Елизабет Лоуел
Тъмни страсти (4)

Трета глава

Синди дори не забеляза роувъра, който предпазливо се приближаваше към нея. Точно в този момент тя не би забелязала нищо по-малко впечатляващо от земетресение от осма степен. Наведена напред, пъшкаща и със зачервено лице подскачаше на един крак из калта, докато с другия се опитваше да насили лопатата със счупената дръжка в калната каша. Целта на упражнението беше да изгребе достатъчно от лепкавата маса около предните гуми, за да могат да получат необходимата тяга и да изтеглят джипа от мочура.

Очакваше я повече лепкава кал, отколкото мускулите или инструментите, с които разполагаше, можеха да изгребат. След като беше ринала повече от час, тя се усъмни, че ще може сама да свърши работата. За нещастие, нямаше много надежда да получи помощ. След последния пороен дъжд повърхността на пътя не беше виждала нищо на колела. Ако наоколо имаше местни пешеходци, наскоро не са минавали покрай нея. Никакви следи от стъпки не накърняваха гладката повърхност на мочура, който се стелеше пред джипа.

Синди тихо изруга, докато гледаше как дупката, която изкопа с лопатата, бавно се запълни с кал. Подпря хлъзгавата твърде къса дръжка на лопатата о джипа и реши, че няма друга избор, освен да използва треволяците. Избърса калните си ръце в също толкова калните джинси и освободи въжето от лебедката, прикрепена към предната броня на джипа. Рай не беше отделил много време да й покаже как се работи с лебедката на джипа му, но тя си спомни достатъчно, за да може да я деблокира и задейства преди около час. Опитът и грешките освежиха паметта й.

Първия път, когато уви въжето около оголеното стебло на изгоряло дърво, тя истински се надяваше, че ще може да изтегли джипа от калта. Мислеше, че е нужна голяма мощност, затова подаде цялата възможна мощност на лебедката. За няколко мига въжето изстена и се опъна, а джипът наистина дръпна напред. След това овъгленото дърво се пръсна, а въжето рязко отскочи назад към джипа, толкова силно, че въздухът изсвистя.

Синди отново се залови да изрива, докато ръцете й престанаха да треперят. След това пак се опита да използва лебедката. Всичко, до което достигаше въжето, бяха скелети на дървета, още по-крехки от първия, който се опита да използва. Накрая се спря на жилавите зелени храсти и фиданки, избуяли след пожара. Първият храст, който използва, веднага отскочи от калта и се залетя към нея. Вторият и третият направиха същото. Нито един храст не издържа достатъчно дълго, за да издърпа джипа повече от два-три сантиметра.

Но храстите можеха да се използват и по друг начин. Синди доста бързо установи, че клоните им могат да бъдат натрошени с лопатата на по-малки парчета и да бъдат подпъхнати под колелата на джипа, така че да образуват нещо като груба постелка, която да даде повече тяга от калта. Така успя да се придвижи около пет метра. Със сегашната скорост щеше да се измъкне от мочура привечер… следващата седмица.

Синди отблъсна неприятната мисъл от главата си и се запъти към най-близкия храст със счупената лопата в една ръка и с куката на въжето в другата. На колене с помощта на лопатата тя уви края на въжето около основата на храста, а със свободната си ръка хвана куката и се изправи. Като се завъртя, за да се върне към джипа, забеляза движение по пътя.

Първо Синди си помисли, че колата, която се хлъзгаше и поднасяше насам-натам по пътя, е мираж, който се приближава. Когато спря на около пет метра от нея, малко преди мястото, където колелата на джипа бяха потънали до броните, тя разпозна Трейс.

Той се усмихваше.

Нормално, би трябвало Синди първа да се изсмее на картината, която самата тя представляваше, с кал до веждите и шума, полепнала по най-невероятни места от анатомията й. За нещастие, реакцията й спрямо Трейс не беше нормална още от първите думи, които си размениха. Изведнъж Синди се ядоса на Трейс, на джипа, на калния път, на света изобщо и на Еквадор в частност; но най-много се ядоса на себе си, задето се вълнуваше, че изглежда кална и глупава пред Трейс Непоносимия Ролингс.

Когато вратата на роувъра се отвори, Синди обърна гръб на Трейс, замахна и ожесточено завъртя лебедката. Храстът просто отскочи от земята и се втурна към нея. Тя спря лебедката, вдигна лопатата и започна да удря по храста, докато го сплеска достатъчно, за да може да освободи края на въжето с куката, без да трябва да се изправи на глава, за да го стори.

— Не сте ли малко стара, за да си правите калени бисквитки?

