Ема Голдрик
Избраник на съдбата (2)

Втора глава

На следващата сутрин Рейчъл се появи на верандата все още сънена. Обикновено успяваше да се наспи за няколко часа, но тази сутрин като че ли добре тренираният й организъм проявяваше слабост. Тя се протегна и ето че зад гърба й прозвуча насмешливо:

— Ще си разтегнеш някой прешлен.

Тя тутакси се извърна. Чарли Мейдърс й се стори някак още по-едър, а и по-опасен. Което не й попречи да направи крачка към него, сякаш да получи заряд за деня от това тъй жизнено, добре тренирано тяло.

— Отивам да хвърля поглед на конюшните — отново я изненада този непредсказуем мъж. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Сърцето й радостно трепна, ала разумът се наложи.

— Предпочитам първо да закуся. Може по-късно да се отбия. И ще пояздим заедно. Предполагам, умееш… да яздиш.

— Стига наблизо да има четириного! Право да ти кажа, още не бях проходил, когато ме качиха на седло.

Разделиха се, ала Рейчъл продължи да го наблюдава през муселинените завеси. Дори походката му говореше, че нищо не е в състояние да го смути. При други обстоятелства тя не би допуснала да я доближи на по-малко от пет километра. Всъщност какво ли бе накарало Сю да избере тъкмо него? Та той едва ли отговаряше на повече от две от общо десетте точни изисквания, поставени от нея самата. Е, има ли основание да го обяви за неподходящ и да го отпрати? Или пък да го подложи на по-продължително изпитание? Рейчъл притвори очи за миг и през смях изрече:

— На този етап гласувам да остане!

 

 

— Харесват ми конете — похвали я Чарли. — В чудесна форма са, очевидно добре се грижат за тях. Само че левите подкови на кобилата са се поизтъркали. Искаш ли да ти я оседлая?

Рейчъл Хамънд вече бе успяла да възвърне обичайното си сприхаво настроение. Беше облякла светли джинси, високи ботуши и свободна червена блуза с деколте. Бяла широкопола шапка скриваше вълшебните й къдрици. Вбеси я простият факт, че не е в състояние да предвиди какво би се случило, ако Чарли изпадне в ярост. Как ли би трябвало да се държи с него?

Зърна го с каква лекота грабна седлото и се отказа от хапливата забележка, напираща на устните й. На всичко отгоре го чу тихичко да си тананика. Лишена от усет за музика, Рейчъл се дразнеше, когато хората около нея видимо се забавляваха с някоя мелодийка. Затова, без да губи повече време, тя се метна на седлото.

— Хайде, каубой — подкани го насмешливо, — да не губим повече време.

Чарли й се ухили и яхна своя кон с не по-малка лекота и изящество. Сетне докосна периферията на шапката си.

— На вашите услуги, госпожо!

— Предупредих те да не ме наричаш така! — почти извика Рейчъл и смушка кобилата.

— Помня, госпожо!

Признала поражението си, собственичката на ранчото се отказа от по-нататъшни пререкания и пое на юг, към възвишението.

Земята около къщата бе спечена, което бе обичайно в тоя край. Петдесетина стъпки по-нататък обаче ездачите се озоваха сред жълтите, зелени и червени багри на прерийната растителност.

— Такова нещо не може да се види в Тексас — призна Чарли. — Гледката си я бива!

Рейчъл кимна с разбиране. И обгърна с поглед цветния килим, прострял се чак до хоризонта. Ако на него тук наистина му харесва, рече си замислено, то това е първото общо нещо помежду ни.

— Не са останали много такива девствени кътчета — произнесе на глас. — Флинт Хилс е може би най-обширната прерия в целия Запад. Когато тук дошли първите заселници, всичко наоколо било само прерия. После взели да се появяват ранчо след ранчо. Рядко някой съумявал да се пребори с тая упорита земя. Дядо ми разказваше как по негово време тревата стигала почти до седлото. Някъде около хиляда осемстотин трийсет и шеста по тия места се появил металният плуг. И в Канзас се появили първите годни за засяване площи. Сега тук може да се види всичко — и жито, и царевица, и петролни кладенци, и фабрики. А тук-там ще зърнеш и остатък от някогашната прерийна пустош.

