Елизабет Лоуел
Тъмни страсти (5)

Четвърта глава

Миг след това трейс заудря по змията с мачетето си. Докато големият нож проблясваше покрай нея, Синди се отдръпна от храста, опитвайки да избегне удара, движение, толкова инстинктивно, колкото и изхвърлянето на змията срещу нея. Но ненаправила и крачка, тя установи, че тялото й трепери толкова много, че можеше да се придвижва само със залитане. Трейс я задържа права с лявата си ръка, докато с мачетето в дясната довършваше змията. Едва когато беше сигурен, че влечугото наистина е мъртво, той прибра в калъфа смъртоносното оръжие, сграбчи Синди и я отнесе обратно към роувъра.

— Никой ли не ви е казвал, че змиите не проявяват специална снизходителност към упоритите принцеси? — попита Трейс, гласът му висок и груб от адреналина, който се изливаше в кръвта му.

Синди се намираше на сантиметри от смъртта и докато тя беше достатъчно наивна, за да го знае, той не беше.

— Някакво чудо е, че имахте късмет с лопатата, иначе голямото почти метър влечуго щеше да ви закове на място при първия удар, щяхте да направите две крачки и да умрете. Разбирате ли ме, принцесо? Щяхте да сте мъртва, мъртва! Къде мислите, че се намирате — Дисниленд? Май дори не ви е минало и през ум да се оглеждате за отровни змии?

Синди прехапа долната си устна и се насили да овладее тръпките, които разтърсваха тялото й от все още неспокоен див страх.

— Рай винаги ми е казвал, че ако вдигам много шум, змиите ще си тръгнат, преди дори да съм ги зърнала.

— Това не значи, че можете да си затваряте очите и опипом да си търсите пътя през еквадорската облачна гора — излая Трейс, чудейки се кой ли по дяволите беше тоя Рай. — Използвайте главата си! Твърде е студено, мокро и облачно, за да бъдат влечугите особено жизнени точно сега, но тази усети, че ви е в капана и замахна, за да се защити. Слава богу змията се оказа твърде мудна и много бавно удари. Имахте късмет. Много, много голям късмет.

Ръцете на Трейс се стегнаха около калното женско тяло, което държеше.

— Но не се инатете, принцесо. Господ си има по-добри занимания от това да се грижи за упорити принцеси.

— В-ър-в…

— По дяволите — нетърпеливо я Прекъсна Трейс, завършвайки изречението на Синди вместо нея. — Продължавате да ми препоръчвате това място. Може би ще ви хареса да се присъедините към мен там?

Той рязко отвори вратата откъм пасажерската страна на роувъра и се промъкна вътре, все още със Синди на ръце. Когато тя се помъчи да се промуши и да се измъкне от скута му, ръцете на Трейс се стегнаха около нея.

— Никакъв шанс, принцесо. Почти ви бях поставил най-отгоре в частния си списък на среднощните ми страдания и няма да ви пусна известно време. Господи, не мога да повярвам, че сте жива — каза той с дрезгав глас, докато с бузата си галеше сплъстената копринена коса на Синди. — Беше на косъм. Съвсем на косъм.

Усети внезапните тръпки в тялото й и я премести, за да може да я сгуши в прегръдките си. С много по-нежен глас измърмори:

— Няма нищо. Хайде, поплачете си. Вече сте в безопасност.

Синди колкото предусети, толкова и почувства милувката на бузата на Трейс. Тя не се разплака, макар че очите й пареха и главата я болеше. Отдавна беше разбрала, че плачът, както и просията са пилеене на време и енергия. Това, което трябваше да се случи, щеше да се случи, и нито сълзите, нито молбите й щяха да имат някакво значение за резултата.

Тя продължително вдишва и издишва и пак, и пак, докато накрая се отпусна на скута на Трейс с буза опряна в лявото му рамо, с ръка свита под брадичката му и длан, отпусната в топлото гнездо на разкопчаната му яка. Когато той започна да гали косата и гърба й с бавни движения на дясната си ръка, тя въздъхна и затвори очи, поглъщайки успокоението, което й предлагаше като балсам.

Отблизо признаците на умора по Синди бяха повече от очевидни за Трейс. Под петната от засъхнала кал кожата й беше много бледа, почти прозрачна. Също и устните й, почти обезкървени. Клепачите й имаха светлолилави сенки от изтощение. Крехките линии на ръцете й бяха обезобразени от калта, от драскотините и охлузванията, причинени от смяната на гумите и изкореняването на храстите. Широките й памучни дрехи изглеждаха сякаш са киснали в кал и след това са били оставени часове да се изпаряват. Блузата й прилепваше о нея като кафява сянка. Дланите й бяха изцапани с кал, също и краката й.

