Ема Голдрик
Избраник на съдбата (1)

Първа глава

— Слушай, Чарли — поде Франк Лозън — адвокат и приятел на Чарли от детинство. Двамата тъкмо приближаваха подобната на египетска пирамида сграда, в която се помещаваше редакцията на списанието. — Твърде много промени са настъпили от времето, когато чичо ти…

— Не беше нужно да ми го напомняш, Франк. Сам виждам достатъчно. Кой владее сега онази смехотворна бутафория?

Приятелят му притеснено изкриви лице, след което предпазливо се озърна да не би някой да подслушва разговора им.

За всичко отговаря единствено тя — промърмори плахо. — Направо не е за вярване. Рейчъл Хамънд е издател и главен редактор на едно от най-необузданите клюкарски списания. Либъртивил е само на няколко километра от Топека, където всъщност се намира столицата на печата за Средния Запад — последните думи бяха изречени не без известно чувство на гордост. — Баща й беше костелив орех — продължи да бъбри Франк. — Но пред дъщеря си изглежда хрисим като францискански монах!

— След тая година, която прекарах в Близкия Изток, готов съм да повярвам в какво ли не. Но това не е ли само пушилка, а? Не си ли измислят сензациите просто за да поддържат интереса на хапльовците? Мотае ми се някакъв спомен, че старият остави син за наследник.

— Той наистина имаше син — обясни Франк. — Петнайсетгодишен, малкият Джими взе здравата да си попийва, а на двайсет и една блъсна мотора си в уличен стълб…

— О, да, спомних си… — рече Чарли. — Значи дъщерята е единственият жив наследник. Малката Рейчъл. Наистина не е за вярване. Била е още момиченце, когато чичо ми писа за нея. Прати ми дори снимка. Колко жалко, че той почина, преди да успея да се добера дотук. Какво ли е искал да ми каже? А тя… Тя на колко години е? Двайсет, може би двайсет и пет?

— Пропускаш немалко години — отбеляза Франк. — И не ти препоръчвам да я наричаш Рейчъл. Тя държи на името Хамънд. И според мен трябва да е навършила най-малко двайсет и девет, може би дори трийсет.

— Любопитен съм да ми покажеш тая вещица. Защо не ме заведеш при нея? Още сега.

— Няма да мога — побърза да отклони молбата Франк и заотстъпва назад. — Ти или си се побъркал, или…

— Второто — кимна Чарли и отново огледа зловещата постройка от жълти тухли. След завършването на колежа той бе прекарал пет години на борсата, а после вложи парите си в тръстове, чието управление пък повери на Франк, своя адвокат. И в същото време бе се запилял нанякъде. И ето го сега тук — появил се сякаш от нищото. Висок най-малко метър и деветдесет, но с якото телосложение на древните варвари завоеватели, със свободно оставена дълга коса, която покриваше мускулестия му врат.

Навремето косата му бе пшениченоруса. А сега от тропическото слънце бе изсветляла почти до бяло. Тук в Канзас в този пролетен ден носеше свободна спортна риза, леко издута на ръкавите от добре тренираните мускули и широки панталони. Отдалеч изглеждаше едър, но едва когато човек приближеше достатъчно, невероятният му ръст правеше поразително впечатление. Вниманието привличаше и тъмният загар на лицето му, както и властните му тъмносини очи.

— Значи дори не смееш да ме придружиш, а? — отново подкачи той приятеля си. — В края на краищата навремето семействата Хамънд и Мейдърс са се погаждали чудесно.

— Е, да. Било е преди някакви си стотина години — поклати глава Франк. — А ти като наследник на чичо си Роджър притежаваш, наред с всичко останало, четирийсет процента от акциите на корпорацията „Хамънд-Боргън“, която включва ранчото „Бар Найн“ и онова дяволско списание. Що се отнася до въпроса ти, отговорът е „не“, нямам никакво желание да вляза с теб в бърлогата на оная кучка!

— Нейната личност все повече ме заинтригува, Франк. Кучка, казваш! Какви са тия приказки от устата на един ревностен методист?

