Елизабет Лоуел
Тъмни страсти (3)

Втора глава

Синди отново се вгледа в мърлявата, измачкана карта. Ако беше разбрала правилно, трябваше неотклонно да следва пътя към Попокакстил. Ако грешеше, беше изгубена.

Колебливо погледна през напуканото предно стъкло към така наречения път, който си беше истинска яма, виеше се нагоре-надолу и встрани по разклонението на планината, чийто връх и поли бяха скрити в облаци. Гъстата гора от височините преминаваше в също толкова гъсти храсталаци. Пътят продължаваше да си е същият… отвратителен. От предишния ден не й се беше мярнал никакъв пътен знак.

Единственото хубаво нещо беше, че главоболието на Синди най-после беше минало. Не знаеше дали вече беше свикнала с разредения въздух или пътят наистина се спускаше на по-ниска височина, преди отново да започне да се изкачва нагоре по планината. Но със сигурност знаеше, че главоболието й е минало и за това щастие беше дълбоко благодарна.

Синди отново погледна от картата към пътя. Нейното беше единственото превозно средство, което оставяше следи по набраздения обрасъл път след последния дъжд.

— Не съм загубена — си каза тя гласно, искаше й се това да не прозвучи много като въпрос.

— Не си загубена — си отговори тя твърдо. Чу разговора със себе си и измърмори:

— Полудявам.

— Не, не полудяваш — веднага отвърна тя. — Просто искаш да чуваш, че се говори английски, след като толкова дни слуша неразбираемия испански.

— Наистина ли? От това се чувствам по-добре. Знаеш ли какво? Харесваш ми.

— Това е взаимно.

— Може би наистина полудявам.

— Не, просто шикалкавиш. Не искаш да отстъпиш в борбата с джипа.

— Имаш право.

Павираният път, по който Синди тръгна, не беше кой знае какво удоволствие, след като околностите на Кито останаха назад, но в сравнение с второстепенните и третостепенните пътища, на които се озова след това, павираният беше чудо на модерното инженерство. Цялото тяло я болеше от борбата с джипа по разкаляния от дъжда път.

Синди въздъхна, наведе се напред и завъртя ключа в стартера. Двигателят моментално се включи, факт, който я учудваше всеки път, когато се случеше. Казано дипломатично, джипът си имаше аура на натрупан опит. Но фактически изглеждаше, сякаш е преживял всички войни, като се започне с Кримската и се свърши с Виетнамската.

Въпреки това колата изглеждаше доста издръжлива, ако Синди не взимаше под внимание противната й склонност да пука гуми в неудобни моменти. Не че някой момент изобщо можеше да е удобен. Първата гума се спука предишния ден, само няколко часа, след като отби, за да заобиколи дупка по главния павиран път. Едва беше започнала да се бори с крика, когато момче, изглаждащо твърде малко, за да броди само по света, се появи, видя я, че е в беда, и се спря да й помогне.

Езиковата бариера се оказа без значение. Сплесканата гума на всякакъв език си е сплескана гума. Момчето просто повери багажа си на съхранение у Синди и се зае да сваля гумата, да сложи резервната и да проследи с фатално и етическо чувство за хумор как гумата бързо се сви около собствената си джанта. Резервната също беше спукана.

Момчето извади и двете гуми от джантите им, сложи лепенка на вътрешните и ги напомпа с инструментите, които взе от потрошената кутия, оставена в багажника на джипа. След това сглоби всичко и предаде на Синди две добри гуми. През цялото това време тя стоеше в студения ръмящ дъждец и държеше скъпоценния багаж на момчето — конопен чувал, съдържащ две страшно нещастни прасенца — и внимателно го наблюдаваше какво прави. Лепенето беше просто. Да намериш дупката, да почистиш мястото, което ще се лепи, кръпката да се намаже с лепило и да се сложи на гумата, здраво да се притисне и да се брои до петдесет и осем хиляди, а в това време двете прасенца постигаха сценични височини в бурните си мятания вътре в чувала.

