Елизабет Лоуел
Тъмни страсти (8)

Седма глава

Роувърът се удари в огромен корен на дърво, залитна, изтърколи се и се сгромоляса на другата страна. Синди си отвори устата, за да попита Трейс дали жалката бразда, по която бяха тръгнали, беше пътят за Сан Хуан де Уатсис. След като размисли една минута, отново си затвори устата. Трейс или й се цупеше, или се забавляваше с нея, от момента, в който напуснаха малката стая и той спокойно натовари всичко в колата.

„Всичко“ включваше и един брой Синди Райън, която беше набутана в колата по-малко невнимателно, отколкото торбата с мръсните дрехи. За разлика от прането тя протестира срещу начина, по който се отнесоха с нея, със спокоен, но твърд глас. Трейс просто я изгледа, нарече я принцеса и информира, че е наредил джипът да бъде откаран обратно в Кито.

Синди така се стъписа, че не можа да измисли нищо да каже. И оттогава мълчеше. Трейс се държеше по същия начин, с изключение на няколкото вълнуващи събития. Едното от тях се случи половин час, след като бяха напуснали Попокакстил, когато една гума се спука. Тогава се чуха много думи, всичките от Трейс, но нито една от тях не би могла да бъде одобрена за списъка на момиче, завършило девически пансион. Когато Трейс се спря, за да си поеме дъх, Синди проговори:

— Мога ли да помогна?

— С ругатните? Съмнявам се, принцесо — каза той сухо. — Знам повече езици от теб.

— С гумата — каза Синди със стегнато гърло.

— Разбира се, че можеш — каза той, измъквайки се от роувъра. — Можеш да не пречиш.

Вратата на роувъра се тръшна зад Трейс. Синди овладя гнева си и се подготви за дълго чакане.

Както вече се случи толкова пъти, откакто пристигна в Еквадор, тя установи, че пак си е направила криво сметката. Въпреки неравната, набраздената, хлъзгавата повърхност Трейс свали спуканата гума и на нейно място постави друга за петнадесет минути.

— Стана бързо — каза Синди, когато Трейс отново влезе в роувъра.

Той изсумтя.

— Който не може да сменя гума, няма работа по тези пътища.

— Смених гума на джипа — отвърна Синди.

— Да. Дясната предна.

— Как разбра? — попита тя, изненадана. Гумите на джипа бяха така напластени с кал, че нямаше начин Трейс да разбере коя е нова и коя не.

— Гайките бяха толкова хлабави, че колелото играеше. — Трейс се обърна и изгледа Синди с бляскаво зелени очи. — Страхотен късмет си извадила, че колелото не се е откачило и не си излетяла през ръба на пропастта — каза той сухо. — Щеше дълго, дълго да летиш надолу към дъното, принцесо. Или може би си била навирила носа си твърде високо, за да видиш пропастта в краката си?

Синди погледна към ръцете си, които здраво стискаше на скута си, и не каза нищо в своя защита, защото наистина нямаше какво да каже. Трейс имаше право: когато ставаше дума за познаване на диви места, тя нямаше никакво понятие. Като на всичкото отгоре я намираше и за надменна, тя едва ли можеше да възрази. Беше груба и невъздържана с него още от първия път, когато го зърна, проснат като огромен рис в топлото кътче на бара в Кито. Грубото му, небрежно и все пак изумително мъжко присъствие беше причинило странни неща на нервите й. Отрази й се лошо. Нещата тръгнаха на зле между двамата още от онзи момент.

Разсеяно Синди се обърна и се загледа през прозореца към гъстата зеленина, която от време на време спъваше трудния напредък на роувъра. Може би ако здравата опитам, нещата ще потръгнат. Може би ако опитам с добро, ако бъда по-любезна. Може би тогава Трейс ще престане да ме гледа сякаш аз съм още един провал в живота му.

Постепенно гледката през прозореца се оформи като картина с различни оттенъци на зелено, достигащи до замъгленото, перленобяло небе, което така блестеше, че беше невъзможно да се гледа направо към него. Какви ли не листа се разгъваха към бялото небе — листа къси, и широки, и лъщящи, листа дълги, и тъмни, и остри като меч, листа дантелени, и грациозни, грапави и жилави — повече форми и оттенъци на зелени листа, отколкото човешкото око би могло да различи или възприеме.

Без да си даде сметка, Синди забрави за лошите си мисли. Разкриващата се пред нея панорама изцяло я погълна — нещо, което би било абсолютно невъзможно преди това, когато беше принудена да прикове цялото си внимание върху пътя и джипа. Любопитна, учудена и накрая удивена, тя започна да разбира дивата необятност на страната, към която се беше отнесла така лекомислено, без никаква подготовка, освен една съмнителна, ръчно нарисувана карта и взет под наем джип с несигурна механична здравина.