— Слушай, Чарли. Богатството ти надминава представите на простосмъртни като мен. Дори президентът на банката почтително сваля шапка, когато се появиш. Не ти и трябва да се познаваш с когото и да било от рода Хамънд. Не гневи заспалите духове. Това е последната ми дума!

— Амин — заключи Чарли. — В такъв случай ти си върви в кантората. Добре си управлявал парите ми, не мога да отрека. Възнамерявам поне още известно време да ги оставя в твои ръце, докато опозная наново този град и привикна към цивилизацията.

— Звучи ми разумно, приятелю. Оставям те.

И преди да чуе поредната иронична забележка от страна на Чарли, угриженият адвокат се отдалечи.

Тъкмо от това имах нужда, рече си Чарли. Някаква загадка, която изцяло да ангажира мисълта ми. Забавно приключение, което не застрашава живота ми.

Достигне ли тъй наречената средна възраст, един мъж вече трябва да обърне внимание на жените. Всъщност трийсет и четири години могат ли да се нарекат средна възраст? Но може би Рейчъл Хамънд е някое невероятно грозилище и не си струва да храня илюзии.

Лъскава сива лимузина спря до отсрещния тротоар. Двойната врата на сградата тутакси се отвори, появиха се двама яки мъжаги, които предпазливо се огледаха. Единият приличаше на изхвърлен от отбора си баскетболист, а другият — на Кинг Конг, надянал официален костюм. Почти едновременно те направиха тесен полукръг, колкото да огледат ъглите. Неусетно и Чарли направи същото.

Горилите си казаха нещо, след което застанаха отстрани като в някакъв застрашителен шпалир.

— Ей, ти — подвикна Кинг Конг. — Работа ли имаш тук?

— А, не — отвърна Чарли. Всъщност приятелите му го знаеха като избухлив човек, ала тия двамата не бяха и чували за него. Нямаше откъде да се досетят, че търпението му може и да се изчерпи в следващите една-две минути. Стига да не го раздразнеха, естествено. — Та какво мога да направя за вас? — попита той.

— Що не си вървиш по пътя? — обади се дългучът и удари с юмрук дланта си.

— Наложително ли е?

— Ами да, Хамънд всеки момент ще излезе, а тя не обича зяпачи да й се мотаят в краката. Хайде, действай.

— Я гледай ти! — поклати глава Чарли. — Тъкмо това чаках. Откога ми се иска да я зърна. Сигурен ли си, че скоро ще се появи?

— Бас държа, че ще се разминете.

— На няколко пъти са опитвали да стрелят по нея — отново се обади по-височкият. Говореше почти дружелюбно, ала продължаваше да бие юмрук в дланта си.

— Най-добре е да се разкараш — изрева другият и посегна с лапата си да сграбчи Чарли за рамото.

— Ама вие май нещо не ме харесвате — спря го Чарли с обезоръжаваща усмивка. И със следващото движение вдигна горилата във въздуха, сякаш само за да отмести ръката му от рамото си.

Подхвърли го в обятията на приятеля му и ето че скоро двамата се изтърколиха на паважа.

Рейчъл Хамънд прекоси кабинета си за пореден път. Смахнатият архитект, проектирал пирамидата, отдавна бе прогонен далеч от града. Привилегията да притежаваш кабинет на върха на подобна конструкция се свеждаше до четири прозореца, четири скосени стени и твърде малко място, ако решиш да крачиш напред-назад. А Рейчъл бе тъкмо такъв човек — темпераментът й се нуждаеше от пространство. Застаряващият мъж, седнал на стола с неудобна облегалка, търпеливо я следеше с очи.

— Виж, Елмър — поде младата жена, — поръчах да поизровите някоя и друга скандална история, но нямах предвид да се насочите към Либъртивил, за Бога! Кой го е грижа, че някакъв си градски съветник бил продажен? Това ли наричаш сензация?

Елмър Чатмас бе работил за бащата на Рейчъл, преди това и за неговия баща, тъй че не се плашеше лесно.

— Изглежда, не може да се открие нищо подходящо — тихо произнесе той. — Може да поразчепкаме оная история от Топека, но не вярвам да изровим нищо интересно. Най-обикновен подкуп.

