Елизабет Лоуел
Тъмни страсти (15)

Четиринадесета глава

Есента беше превърнала трепетликите в хиляди жълти факли, които пламтяха на прага на настъпващата зима. Гранитни назъбени върхове величествено се извисяваха към безоблачното синьо небе. Тъмнозелени борове, сребърен градински чай и ярко обагрени трепетлики покриваха неравните планински склонове с живо пъстроцветно одеяло, което леко се огъваше на хладния чист вятър.

Синди седеше заедно с Лайза и Рай на верандата в ранчото им, но не забелязваше нищо от великолепието на заобикалящата я природа. Дълбоко в съзнанието си Синди се намираше в центъра на облачна гора, обвита в мъгла, орхидеи и топлина, а сърцето на Трейс бавно бие под бузата й, докато тя спи в прегръдките му.

— Красиво е, нали? — попита Лайза, загледана в хоризонта с аметистовите си очи.

Рай стоеше до нея и гледаше жената, а не земята. Усмихваше се мило, което беше в пълен контраст с мускулестата му външност. Същото се отнасяше и за ръката, с която милваше жена си. Нежност, каквато не можеше да се очаква от мъж с толкова грубоват вид. Бавно пръстите му се вплетоха в дългата почти прозрачно руса коса на Лайза, която се спускаше на бляскави кичури към кръшния й ханш. Коприненият воал беше непрекъснат източник на възхищение за чернокосата й дъщеря с виолетовите очи, която блажено мъркаше в прегръдките на Лайза. Косата на Лайза омагьосваше и Рай. С явно удоволствие той галеше лъскав кичур, докато се усмихваше на жена си и детето си.

— Гледката далеч не е толкова великолепна, колкото си ти — каза той, наведе се и целуна Лайза. — И ти също — добави той, смеейки се, когато дъщеря му го потупа по устата с малката си ръчичка.

Докато ги наблюдаваше, Синди изпита и тъга и радост. Взаимната любов на Лайза и Рай невидимо се надигаше помежду им, разливаше се и обогатяваше всичко, до което те се докосваха… и безмълвно казваха на Синди колко много пропуска в живота си.

Трейс.

Синди потисна мълчаливия вик в тъмно кътче на мисълта си, на същото място, на което криеше ирационалната тъга, която я обземаше всеки път, когато установяваше, че не е бременна. Би трябвало да се радва, че няма следа от горчиво-сладкото й заиграване с любовта. Но не се радваше. Заедно с цикъла й се появи и меланхолия, която дори невинните усмивки на племенничката й не можеха да разсеят.

Фактът, че не беше бременна, толкова я потисна, че не го сподели с никого. Страхуваше се, че ако заговори за него, крехкото й спокойствие ще рухне. Освен това докато баща й вярваше, че е успял, нямаше да й поставя нови капани.

— Кой беше на телефона? — попита Лайза.

— Татко — каза Рай и неохотно се обърна към сестра си. — Ще му се обадиш ли?

Всички мускули по тялото на Синди се стегнаха от напрежение.

— Не — каза тя, без да отмества поглед от хоризонта.

Рай прокара ръка през гъстата си рошава коса и каза:

— Не те обвинявам, сестричке. Ако изобщо това може да помогне, когато установя какво ти е причинил, ще съдера такова парче от него, достатъчно голямо да покрия целия хамбар.

— Нищо няма да се промени. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Каквото и някой от нас да му каже, за него няма значение. Ще продължи да прави това, което си прави, откакто мама почина — това, което той си иска да прави.

— Това, което иска, е да говори с теб — каза Рай спокойно.

— Не точно. Иска да знае дали съм бременна.

— Ами тогава кажи му.

Синди се опита да се пребори със сълзите, които напираха и стягаха гърлото й. Тя мълчаливо поклати глава отрицателно и не каза нищо. Откакто се завърна от Еквадор, отказваше да разговаря с баща си. Имаше намерение да продължи да отказва да разговаря с Големия Еди, докато бъде твърде стара и слаба, за да вдига телефона.

— Каза, че Трейс Ролингс е на път за Щатите — продължи Рай. — Татко иска да знае дали трябва да плати премия за бременността. Ако не му се обадиш, обзалагам се, че ще хване първия полет от Тексас за насам.

За миг Синди загуби равновесие, сякаш земята се поколеба накъде да се върти. След това като плесница дойде разочарованието от новото потвърждение, че Трейс беше наетото от баща й разплодно животно.

— Може да прави, каквото винаги си прави — каза Синди след продължително мълчание с безизразен глас като лицето й. — Каквото му харесва.

Лайза погледна към Синди, поколеба се, след това тихо каза:

— Ако си бременна, ще останеш ли с нас? Моля ти се? Много искаме да споделим това време с теб. Бебетата трябва да се споделят.

Синди потърси необикновените очи на снаха си и в тях откри същата безкористна любов, която Рай беше открил през безкрайното лято на Моравата на Маккол.

— Може да си израсла сред племена от Каменната ера, но си способна ангелите да учиш на любвеобилност — каза Синди дрезгаво.