На места по тесния път балдахинът от листа се затваряше плътно над главите им и пътят потъваше в пълна сянка. На тези места Синди можеше да се вгледа в самата гора. Под балдахина от гъсти листа пръстта беше открита. Тук-там малки слънчеви лъчи проникваха през слоеве листа, за да могат растенията, не само привикналите към сянката, да оцелеят под високите дървета. Там, където балдахинът беше разкъсан от неотдавнашна сеч или от самия път, растенията бяха избуяли в тучна зелена маса, докато водеха решителна, мълчалива война на живот и смърт за място под слънцето.

Въпреки че тесният път се изкачваше и спускаше, докато се виеше по хребетите и през местата, които Синди предполагаше, че са някакви проходи, самите планини рядко се виждаха. Част от проблема идваше от това, че зеленият балдахин от растителността, който покриваше всичко, притъпяваше всякакво възприятие, всякаква ориентация и в най-добрия случай допускаше само някакво неопределено чувство за изкачване и спускане.

Част от проблема с видимостта се съдържаше в самото название на пейзажа.

Облачна гора.

Влагата беше третото измерение на облачната гора. Мъгла, ситен дъждец, мараня, носена на талази от вятъра, конденз от водни капки с всякакъв размер по всяка зелена повърхност, които образуваха прозрачни малки мъниста, живописно проблясващи всеки път, когато вятърът размърдваше гората. Всяка частица от влагата идваше от нежно просмукващото се присъствие на приземили се облаци. Планините бяха тъмни, невидими небесни замъци, които по-скоро се усещаха, отколкото виждаха, земя, обгърната в смълчани, топли дихания, сякаш великан е въздъхнал срещу огледало, заличавайки всякакви отблясъци на действителността. Облаци имаше навсякъде, проникваха във всичко, дори във въздуха, който Синди и Трейс вдишваха.

Ширнала се по цялото протежение на източните склонове на Андите на височина от хиляда до три хиляди и четиристотин метра, облачната гора се къпеше във вечна влага — тя идваше от плътния, душен тропически въздух, който се издигаше от планинските склонове, охлаждаше се и кондензираше в облаци, като същевременно рисуваше пейзаж, който не приличаше на нищо друго в света. На места непроницаема, на места напомняща на парк, винаги с оттенъци на зелено в зелено, напоявана със сребърни водни потоци, облачната гора живееше и дишаше, завършена в собствената си необятност.

Порой от ругатни сепна Синди от унеса й по гората. Роувърът рязко спря. Тя изгледа Трейс въпросително.

— Гума.

Автоматично Синди отвори устата си, за да попита дали може да помогне, видя очакващия, саркастичен поглед на Трейс и отново си затвори устата, ограничавайки отговора си до едно кимване. Когато вратата се тръшна зад него, тя погледна часовника си. За нейно учудване беше почти обяд. Тъжно изви устни надолу, след като за пореден път разбра колко е невежа в сравнение с безкрайните умения на Трейс. Ако тя караше, часовете щяха да пълзят много по-бавно от колата и борбата с кормилото щеше да я изтощи, преди да е изминала и половината от пътя до този момент.

Мрачно Синди установи, че просто нямаше никакво съмнение — във всяко отношение беше по-добре да пътува с Трейс, отколкото сама.

Не във всяко отношение, поправи се тя разбунтувано. Когато бях сама, можех да разговарям със себе си. И още по-добре, можех да получа любезен отговор!

Роувърът ритмично се поклащаше, докато Трейс вдигаше задницата му. Синди отново погледна часовника си и реши да рискува да ядоса Трейс, като се поразтършува, за да намери нещо за ядене. Знаеше, че отзад в багажника има храна. Миризмата на печено пиле и пресни царевични питки не лъжеше.

Отвън Трейс свали колелото, отвърза втората резервна гума, която държеше отгоре на роувъра и я сложи на мястото на спуканата. Той се поколеба, но реши, че няма избор. Трябваше да закърпи двете повредени вътрешни гуми на резервните. Ако не го направеше, съвсем сигурно следващата щеше да се спука в плющящ дъжд на път, на който и орел би се замислил дали да кацне.

Псувайки усилено под носа си, Трейс взе лоста, свали и двете гуми от джантите, измъкна вътрешните и продължи да работи. И в двата случая не беше трудно да се установи причината за пробива.

Някои от горските дървета бяха много твърди. Падналите вейки или клонки бяха като остри саби, особено когато лежаха, скрити под тънък слой кал или мъх по повърхността на пътя. Обикновено той имаше късмет или успяваше да избегне скритите капани. Днес уменията му бяха твърде притъпени през по-голямата част от времето, защото вниманието му беше раздвоено между пътя и красивата, мълчалива пасажерка.