— Аз пък си мислех, че ще се озовем сред необятни царевични ниви — замислено каза Чарли. — А то и едно дръвче не успявам да открия.

Какво невероятно лице има той, рече си неговата спътница. Всяка мисъл го преобразява. И побърза да му отвърне, за да не прекъснат интересния разговор.

— Тук ще видиш по-скоро жито, всякакви фабрики… А да не забравяме и армията. Също така знаем що е торнадо. Дърветата са смърт за прерията. Просто повреждат почвата. Тръгнеш ли на запад, ще видиш много дървета, но и края на прерията. Деликатно равновесие, както се казва.

Скоро Чарли слезе от коня. Взе да блъска с крак твърдите буци пръст, а от сблъсъка с металните шпори запрехвърчаха искри.

— Ето това е причината — обясни Рейчъл — тая земя да не се оре по-надълбоко. Толкова е спечена, че трудно се пробива дори. А прерийната трева расте просто защото корените й успяват да проникнат на достатъчно голяма дълбочина. И докато не я променяме насила, земята ще си остане каквато е била преди стотици години. Хайде, тексасецо, нека видим на какво си способен! — и с този предизвикателен зов тя се понесе напред.

Яздеше без шпори. Щом докосна с токове хълбоците на кобилата, чувствителното животно препусна като стрела. Непривикнал към своя кон, Чарли загуби секунда-две, докато отново се качи на седлото, след което пък жребецът погна кобилата твърде бързо, още преди ездачът здраво да се е закрепил.

Пет минути по-късно конете се изравниха.

Рейчъл с мъка сподави победоносната си усмивка.

— Нищо ли не е в състояние да те ядоса? — попита внезапно.

— Напоследък не се е случвало, но знае ли човек?

Макар да я гледаше с любезно изражение, Рейчъл долови внезапно обзелата го студенина. Трябва да бъдеш внимателна, моето момиче, напомни си тя. Опасно би било да го разгневиш. И все пак не се сдържа.

— Предлагам да отидем в ограждението. Тъкмо ще имаш възможност да ми покажеш колко си сръчен с въжето.

— Трябва ли да разбирам, че ме предизвикваш да опитам с ония рогати говеда?

— Тъкмо това имах предвид — нехайно отвърна Рейчъл и размаха шапка да поотупа прахта от джинсите си.

— Очакваш да омотая с въжето някое своенравно добиче, и то в онова тясно ограждение, тъй ли?

— Ами да. Какво, да не си се уплашил?

— В интерес на истината, не съм играч на родео — невъзмутимо оповести Чарли. — А че се страхувам, не отричам. Само глупак би поел подобен риск. Пък баща ми не търпеше глупци у дома си… госпожо. Съвсем друго би било да подгоня добичето на открито, но виж, в тясното ограждение, където отвсякъде побратимите на моя избраник ще ме подпират с рогата си… Не, благодаря.

И изчезна, преди Рейчъл да е продумала. А когато намери думата, която й бе нужна, изчерви се до корените на косите си. Което не й попречи да си я повтаря през целия път обратно към ранчото.

Срещнаха се отново на вечеря. Промяната у Рейчъл бе очевидна. Косата й бе вдигната в класически кок, строг двуреден костюм скриваше стройното й тяло. И все пак в цялостното й излъчване се долавяше известна мекота. Макар и без грим чертите й бяха женствено нежни, лишени от обичайната скованост.

— Закъсня с десет минути — рече тя, като многозначително си погледна часовника и отпи от чашата си.

— Доколкото си спомням, каза ми осем и половина — Чарли изтегли златен джобен часовник на масивна верига. — В момента часът е осем и трийсет и пет. Всемогъщи Боже, та аз наистина съм закъснял! С цели пет минути.

— Десет — сопна се домакинята. И ето че големият часовник в преддверието отби осем и половина.

— Следователно и двамата грешим.