Общо взето, Трейс никога не беше виждал жена, която да му действа наполовин толкова секси… нито някога се е чувствал наполовин толкова голям мерзавец.

Осъзнаването на този факт го шокира. Беше истинско безумие. Никой здравомислещ мъж не би предпочел кална мацка с магарешки инат, вместо парфюмираната, обиграна съблазън на жените, които е познавал в миналото, така ли е? Не, разбира се, че не. Никой здравомислещ мъж не би се оставил на мъките, които една разглезена принцеса неизбежно би му причинила, така ли е? Не, разбира се, че не? Никой здравомислещ мъж не би…

Синди въздъхна и се сгуши малко по-плътно до тялото на Трейс, отвличайки го от вътрешното му проучване на въпроса за мъжкото здравомислие. Дъхът й размърда космите под гърлото му и характерната мъжка плът между краката му се раздвижи в отговор. Той се пребори с почти неудържимия импулс да улови ръката на Синди и да целуне калната малка длан.

Полудял съм.

Трейс затвори очи. Не помогна. От това останалите му сетива още повече се обостриха. Той усети стегнатите гърди на Синди, облегнати с цялата си тежест в неговите, закръглената сладост на ханша й, сгушен между бедрата му, деликатната милувка на дъха и пръстите й, деко преплетени в космите точно под ключицата му. Също остро като бръснач усещаше туптенето на собствената си кръв и надигащата се топлина, която изпълваше слабините му, изпълваше него.

Принцесо, какво ще направиш, ако смъкна калните ти джинси, сваля ципа на панталоните си и те нанижа като гореща кадифена ръкавица?

Сърцето на Трейс заби два пъти по-бързо при тази мисъл. Очите му рязко се отвориха. Той внимателно вдигна Синди от скута си и отвори вратата на роувъра, мърморейки нещо като че ще събере нещата й от джипа. Калта шляпаше и се просмукваше в ботушите му. Той грабна двата малки куфара от задната част на колата и ги пъхна под едната си ръка. Под другата се озоваха сгъната мушама, мрежа за комари и спален чувал. В багажника на джипа не остана нищо, освен очуканата кутия с инструментите, закована към пода.

Предната — и единствената — седалка на джипа не предлагаше много нещо. Чанта, празна манерка, книжна кесия с няколко изхвърлени обвивки на храни бяха единствените неща, които Трейс намери. Грабна чантата и манерката и се върна при колата си.

Синди седеше на пасажерското място, наблюдаваше Трейс и й се искаше той пак да е в колата с нея. Все още усещаше допира на стегнатото му тяло и нежните успокояващи разходки на ръката му по нея. Не се беше чувствала толкова глезена, откакто през месеците след смъртта на майка й Рай, когато чуеше малката си сестричка да плаче нощем, идваше в стаята й, вземаше я в прегръдките си и я люлееше, докато тя отново заспеше.

— Нещо друго? — попита Трейс, вглеждайки се в ясните черни очи, които го наблюдаваха учудващо съсредоточено. Почувства силно желание да погали сплъстените гарванови коси на Синди още веднъж. Усилието, което му беше необходимо, за да овладее импулса, го стресна.

— Само водата за радиатора и кутиите с газта — отговори тя.

Гласът на Синди беше нещо средно между дрезгав и стържещ, сякаш от вика от уплаха беше пресипнала.

— Би трябвало вече всичко да е наред — каза Трейс. — Мислите ли, че сте достатъчно силна, за да управлявате джипа, докато го измъквам от калта?

Тя бавно примигна, опитвайки се да се съсредоточи в думите му, вместо в изваяната линия на устните му.

— Само това ли? Просто да управлявам?

Трейс кимна.

Мислено Синди си даде сметка за себе си. Никога не е била дори и на една десета толкова изморена. От друга страна, всичко все още работеше, донякъде.

— Ще се справя — каза тя, колкото на себе си, толкова и на Трейс.

Синди понечи да излезе от роувъра, но само за да усети още веднъж силните ръце на Трейс да се приплъзват под колената и около гърба й. Тя стреснато извика, когато той я вдигна от седалката и премина към джипа сякаш тя не тежеше повече от единия от двата й меки куфара. Мъжът погледна надолу към учуденото й, окаляно и въпреки това елегантно лице. Под тъмния мустак едно ъгълче на устата му леко отскочи нагоре.

