да губи време в излишни догадки, той се насочи обратно към ранчото. Докато пристигнат, и ездач, и кон здравата се бяха изпотили. Почти едновременно чуха да дрънчи звънецът за обяд.

Чарли се забави само колкото да си намокри главата в коритото, съседно с това за конете, сетне тичешком се втурна в къщата. Немалко интересни въпроси го вълнуваха.

— Крайно време беше — не твърде учтиво го посрещна Рейчъл. — За теб може и да е непонятно, но ние тук държим на точността. Още няколко минути да беше закъснял, и току-виж, останал си гладен.

Чарли тежко се отпусна в стола до домакинята, вместо да заеме отреденото му място срещу нея в отдалечения край на масата.

— Поне няма да съм принуден да ям изстинала каша — бе краткият му отговор.

Рейчъл тутакси кипна. Настръхна, страните й порозовяха, но не пророни и дума. Бе положила известно старание в избора на облекло, което не остана незабелязано от страна на Чарли.

— Правиш огромни усилия да се държиш като истински недодялан грубиян — проговори тя едва когато си възвърна самообладанието. — За жалост обаче аз не съм съвсем сигурна…

— Че тъкмо аз съм този, който ти е нужен — услужливо довърши той мисълта й. — Да ти изтъкна ли и други области, в които мога да съм полезен?

В този момент госпожа Колчестър внесе табла само с два прибора. Няма да получиш повече от онова, което виждаш, подсмихна се Чарли, съзрял миниатюрния сандвич, украсен с чушка от туршия.

— Слушам те — подкани го Рейчъл и посегна към вилицата си.

— Готов съм да набележа няколко възможности ранчото да стане печелившо. Което ще ти предостави кратка почивка от напрежението в редакцията на списанието.

— А защо смяташ, че ми е нужна почивка? — Рейчъл се изправи в стола си и неволно опъна рамене назад. Какво ще правя, ако наистина ми остане време за почивка? — запита се мислено. Този пък дали не си въобразява, че би могъл да направлява живота ми? Последният неизречен въпрос я накара да вирне брадичка, макар и едва забележимо.

— Едва ли ще можеш да се нахраниш, ако не виждаш поне какво има в чинията ти, но ако така предпочиташ… Та нека поговорим за тукашния надзирател.

— Казва се Хендрикс. Работи в ранчото още от времето, когато баща ми беше жив.

— А ти колко често успяваш да се отбиеш?

— Нима намекваш, че съм изоставила имота?

— Нищо подобно. И все пак отговори ми на въпроса.

— Определила съм си да посещавам ранчото поне четири пъти в годината. За жалост обаче напоследък имам твърде много неприятности със списанието. За Коледа не успях да си дойда, нито за есенното преброяване.

— Е, ако имаш доверие на надзирателя, спокойно можеш да си гледаш само списанието.

Чарли спря да говори, твърдо решен да разгадае тайната на странния сандвич в чинията си.

— Ястието е семейна традиция, тъй да се каже. Беше любимото на баща ми.

— А, не се съмнявам — побърза да отвърне гостът, като направи върховно усилие да прикрие отвращението си. — Та какво казваше за надзирателя? Не знам дали ти споменах, но още четиринайсетгодишен съм работил и на по-големи имоти от твоя. Тъй че ако не си се отказала, докато съм тук, да се възползваш от опита ми, с удоволствие ти предлагам услугите си. Цял месец е твърде дълъг срок за един мъж да се отдаде на едно-единствено начинание.

Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Ала младата жена, седнала тъй наблизо, ги обмисли и успя да го изненада с начина, по който ги бе възприела.

— Наистина ли сам си управлявал имот, по-голям от моя?

— Не, разбира се. Просто баща ми повечето време беше зает с друго, а мама му помагаше. Аз също не можех да се оплача от липсата на ентусиазирани помощници. Бях най-големият син в семейството, с четирима братя и три сестри…

— Виж ти! — внезапно очите на Рейчъл блеснаха, главата й наруши обичайната безупречна стойка.

— Така си беше — продължи да бъбри Чарли. — Не бяхме малко на брой, но затова пък добре се разбирахме. В моето семейство, ако някой създаваше раздори, тутакси го връщахме в правия път. Така беше, преди да се изпоженят, естествено.

— Всичките ли са женени?

— С изключение на мен. След като попривърших с образованието си, реших, че ми се полага да се впусна в приключения. Брат ми Албърт пое грижата за семейния имот, останалите вече работеха във фирмата. И постепенно… Как да ти кажа, според майка ми това било древна ирландска традиция. Не можеш ли да ги надвиеш, надскочи ги по численост!

