Елизабет Лоуел
Тъмни страсти (9)

Осма глава

Синди се загледа в Трейс, който се връщаше от разговора си с туземците. С няколко бързи крачки той се добра до роувъра, вмъкна се зад волана и тръшна вратата точно когато маранята се сгъсти в странна плътна мъгла.

— Сюзан си е тръгнала преди няколко дни точно преди първата силна буря — каза Трейс. — Тръгнала е с един от работниците на Раул.

Синди прехапа устната си и се загледа през страничния прозорец, не искаше да се издаде на Трейс, че се тревожи.

— Не гледай толкова мрачно. Хасиендата на Раул е само на няколко часа надолу по пътя. Обзалагам се, че когато дъждът е заплющял, те просто са избързали към една от ловните хижи на Раул, които са пръснати навсякъде по планинския склон. По всяко време те са напълно заредени за подобни извънредни случаи.

— Имат ли телефон?

— Хижите ли? Едва ли. Въпреки зеленината, това не е Сентръл парк, принцесо.

— Така ли? Удивително откритие — изтърси Синди, преди да успее да се спре. Всъщност никак не й харесваше това обръщение.

— Наистина ще бъде откритие, ако се замислиш върху смисъла му, вместо да правиш умни забележки. Като няма телефони, значи няма начин да се обадиш и да уведомиш хората, че си добре. Такава е облачната гора на Андите. Няма съобщения.

— Точно. Ако нещо й се случи…

— Престани да предизвикваш съдбата — изръмжа Трейс, отпусна съединителя и селото остана назад. — Имаме си достатъчно тревоги, за да създаваш нови.

Преди Синди да успее да попита Трейс какво иска да каже, носещата се на талази мъгла около роувъра премина в истински дъжд.

През следващите часове Синди започна да разбира дъжда и Трейс Ролингс по нов начин. Настроението й се промени от нервничене към недоверчивост, към възхищение и накрая направо към обожание, докато наблюдаваше как Трейс се справя с тесния, топящ се, втечняващ се път. Тя нямаше да може да измине и половин километър от Сан Хуан де Уатсис и го знаеше. Изискваше се опит, сила, координация и хладнокръвие, за да се задържи въртящия се, хлъзгащ се, поднасящ се роувър на пътя. Трейс неспирно направляваше и принуждаваше колата да премине през места, през които Синди със сигурност знаеше, че тя щеше да бъде изхвърлена настрани, или преобърната или безнадеждно заседнала. Дори и да успееше да измъкне себе си и роувъра, знаеше, че само след няколко метра по-надолу по пътя щеше отново да изпадне в беда.

Ако изобщо можеше да се нарече път. Тя не можеше. Беше път към ада — хлъзгава, плъзгава, мазна кафява ивица, безкрайно извиваща се надолу под тъмносиво лепкаво було и между черно-зелени стени от растителност, които плющяха и се гърчеха като човешки души, подложени на мъчения. Сив дъжд се изливаше от небето безспир и без цел, напомняйки на хората, че океаните покриват три четвърти от планетата.

Синди вече не можеше да каже колко пъти Трейс отви въжето от лебедката към гората, за да го увие около някое подходящо дърво и да издърпа роувъра от калната дупка. Загуби чувство за време и разстояние, както и за посока, освен че се спускаха надолу.

Въпреки дъжда и вятъра, въздухът не беше студен. Не беше дори хладен. Синди изтълкува това по идиотски начин. Нали в края на краищата за ада се знаеше, че е топло място и тя вече не се съмняваше, че са се запътили натам, носейки се безкрайно надолу в горещината на тропическия въздух, лепкава топлина, която я лишаваше от всякакво чувство за температура. Всичко, до което се докосваше, сякаш съдържаше същото количество топлина — прозореца, облицовката, дъжда, собственото й тяло.

Вцепенена, Синди наблюдаваше Трейс, когато излизаше и пеш отиваше да изследва някое ниско място по пътя. Оставена сама чувството й за нереалност още повече се засилваше, сякаш се носеше от неспирния, стихиен воден поток, който биеше по роувъра. Тялото й беше напрегнато, гърлото я болеше от напразното желание по някакъв начин да облекчи бремето на Трейс. Без Трейс щеше да бъде безпомощна и го знаеше до мозъка на костите си.