— Попитах ви дали можете да управлявате, а не да ходите — обясни той.

Трейс забеляза как леко се извиха устните на Синди, почувства едва доловимата промяна в тялото й, когато се отпусна в него, и му се прииска победоносно да се изсмее и същевременно да реве от обърканост.

— Мъж на думата си, така ли?

Когато Трейс отново погледна надолу към Синди, смехът изцяло беше напуснал лицето му.

— Да — каза той просто.

В продължение на дълъг момент тя се втренчи в напрегнатите му зелени очи. В този момент той странно й напомни за Рай, единствения мъж, на когато тя никога не беше престанала да вярва. Бавно кимна.

— Добре — каза Синди с хрипкав шепот. — Ще запомня това.

Точно когато Трейс достигна джипа, Синди отново заговори.

— Трейс?

— Хм?

— Благодаря.

— За това ли? — попита той, като я вдигна малко по-високо.

— Не. Искам да кажа, да, но… змията — каза тя просто. — Благодаря.

Трейс стисна устни, а ръцете му се стегнаха около Синди несъзнателно, покровителствено.

— Няма нужда да ми благодарите. Вие нанесохте първия удар.

— Късмет. Змията беше два пъти по-дълга от жалката дръжка на лопатата.

Синди наблюдаваше, докато силният мъж, който я държеше, затвори зелените си като джунглата очи, скри ги под плътния гъсталак на почти черните мигли. Те единствено придаваха някаква мекота на лицето на Трейс, което доби безизразен вид.

— Не ми благодарете. Аз съм глупакът, който за малко не ви уби.

— Това е смешно. Не вие вкарахте джипа в мочура или змията в храста.

— В никакъв случай не трябваше да ви позволя да отпътувате от Кито — каза Трейс сухо.

— Какво искате да кажете с позволя? — отвърна тя. — Вие нямате нищо общо с това. Аз наех джипа и също така аз го подкарах — на собствена отговорност!

— И вижте докъде се докарахте.

Синди вдигна поглед към присвитите зелени очи на Трейс и тежко преглътна.

— До прегръдките ви? — попита тя едва чуто.

Неволно Трейс се усмихна и бавно поклати глава.

— До тези прелестни устни, целите в кал, ето до къде — измърмори той, проследявайки извивките на устните й с поглед, който издаваше откровен мъжки глад. — Мога безпроблемно да ви измъкна от калта, но след това може да се окажете в по-голяма беда отпреди.

Преди Синди да успее да отговори, Трейс я пусна на шофьорското място в джипа и се отдалечи. Тя го наблюдава със смесица от завист и възхищение, докато маневрираше роувъра през калта и го позиционира с безспорна сила и умение. Роувърът имаше две лебедки, една предна и една задна. Когато колите горе-долу се изравниха, Трейс използва задното въже, за да закачи джипа към роувъра.

По-големите, по-широки гуми на колата на Трейс се въртяха в пресния слой тиня, нанесен от бурята, докато накрая напипаха солиден път отдолу. Джипът дръпна напред и стресна Синди. Тя напрегна всичките си сили, за да управлява, но знаеше, че по-тежкият роувър и умението на Трейс вършеха истинската работа. Заедно двете коли преминаха през ниската отсечка на пътя и се изкачиха по калния склон на противоположната страна.

Целият процес отне около три минути.

Яростно ръцете на Синди се впиваха в кормилото, искаше й се това да е гърлото на Трейс. Той едва беше нацапал ботушите си, докато измъкваше джипа от мочура, а беше седял невъзмутимо на задника си да наблюдава как ръцете й се покриват с живи рани, докато тъпчеше храсти в калта.

И я е чакал да го моли за помощ. Много мило.

Добре, че Трейс продължи да кара, а не спря, за да раздели двете коли. Синди беше твърде ядосана, за да обръща много внимание на подробности като управление, съединител или газ. Беше твърде гневна, за да прави нещо друго, освен да стиска зъби, за да потисне гневния вик, който се опитваше да пробие през гърлото й. Настроението й не се подобри, когато на не повече от десет минути надолу по пътя изникна село.

— Проклет да е! — каза Синди с болезнена сила. — Проклет, проклет, проклет, проклет! Ако знаех, щях да измина пеш разстоянието за половин час!