Само споменът за всичко това караше Синди шумно да се смее. Искаше й се да има снимка с нея и с двете подскачащи прасета в една ръка и чадър в другата, докато дъждът струеше от брадичката и лактите й, а тя наведена и опряна о джипа, се опитваше да предпази момчето от внезапния пороен дъжд. Но ако имаше такава снимка, сигурно щеше да я размени за снимка, каквото наистина искаше — автобус с туземци, затънали до глезените в кал, жестикулиращи и бурно спорещи за най-добрия начин, по който да освободят джипа й от затрудненото положение, в което се беше озовал, сред възмутени, макар и недокоснати животни, грамада от дърва, които можеха да напълнят цяла църква, и кал, достатъчно, за да се изгради Великата китайска стена.

Все още усмихвайки се на спомените, Синди върна джипа от банкета на пътя. Но по-скоро го върна във, а не на пътя. Браздите бяха двойни, понякога тройни окопи, пълни с вода. Водата изглеждаше кафява, понякога метално сива в зависимост от ъгъла на слънцето, което се процеждаше през разсейващите се облаци.

Колкото и Синди да се стараеше, беше невъзможно да предпази изцяло гумите на джипа от браздите. Поне браздите си имаха дъно, успокояваше се тя. Не беше сигурна, че би могла да каже същото за локвите, които се спотайваха в ниските места по края на пътя, т.е. ако изобщо имаше такова нещо като край на пътя. Понякога си беше просто дълго, дълго падане надолу в низината.

Наоколо всичко беше вода — стичаше се от всички пукнатини и процепи по стръмните планински склонове. Рано онази сутрин тя бликаше на порои и потоци, но силата им драматично намаля, след като дъждовете отслабнаха по височините. Тази мисъл развесели Синди толкова, колкото и слънчевите лъчи, които струяха през облачната маса. Скоро ще бъде наистина топло, а не почти топло. Скоро платненият покрив на джипа ще престане да излива вода по лявото й рамо. Скоро ще направи някой завой и ще зърне жалкия Попокакстил щастливо затънал в кишата. Там щеше да намери храна и вода, и преди всичко да научи нещо за Сюзан Паркър.

Впрочем ако това наистина беше пътят за Попокакстил.

Синди трябваше с всички сили да се концентрира, за да може да си подбира пътя през природната стихия със скорост, малко по-голяма от тази на трикрако товарно магаре. С всеки метър, с който напредваше, тя мълчешком благодареше на брат си Рай, който насила я беше научил на нежелани от нея умения. Преди години беше настоял тя да се научи да кара кола през каменистия път в ранчото му с джип, който използваше за зимен транспорт. Вече никога няма да му се подиграва за селяшкия му вкус към пътните настилки. След опита си в Еквадор тя ще може да кара по пътищата на ранчото на Рай със сто километра в час със завързани очи.

Предните гуми на джипа се заклещиха в браздите в момента, в който кормило се изтръгна от ръцете на Синди. С безмилостно стържене тя премести скоростния лост на по-високи обороти, за да повиши мощността. Рай беше пропуснал да й покаже как по-умело да сменя скоростите или двойното амбриране, факт, за който сега съжаляваше. На времето прие като обида настояването му да се научи да кара по примитивни пътища с кола без автоматични скорости. А на всичкото отгоре трябваше да се научи и да сменя гума. Тя непрекъснато бомбардираше Рай с остри забележки, докато той я обучаваше, но следващия път, когато го види, признателно ще падне на колене в двора на ранчото, ще целуне прашните му ботуши и ще му благодари за прозорливостта.

Със скриптене и пъшкане джипът се измъкна от дълбоките бразди. Но дори и на равна земя колата се накланяше надясно. Синди намери относително твърда почва, спря и излезе навън, за да види къде е повредата. Със свито сърце установи, че от предната дясна гума е останала само някаква сянка от предишната й заобленост.

— По дяволите!

С ругатни гумата нямаше да се смени. Нито пък речникът на Синди беше достатъчно богат, за да й помогне да се почувства по-добре. Мърморейки, тя се запъти към задницата на джипа, извади крика, напъха го под шасито и започна да натиска лоста.

Това, което на момчето отне само няколко минути, за да го свърши, на нея й отне почти половин час. Накрая спуканата гума се издигна достатъчно високо над тинята, за да може тя да достигне всички гайки, придържащи гумата. Сграбчи ключа и натисна. Той така отскочи, че тя за малко не се пльосна в калта по лице. Пак натисна.

Нищо не се получи.