Осъзнаването на този факт нито изплаши, нито раздразни Синди. Беше просто като дъжда, калта или облачната гора, които не се прекланяха пред никого.

Дори не и пред Трейс Ролингс.

— Това е — каза той сухо, промъкна се в роувъра и запали двигателя.

Синди започна да мига, сякаш излизаше от транс.

— Там ли сме?

— Ако под „там“ разбираш хасиендата на Раул, не. Ако „там“ е мястото, където ще прекараме остатъка от бурята, да. Няма смисъл да продължаваме. С това темпо няма да се доберем до хасиендата преди полунощ. Ще имаме повече късмет, ако тръгнем пеш.

— О!

Синди надникна през предното стъкло, опитвайки се да разбере къде се намират. Видя само дъжд. Не че имаше значение. Щом Трейс казваше, че не можеха да продължат, значи не можеха. Точка.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита Трейс саркастично.

Синди поклати глава.

— Честно казано, чудя се откъде намери толкова сили да стигнеш толкова далеч.

— Много е просто. Не исках да се окажа в капан цяла нощ с теб в роувъра. — Трейс сви рамене. — Но ето че така стана.

— В капан — повтори тя и устата й увисна надолу.

Ако Синди имаше някакви съмнения относно отношението на Трейс към нея, той току-що й отговори точно. Толкова часове е карал по невъзможни пътища само и само за да избегне вероятността да прекара отново нощта с нея.

Трейс видя мрачната линия, която се очерта на устната на Синди и хладно заяви:

— Не се тревожи, аз…

— Да, знам — прекъснато го тя тъжно. — Няма да пъхнеш ръката си под блузата ми, докато спя.

— Не залагай много на това, принцесо. Горещо като огъня на ада те желая. Затова продължих да карам много след като разбрах, че е загубена кауза. Надявах, че ще бъда твърде изморен, за да не ми става всеки път, когато те погледна.

Не помогна.

Но заради собствената си гордост Трейс запази мислите за себе си. Освен това коя ли жена би харесала мъж, целия покрит в кал и миришещ сякаш е носил роувъра на гърба си през последните три часа? Фактически Трейс беше изненадан, че през целия дълъг следобед Синди не се оплака от него. Той самият едва се понасяше в затвореното пространство на роувъра.

— Ще си взема душ — отсече той.

— Какво? Къде?

Смехът на Трейс прозвуча като лай от учудване.

— Шегуваш ли се?

Синди погледна към топлия дъжд, който се изливаше, и разбра. Загледа се в Трейс, който се протегна през седалката на роувъра и измъкна несесера си за бръснене. Достигна го лесно, защото нямаше задна седалка. Както и на джипа, бяха я извадили, за да има повече място за различните принадлежности и провизии.

След като Трейс изчезна в дъжда с калъп сапун в ръка, Синди смъкна и двата предни прозореца, за да се проветри. Дъждът, който влизаше вътре, не я смути. Трейс влизаше и излизаше от роувъра толкова често, че всичко, което можеше да се намокри, вече беше мокро. Тя отвори багажника, прехвърли се отзад през облегалката на седалката и започна да събира продукти за обяд.

Тъй като имаше само една горелка, а и беше невъзможно да се готви навън, Синди не се опита да прави нещо сложно. На първо място в списъка беше прясното кафе. Докато водата завираше, тя наряза шунка от малка консервна кутия и добави вода към пакет нарязани сушени и замразени картофи. Повече вода наля в някаква смес, която имаше претенции да се състои от сушени и замразени моркови и грах. Появи се и шоколад. Скри го, защото се страхуваше, че Трейс ще го прибави към гозбата, която стъкмяваше. Когато Трейс се завърна от така наречения си душ, Синди беше приготвила кана кафе, сготвила шунката със зарзаватите заедно и затоплила на пара останалите питки, които отново бяха станали крехки.