— Ами поразкрасете го де. Добавете няколко мацки, компрометиращи снимки. Не се прави на ударен, знаеш клишетата: „Градски съветник, принуден да краде, за да поддържа сексуалните си навици“… Не ме бави, Елмър, след петнайсет минути имам важна среща.

— Да разбирам ли, че искаш да отпечатаме нещо, което е чиста лъжа?

— Бъркаш понятието, Елмър. В момента говорим за творческа журналистика. Открай време го правим. Истинските новини печатаме на втора страница, а първа отделяме за онова, което ще ни донесе достатъчно пари, за да се задържим на повърхността. Хайде, върви. Няма кой друг да свърши тая работа.

— Не разбирам как успяваш да ме убедиш — рече Елмър, като се изправи и събра книжата си. — И къде пропадна малкото момиченце, което някога люлеех на коленете си?

Малкото момиченце му се усмихна.

— За Рейчъл Хамънд ли говориш? — попита разсеяно. — Ами тя порасна. И осъзна, че светът съвсем не е такъв, какъвто си го е представяла.

— На теб просто ти е необходим добър мъж — заключи редакторът и напусна кабинета.

— Това и аз го знам — викна подире му Рейчъл. — Само дето напоследък са излезли от производство.

Вратата хлопна и тя остана сама. Студена тръпка пропълзя по гръбнака й. Не е заключено, естествено. Вратата просто се затвори. Да не би пък това да е пристъп на клаустрофобия? Неволно смени посоката и отвори вратата на малката баня към кабинета. Огледалото не потвърди опасенията й — отсреща я изучаваше двайсет и девет годишна жена.

А тя се чувстваше на петдесет, нито ден по-малко. Ръката й се стрелна към разбърканата коса. Прекрасни руси къдрици, казваше огледалото. Сини очи и розови страни, които чудесно подхождаха на иначе безупречно бялата й кожа. Прекрасни зъби, остро носле и решителна брадичка… И тяло, което би накарало Микеланджело да изпадне в шок.

А скоро ще навърша трийсет, рече си младата жена. Правилно се бе изразила онази журналистка преди не повече от два месеца: „Рейчъл Хамънд бе доловила ударите на неумолимия биологически часовник!“

Подобен проблем една жена би обсъдила с приятелките си — стига да има такива, естествено. Или може би със своя пастор — стига да не го презираше тъй дълбоко. Ето в какво се състоеше проблемът. Тя съвсем не си търсеше „добър мъж“ в общоприетия смисъл на понятието, човек, който би се разпореждал с нея, както навремето го бе правил баща й. Тя просто искаше дете. „Същество, с чиято съдба би се разпореждала самата ти?“ — питаше съвестта й.

— О, не, съвсем не! — възкликна Рейчъл и гласът й отекна в пустия кабинет. — Искам го, за да се грижа за него и да го обичам. Искам и то да ме обича! — което автоматически изключваше всеки възрастен, когото познаваше.

Още като малка не й бе провървяло с нежните чувства. Майка й се бе оттеглила от кръга гуляйджии само колкото да й даде живот, след което бе починала. Баща й пък, с учудване осъзнал факта, че не е момче, бе възприел към нея отношението, което храним към някой неодушевен предмет, пратка, пристигнала по пощата, върху която просто не е бил отбелязан обратен адрес.

Все пак, макар и чисто теоретически, Рейчъл познаваше законите на природата. Колкото и да заобикаляше простата истина, ясно бе, че за да роди дете, необходим й бе мъж. Тъкмо около тази неизбежна предпоставка тя бе изготвила своя план. Имаше доверие в личния си лекар, който, естествено, бе жена. Двете бяха обединили усилия и заедно съчиниха обявата за вестниците: „Търси се силен здрав мъж, готов да приеме краткотрайна, но добре платена работа.“

— Без съмнение скоро ще бъда обсадена от цяла тълпа силни, здрави и мързеливи мъже, готови да грабнат парите ми срещу едно нищожно усилие — бе заключила Рейчъл.

— Нека тогава напишем: „Готов да бъде въвлечен в рискован краткотраен експеримент срещу подходящ хонорар.“.

— Май така ще е по-добре. През теб ли ще минат за одобрение?