Вилицата на Рейчъл шумно изтрака по чинията.

— Ама всичките ли имат семейства?

— И то какви! Целият клан се събира по празниците. Също и на рождените дни. Кажи сега, искаш ли да ти помагам в ранчото?

За пръв път през този ден Рейчъл грейна от въодушевление.

— Би могъл да ми помогнеш и за много други неща — рече тя. — Нахрани ли се вече? Искаш ли още нещо да хапнеш?

Чарли погледна над главата на своенравната домакиня. На вратата бе спряла госпожа Колчестър, самодоволно усмихната както обикновено.

— Да — отвърна гостът. — Бих искал няколко хамбургера и чаша истинско кафе.

 

 

Няколко часа по-късно от ведрото спокойствие не бе останала и следа. Чарли се бе настанил край телефона в дневната — бе провел десетина разговора, когато дочу галопиращ кон да приближава къщата. Много скоро отвън долетяха и гласове. Не се поколеба дали да нададе ухо — когато човек е твърдо решен да успее, всяка информация е добре дошла, независимо от източника.

Ония отвън повишиха тон и той тръгна по коридора. Вратата на кабинета завари полуотворена. Видимо развълнувана, Рейчъл седеше зад масивно бюро. Надзирателят Хендрикс пък се бе надвесил над нея и удряше с юмрук по лакирания махагон.

— Чуй какво ще ти кажа — заканително рече той, — тук аз съм надзирателят. Каквото и да се е случило с дългорогите добичета, то е моя работа! Управлявам това ранчо от сума години, и то според правилата, определени от баща ти! Кой ти мъти главата с глупости? Оня навлек, дето го докара, той ли?

Рейчъл бе на път да се разплаче. Ръководи списанието, рече си Чарли, с камшик в ръка, но ранчото май отдавна й се е изплъзнало. Дали причината е в желанието й на всяка цена имотът да се управлява както го е правил баща й? Ето откъде трябва да започнат и промените. Той издебна надзирателя в гръб и сложи ръка на рамото му. Хендрикс се изправи и се обърна. Висок, добре сложен, той бе с няколко сантиметра по-висок от Чарли, а и десетина килограма по-тежък. В същото време нямаше нито мускулите, нито телосложението на бившия военен летец. Опита се да го блъсне, но не успя.

— Не бива да забравяме — меко поде тексасецът, — че все пак госпожица Рейчъл се разпорежда тук — сви пръсти, които се впиха в рамото на Хендрикс. — Разбрахме ли се? — додаде.

— Добре де, разбрах. Пусни ме!

— И това ще стане. Госпожица Рейчъл, предполагам, те е повикала само за да те уведоми, че през следващите няколко седмици ще ти помагам. Ясно ли се изразих?

— Така е — потвърди Рейчъл, като се отпусна в стола си и преглътна сълзите.

— Трийсет години сам се оправям — ревна Хендрикс — и помощник не ми е нужен. Баща ти никога не би постъпил така!

— Баща й просто вече не е сред нас — отново железните пръсти подсилиха ефекта от тихо изречените думи.

— В такъв случай… — Хендрикс не довърши изречението си. Чарли бе успял яко да го сграбчи за ризата, при което го повдигна на няколко пръсти от пода.

— Преди някой от нас да е казал нещо, за което после ще съжалява, нека двамата с теб излезем да си поговорим на верандата.

Хендрикс бе лишен от възможността да се противи. Краката му сякаш сами се потътриха навън. Чарли смигна на Рейчъл, преди да излезе от стаята.

— Защо? — запита се на глас младата жена, когато остана сама. Знаеше отговора. Баща й винаги я бе ограничавал. Въвличаше я в безизходни ситуации, моделираше характера й според собствените си изисквания, но никога не я допусна да управлява ранчото. „Списанията се ръководят от жени — бе й повтарял многократно. — А за ранчото е нужна мъжка ръка!“ Едва сега Рейчъл осъзна колко силно я бе карал да се бунтува този нелеп принцип. След петнайсетина минути Чарли се върна сам.

— Зададох му само един въпрос — някак виновно продума Рейчъл. — Бездруго нищо не разбирам от счетоводните книги, затова трябваше да го попитам. Все пак като собственик имам право поне да получа обяснение, не е ли тъй?

Тя така рязко стана от стола си, че го събори на земята.

— Имаш право — рече Чарли, заобиколи бюрото и протегна ръце. Без да се замисли дори, Рейчъл направи крачка напред и потъна в предложената топла прегръдка.

Останаха така близо пет минути, докато Рейчъл започна да усеща и нещо друго, отвъд утехата и топлината. Отдръпна се. Той не я задържа, наведе се и изправи падналия стол.