— Заповядай — каза тя, коленичи на предната седалка и се наведе назад към багажника, докато се добра до някаква чаша. Бързо наля кафе от каната и подаде чашата на Трейс.

— Останалото ще бъде готово след няколко минути.

Безмълвно Трейс пое чашата. Загледа се в тъмната отразяваща повърхност на кафето, сякаш се вглеждаше в бъдещето. Беше по-безопасно, отколкото да гледа Синди. Докато приготвяше храната, тя се беше приближила достатъчно много до отворените прозорци и странни места от дрехите й се бяха навлажнили. Когато се наведе над седалката, под тези мокри места се очертаха гънките отдолу. Когато се обърна и седна с лице към предното стъкло, блузата й се залепи към зърната, които изглеждаха като овлажнени от устата на любовник.

Трейс мълчаливо изруга и се насили да мисли за нещо друго. За каквото и да е друго. Например да брои дъждовните капки. Да ги попие с устни от тялото й една по една…

— Готов ли си? — попита Синди.

Трейс се обърна и я изгледа с изгарящ зелен поглед. Със свито сърце Синди се замисли дали настроението му ще се подобри, след като се нахрани. Мълчаливо му подаде чиния с храна. Знаеше, че не е топла кухня, но си помисли, че тя заслужава повече от един намръщен мрачен поглед. В продължение на минути единственият звук, който се чуваше, идваше от дъжда и от приглушеното стържене на лъжиците по тенекиените чинии.

— Още кафе? — попита тя накрая.

Трейс си подаде чашата.

— Да.

След това тихо добави:

— Благодаря.

Стресната, Синди вдигна поглед от каната и се усмихна.

— Няма защо, Трейс.

От усмивката и звука на името, излязъл от устата й, тъмен огън на талази премина през цялото тяло на Трейс. Изведнъж разбра, че няма да може да прекара дори още един миг в принудителната интимност на роувъра, без наистина сериозно да посегне към Синди. Това не го смути толкова, колкото неприятното осъзнаване на факта, че не знае какво ще направи, ако тя го отблъсне.

И имаше всички основания да очаква, че тя ще постъпи точно така.

— Погледни — каза Синди, като се обърна към прозореца. — Спря да вали. Е, почти. Вече не вали чак толкова много.

Трейс обърна главата си. Синди имаше право. Дъждът както внезапно започна, също така внезапно спря. Но краят на пороя дойде много късно, за да има време пътят да се оправи. Мракът щеше да се спусне много преди ниските места да се отводнят. Очевидно нищо не можеше да се направи. През следващите няколко часа ще има мъчителната възможност да установи колко дълго може да издържи, преди да се направи на глупак, при това още по-лошо — пред Синди.

Бледо проблясване в тъмнозелената гора улови окото на Трейс. Постепенно той различи серия от просветващи маркировки по дънерите на по-големите дървета. След като се взря в първата маркировка, не му беше трудно да дешифрира съобщението, което работниците на Раул бяха издялкали с мачететата си по дънера на дървото. Той и Синди бяха в края на една от горските станции на Раул. Неколкостотин метра надолу по хълма сигурно ще има ясна пътека за хората на Раул. А няколко километра по-нагоре по пътеката — право нагоре — би трябвало да бъде разклонението към голямата къща, главната резиденция на Алмеда.

И в тази резиденция сигурно има предостатъчно стаи, за да се разделят двама неочаквани гости. На Трейс нямаше да му се налага да вижда Синди, още по-малко непрекъснато да му се налага да я докосва.

Трейс допи кафето си на една глътка.

— Веднага щом свършиш да се храниш, ще тръгнем пеш към къщата на Раул.

Синди го изгледа с неразбиращ поглед.

— Пеш?

Той присви очи.

— Точно така, принцесо. Пеш. Това е форма на транспорт, какъвто пеоните в целия свят често използват.

На Синди й трябваше значително усилие, но успя да се въздържи да не изрече нещо още по-взривоопасно от:

— Далече ли е?