Дълбокият, развеселен мъжки глас изобщо не помогна да се охлади гневът на Синди. Тя се обърна и бавно вдигна поглед към Трейс. Ботушите му за джунглата с връзки до горе, бяха набръчкани и чисти оттам, откъдето стърчаха над калта. Панталоните му от каки бяха чисти, сухи и натъпкани в ботушите. Макар и не прилепнали, те очертаваха мъжката сила под плата. Коланът му беше широк, стегнат около кръста. Учудващо голям нож — по-скоро сабя, висеше в калъф на кръста му. Ризата му беше от каки, чиста, суха, с дълги ръкави, с маншети, навити толкова, колкото да се вижда мургавата му кожа и лъскавите черни косми по жилестите му ръце. Дланите му бяха силни, дългопръсти и много чисти. От разкопчаната му на гърдите риза се подаваше буен кичур също толкова черна коса. Беше се обръснал след последната им среща. Някак чистата, сурова линия на челюстта му смущаваше повече от безгрижно наболата мъжка брада.

Синди не погледна по-нагоре от чувствените устни, извити под черната линия на мустаците му. От триумфа и задоволството, които се съдържаха в усмивката му, устните й се стегнаха. Каза си, че е достатъчно голямо момиче, че може да поеме всякаква подигравка, на която би я подложил Трейс, без да си изпусне нервите и да влоши още повече положението си, като каже нещо.

След това установи, че е грешила. Със смесено чувство на ужас и удоволствие тя се чу да казва:

— Достатъчно съм стара за много неща, Тарзан.

Черният поглед на Синди, който се спусна надолу по тялото на Трейс, подсказа, че той е на първо място сред нещата, за които тя беше достатъчно порасла. Без да продума повече и дума, тя му обърна гръб и отново се зае да мачка изкоренения храст и да го тъпче под лявата предна гума.

— Знаете ли, интелигентно момиче като вас би трябвало вече да е разбрало, че не трябва да хапе ръката, която ще я нахрани. Но тъй като не сте, вместо това ще ви дам някои инструкции.

— Много сте любезен — измърмори тя, удряйки ожесточено по храста.

— Знам. Също знам, че ако преди няколко дни бяхте проявили малко разум, вместо да се държите като надменна принцеса, която от мъже разбира толкова, колкото да хвърля пари по тях, щяхте да прекарате последните два дни да си правите маникюра и накрая щяхте да наближите Попокакстил толкова бързо, колкото и сега.

Синди млъкна. Бавно пусна лопатата, защото не можеше да е сигурна, че няма да замахне с нея по Трейс. Част от нея се възмути от самата мисъл. Друга част от нея се възмути, че не го направи. Преди три дни се беше клела, че знае всичко за себе си. За нещастие, Трейс се докосна до такива черти на темперамента й, които блажено отлежаваха дълбоко приспани, преди да срещне него.

Тя коленичи и започна да трупа листа и клонки около гумата с ръка. Трейс предложи да й даде съвет за най-подходящата растителност за целта, докато накрая тя загуби търпение.

— Ще помогнете ли да измъкнем джипа или просто ще продължите да се мотаете и да шумите? — попита Синди, без да вдига поглед.

— Чакам да ми бъде отправена молба. Хубава молба.

За миг светът придоби странен червеникавочерен цвят пред Синди. Твърде много спомени. Твърде много безполезни молби.

— Моля ви — каза тя с дрезгав глас — да вървите по дяволите!

Зелените очи на Трейс се свиха, сякаш му бяха зашлевили плесница. В продължение на минута единственият звук идваше от тъпченето на прогизнала шума в калта. След това ясно се чу пльокащият звук от ботушите на Трейс, който се връщаше към роувъра. Синди не вдигна поглед. Тя просто продължи да тъпче клонки, листа и стебла в калта, ожесточено борейки се да не се предаде на сълзите или на спомените, казвайки си, че беше стигнала дотук без Трейс и че ще може да измине сама и останалото разстояние.

Вратата на роувъра тихо се отвори и решително се затвори. Трейс се отпусна назад на удобната седалка и протегна краката си по дъсчения под пред пасажерското място. Уверен в резултата, той изчакваше Синди да се измори да предъвква гордостта си, да преглъща тежко и да го помоли за помощ, от каквато очевидно се нуждаеше. След като се научи кога — и как — да се моли за помощ, ще улесни много и за двамата останалата част от пътуването.