А що се отнася до късмета му… той е във ваканция, откакто е напуснал Кито, и нямаше изгледи скоро да се завърне.

Трейс чу вратата на роувъра да се отваря и затваря. След като Синди не се приближи към него, той реши, че е събрала смелост да навлезе в гората по очевидна причина. Извика след нея, без да откъсва поглед от гумите.

— Не губи от поглед роувъра. И внимавай с растенията, които растат близо до предната броня. Стеблата са кухи и понякога са жилище на наистина опасни мравки.

Отговорът на Синди беше приглушен, но определено не бунтарски и Трейс отново насочи вниманието си към кръпките. Чу Синди да се връща, но тя пак не се приближи към него. Свърши да проверява новите кръпки на гумите, сглоби ги, върна ги и ги завърза на съответното им място отгоре и отзад на роувъра. Изтри инструментите и ръцете си, отвори резервоара с бензина, провери водата и реши, че всичко ще издържи до следващия път, когато ще погледне към профила на Синди, докато, по дяволите, би трябвало да гледа пътя.

Какво, по дяволите, си мисли тя? Какво става зад тези красиви черни очи? Не е изрекла и десет думи, откакто напуснахме Попокакстил.

Можеш ли да я виниш? Последния път, когато тя си отвори устата, ти я сгази и с двата си крака:

Ако я бях сгазил, нямаше да бъде с краката ми. Никога не съм правил любов с жена в кола, но по-добре късно, отколкото никога, така ли?

Грешно. Съвсем грешно. Не ставай по-глупав, отколкото Господ те е направил. Добери се до къщата на Раул; покажи на Синди, че Сюзан е окей; иди при Инвърс и му кажи, че проблемите му с Големия Еди са решени и започни да пиеш, докато забравиш тъмния огън, който гори под красивата кожа на Синди.

Господи, наистина ли потрепери в прегръдките ми, когато я целунах… или аз се разтреперих и си пожелах тя да ме поиска?

Трейс изруга и се опита да изхвърли Синди от мисълта си, докато миеше ръцете си под капещия чучур на големия казан за вода, прикрепен към задната броня на роувъра. Когато свърши, избърса ръце в дрехите си от каки и се протегна. Точно си мислеше колко добре ще му дойде чаша чудесно, силно горещо кафе, когато вятърът му донесе аромата на веществото на мечтите му.

Вдишвайки и чудейки се дали не полудява, тръгна след миризмата към предницата на роувъра. Гюрукът беше превърнат в маса. Останките от студеното печено пиле и питките бяха подредени на хартиена торба. До тях имаше купчина едро натрошени парчета от горчиво-сладък шоколад. Храната накара стомахът му с къркорене да обяви внезапната си нужда, но вниманието му беше приковано от димящата чаша. Посегна към нея, предусещайки на езика си познатия парлив вкус на кафето.

— Не знаех дали го пиеш със захар или с мляко — каза Синди.

Тя вдигна поглед от пътя, където беше приклекнала над туристическа печка с една-единствена горелка, захранвана от кутия с газ под налягане. Малко канче точно завираше. До нея имаше друго канче, на което беше поставено нещо като тенекиен похлупак. Всъщност това беше горната половина на кафеварката за едно кафе. А самото канче беше долната половина.

— Така е добре. Много по-добре, отколкото очаквах — добави Трейс, докато отпиваше от парещата течност. Издаде звук на задоволство. — Хубаво и силно. Точно както го обичам.

Синди се усмихна облекчено.

— Не бях сигурна как да използвам малкото ти канче — призна си тя. — Но цветът в първата чаша изглеждаше добър. Рай ме е научил да го правя достатъчно силно, за да може да устои на високопланинска фъртуна.

Трейс изсумтя, изведнъж кафето вече не му се харесваше толкова много. Не можеше да престане да се чуди на какво ли друго Рай е научил Синди, за да се хареса на мъжа.

— Той дори ме научи да му се наслаждавам, когато го пия — продължи Синди, докато наливаше вода през малкото канче, поставено на чашата й.

Погледна през рамо, като се надяваше, че Трейс е приел кафето според предназначението му — като покана за мир. Един поглед по строгото му лице показа, че кафето не е било достатъчно, за да постигне целта си. Несъзнателно тя прехапа устна и се зае със собственото си кафе. Когато чашата й беше готова, Трейс вече беше изпил своята. Когато той остави чашата си и се пресегна към питките, тя размени чашата си с прясното кафе с празната и отново зареди кафеварката.