Рейчъл обаче не бе навикнала да греши, още по-малко да признава, че е сбъркала. Крайно смутена от неловкото положение, в което бе изпаднала, тя примига недоумяващо. Накрая се хвана за първото, което й хрумна:

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Мъжът насреща й се ухили. Досеща се, помисли си тя. Той просто знае какво ми се върти в главата. Как можах да го допусна, Господи? Май сама си избрах мъж, който ще излезе по-умен от мен.

— Бих изпил едно ръжено — галантно кимна Чарли. — По тия места, струва ми се, нощем здравата застудява.

— И какво искаш да добавя?

— А, нищо. Баща ми навремето казваше, че единственият начин да не се напиваш, е да се придържаш към първоначалния си избор, а и да пиеш питието си чисто.

— Трябва да си живял в интересно семейство — подкачи го Рейчъл, като му даде знак, че не е задължително да стои прав. — Бих искала да ми разкажеш повече за себе си. За този твой баща например.

— А, не приличам на него. Той почина много млад. По време на войната. Виж, дядо ми, той беше интересна личност. Дълги години бил проповедник, след което се превърнал в ранчар.

— Проповедник значи — саркастично вметна Рейчъл. — Звучи ми като сюжет от някой нескопосан роман за Дивия Запад.

— Боя се, че погрешно тълкуваш фактите. Човекът съвсем не е лишен от чар. А произнесе ли: „В ада ще горите!“, немалко хора се озъртат да не ги погълнат пламъците на изкуплението. Дядо ми е евангелист. Проповядва някогашната религия.

— Искаш да кажеш, че енорията му е била някъде наблизо?

— Не съвсем. Бил е проповедник в армията. Служил е тук във Форт Райли, по-късно във Форт Ливънуърт. После се върнал в Тексас и създал семейство. Както се полага на един богобоязлив човек.

Госпожа Колчестър влезе при тях поруменяла, поклащайки успокоително глава, увенчана с бяло боне.

— Вечерята — обяви тя.

Чарли тутакси скочи и предложи ръка на Рейчъл, която рязко отклони поканата.

— Тук не си падаме по церемониите — подхвърли небрежно и грациозно премина в съседната стая.

Каква плавност, отбеляза си Чарли наум. Затворя ли очи, мога да си я представя в дълга рокля от края на века. След което я последва загадъчно усмихнат.

— Нещо смешно ли ти хрумна? — поинтересува се Рейчъл. С лека ръка бе отхвърлила едновремешните преструвки, което съвсем не означаваше, че сама ще издърпа стола си. Загадъчният избраник обаче като че ли притежаваше безупречно чувство за подобни ситуации, защото в следващия миг направи тъкмо онова, което се очакваше от всеки достоен кавалер — мина покрай госпожа Колчестър и предложи услугите си на домакинята.

Масата вече бе сервирана. Не се очакват сложни церемонии, рече си Чарли, като вдигна капака, покрил съда с печено месо, и го поднесе на дамата.

— Мога и сама — сопна се Рейчъл.

Думите й прозвучаха като неуместно самохвалство, тъй привично за амбициозните млади офицери, че бившият полковник Чарли Мейдърс едва не се изкуши да погоди някой номер, ала вместо това предпочете само да й се усмихне.

— Не разбирам какво толкова смешно има!

— О, нищо, госпожо, уверявам ви… Просто си припомних една пиеса, която навремето ми направи силно впечатление.

— Нима някога си ходил на театър?

— Е, не бих казал, че цял живот съм гонил само диви говеда. Успях да отделя време и за образованието си.

— Аграрният университет на Тексас, предполагам.

— А, за него съм чувал хубави неща, но не съм го посещавал. Предпочетох Южния методистки. Нали ти разказах за дядо…

— Е, да, звучи логично.

От този момент нататък разговорът позамря. Неусетно стигнаха до кафето.

— Какво мислиш за децата, Чарли? — внезапно го атакува тя, любопитна да проследи как ще реагира.