— Най-напред ще ги приеме доктор Грийнлаф. Тя е психиатър. Щом се спре на десетина, които отговарят на изискванията, ще ми ги прати да им направя нужните изследвания.

— Искам да бъдеш изключително внимателна — бе настояла Рейчъл. — Не ми се ще да пропилея толкова време и усилия и накрая да установя, че оня тип не е в състояние… Е, нали разбираш…

— Напълно — бе откликнала доктор Сондърс през смях. — И все пак не отхвърляй с лека ръка тая възможност. Домашното огнище, съпругът, детето… Тези думи не са лишени от смисъл и очарование. Пък и щом поотрасне, детето ще има нужда от баща.

— Добре, че ми го казваш отсега. Като му дойде времето, и баща ще му купя — в същия миг силна тръпка разтърси тялото й. Постъпвам както си ме учил, татко, произнесе безмълвно. Ще бъда достоен продължител на рода Хамънд. Нали ти това искаше от мен? Внимателно ще избера мъжа и ако детето носи чертите на нашето семейство, то ще бъде невероятна изненада. Ще родя едно малко съвършено същество. Нали поне това очакваше от недостойната си дъщеря?

— Плачеш ли? — загрижено я бе попитала лекарката.

— Кой, аз ли? Шегуваш ли се? — някак прибързано изрече Рейчъл. — Хайде стига сме дрънкали празни приказки. Нали се разбрахме, щом се спреш на най-подходящия, ще ми го изпратиш да си поговорим. А той не бива да знае за какво ми е нужен!

Увертюрата беше дотук, повтори си Рейчъл и наплиска със студена вода пламналите си китки. Днес предстои да бъде обявен победителят.

Върна се до бюрото, отново прекоси стаята. Стреснато подскочи, когато чу звънеца. Но какво правя аз, Господи! — едва не изкрещя. Наистина ли това бе желанието на татко. Та той искаше син. Аз се оказах огромно разочарование, ето защо трябва да запълня празнината. Младата жена инстинктивно запуши уши, за да не чува тъй ясно думите на баща си: „Нужен ми е син, Рейчъл. И то бързо. Момиче не би било подходящо за целта.“

Рейчъл се настани в стола пред бюрото. Беше принадлежал на баща й. Удобен, здравата натъпкан с кокосови влакна, въртящ се стол, монтиран върху висока платформа, тъй че прекрачат ли тук, всички посетители без изключение да се чувстват по-ниско поставени от нея.

Вратата се отвори с дразнещо скърцане.

— Спипахме го, госпожо Хамънд — провикна се някой.

Рейчъл извъртя стола по посока на гласа. Май контролът върху събитията й се изплъзваше. В рамката на вратата забеляза широкоплещест мъжага с леко посребрени коси, стиснал в силните си ръце по една горила от охраната.

— Пипнахме го — вяло повтори първият смелчага.

— Забелязах — с леден тон произнесе Рейчъл. — Прекратете тоя театър.

Един подир друг сгорещените мъже й се подчиниха.

— Нека чуем сега какво всъщност означава присъствието ви тук! Всъщност аз зная кой сте — обърна се тя към непознатия гигант. — Но не разбирам какво става тук!

— Това е той — настоя Лео Гърстнър. — Спипах го на входа. Фриц и Хабълмайър го подпитаха какво търси тук, а той пък ги натупа. При това и двамата едновременно! Да повикам ли полиция?

— Вие двамата вървете — нареди Рейчъл на охраната. — И оставете… господина, ще поговоря с него. Той има уговорена среща.

Виж ти! Чарли Мейдърс разкърши рамене и пооправи скъсаната си риза. Е, може пък да е пратила да ме повикат. Писмото, изпратено от чичо му, бе лишено от съществени подробности, но пък изобилстваше с непонятни задачи.

„Ще ми се да дойдеш тук и да ми помогнеш да се справя с това момиче. Заедно да направим каквото е необходимо. С очите си виждам как лешоядите вече кръжат над главата й.“

Само дето чичо му бе твърде старомоден човек. Той самият би използвал далеч по-точна, макар и не тъй деликатна, дума.

