Ема Голдрик
Избраник на съдбата (10)

Десета глава

Заседателната зала на „Госипър“ бе пищно мебелирана, ала недостатъчно голяма. Махагоновата маса предлагаше места едва за осем души. Президентският стол бе издигнат на нещо като подиум и бе ограден с няколко микрофона.

— Също като в английския парламент — смушка Франк Лозън своя клиент. — Петдесет членове и само осем места за сядане. Това трябва да ти говори нещо.

— Какво по-точно? — сепна се Чарли. В чест на днешния ден беше си сложил костюм, бяла риза и връзка. Адвокатът благоразумно бе предпочел да се облече в джинси и непретенциозна риза, на която дори яката бе разкопчал.

Съвещанието бе обявено за единайсет. Двамата бяха пристигнали петнайсет минути по-рано и в момента бяха сами в залата.

— Опитвам се да ти кажа — отново поде Франк, — че „Хамънд-Боргън“ не насърчава дребните акционери да изказват мнението си.

— Що ли не поспрат тия вентилатори — оплака се Чарли. — Снощи не спах добре и бих могъл да подремна, ако не е толкова студено.

— Разправят, че на Хамънд така й харесвало — адвокатът отвори куфарчето си и взе да вади натъпканите вътре документи. — Ето ти удостоверението за право на гласуване. За акциите на чичо ти ще гласувам аз, тъй като завещанието още не е официално оповестено. Ти ще гласуваш от името на дядо си, по-точно на неговия анонимен тръст. Във всички случаи имаме мнозинство. Можеш да унищожиш Хамънд още при първото гласуване.

— Ясно ми е — кратко отвърна Чарли колкото да го накара да млъкне. Каква беше онази мисъл, дето вчера ти се въртеше в главата? — запита се той. Ах, да, това гласуване е равносилно на пречупване на волята й. Ако го направиш, с нея е свършено. И навярно ще те намрази до края на живота си. Това как ти се харесва, а? Сега пък собствените му мисли го затормозиха, затова се обърна към Франк: — Как мина в съда?

— Половинчат успех, приятелю. Съдията отказа да отхвърли иска, но отказа и потвърждението му. Поиска доказателствени документи.

— Юристите на списанието бяха се подготвили страхотно, не мога да отрека. Изсипаха куп книжа и все за свободата на словото. Докато ги прегледат, заседанието приключи.

— Нарочно увъртат.

— И така да е, изпипана работа. Техният главен юрист подхвърли нещо за споразумение. Ти какво ще кажеш?

— Знам ли, Франк. Не си падам по тоя род машинации. На мен ми дай чист въздух и добродушни… безсловесни същества.

Ето че вратата се отвори и в залата нахлуха хора с куфарчета. Всеки като че ли знаеше точно къде да застане и кой от по-висшестоящите кое място ще заеме. Недоволни останаха само двамата, чиито места бяха заети от Франк и Чарли.

Достолепен възрастен господин взе да брои присъстващите.

— Този е Елмър Чатмас, главният редактор — пошепна Франк. — А онзи близо до вратата е от личната й охрана.

В същия миг Хамънд прекрачи в залата. Посрещна я приглушен одобрителен възглас. Рейчъл бе облякла възможно най-обикновена рокля със строга кройка, перленобяла със ситни, едва забележими златисти цветчета, избродирани около скромното деколте. Чарли смутено пое дъх. Приятелят му го изгледа с любопитство.

Колко е привлекателна, помисли си Чарли. Та тя е прекрасна. Красива! На трийсет щяла да стане скоро, а? Не, не е възможно. Давам й двайсет и една-две, най-много. Самата невинност. Душевните й терзания ни най-малко не прозираха в сияйната усмивка, която му отправи. Тя му казваше нещо с тази усмивка, но Чарли не успя да разгадае смисъла му.

Ведрото изражение струваше на Рейчъл огромно усилие. Тя извика на помощ цялата сила на волята си, за да не избухне в ридания. Странно, каза си в миг на слабост, сякаш той е единственият мъж тук. Никой друг не съществува. Колко лесно било да се влюбя! И колко трудно да направя първата стъпка, за да го спечеля!

С привична грациозност тя измина разстоянието до своя стол, приведе се леко, за да заеме мястото си. Очите му не я изпускаха нито за миг. А нейните бяха приковани в лицето му. Тръпнещи да зърнат усмивката му.

Настани се на стола като да беше трон. Баща й го бе поръчал специално за нея, с четири инча издигнат над другите, та да гледа отвисоко всички останали. Всички може би, но не и него. Лукавата насмешка в очите му говореше, че е разкрил измамата и я приветства. Рейчъл се изчерви и премигна.

По настояване на Елмър тя най-сетне взе дървеното чукче и удари веднъж. Звукът отекна в малката зала. Никой не бе продумал, откакто влезе, а сега се възцари пълна тишина.

— Секретарката ще прочете основанието за свикване на днешното съвещание на управителния съвет — обяви Рейчъл.

— Госпожо председател — надигна се младото момиче, — управителният съвет е получил писмо от господин Франк Лозън, изпълнител на завещанието на господин Роджър Боргън и упълномощен притежател на четирийсет процента от акциите в корпорацията „Хамънд-Боргън“. Писмото се позовава на броя на „Госипър“ от миналия понеделник и иска да подложи на гласуване отстраняването на сегашния управителен съвет.

— Това ли е всичко? — както обикновено Рейчъл успя да запази тона си хладен и безизразен. Провалът я дебнеше и тя знаеше откъде ще дойде съкрушителният удар. Даде знак на момичето да седне. — Някакви съображения?