— Не зная дали ще ме разбереш правилно, но чуждите деца не представляват особен интерес за мен. Виж, моите собствени… То е съвсем друго…

— Значи имаш деца! — сепна се Рейчъл.

— А, подобен факт не ми е известен. Веднъж-два пъти ми се е струвало, че може и това да се е случило… Но не, оказа се недоразумение, нали знаеш…

— Не, не зная. Обясни ми.

— Имам чувството, че изричаме едни думи, а говорим за нещо съвсем друго. Не разбирам защо не питаш направо за онова, което те интересува. Или поне ми позволи аз да ти задам един-два въпроса.

— Добре, питай тогава.

Пък ако си близо до целта, добави наум, може дори да ти отговоря. Господи, просто сама не мога да се позная! Каква е тази невероятна слабост? Дядо ми да беше станал свидетел на това представление, щеше здравата да ме напердаши.

— Боя се, че е време да оставим госпожа Колчестър да почисти масата. Защо не поговорим на верандата?

Не се заблуждавай, само привидно звучи като покана, напомни си Чарли. И все пак се усмихна, помогна й да се изправи и я последва към верандата, опасваща старата каменна къща от три страни. Няколко удобни стола, подредени около малка масичка, върху която димеше каничка кафе, вече ги очакваха.

— И тъй?

— Най-напред бих искал да си изясня — поде Чарли — каква е връзката между всичко тук… — и с широк жест обхвана навеса за говедата, ухаещата прерийна растителност… — и онова гадно списание. Което, доколкото разбрах, ти ръководиш с огромно удоволствие.

Рейчъл се изчерви, но само за миг. Отпи от кафето си, за да овладее напиращия гняв.

— Парите — отвърна кратко. — Дядо ми остави ранчото и само от мен зависи дали ще оцелее, или ще го загубя. А татко ми остави списанието. От което се печелят пари. Не и от ранчото, разбира се. Иска ми се положението да е тъкмо обратното, но не се получава.

— Трябва ли да разбирам, че тук потъва цялата ти печалба?

— Не съвсем. Аз не съм пълновластен собственик на това, което виждаш тук. Други хора също притежават акции. И всяка година, щом им съобщя колко губи ранчото, започват да хленчат и мърморят — Рейчъл стрелна с поглед своя събеседник. Очите й святкаха гневно. — Сега да не вземеш да ме питаш: „Как се е озовало едно добре възпитано момиче в подобна ситуация?“

— Е, наистина не бих задал толкова глупав въпрос. Понеже отговорът ми е известен. Ти просто не си добре възпитано момиче.

Вдигнатата й ръка трепна и тя едва не изпусна чашата.

— Ти просто нямаш правилен подход — невъзмутимо продължи Чарли. — Ранчото губи пари, а не списанието. Защо не наемеш някой опитен тип да ти управлява ранчото, да окастри излишните разходи и в скоро време да го превърне в печелившо? Няма начин да не стане! Наоколо трябва да има още няколко не по-малки владения. И без съмнение не всички са губещи.

— Седем са на брой, ако трябва да бъдем точни. Навярно си мислиш, че и сам би се справил, нали?

— Е, може и да не съм най-сръчният говедар наблизо, но вече имам някое и друго хрумване, което би свършило работа.

Атмосферата неусетно бе охладняла. Рейчъл Хамънд бе изчезнала, на нейно място се бе наложила Хамънд, неумолимият директор на списанието.

— Нека чуем тия интересни идеи — процеди тя.

— Готов съм да ги изложа, госпожо, ала аз не пуша и нямам навика да…

Рейчъл, която тъкмо поднасяше цигара към устата си, застина. Обичайната й реакция би била такъв пожар да запали, че тоя нагъл тип тутакси да побегне обратно към Тексас, но ето че макар и кипяща отвътре, натика цигарата в пепелника.

— За теб, предполагам, това не е само каприз?

— Не, разбира се. Представяш ли си да целуна момиче, което допреди минута е пушило. Вкусът няма да е особено приятен…

— Нямам навика да се целувам с момичета пушачи — прекъсна го Рейчъл. — И преди да продължим нашия разговор, нека ти кажа, че и аз съм попрочела едно-друго от Шекспир. Долавям твоите перифрази от „Укротяването на опърничавата“.