Двамата от охраната поспряха нерешително за миг, след което се изнизаха навън, като внимателно затвориха вратата след себе си.

Жената го изгледа, като да бе експонат на витрината в някоя месарница.

— И тъй, ще получа ли обяснение? — попита тя.

Чарли отново сви рамене. Гласът й се оказа приятен. Дълбок, излъчващ съвършен самоконтрол.

— Чаках ви отсреща през улицата, когато внезапно двамата кентаври се нахвърлиха отгоре ми. После пък взеха да се бутат един друг. Гледка и половина, няма що. Сигурен съм, че ги видях да излизат от тази сграда, тъй че ми се стори просто проява на учтивост да се отбия и да ви разкажа как започна всичко.

— Твърде подходящо — отбеляза Рейчъл. Облиза устни, след което се върна на стола си зад бюрото. Значи този бе дошъл на разговор с нея. Началото на играта бе негласно обявено. Което й вдъхна увереност, че ще успее да се наложи. Едрият мъж насреща й обиколи стаята, избута два от столовете с твърда облегалка и на тяхно място придърпа канапето, тикнато под прозореца. Сетне, без да се колебае дори миг, се настани удобно и кръстоса крака.

Сега е моментът, каза си Рейчъл, да взема нещата в свои ръце… Но как? Колкото и да си блъскаше главата, не успя да измисли нещо умно, с което да започне. Затова просто го зяпна изчаквателно. Той й отвърна със същото.

— И как трябва да ви наричам? — най-сетне каза Рейчъл.

— Чарли — отвърна мъжът кротко. — Поне така ме наричаше баща ми. Да не искате да кажете, че вие сте…

— Аз съм Хамънд. И тъй, какво ви каза лекарят за мен, пък и за необходимостта от вашето присъствие?

— Нищичко — чистосърдечно призна Чарли.

— А сигурно изпитвате страхотно любопитство.

— Може и така да се каже.

— В такъв случай аз ще ви обясня как стоят нещата. Но най-напред ще трябва да се опознаем… много по-добре, отколкото досега. За тази цел ще прекараме около месец в моето ранчо. Предполагам, няма какво да ви попречи да заминете?

Мъжът насреща й небрежно махна с ръка.

— Също така очаквам, че имате и по-свестни дрехи от тия на гърба ви.

Той се огледа, сетне тъжно се взря в лицето й.

— Нищо им нямаше, като тръгвах от хотела сутринта. Просто не съм очаквал някакви си скандалджии да ме нападнат.

— За това не се безпокойте — Рейчъл рязко се изправи и посегна към куфарчето с книжа, което обикновено взимаше вкъщи, за да поработи, но в следващия момент като че ли се отказа и натисна копчето на интеркома. — Заминавам за ранчото, Бет — обяви тя. — Ще отсъствам поне четири седмици, а не бих искала там да ме безпокои който и да било.

— Разбира се, госпожо — прозвуча в отговор. — Само че в приемната чака някакъв човек, който твърди, че имал уговорена среща с вас.

— Обади се на охраната и нека го изхвърлят — отсече Рейчъл. — Нямам никакви други срещи за днес! — след което дръпна пръста си от бутона и прекъсна връзката. За пръв път от четири години „Хамънд Ентърпрайзис“ щеше да остане без кормчия.

— Да вървим… Чарли — властно рече тя.

Едва минута по-късно, когато се озоваха в асансьора, тя си припомни колко галантно й бе направил път и я бе последвал. Хубаво начало, отбеляза наум. Висок, на вид в чудесно здраве, а на всичко отгоре и с изискани маниери, добави, докато той й помагаше да се качи в лимузината.

— Разстоянието никак не е малко — обяви Рейчъл.

— О, за мен не се безпокойте. Ще ми бъде приятно да се порадвам на гледката.

— Не това имах предвид. Има хиляди неща, които бих искала да науча за вас. Досието ви бе съставено набързо, тъй че някои подробности останаха неизяснени. И тъй, къде сте роден?

— Уако, Тексас. Преди трийсет и четири години. От този род ли са подробностите, които ви интересуват?

— Ами да. Някакви заразни заболявания?