Трейс нямаше намерение да се бори със Синди на всеки сантиметър от пътя, докато „издирваха“ лудата й приятелка. Не само беше глупаво непрекъснато да се борят, но можеше да се окаже и опасно. В дивата страна имаше моменти и места, където оспорването на инструкциите можеше да причини сериозни затруднения. Ако кажеше скачай, тя трябваше да се научи да скача. Ако се нуждаеше от помощ, тя трябваше безусловно да помоли за нея. Това беше единственият начин тя да не застраши сериозно и двамата с глупавия си инат.

Бойно заплащане. Да, правилно го нарече, Инвърс, проклетнико.

Ругатня просъска през зъбите на Трейс. Борбата между Синди и него изцяло ще бъде спечелена или загубена точно тук. Тя избра бойното поле, оръжията и залога — гордостта си. Единственото нещо, което оставаше на Трейс да направи, беше тя да приеме поражението си и те да продължат фарса с огледа на дивата страна, за да намерят жена, която не беше изгубена.

От удобното си място в роувъра Трейс видя бъркотията зад джипа. Вейки и тънки клонки с наранени и разкъсани листа безразборно стърчаха отстрани на дълбоките бразди, които джипът беше оставил. Разсеяно, след това с растящо внимание, погледът на Трейс проследи различните дири, които Синди беше оставила по калта, докато е окачвала въжето на храстите и ги е влачила към джипа.

При вида на пръснатите останки от обгорялото дърво тъмните вежди на Трейс се извиха нагоре. Надявам се, че тази малка глупачка не е пуснала лебедката на високи обороти, когато стеблото се е разпаднало.

И все пак неприятният гъдел, който преминаваше по гърба на Трейс всеки път, когато погледът му се спреше на унищоженото дърво, му подсказваше точно какво се е случило. Стреснат, той се зачуди дали пукнатината в предното стъкло на джипа беше стара работа или стъклото е пострадало от неотдавнашен удар, нанесен от опасно поразяващо стоманено въже.

Колкото повече Трейс оглеждаше мястото непосредствено около джипа, толкова по-ясно му ставаше, че Синди стои заседнала тук от доста време. Невероятно и въпреки явната липса на опит при такива ситуации, тя беше успяла да придвижи джипа няколко метра. Неохотно Трейс я похвали, че не е седяла с чистите си ръце, скръстени на скута, в очакване някой рицар в изкаляна ризница да й се притече на помощ.

Упорита и съобразителна, така си беше, но това няма да извади джипа от калта. А дори и да го извади, няма начин нежното богато момиче да има достатъчно сили да продължи да си играе с калта. По дяволите, истинско чудо е, че още не се е предала. Сигурно е изтощена.

Петнадесет минути, предположи Трейс, докато наблюдаваше Синди, която беше клекнала в калта до предницата на джипа. Най-много половин час. Тогава ще й дойде акълът, ще се предаде и ще прави това, което по начало трябваше да направи — да ме помоли за помощ.

Трейс правилно прецени резервите от силите на Синди. Последните няколко дни я бяха изтощили. Без храна и вода до този момент, тя беше на края на силите си. И днес беше последната капка. Крепеше се само на адреналин, на прилива на гневни вълни, които я заливаха всеки път, когато погледнеше назад през черната рошава завеса на косата си и зърнеше Трейс — сух, чист и удобно разположен в роувъра си да я наблюдава как се влачи из калта.

Синди стегна с въжето нов храст и започна да го налага с лопатата. Когато дойде време да отдели въжето от разкъсания храст, пръстите отказаха да й се подчиняват. Те упорито продължиха да треперят, да се оплитат и хлъзгат, а трябваше да бъдат твърди. Минаха цели пет минути, преди да успее да изтегли и навие въжето. Най-накрая отново взе лопатата и използва ръба й, за да разкъса и размачка храста на по-малки парчета. Едно по едно избута парчетата в калта около предните гуми.

Миналият опит беше научил Синди, че ще й трябва поне още един храст, който да натъпче в калта, преди да осигури достатъчно тяга на джипа. Перспективата значително я развесели. Може би този път ще успее напълно да се освободи от мочура и да продължи да търси Сюзан. Макар че трезвомислещата част от мозъка на Синди повтаряше, че Сюзан е опитна пътешественичка, която категорично имаше котешката способност да пада винаги на краката си, независимо от обстоятелствата, неразумната част от мозъка й продължаваше да й нашепва за всички бедствия, които биха могли да сполетят жена, пътуващия сама в непозната страна.

Например Сюзан би могла да е наела водач като Трейс Ролингс.