Взрял се в жената пред себе си, гостът я изучава минута-две, за да бъде в състояние по-късно да анализира реакцията й, след което се върна към основната тема.

— Да вземем например красивите дългороги говеда. Тяхното месо напоследък много се търси. В същото време не можеш да ги наложиш на пазара, ако непрекъснато ги държиш затворени в онова ограждение. Трябва да прекарват повечко време на свобода.

— Това се разбира от само себе си — процеди Рейчъл. — Но как да ги опазя да не се чифтосват с другите породи или предлагаш да им отделя специална алея за здравословни разходки? Разполагам само с двама души, които да ги пазят.

— Ще трябва да се изръсиш, ако държиш в скоро време да се поздравиш с по-добри резултати. Нужен ти е хеликоптер. Отрежи им рогата и ги пусни да тичат на воля.

— Ти чуваш ли се какво говориш? И сега едва смогвам да се държа на повърхността, а ти ми говориш за допълнителни зверски разходи. Представяш ли си колко ще ми поиска пък летецът, дето ще управлява тоя хеликоптер? Ти си луд!

Чарли се изправи, разкърши схванатото си тяло и отново я погледна. Рейчъл внезапно бе заприличала на уплашено малко момиченце. А чичо Роджър, припомни си той, настояваше да се върна в Канзас, защото се опасявал, че нещо лошо може да се случи, или по-скоро вече се е случило с последната издънка на рода Хамънд.

— Пилоти за хеликоптери се намират под път и над път, драга. Сума такива обучихме във Виетнам, пък и по време на кризата в Персийския залив. Всеки от тях би се радвал, ако намери подобна работа.

— Ти пък откъде знаеш?

— Аз просто съм един от тях, госпожо. И поне за още пет-шест се сещам. Хора, които хем с добитъка ще се оправят, а и хеликоптерите познават. Какво е решението ти, Хамънд?

Рейчъл с мъка се изправи, прехапала долната си устна.

— Кой си ти всъщност? — попита едва чуто. — И какво, по дяволите, става тук? Не съм те наела за говедар… А се оказва, че си точно такъв. Не съм търсила надзирател за ранчото, а ти ми предлагаш услугите си. Пилот за хеликоптер също не съм искала… Впрочем какво друго умееш?

— Аз просто си търся работа.

— Бих искала да мога да го повярвам.

— Не е толкова трудно. Вярвай на очите си. Пък и ако не ме вземеш заради някое от уменията, които ти изредих, тогава за какъв дявол съм ти в края на краищата?

Стомахът на Рейчъл се сви от смътно притеснение. Този мъж ли бе причината, или нещата, които й наговори? Наистина ли съществуваше начин ранчото да започне да й носи приходи? Възможно ли бе да промени списанието дотолкова, че да отговаря на собствения й вкус? А и как би се отразило всичко това на главната й цел?

Неусетно ръката му я бе обгърнала. Задуха хладният вечерен вятър. А Рейчъл имаше нужда единствено от малко топлинка. Освободи се от леката прегръдка, приглади полата и блузата си, след което прочисти гърло.

— Съгласна съм — рече твърдо. — Наемам те.

Чарли усети промяната. Хамънд отново бе заела своето място. Един Бог знае къде бе изчезнала Рейчъл.

— Нямам нищо против да се заемеш с ранчото — продължи леденият глас. — В крайна сметка основната цел е ние двамата да се опознаем колкото е възможно по-добре.

— Отново нищо не разбирам. Какви са тия сложни ходове, целящи да се опознаем?

Тя се отдръпна още крачка назад. Дръж се на безопасно разстояние, диктуваше разумът й. От този момент нататък трябва да си нащрек. Не забравяй, че още не си изрекла предложението. Господи, татенце, как можа да стовариш такъв товар на плещите ми? — проплака в душата си.

— Сложните ходове — опита се да възвърне тя обичайния си тон — целят да ме дариш с дете.