— В момента не — мъжът отново я изгледа недоумяващо, но не нахално. — О, навярно имате предвид детски болести. Доколкото зная, като малък съм прекарал обичайните шарки и други подобни.

— Разбирам. И никое от тези заболявания не е… Как да се изразя… Не е увредило физическите функции?

— Не ми се вярва. Без да изключвам случай, когато един бик ми стъпи на крака. Понаболява ме, когато вали. Лекарите от военновъздушните ме увериха, че нищо му нямало на крака ми. Пък и хората разправят, че тук в Канзас не вали толкова често, че да се притеснявам. Ако ви интересува какъв опит имам, когато навърших четиринайсет, вече ми поверяваха доста големички стада… Коне, друг добитък… и овце, разбира се — добави с известна насмешка.

— Отговорът ме задоволява напълно — кимна Рейчъл, като си даде сметка, че от ума й са изхвърчали всички останали грижливо обмисляни въпроси. През останалата част от пътя зяпаше навън, а когато спътникът й зарейваше поглед, тя пък се взираше в него.

„Какво ли е това, с което се захванах? — питаше се за пореден път. Можех да се сдобия с тия сведения по официален път, без дори да ставам от бюрото си. Пък и не това ме интересува. Та как да зададеш на един мъж този най-важен въпрос, след като и пред себе си не успявам да намеря нужните думи?“

Пък и той успя да ме изненада. Долавям някаква волност, самоувереност… Мускулите май са само прикритие. А усмивката му е безкрайно чаровна. Реши ли да каже нещо, то е като че ли внимателно обмислено. Но тя, разбира се, отлично помнеше думите на баща си: „Повече красавци лежат под надгробните плочи в Ливънуърт, отколкото ще срещнеш в църковния хор!“ Ето защо Рейчъл се облегна върху пухкавите възглавници, забрани си да разсъждава относно личността на този непознат и тъй като рядко й се случваше да спи повече от пет часа на нощ, сега тутакси се унесе.

Чарли Мейдърс я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Последните няколко нощи той също беше будувал, ала отдавна бе привикнал да не обръща внимание на подобно нищожно лишение. Внимателно приближи към момичето и следващия път, когато тялото й се люшна от инерцията, положи главата й върху рамото си. Нагласи се удобно и обгърна с ръка крехките рамене на младата жена, за да я предпази от някой неочакван удар. Езикът й безспорно е по мъжки суров, рече си той, но фигурката й е крехка като порцелан. Това нежно същество е изнервено до краен предел и по всяка вероятност само кафето я крепи през деня. Как ли би се държала, ако си позволи поне за известно време напълно да се отпусне? А от друга страна, каква е играта, в която, изглежда, сам се забърках?

Колата напусна асфалтираното шосе и пое по черния път към ранчото. Чарли доволно се отпусна още по-дълбоко в седалката и отново се запита какво ли ще му донесе бъдещето. „Направи всичко, което е по силите ти“ — беше му писал чичо Роджър и ето че задължението обещаваше да се превърне в приятно изживяване.

Прочутите Канзаски равнини всъщност съвсем не бяха еднообразната гледка, която предизвикваше наименованието им. Край източната граница на щата, където Мисури тече като жълта лента, бяха скупчени височки хълмове, които спокойно могат да се нарекат планина. Няколко километра на запад земята приличаше на изхвърлени картончета от детска мозайка. Лимузината ги отнасяше на югозапад от Либъртивил, към нагънатите възвишения и прерията, известна като Флинт Хилс.

А пътят ги водеше все по-нататък, докато в един момент лимузината напусна низината, прекоси редицата дървета, заслонила плодородната, обилно напоявана, падина, подмина ограждението за добитъка и спря пред къщата — бяла каменна постройка, сякаш от времето на първите заселници в Орегон. Момичето в обятията на Чарли стреснато се разбуди, а откъм хамбара към колата се втурнаха две хрътки.

— Извинете — продума Рейчъл колебливо и се отдръпна.

— Не са необходими извинения — ухили се Чарли и това бе първата му тактическа грешка.

— Нека сме наясно — отсече момичето, — това ще е първият и последен повод за подобни думи.