Синди натискаше все по-силно и по-силно. Никога не се е смятала за амазонка, но не можеше да си представи, че не е в състояние да отвърти една проста гайка… В края на краищата момчето, което й помогна вчера, беше високо колкото нея, а без никакво затруднение смени гумата. Накрая тя успя да намести ключа, здраво се опря на джипа, скочи на едното рамо на инструмента, което имаше формата на кръст, и използва цялата си тежест, за да принуди гайката да се завърти.

След още пет скока успя да разхлаби първата гайка. С останалите не беше толкова лесно. Когато най-после Синди успя да извади гумата, да я изтъркаля до задницата на джипа, да я смени с резервната и да завинти здравата на новото й място, доколкото й позволяваха възможностите, тя беше мръсна, жадна, гладна и изтощена. След като прибра инструментите, отми най-голямата мръсотия от себе си в една дъждовна локва. Студената, мътна вода я изкуши почти неудържимо.

— Не бъди идиотка — си каза Синди, докато облизваше пресъхналите си устни и бършеше ръце в мръсните си джинси. — Сега ти трябва само един пристъп на местна диария.

Изморена, Синди се отпусна на изкорубената седалка на джипа, запали мотора и запълзя напред, молейки се друга гума да не се спука. Точно сега не й се искаше да губи време да кърпи спуканата вътрешна гума. Всъщност се страхуваше, че няма да може да смъкне гумата от джантата, още по-малко да я натъпче обратно.

Следващият час мина без произшествия. След това Синди се озова на остър завой, където пътят съвсем очевидно беше стръмно наклонен към низината, която се виждаше долу отдясно на шестстотин метра дълбочина. Изведнъж и четирите колела забуксуваха, тъй като джипът загуби тяга в мазната кал и започна да се хлъзга настрани сантиметър по сантиметър към пропастта. Тя се вкопчи в кормилото и леко даде газ, чудейки се дали с този лек напън напред ще може да мине покрай хлъзгавото място, преди земното притегляне да увлече джипа в пропастта. Точно когато се пресегна към дръжката на вратата, за да скочи, едно от предните колела най-после получи добра опора и я изтегли нагоре и покрай опасния завой.

По планинското разклонение се откриваше дълга тясна низина. Заобикалящата я гора беше изсечена или изгорена съвсем наскоро, от което низината беше придобила грапав, изпъстрен вид. Покрай пътя растяха съвсем малко дървета и дребни храсти. Не се виждаше никаква пропаст или завой. След това, което Синди преживя, пътят изглеждаше прекрасен.

— Почакай, Сюзан, където и да си. Идвам. Не бързо, но идвам.

Много по-развеселена, Синди се спусна по лекия наклон към низината… и затъна до броните в кал.

 

 

— Грасиас — извика мъжът към Трейс.

Трейс утвърдително махна с ръка, мъжът мощно даде газ на таратайчестия камион, вдигна опашат облак от мръсотия зад себе си и заобиколи калната отсечка, където главният път беше отмит. Трейс нави въжето, което беше използвал, за да изтегли камиона на мъжа, и се изкатери отново в големия, потрошен ландровър. Беше изминал разстоянието от Кито до това място за рекордно време въпреки отнесения на много места път и се чудеше дали всъщност не е тръгнал на лов за диви гъски.

Дори и след като видя мястото на отмития завой, където някаква кола е спирала, за да смени спуканата си гума, Трейс не беше сигурен, че отпечатъците от малки крака в калта принадлежат на Синди. Женски — да. На надменната принцеса? Може би, но съвсем не толкова сигурно.

Трейс всъщност изобщо не повярва, че Синди е тръгнала сама към Попокакстил, докато не отби от главния към черния път. В малкото селце, където се спря за храна и вода, той изслуша някаква епопея за автобус, джип, планина от дърва, разновиден добитък — и уна американа муй ермоса с черна коса, топла усмивка и нито дума на испански.

Трейс не беше видял Синди да се усмихва, но се съмняваше, че има повече от една красива американка да пътува из тези диви места сама с джип и да разпитва на развален испански за пътя към някакво си село на име Попокакстил.