Обектът на гнева на Синди раздели вниманието си между пътя пред него и джипа отзад, теглейки Синди направо към местната кръчма. Докато паркираше, няколко старци вдигнаха поглед от удобните си места около грубо издяланата от дървени трупи маса. Синди проследи Трейс, докато отиваше към мъжете, след това излезе и уверено се запъти към предницата на джипа. Без да поглежда към Трейс, започна да дърпа въжето, опитвайки се да освободи колата.

— Пуснете го — изкрещя Трейс. — Днес никъде няма да ходим.

— Говорете за себе си — измърмори Синди под носа си.

Следващото нещо, което осъзна беше, че ръцете й бяха отблъснати от въжето.

— Казах да го пуснете.

Синди се втренчи в Трейс с мълчалив кипящ гняв.

— Това е Попокасктил — каза той. — Нали си спомняте, че тук искахте да дойдете?

Тя прехвърли погледа си към гърлото му.

— Нещо ви смущава? — Трейс попита спокойно.

— Вие. Вие сте противен. Знаели сте, че можете да измъкнете джипа само за няколко минути, а ме оставихте да се бъхтя, докато ми се кръстосаха очите.

Трейс изчака.

— Също така сте знаели през цялото време, че Попокасктил е близо!

Това беше повече обвинение, отколкото въпрос, но все пак Трейс отговори.

— Да!

— Но не ми казахте!

— А вие не попитахте.

Той се вгледа в силния цвят, с който гневът обагри окаляните бузи на Синди и тихо попита:

— Имате ли да питате за нещо сега, принцесо?

Трейс зачака, но Синди просто се обърна, довлече се пак до джипа и седна, отпусна глава на облегалката на седалката и плътно затвори очи.

— Както искате — каза той, свивайки рамене, въпреки гнева, който закипя в кръвта му. — Но принцесите винаги правят каквото си искат, нали така?

При тези думи Трейс се обърна и се върна при мъжете в кръчмата. Синди се загледа през полузатворените си очи, видя как друг паянтов стол изникна незнайно откъде. Трейс седна. Отвътре излезе огромна, едра жена с чиния, препълнена с храна в едната ръка и шише бира в другата. Всичко остави пред Трейс.

Слюнчените жлези на Синди я заболяха от внезапния пристъп на глад и жажда. Тя го изхвърли от мисълта си. По-скоро ще храчи прах и ще се превърне в скелет от глад, отколкото да помоли Трейс за храна и вода. Просто ще си почине известно време. За около половин час ще събере достатъчно сили, за да може да жестикулира на туземците, докато най-накрая дойде взаимното разбиране. А с него храна и вода.

— Вода…

Тя се изправи напълно, замига и се огледа наоколо с истински интерес. Като във всички села, Попокасктил имаше централен кладенец, откъдето населението си вадеше вода и около който хората се събираха, за да клюкарстват.

Въпреки изтощението, което я правеше непохватна, решителността на Синди ни най-малко не беше намаляла. Наведе се през седалката, зарови в кутията с инструментите, докато накрая в бъркотията ръката й напипа тенекиена кана, и излезе от джипа. Когато се изправи, зави й се свят. Изчака, докато предметите пред погледа й спрат бесния си ход, след това се запъти към кладенеца. Едва беше напълнила каната със студена, сладка вода, когато Трейс дотърча като зъл гений и изхвърли водата в калта.

— Малка глупачке! През цялото ли време сте пили от местната вода? — попита той грубо.

Синди поклати глава и замечтано се загледа в разлятата вода:

— Щях да я преваря.

Трейс шумно въздъхна. Взе каната в една ръка, а с другата улови оцапаната китка на Синди.

— Не ви ли е минавало през ум, че мога да имам вода в роувъра? — попита той, докато я влачеше обратно към колите. — Или си мислехте, че водата на един пеон е точно като всяка друга, затова така или иначе трябва да се преварява?

Без да чака отговор, Трейс захвърли каната отзад в роувъра и извади собствената си манерка. Натика я под носа на Синди:

— Пийте.

Тя не чака втора покана. Несигурно отвори капачката на манерката и започна да поглъща огромни глътки от чудесната вода, без да я е грижа, че една част се стичаше от ъгълчетата на устните й. През живота си не беше опитвала нещо наполовин толкова хубаво.

С присвити очи Трейс я наблюдаваше. Когато спря, за да си поеме дъх, той попита:

— Колко време сте карала без вода?

Синди го погледна над манерката:

— Не твърде…

— Колко дълго? — я прекъсна той грубо.