— Няколко километра по права линия. Четири или пет пъти повече по пътя. Ще оставим багажа тук. Когато пътят изсъхне малко, хората на Раул ще закарат роувъра до голямата къща.

Без да продума, Синди си допи кафето, събра мръсните чинии и натисна затворената пасажерска врата. Трейс понечи да протестира, че ще се намокри, тъй като все още ръмеше, след това разбра колко глупаво би прозвучало това. Ще се намокри много повече по пътя към голямата къща.

Много по-разумно би било е да останем тук, си каза Трейс.

По дяволите, така е, веднага мълчаливо се тросна сам на себе си. Ще й се нахвърля отгоре й като горещ дъжд.

Наистина по-разумно би било да останем тук. Вратата на роувъра се тръшна зад Трейс. Преди Синди да успее да протестира, той й отне чиниите и й напъха чантата в ръцете. Запрати съдовете отзад в роувъра, извади мачетето от калъфа на кръста си и се запъти към маркираното дърво, очаквайки, че хората на Раул са оставили на него да изсече част от гората.

След няколко секунди Синди последва Трейс. Пътека нямаше, но отначало не беше трудно да се ходи. Бяха в една от потъналите в плътна сянка, почти наподобяващи парк части на облачната гора. Единственото нещо, за което трябваше да внимава, бяха корените на дърветата и мъха. Като пристъпваше внимателно, но бързо, успяваше да догонва Трейс. Почти.

Точно когато Синди се поздравяваше за неподозираните й доскоро умения да се справя в дивото, кракът й се подхлъзна на покрит с мъх корен и тя тежко падна. Надявайки се, че Трейс не я е забелязал, с мъка се изправи, избърса дланите в цветните си панталони, оставяйки по тях първите от множеството бъдещи петна.

След белязаното дърво се появи нещо като пътека. Придвижването се менеше — ту хлъзгаво, ту невъзможно. Синди се хващаше за клони и стебла, храсти и провесени вейки — за всичко, което можеше да й помогне да пази равновесие по тясната пътека. Повечето време успяваше да се задържи права. През останалото време прибавяше нови петна по дрехите и тялото си.

Мъглата отново се сгъсти, обгърна всичко в смълчана влага. Трейс беше много зает да реже досадната растителност, за да забележи, че Синди едва успява да го следва. Придвижваше се напред с уверените ритмични движения на тялото си като силен мъж, свикнал с капризите на облачната гора. От време на време поглеждаше през рамо, за да провери Синди, но от нея виждаше само тъмна форма, обвита в мъглата на приземил се облак.

По средата на много стръмна пътека той се спря, погледна през рамо и не видя никого. Извика, отговориха му с приглушен глас. Понечи да попита Синди дали темпото не е много бързо, но се отказа.

Ако наистина се движеше много бързо, тя трябваше да има достатъчно ум да му го каже. Нали така?

Разбира се. След като точно беше свършила да показва на мисурско магаре какво е инат.

— Всичко наред ли е? — попита Трейс и същевременно сам се наруга.

— Ами добре е — процеди Синди през стиснати зъби, докато се изправяше с помощта на същия корен, в който се беше препънала.

Трейс се поколеба, задъханият говор на Синди не му хареса. Погледна часовника си. Ако искаха да се доберат до голямата къща преди смрачаване, трябваше да продължат да вървят.

— Кажи ми ако трябва да спреш — каза Трейс.

Синди издаде звук, който Трейс прие като отговор. Хвърли последен поглед през рамо и отново се обърна към пътеката, която съвсем наскоро е била изсечена от солидното зелено тяло на облачната гора. Несъзнателно той поднови умерения, уверен и непрекъснат ритъм на сечене и ходене, сечене и ходене, сечене и ходене. Трейс го правеше, сякаш беше нищо работа, но умението, с което се придвижваше през гъстата гора, беше резултат от яко трудене и още по-яко тяло.

Едва след като новата горска пътека пресече пътя, който се отклоняваше към хасиендата, Трейс се спря. Както беше застанал мирно и дишаше дълбоко и леко, установи, че е крачил със скорост, благотворна за него, но почти сигурно непосилна за гордата принцеса.