Очевидно някой наскоро е минал по мръсната следа, по която той караше. И този някой настървено е пробвал уменията си да управлява возило на четири колела, ако се съди по следите от боксуване. Първо джипът е попаднал на всички лоши места по пътя като насочван от някакъв объркан радар. Но с километрите Синди — ако се приеме, че наистина тя е карала джипа, се е научила как да не допуска колата да увисва между браздите. Също е разбрала, че пълната с вода бразда е много по-сигурна от локвата встрани от пътя. Вероятно също е разбрала, че трябва да подава равномерно и сигурно газ на мочурливите места, за да не затъне или заоре по целия път.

Сега само дано завали.

С циничния поглед на мъж, намерил отговорите на въпросите, на които повечето хора биха предпочели да не отговорят, Трейс изследва облаците. Ако не завали преди залез-слънце, ще се учуди. Ако завали, нямаше да е много.

Твърде лошо. Един хубав дъжд направо ще я откаже от играта и ще я хвърли в прегръдките ми.

При тази мисъл устните на Трейс се превърнаха в права линия. Беше прекарал две неспокойни нощи да мисли за хладната интелигентност на Синди и за стегнатите й меки заоблени форми. Това съчетание го омайваше, но и го предизвикваше. Беше достатъчно стар, за да познава добре собствения си манталитет и тяло, но дълбочината на реакцията спрямо апетитната госпожица Райън се оказа нещо ново.

А джунглата беше научила Трейс, че новото е синоним на опасно.

Той се намръщи и продължи да кара напред. След няколко минути пътят се раздели. Нямаше никакви знаци за градове или посоки. Главният мръсен път отиваше наляво, пресните дири, които той следваше, отиваха надясно. В далечината пътят започваше да се извива като змия нагоре по стръмната страна на планината.

— Сигурно е родена под щастлива звезда — измънка той, чудейки се дали Синди е съобразила да поеме по дясното разклонение към Попокакстил. Нищо по пътя не показваше, че той няма да се окаже нищо друго, освен водещ наникъде път за извозване на дърва.

Отпред сред снижаващите се облаци танцуваха светкавици. Изведнъж Трейс вече не беше толкова доволен, че дъждът ще хвърли Синди в прегръдките му. Ако не знае как да спре, да паркира и да изчака да отмине бурята, един хубав дъжд можеше като нищо да я изхвърли от планината. Хората, които бяха прокарали този път, нито са знаели, нито ги е било грижа да нивелират настилката, така че безконтролното превозно средство да се хлъзне към банкета, а не към пропастта. Пътят е бил нивелиран — ако изобщо е бил, с оглед на бързо отводняване. Всеки наклон тласкаше надолу. Колкото по-нависоко е пътят, толкова по-продължително щеше да бъде падането надолу към низината.

Тъй като денят преваляше, Трейс караше роувъра почти с безумна скорост. Пътят ставаше все по-лош с всеки сантиметър, с който се изкачваше по необитаваната планина. Спря само за няколко секунди на мястото, където джипът беше спукал гума. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че този път имаше отпечатъци само от един чифт крака. Смяната на гумата е била осъществена от самата принцеса. Едно ъгълче на устата му се изви нагоре, като си представи колко окаляна се е оказала, когато е свършила.

След това Трейс се зачуди кой ли от мъжете на Синди я е научил да сменя гуми и на какво ли друго я е научил, за да подслади урока.

Трейс отблъсна мисълта и се концентрира върху пътя, който се губеше, докато накрая му трябваха цялото умение и координация, да не говорим за евентуалната употреба на сила просто за да продължи да насочва роувъра в правилната посока. Когато пътят изведнъж стана стръмен и същевременно правеше остър завой навън, той видя широките следи от джипа на Синди, който се беше хлъзгал все по-близо и по-близо до смъртоносната пропаст отдясно на жалкия път.

— Исусе — изсъска Трейс между зъбите си, като видя колко близо е била Синди до катастрофата. — Крайно време е някой да върже тази нафукана малка…

Гласът на Трейс замря, когато роувърът се изкачи до малкото било и видя опожарената низина, която се простираше долу. На неколкостотин метра отпред в средата на изглеждаща измамно гладка отсечка от пътя джипът беше погребан до броните си в кал.

Усмихвайки се по-скоро тъжно, Трейс пусна съединителя и тръгна към плячката, която най-после беше успял да улови.