— Късно вчера следобед останах без вода — каза тя с предизвикателен тон. — Щях да си преваря малко миналата нощ, но не можах да намеря дори една локва там, където бях паркирала. А днес бях толкова заета да си правя калени бисквитки, че не можах да стигна до варене.

— И щяхте да умрете от жажда, но не и да помолите за каквото и да било пеон като мен, така ли?

— След като зърнах самодоволната ви усмивка, когато спряхте и ме видяхте в калта, напълно сте прав!

Трейс си спомни книжната кесия с няколкото изхвърлени обвивки от храна.

— Кога за последен път ядохте?

— Никакъв проблем. Знам две и двеста — каза тя, удряйки с длан по дясното си бедро.

— Откога…

— От вчера — каза Синди, прекъсвайки го.

— А аз ви мислех за интелигентна.

Трейс хвана Синди за ръцете и я повдигна няколко сантиметра нагоре към лицето си.

— Слушайте, принцесо. Това е дива страна с планини, по-високи от Господ и по-коварни от ада. Облачната гора и пет пари не дава дали си богат или беден, крал или пеон, мъртъв или жив. И направо загивате, ако не престанете да важничите. Аз не съм ясновидец. Ако искате нещо — храна или вода или каквото и да е — помолете се. И когато ви кажат да направите нещо, като например да не пипате въжето на роувъра, направете го. Това конкретно въже се освобождава по особен начин. Сбъркате ли, губите пръст.

— Ако ми бяхте казали за въжето, аз…

— Не — отсече Трейс, прекъсвайки Синди. Погледна надолу към предизвикателните й черни очи. — Какво ще стане, ако нещо се обърка и нямам време да споря или да обяснявам? Трябва ли и двамата да пострадаме или да умрем, защото сте твърде разглезена и упорито отказвате да изпълнявате разумни инструкции? Във всяка експедиция има само един водач и аз съм водачът на тази. Ако не сте съгласна, ще ви завържа в джипа и ще ви влача по целия път обратно до Кито.

На Синди много й се искаше да каже на Трейс да върви да се пържи в ада, но знаеше, че би било глупаво — също като някои неща, които вече беше направила. Нямаше нито опита, нито рефлексите да бъде самостоятелна в облачната гора и вече неведнъж го беше доказала. Да кара без храна и вода във време, когато се нуждае от цялата си сила, не беше от най-умните й постъпки.

Но също така коефициентът й на интелигентност беше засегнат от първия миг, в който погледът й се спря на Трейс и почувства тъмен огън да пламва под кожата й.

— Добре — процеди Синди през зъби. — Ти Тарзан, аз Джейн, така да бъде.

— Молиш ли ме или ми казваш?

Тя затвори очи и й се прииска да бъде два пъти по-силна от Трейс. Три пъти. Четири.

— Помоли ми се, принцесо.

Но тя не беше силна. Беше замаяна и изморена, а езика си чувстваше като мръсна ръкавица в устата си.

— Налагало ли ти се е някога — каза тя хрипкаво — да просиш за нещо?

— Не говоря за просия. Аз…

— Налагало ли ти си е? — попита тя, прекъсвайки го.

— Не — отговори той кратко.

— Така си и мислех.

Синди отвори очи. Бяха черни и безизразни като нощно небе без луна и звезди.

— На мен ми се е налагало. Това повече няма да се случи. Никога! Следователно ако приемаш тази работа да намерим Сюзан Паркър, ще си платя за това. Ако искаш да кажа „много те моля, помогни“, ще намеря друг начин да търся Сюзан — защото колкото и мило да се моля, ти ще си правиш това, което си искаш през цялото време и ще ми натриваш носа на всяка стъпка по пътя.

Горчивината, която се долавяше в иначе равния й тон, беше почти осезаема. Инстинктивно Трейс разхлаби хватката си и дланите му започнаха нежно, бавно да я галят.

— Така ли се е отнесъл някакъв мъж с теб? — попита Трейс тихо. — Накарал те е да се молиш, след това те е унижил?

Последва бърз проблясък на предизвикателен поглед и след това нищо. Лицето й доби безизразен вид, също като очите й. Беше прекарала много години да се учи как да не мисли за предателството на Джейсън. Нямаше смисъл отново да започне да си спомня за него сега.

— Това няма нищо общо с намирането на Сюзан — каза Синди.

За миг Трейс стегна хватката си. След това я пусна.

— Сюзан е била тук преди седмица — каза той, завъртайки се настрани. — Купила е платове и е продължила към Сан Хуан де Куекстил.