— Разбира се, госпожо — прозвуча примирително.

— И ви забранявам да ме наричате по този начин. Името ми е Хамънд.

— Простете недоумението ми, но там, откъдето идвам, се смята за неучтиво да се обръщаме към жената единствено с фамилното й име.

Ето го и първия опит за бунт, каза си Рейчъл. Ако не бях си загубила ума, щях на мига да го разкарам. Какво да се прави, длъжна съм да отстъпя в името на онова, заради което ми е нужен. Нищо няма да ми стане, ако проявя малко тактичност.

— Добре тогава — изрече примирително. — Позволявам ви да ме наричате Рейчъл. А вашето фамилно име?

Непознатият като че ли бе готов с отговора. Или поне устните му помръднаха, но миг след като шофьорът отвори задната врата, кучетата връхлетяха отгоре им.

— Веднага слез, Блу — изкомандва Рейчъл строго, но с обич. — Хенриета ви хареса — продължи по-мило. — Отбелязвам точка във ваша полза. Това куче умее да преценява хората.

— Радвам се, че поне животинчето не ме прие на нож — рече Чарли и се наведе да го погали, но бе посрещнат с ръмжене. — Виж ти какво двойствено отношение!

— Хайде да вървим — с недоумение го подкани домакинята и посочи стъпалата пред къщата.

— Тук няма ли други хора? — попита Чарли и я последва.

— Виж, Чарли… — поде Рейчъл, за да му даде възможност да се представи. Мъжът обаче пренебрегна негласното предложение. Рейчъл отново се почувства извадена от равновесие и лека червенина заля страните й.

Входната врата ги въведе в малка дневна. Рейчъл почувства необходимост да се защити, себе си и онова, което бе нейна собственост.

— През зимата в Канзас често застудява. Затова стаите са малки, с нисък таван. Заповядай, Чарлс! — не прозвуча като молба, а по-скоро като смекчена заповед, която тя държеше да се изпълни. Мъжът огледа стаята. А Рейчъл кипеше безмълвно.

В някогашната камина бе поставена печка, тапетите бяха чисти, но с твърде скучни мотиви. Мебелите бяха стари, но пък запазени. Килимът, постлан на пода, бе преживял твърде много нервни посетители, ако се съдеше по вида му. Навремето трябва да е бил шоколадов на цвят. На стената срещу камината висеше портрет на зъл старец.

— Този да не е баща ти, Рейчъл?

— Това е дядо. Баща ми смяташе, че картините са загуба на време и пари. Заповядай, седни.

Посочи му канапето. Той си избра близкия стол и се настани в него с въздишка на облекчение. Не преставаше да наблюдава момичето. Без съмнение напрежението у нея нарастваше; тя криеше нещо от него, нещо от изключителна важност, което допреди миг се канеше да сподели. А тя не бе от хората, които отлагат онова, което им предстои. И затова смени тактиката… макар и само временно.

— Имам чувството, че се каниш да ми кажеш нещо.

Въздухът, изпуснат от дробовете й, наподоби отвиването на заял предпазен клапан. Рейчъл се строполи на канапето, без дори да приглади полата си.

— Наистина трябва да поговорим — поде тя. — Цял месец ще прекараме тук, един вид пробен период, възможност да се опознаем, тъй да се каже. Тук не сме сами, но другите няма да ни пречат, повярвай ми. Госпожа Колчестър ще идва следобед да ни приготвя вечеря. Добитъкът, пък и другата работа по ранчото би ни запълнила цялото време, но не това е целта на изпитанието. Ако не ни е достатъчна помощта на госпожа Колчестър, за останалото ще трябва да разчитаме на себе си.

— Значи сме подложени на изпитание, така ли? И по-точно кой от двама ни ще бъде проверяван?

Руменината отново заля страните й, този път за по-дълго.

— Това ще се изясни допълнително, не разбираш ли?

— И аз няма да науча нищо повече?

— О, не — хладно отвърна Рейчъл. — Ако проверката мине успешно и се установи, че отговаряш на всички условия, ще ти бъдат заплатени по хиляда долара на седмица. Един месец, струва ми се, е достатъчен срок, за да приключат всички… изпитания.