Приливът на адреналин, който последва, след като видя Трейс, разположен в сухия, чист и комфортен роувър, помогна на Синди да премине през калта с въже в едната ръка и с лопата в другата. Удобно разположените храсти намаляваха. На четири крака и накрая и по корем тя успя да промуши въжето, докато стоманата обгърна основата на храста. Бавно тя пропълзя обратно до джипа, задейства лебедката и разлюля растението.

Наранените листа на този конкретен храст миришеха на вонящото блато. Още по-потискащо беше това, че дългите метър и половина клони бяха необичайно жилави, което означаваше, че за да разчупи всяка пръчка, трябваше да нанесе два пъти повече удари с лопатата, отколкото за обикновен храст. Накрая Синди успя да натроши храста на годни за използване парчета. Изтощена тя остави настрани лопатата, награби наръч воняща растителност и започна да я тъпче в калта пред една от гумите.

Трейс погледна часовника си за тридесети път за тридесет минути. Беше минал половин час, а Синди не изглеждаше по-зле отпреди. Очевидно беше изморена. Но също така очевидно нямаше да се предаде. Той разтегли устните си в твърда права линия под тъмнокафявите си мустаци и си спомни думите на Инвърс: Всяка жена, която може да се опъне на Големия Еди, може да покаже на мисурско магаре какво значи инат.

Със здраво стиснати зъби и ръце Синди уморено се отправи към края на пътя с въжето в едната ръка и с лопатата — в другата. Това, което й помагаше да не се сгромоляса по лице в калта и да остане на място, докато закачаше храста за куката, беше твърдата й решителност повече никога да не превива врат пред някой мъж, защото направи ли го, ще губи все повече и повече от себе си, докато накрая нищо няма да остане от нея. Беше просто една черупка, когато права наблюдаваше как Джейсън я напуска, отнасяйки невинността й, надеждите и вярата й в себе си.

Но аз си извлякох поука, си каза Синди твърдо. След като Джейсън напусна, казах на Големия Еди да върви направо по дяволите заедно с мечтите си за династия. Тогава смених името си, закрих всички сметки на името на Маккол и напуснах дома си.

Оттогава Синди не беше вземала и стотинка от баща си. Разговаряше с него само ако не повдигаше въпроса за мъже, бракове и бебета. Ако не й харесваше това, което чува — а то обикновено не й харесваше — просто се обръщаше и си тръгваше. Гордостта, интелигентността и смелостта, които бяха нужни на Синди, за да обърне гръб на неизброими милиони и да си създаде собствен живот, често се наричат „характер“, когато се отнасят за мъже. Но щом се отнасят за жени, определенията, които се използват, далеч не са толкова ласкателни.

Все пак те не бяха нищо в сравнение с думите, с които Синди наричаше Трейс, докато се бъхтеше наоколо, влачейки още храсти в калта.

Трейс погледна от часовника си към окаляната жена и натрошения храст. Зелените му очи се присвиха едновременно от раздразнение и от неохотно одобрение, след като регистрира времето.

Четиридесет и седем минути.

Разсеяно Трейс разтри със сгънати пръсти ставите на челюстта си, за да отпусне мускулите, които се бяха стегнали в открит бунт срещу факта, че си седеше и не правеше нищо, докато жената направо изнемогваше пред невярващите му очи.

Трябва да разбере, че съм ценен за нея, иначе ще се окажем в голяма беда в облачната гора.

Някак сега урокът нямаше такова значение за Трейс както преди.

Но трезвата мисъл му подсказваше, че урокът е по-важен от когато и да било. Синди просто трябва да го остави да поеме управлението на живота им в облачната гора. Тя се оказа много по-решителен човек и Трейс дори не можеше и да си помисли да се бори с нея за всеки дребен аспект на експедицията им.

След като е готова да рухне от изтощение, вместо да си признае, че се нуждае от по-голямата му сила, да не говорим за опита, какво би казала, когато изникне важен въпрос като например да бягат и да търсят укритие от евентуална буря, вместо да продължат да карат по пътя, който още с първия хубав дъжд щеше се промени от труден в опасен? Какво, ако й кажеше да не задава въпроси на местните за Сюзан — в тази дива местност безспорно някои местни хора не трябва да се разпитват — а тя въпреки това започна да задава въпроси, излагайки на опасност всички с ината и сигурността си, че може сама да направи всичко, при това по-добре?

Трейс продължи да разсъждава така, докато наблюдаваше Синди с премрежени очи и мълчаливо желаеше тя най-после да отстъпи и да си даде почивка.