С тих ужас Синди се загледа, докато Трейс тикаше парчета шоколад и пиле в една питка, нави я и я изяде с удоволствие. Тя беше определила шоколада за десерт, а не като част от основното ястие.

— Така или иначе всичко попада на едно и също място, принцесо — каза Трейс саркастично, след като съвсем точно изтълкува изражението на лицето й.

Синди изви устни надолу, недоволна от прозвището, което беше започнала да ненавижда.

Той слабо се усмихна. Знаеше, че не обича да я наричат принцеса. Точно за това го правеше. За това и за да й напомня, че е разглезеното дете на богатството, макар че беше готова по-скоро да умре, отколкото да му го признае.

Знаеш ли, наистина трябва да престанеш да я дразниш, като непрекъснато я наричаш принцеса, посъветва сам себе си Трейс. От теб не се очаква, да знаеш коя е тя, не помниш ли? А що се отнася до това, че се ядосваш, задето не ти вярва достатъчно, за да ти каже истинското си име — тя би била луда, ако ти съобщи колко е богата, и ти знаеш това. Южна Америка плътно следва Италия като световната столица на отвличанията. Затова и Инвърс се потеше като пор при мисълта, че дъщерята на Големия Еди ще тръгне да обикаля облачната гора, за да търси друга щура американка.

От друга страна, обади се злоезичникът, който живееше в Трейс, ако Синди толкова мрази прозвището принцеса, трябва само да ме помоли да не го използвам. Просто да ме помоли. Това е всичко. Не е голяма работа. Но не и за нея.

И за мен, призна си той мълчаливо. Ако това дори е последното нещо, което прави на тази зелена земя, тя ще ме помоли за нещо. За каквото и да е.

И аз ще й го дам, без значение какво е то и колко струва.

С чашата кафе Трейс пи мълчалив тост за обета си. Едва след като го изгълта, мозъкът му регистрира, че празната чаша магически е била отново напълнена. Погледна към чашата, след това към Синди, която точно наливаше последната мярка вода през канчето в чашата си. Разбра, че му е дала своята чаша.

Може би е пила малко, докато разчиствах.

— Харесва ли ти този сорт? — попита Трейс, вдишвайки аромата, който излизаше от чашата му.

— Ще ти кажа, след като отпия — каза Синди, духайки по димящата повърхност на кафето си. — Но ако е това, което си мисля, обожавам го.

Трейс понечи да каже нещо, но се спря. В кухината на стомаха си изпита странно чувство, като разбра, че му е дала две чаши кафе, преди тя самата дори да го е вкусила. Подобно нещо не очакваше от дете на богатството, особено от дете, което беше твърде гордо, за да го попита дори колко е часът.

Но пък Синди изненадваше от самото начало и то по твърде смущаващ начин.

— Прелестно — измърмори тя, като затвори очи, докато се наслаждаваше на кафето, което се разливаше в нея като благоуханна, живителна вълна. — Точно каквото си го спомням от последния си рожден ден. Зърна, толкова меки, че можеш да ги ядеш.

— Сигурна ли си, че е същото кафе?

— Абсолютно. Почти се разплаках, когато свърших това, което татко ми беше пратил.

— В такъв случай баща ти сигурно познава някой, който познава Раул.

— Кой?

— Раул Алмеда. Това е неговият сорт, отгледан на собствените му кафеени плантации и раздаван на приятели и бизнес партньори. Раул притежава огромна хасиенда, която се простира от низините до облачната гора. — Много небрежно Трейс добави. — Ако Сюзан не е в следващото село, несъмнено тя е с Раул, с крака на бродирана табуретка и слуги, които кръжат около нея и бързат да задоволят всяко нейно желание.

— Звучи досадно — отвърна Синди.

— Само на хора, които са били достатъчно богати, достатъчно дълго, за да знаят какво е това. Повечето никога не успяват да разберат. Но ти сигурно не знаеш, така ли?

— Щеше ли да има някакво значение, ако знаех?

Устата на Трейс се изви нагоре в едното си ъгълче в усмивка, студена като очите му.

— Съмнявам се, принцесо. Парите просто невинаги постигат преследваната цел, а обикновено това почти винаги са целите, които си заслужава да бъдат постигнати.

Този път Синди не отговори. Това, което Трейс каза, беше режещата истина, с която тя много често се беше сблъсквала, за да не я признае, и всеки път, когато се сблъскваше с нея, тя режеше още по-дълбоко. Чисто и просто с пари не можеха да се купят важните неща. С тях не можеше да се купи самоуважение, или интелигентност, или талант, или истинско приятелство, или смях или… любов.

Любовта определено беше едно от нещата, които не можеха да се купят с пари. Също и с просия. Любовта е подарък, който се дава безкористно.

Но никой не прави подаръци на дъщерята на Големия Еди.