— Синди?

Отговор не дойде от носещите се на талази облаци.

— Синди!

Отговор нямаше.

Още преди звукът от провикването му да беше погълнат в тишината на гората, Трейс се озова на тясната пътека, придвижвайки се двойно по-бързо и ругаейки.

Синди чу Трейс да се приближава много преди да го види да излиза от сиво-бялата мъгла, която обгръщаше стръмната неравна пътека. Последното нещо, което искаше, беше Трейс да я намери просната по лице, за което трябваше да благодари на корена, който, можеше да се закълне, беше скочил, за да хване крака й. С бързи движения се опита да освободи краката си и да се изправи, но успя само отново да загуби равновесие. Заинати се и се насили да тръгне на четири крака.

Трейс се спря и се загледа във видението, коленичело пред него на тясната пътека. Облекчение и гняв се бореха за надмощие над езика му. Гневът спечели.

— Какво по дяволите мислиш, че правиш? — попита той.

Синди нямаше проблеми с боричкащи се чувства. Опитите й да постигне мир с Трейс се провалиха. Оставаше войната.

— Прекланям се на земята, по която стъпваш — отвърна тя. — На какво по дяволите ти прилича?

За нещастие, въпреки намерението й, Синди прозвуча по-скоро изтощено, отколкото саркастично и тя го знаеше. Стисна зъби и започна отново да се дърпа и да се опитва да се изправи, ненавиждайки собствената си слабост, ненавиждайки Трейс, задето я гледаше, ненавиждайки себе си, задето й пукаше, задето искаше, освен нетърпение и гняв да види и нещо друго в очите на Трейс, докато я наблюдава.

Трейс изсъска някаква ругатня през зъби и посегна да помогне на Синди да се изправи.

— Не ме докосвай!

Трейс беше достатъчно близо, за да види в погледа на Синди колко вбесена беше от поражението си. Беше като заклещено животно, настървено срещу мъчителя си. Стана му мъчно, мрачни линии насякоха лицето му. Не искаше да й стори това. Защо, за бога, тя не можеше дори да си отвори устата и да го помоли за това, от което се нуждаеше?

— Не съм някакъв си проклет ясновидец! Защо не ме помоли да забавя хода или да спра? — попита грубо Трейс. Изражението му стана още по-мрачно, след като чу собствения си въпрос. — Тъп въпрос, нали! Все забравям. По-скоро ще умреш, отколкото да попиташ някакъв си пеон колко е часът. Внимавай, принцесо. Май желанието ти ще се изпълни.

С едно-единствено бързо движение Трейс прибра мачетето си. С дори още по-бързо движение хвана Синди за раменете. За миг я изправи на крака.

— А сега да се уточним, ако беше помолила да не те докосвам, нямаше и с пръст да те докосна — каза Трейс с неравен глас. — Но не помоли. Направи нещо, което ти дойде съвсем естествено. Нареди. Принцеса до мозъка на елегантните си кости. Би ли била така любезна да помолиш този пеон да не те докосва? Мило?

Приливът на гняв, който заля Синди, когато Трейс отново я завари в калта, постепенно се отдръпна, остана само поражението. Тя отвърна главата си от него и не каза нищо.

— Така си и мислех — каза Трейс, отвратен от нея и от себе си, задето толкова се вълнуваше, че Синди го ненавижда, че не би го помолила за нищо, колкото и да се нуждаеше от него. Тръгна към пътеката.

— Тръгвай. Ще вървя точно зад теб.

Синди пое напред. След три крачки пак щеше да падне по лице, ако не беше лявата ръка на Трейс, която я улови в мига, в който се подхлъзна. Държа я изправена, докато краката й намериха здрава почва. Този път не я пусна. По най-стръмните части на пътеката я хващаше за седалището, подбутваше я, докато тя с мъка се придвижваше напред. Когато стигнаха до калното отклонение към дома на Алмеда, Трейс тръгна до Синди, така че с лявата си ръка да я държи здраво за дясната.

Вървяха така хванати, когато Раул и Сюзан ги откриха.