Тя не отстъпи. Просто продължи да си изпълнява задачата — да освободи джипа — с упорство, на което той само можеше да се възхищава. Но колкото повече наблюдаваше, толкова по-малко издържаше. Тази жена надмина себе си. Той го знаеше, макар че тя не го знаеше. Стори му се твърде мъчително да я наблюдава как се бъхти до пълно изтощение, след като той знаеше, че накрая тя ще рухне.

Но Трейс се насили да наблюдава неравното състезание между жената и мочура. Ако Синди безумно продължи да упорства, най-малкото, което той би могъл да направи, е да стане свидетел на жестоката цена на този конкретен урок.

И за двамата.

Трудно е да се определи дали Синди или Трейс се почувства по-облекчен, когато тя накрая натъпка последното парче храст в калта и се изкатери в джипа.

Първо, на Синди й стигаше просто да поседи зад кормилото. Да не трябва да се навежда над калта, беше просто божествено. Освен това вътре в джипа беше далеч от локвите. Проблясващата им отражателна повърхност я измъчваше с видения за пиене и пиене на студена вода до насита.

Да не говорим, че с водата се поглъщат стотици различни и непроизносими микроскопични зверчета, които толкова ще те разболеят, че ще ти се стори страшно, че няма да умреш, унило си припомни Синди. „Никаква вода, преди да излезеш от мочура и преди да имаш време да превариш литър или три.“

Въздишайки, Синди избърса калните си ръце в калните джинси и посегна към ключа на стартера. Ръката й видимо трепереше. Затвори очи и си заповяда да бъде силна поне още малко. Този път джипът ще се освободи. Трябваше да се освободи. Беше твърде изморена, твърде гладна и много, много жадна, за да направи всичко отново.

Както винаги, двигателят на джипа се запали от първия път. Синди кръстоса и изтри длани в раменете си — най-чистите места на ризата й — и хвана кормилото. Внимателно отпусна съединителя и даде газ. Предните колела се подхлъзнаха, завъртяха се, отскочиха и накрая се забиха в бъркотията от кал и растителност. Джипът неуверено премина няколко сантиметра, завъртя се надясно, отново намери опора, подскочи и се завъртя към лявата страна на пътя. Колата с цялата си дължина се пльосна в непокътнатия кален път, подскочи, извъргаля се, изпъшка…

И отново заседна до броните в мочур.

Гледката на Синди, рухнала над кормилото, беше твърде мъчителна за Трейс. След първия поглед той отмести очи. Позата говореше за поражението й по-ясно от всякакви думи. Беше спечелил, тя беше загубила… и вкусът на победата беше блудкав на езика му. Посегна към вратата на роувъра, искаше да спести на Синди разходката до неговата кола, за да моли за помощ.

Врата на джипа рязко се отвори едновременно с тази на роувъра. Синди излезе, затъна до глезените и пристъпи към предницата на джипа. Отне й много време да деблокира лебедката и да изтегли въжето към големия особено пищен храст на ръба на пътя. Макар че храстът беше от същата страна на пътя, на която се намираше роувърът, Синди не погледна към Трейс.

Той затвори очи, след това отново ги отвори. Нищо не се беше променило. Синди не се беше признала за победена.

„Какво ти става, принцесо? Защо ти е невъзможно поне малко да отстъпиш? Щеше ли да ме помолиш за помощ, ако банковата ми сметка беше толкова тлъста, колкото твоята?“

Тъй като горчивите въпроси никога не напуснаха устата на Трейс, отговори не дойдоха.

Синди се препъна, подхлъзна се и падна на четири крака. Остана така няколко мига с наведена глава, бита, но непревита. Постепенно се изправи. Трейс не преставаше да ругае яростно, но той познаваше поражението, когато го погледнеше в лицето. Не можеше да се насили да седи и да наблюдава Синди да се блъска, докато припадне от изтощение.

А накрая точно така щеше да стане.

Нито горчивият урок постигна нещо полезно. Съвсем очевидно принцесата щеше да рухне мъртва в калните следи, преди да се унижи да помоли нещо от пеон като Трейс Ролингс.

Тогава нека рухне.

Трейс не си даде труд да отговори на мълчаливото си вътрешно негодувание. Сантименталността е последният съпротивителен вик на победения и той го знаеше. Имаше хора, които той съвсем безразлично можеше да наблюдава, докато се изтощаваха до смърт, но Синди не беше от тях. Остро ругаейки слабостта си с всяка крачка по пътя, Трейс премина разстоянието между себе си и Синди. Тя беше почти достигнала жилав храст, който беше избрала да жертва под предните колела на джипа.

Точно когато Трейс стигна до Синди, тя изпищя и замахна със счупената лопата към змия, скрита в храста.