— Защо го направи? — попита момичето и отново седна на мястото си.

— Кое? Дето те прегърнах ли? — той вдигна с пръст брадичката й, за да срещне очите й. — Досега никой ли не те е прегръщал?

— Случвало се е, макар и рядко.

— Все пак ти е било приятно?

— Да.

Чарли се настани в големия стол срещу бюрото.

— Прегръдката — някак нравоучително поде той — е основна потребност за човешките същества. Сама каза, че трябва да се опознаем по-добре. И това е един от най-добрите начини.

— Ами целувката?

— А, не, целувката създава… друг вид напрежение. Прегръдката върши чудеса, госпожице Рейчъл. И тъй, какво ще кажеш за Хендрикс? Според него нищичко не разбираш от работата в ранчото. Твърди, че баща ти изобщо не те е допускал да припариш дори.

— Боя се, че това е самата истина. Татко, държеше да си гледам списанието, да печеля много пари, които да влагам в ранчото. Той наистина никога не ме е допускал…

— Това сега е без значение. Всеки може да научи тоя занаят, стига да има добър учител под ръка.

— И ти ли ще бъдеш този учител? — отново настръхна Рейчъл.

— От теб зависи. Временно ще поема работата. А ти ще направиш преценка. Ако до един месец не успея нищо да променя, ще си вземеш някой друг.

— Не ми харесва начинът, по който поставяш въпроса. Говориш, сякаш Хендрикс вече…

— Напуска — услужливо допълни Чарли. — Поговорихме си по мъжки и той ме увери, че твърде дълго се е задържал тук и наистина се кани да напусне.

— Но няма ли да получи пенсия, някаква компенсация…

— Господин Хендрикс, драга, отдавна се е погрижил за себе си.

— Не разбирам за какво говориш.

— За дългорогите говеда, естествено. Не знам кога си ги купила, но изглежда те отдавна са продадени — Чарли почука с пръст по дебелата счетоводна книга. — А тук нищо не е записано. Господин Хендрикс и двамата му помощници са задържали парите от продажбата.

— Но това означава…

— Ти и представа нямаш колко би получила за двайсет глави от тая порода, нали? Можем веднага да се обадим на шерифа и да поискаме да арестува твоя господин Хендрикс по обвинение в кражба. Което ще предизвика бурен скандал. А ако просто го изгоним, ще имаме много по-малко неприятности.

— Добре, но ще го направиш ти.

— Не бой се, направено е.

— Да не си го наранил?

— Не много. В началото дори помисли, че се шегувам. После просто се метна в камиона. Досега трябва да е преполовил пътя до Бомонт.

— Ами другите двама?

— Че те се оказаха негови братовчеди. Щом спорът ни с него приключи, решиха, че е благоразумно да го последват.

— Поставяш ме пред свършен факт — отбеляза Рейчъл.

И като никога почувства огромно облекчение, отпускайки се в стола си. Родителите й я бяха приучили да седи винаги с изправен гръб, с опрени в пода крака. Колкото и да е странно, в този момент издърпа горното чекмедже, след което вдигна стъпалата си върху плота на бюрото. И светът наоколо сякаш грейна с някаква нова светлина.

— Е, шефе — отново я изненада Чарли, — каква е следващата ми задача?

Краката й рязко удариха о пода.

Смятах, че всичко сме изяснили — сепнато изрече Рейчъл. — От днес ти си надзирателят и твоя работа е да преценяваш кое е следващото, с което трябва да се заемеш.

— И така да е — засмя се Чарли, — това не омаловажава факта, че ти си шефът тук. За всичко, с което се заемам, ще ми е нужно одобрението ти. Например в момента са ни нужни още двама души.

— Заеми се тогава.

— Вече съм се уговорил. Утре ще бъдат тук.

— В такъв случай ще трябва все пак да знаем с колко глави добитък разполагаме.

— За което ни е нужен хеликоптер.

— Под наем ли?

Този път Чарли вдигна крака върху бюрото. А домакинята го последва. И се почувства безкрайно щастлива. За пръв път от толкова години се разтовари с едно тъй просто движение.

— В интерес на истината — промърмори Чарли, — вече успях да уредя хеликоптер.

— И така да е — откликна Рейчъл, — нали знаеш, че това съвсем не е основната цел на гостуването ти.

Чарли кимна, сякаш наистина я бе разбрал.

— Не съм се пошегувала, когато казах, че искам дете от теб — изрече тя на един дъх. — Имах предвид изкуствено оплождане, естествено!

От искрено изумление Чарли Мейдърс така се стресна, че загуби равновесие и заедно със стола си се стовари на земята.