Взе да ми втръсва от тия заобикалки, рече си Чарли. Бутна стола си назад и застана пред жената.

— Готов съм да ти предложа — произнесе гневно — да си спестиш две-три седмици от скъпоценното си време, а навярно и няколко хиляди долара — сетне я вдигна от канапето, сякаш бе лека като перце. — Аз също имам своя теория — продължи вече по-спокойно. — Когато двама души искат да се сближат, близостта, драга, е от особено значение. Приказките просто са излишни.

Ръцете й останаха положени в неговите, докато тя се опитваше да го изпепели с поглед. Той й отправи една от лукавите си неразгадаеми усмивки, сетне я придърпа по-близо до себе си. Навярно би успяла навреме да го отблъсне, но пропусна мига и ръцете му сграбчиха раменете й.

— Излишно е да усложняваме нещата, не мислиш ли?

Когато главата му се сведе, Рейчъл почти проплака. Усети ръката му да се плъзга по тила й, скъсявайки още повече нищожното разстояние помежду им. Устните му нежно докоснаха нейните, сетне се плъзнаха по шията.

— Недей… — успя да изрече тя, ала устните му вече завладяха нейните решително, без да допускат отказ или отстъпление.

Чарли долови завладелия я страх, недоумение, шок. Поотдръпна устни колкото да изрече:

— Не се плаши, отпусни се…

Сетне отново я притисна. Рейчъл успя да се съвземе от изумлението, а следващото, което усети, бе пламнал вътре в нея огън, парещи искри, плъзнали по тялото й, които я лишаваха от всяко друго осезание, оставиха я в прегръдката му, защото коленете й се подкосиха.

В някакъв миг той като че ли я лиши от опората на стоманеното си тяло. Рейчъл изхлипа, за да си поеме дъх. Сега единствено ръцете му я държаха изправена. Нежно, като да бе порцеланова статуетка, той я положи отново върху канапето.

— Сега вече съм сигурен, че спестихме поне хиляда долара — отбеляза шеговито. — Да ги направим две хиляди, а?

— Не — прошепна тя, след което извика: — Не! Проклет да си, не!

— Добре де — Чарлс примирително разпери ръце. — Това бе само изпитание. Ако ти е харесало, някой друг път може пак да опитаме. В противен случай просто ми кажи и аз тутакси се връщам в града.

— Но аз… не — заекна Рейчъл.

Ръцете й се свиха в юмруци, ала останаха да висят вяло отстрани. Та това бе само една целувка, повтори си яростно. Просто трябва да поема дъх и повече няма да се вълнувам. Ще броя до десет. Щом се успокоя, ще го прогоня. А това ли искам да направя всъщност? Щом като е избран като най-подходящ, не би трябвало да го изпусна. В края на краищата няма да отнеме много време да получа онова, което ми е нужно… После му попълвам чек и го изхвърлям от съзнанието си. Още две вдишвания. Гърдите й обаче опираха в неговите, което я накара да се изчерви за пореден път и да се отдръпне.

— Разбирам, Чарли… Ти просто не си съвсем наясно каква е целта на всичко това.

Той бе пъхнал ръце в джобовете си, склонил глава на една страна, и се хилеше насреща й. Но не това предизвикваше смущението й. Погледът му я срази. Дълбоки тъмносини очи, които казваха твърде малко, ала успяха да я заинтригуват не на шега. Та как ли бе издържал предварителната проверка? Рейчъл се покашля, за да скрие притеснението си.

— Тук в Канзас ние не правим така! — изрече прибързано.

— О, за малко да ме заблудиш — каза Чарлс през смях. — Не ми направи впечатление броят на децата тук в Канзас да е по-малък, отколкото другаде.

— Престани! — Рейчъл се опита да тропне с крак, ала дебелият килим погълна шума.

— Не се тревожи, напълно те разбирам. Тестът е за нещо съвсем друго, така ли?

Това окончателно сломи Рейчъл Хамънд. Тя нямаше навика да лъже, но как да му отговори? Та нали именно в това се състоеше предстоящото изпитание.

— Извини ме — рече накрая. — Забравих кафето. Заповядай, седни, господин… Чарлс.