Елмър Чатмас скочи на крака.

— Във всяко списание има моменти на спад и подем — започна той. — Ще забележите, че през последните три години, откакто управлението е в ръцете на Хамънд, чистата печалба на корпорацията се е увеличила с повече от четиринайсет процента. Не мога да допусна, че отстраняването на госпожица Рейчъл ще се отрази благотворно върху състоянието на организацията ни.

След леко кимване от страна на Чарли Франк взе думата.

— Госпожо председател, не сме се събрали тук, за да получим отчет в парично изражение. Целта ни е да защитим името на един почтен човек. Повечето от вас познават Роджър Боргън достатъчно добре. Той беше прям, честен човек. А ето че в последния брой на списанието, някому е хрумнало да го нападне и разкъса. Добре знаете, че никога не се е случвало да присвоява чужди пари. Той не беше мошеник, какъвто някой се опита да го изкара. Тъкмо напротив, той бе човек с широк замах, мъдър и ценен съветник. Единственият му недостатък бе лошата игра на голф. Като изпълнител на неговото завещание, настоявам да се гласува недоверие на сегашния управителен съвет.

Един-единствен човек приветства това изказване: Чарли Мейдърс.

— Известно ми е колко не на място е председателят да взима страна в спора — поде Рейчъл, като се изправи. — Вие имате право, господин Лозън. Наистина не познавам по-мил човек от чичо Роджър. Само че баща ми ме е възпитал да не ценя твърде високо добротата и мекушавостта. Изданието, за което говорите, е изготвено по мое нареждане. Дадох указания какво да се направи, след което пропуснах да проверя резултата. Отговорността е изцяло моя.

В кратката пауза всички очи останаха вперени в нея.

— Аз съм дъщеря на баща си — продължи Рейчъл. — И никога не съм се срамувала повече, отколкото в този миг — шумоленето на хартия даде знак колко изненадани са всички от думите й. — Господа — поде тя отново, — това бе последният брой на списанието в този му вид. Настоящият управителен съвет е твърдо решен да смени облика на изданието. Ще го превърнем в чисто женско списание, като му отнемем ненужната отрова — спря само за миг, колкото да попие издайническата сълза. — Навярно ще се простим с големите печалби от миналото. Но нека не забравяме, че парите не са всичко. Гласувайте, моля!

Елмър отново се изправи. Горкият старец изглеждаше объркан, но пое задълженията си с безизразно лице и равен глас.

— Управителният съвет с право върху четиридесет и два процента гласува „не“.

Франк Лозън скочи на крака.

— Като изпълнител на завещанието на Роджър Боргън, с право върху четирийсет процента от акциите, гласувам „да“.

Хората около масата неловко се спогледаха. Рейчъл сведе глава и остави косата си да падне пред лицето й.

Останалите акции са у него, каза си тя, опитвайки се да надникне в мислите на Чарли. А той ще гласува против мен. Какво да правя? Целият ми живот е свързан с тая корпорация… А използвах властта си за отмъщение. Заслужавам да ме изхвърлят, само че с какво ще се захвана? С ранчото ли, дето за всички е ясно, че не мога да управлявам! Ами ако напусна Канзас и замина на изток? Ръката й неволно се отпусна и погали единствения източник на, макар и слаба надежда.

В този момент Чарли се изправи.

Всички погледи се насочиха към него. Той ги обходи с очи, бавно, един по един.

— Сторено е голямо зло, което трябва да се поправи — рече той. Повечето лица останаха сериозни, усмихваше се единствено Франк. — И все пак, струва ми се, не това е начинът да го постигнем. Осемдесет и два процента от акциите вече гласуваха своето становище. Аз държа четиринайсет процента, собственост на дядо ми, бригаден генерал Франк Хамънд. Госпожо председател, аз се въздържам от гласуване.

Всички заговориха едновременно, ала когато Чарли седна на мястото си, Франк внимателно се взря в лицето му.

— Не издържа, а?

— Май така се получи, Франк.

— Както кажеш, приятелю, но сега трябва да те оставя. За днес имам и друго дело.

— Благодаря ти за всичко.

Без да губи време, адвокатът събра книжата си и тръгна да си върви.

— Не е нужно да ми благодариш — подхвърли през рамо. — Изчакай само да видиш каква сметка ще ти представя.

Скоро в залата останаха само двамата — Чарли и Рейчъл.

— Защо, Чарли? — плахо попита тя.

— Защото такова е моето виждане по въпроса. Защото никой друг в този щат не би могъл да управлява корпорацията по-добре от теб. Защото най-сетне престана да се криеш зад чужди имена и авторитети и се прояви такава, каквато си.

— Успях само с твоя помощ. Само дето сега просто не зная какво да правя. Нямам желание да се занимавам със списанието, Чарли — тя вдигна очи и го погледна. Сълзите бяха размазали грима й, ала тя нехаеше.

— Не е необходимо да вършиш нещо, за което нямаш желание. Ще останеш само докато излезе опровержението за чичо Роджър. А ние ще се оженим, Рейчъл… и ще отгледаме заедно още няколко истински съюзници, обещавам ти. Да не би да имаш нещо против?

— Нима ти не си решил всичко предварително, както постъпваше баща ми с мама?

— О, не, Рейчъл — повдигна я с лекота и я настани на коленете си. Когато я целуна, чу вратата да се отваря.

— Извинете — сепна се Рейчъл.

Оказа се чистачката от предната вечер.

— Ами аз нали ти казах! — ухили се насреща им старицата.

— Какво ти е казала? — поиска да знае Чарли.

— Не е твоя работа! — отвърнаха двете в хор.