— Любвеобилност? — изсмя се Лайза и целуна малкото размахващо се юмруче на дъщеричката си. — По-скоро егоизъм. Много обичам да наблюдавам растежа на нов живот, да чувствам ритничетата под ръцете си, да знам, че един ден чудото ще бъде пълно и друг човек ще застане близо до мен, ще ми говори, и че ще наблюдавам свят, който е и различен, и същият като моя. Нов интелект, нов смях, нова усмивка — дори нов гняв и сълзи. Съвсем нов човек, когото да обичаш и който да те обича.

— Или да нараняваш и да те нараняват? — попита Синди тъжно.

— Понякога това е единственият път към любовта — каза Лайза, обърна се и докосна с устни жилестата ръка на Рай. — За нас беше така.

— А понякога изобщо няма път към любовта. — Устата на Синди тъжно се изви надолу. — Казват, че пътят към ада е покрит с добри намерения. Аз не мисля така. Мисля, че е покрит с парите на Големия Еди Маккол.

Синди слезе от верандата и тръгна по пътека, която водеше към малко поточе. Откакто се беше върнала в Щатите, прекарваше много време край поточето. Кристалният танц на водата й напомняше за множеството бистри гласове на далечната облачна гора, където беше любила… и загубила.

Рай тръгна след сестра си, но с лек натиск на ръката си Лиза го спря.

— Нека звукът на течащата вода и смяната на сезоните я излекуват, ако могат — каза Лайза. — Ние не можем. Ние можем само да я обичаме.

— Много бих искал — каза едва чуто Рай — да пипна проклетника, наречен Трейс Ролингс.

— А аз бих искала да ти помогна. — Усмивката на Лайза беше хладна като вятъра, който духаше от планинските върхове. Рай поднесе малката ръка на жена си до устата си и я целуна по дланта. Другите хора съдеха за Лайза по крехката й външност и спонтанната й, лъчезарна усмивка и забравяха, че е израсла сред племена, за които животът беше много прост, много прям. Рай никога не забравяше примитивните огньове, които бяха изковали характера на Лайза. Тя не само обичаше, но и защитаваше нещата, които обича, с цялата си сила и интелигентност.

А едно от нещата, които Лайза обичаше, беше Синди.

— Много лошо, че никога няма да го видим — каза Рай.

— Да — каза Лайза тихо.

Тя отърка бузата си в ръката на Рай, при което бляскавата й коса се спусна като воал пред измамливо деликатното й лице.

 

 

Трейс спря пред голямата наскоро преустроена къща в ранчото и изключи двигателя на взетата под наем кола. В двора имаше пет паркирани коли. Чудеше се коя ли принадлежи на Големия Еди. Вероятно мерцедесът. Съвсем сигурно тя не беше за този каменист мръсен път, който се виеше от магистралата към ранчото.

Никой не се появи, за да види кой е пристигнал. Преди да излезе от колата, Трейс взе от седалката малка, голяма колкото длан, кутийка. Изкачи трите стъпала на един скок и силно почука на вратата. Беше дълъг полет от Еквадор до Тексас, където му казаха, че Големият Един е отишъл да види сина си в Юта. Друг самолет го докара до малко летище, кола под наем и каменист път, го доведоха — надяваше се той — до Големия Еди.

Трейс мечтаеше да сграбчи мъжа, отнел жената на мечтите му.

В момента, в който вратата се отвори, Трейс разбра, че човекът, изправен пред него, не е набелязаната му жертва. Мъжът беше горе-долу на възрастта на Трейс, малко по-нисък и по-слаб, и с поглед, какъвто Трейс харесваше у мъже — прям, уверен, въздържан.

— Рай Маккол? — попита Трейс.

Рай кимна.

— Търся Големия Еди.

— Намерили сте го. Очаква ли ви?

— Да. Но не тук.

Рай се усмихна леко и отстъпи назад.

— Влезте, навън духа.

Трейс пристъпи в къщата и изчака Рай да затвори вратата зад себе си.

— Дълго ли пътувахте? — попита Рай.

— Два дена.

Тъмните вежди на Рай се вдигнаха нагоре.

— Дълго пътуване.

— Само за пилотите. И двата пъти спах от излитането до кацането.

Подозрителността на Рай постепенно изкрастилизира в увереност. Сивият му поглед сновеше нагоре-надолу по високия, здраво сложен мъж, застанал само на няколко крачки от него, който изглеждаше колкото не на място, толкова и опасен в износеното си облекло от каки и ботушите си за джунглата.

— Вие сте Трейс Ролингс.

Промяната в тона на Рай не убягна на Трейс. Тук не беше добре дошъл. Ни най-малко.

— Не се тревожете — каза Трейс хладно. — Работата ми няма да отнеме много време.

— Имате пет минути.

Рай не каза нищо повече. И нямаше нужда. Трейс знаеше, че разполага с пет минути, за да избяга от погледа на Рай или да понесе последиците. За миг Трейс почувства, че не иска нищо друго, освен бурен физически изход от борбата, която Рай предлагаше. След това Трейс си помисли, че това няма да реши нищо. Само ще влоши нещата.

— Ако не бяхте неин брат, щях да приема предизвикателството — каза Трейс спокойно. — Но тя ви обича и ако нараня вас, ще нараня и нея.

Рай срещна пламналия зелен поглед на Трейс и разбра, че никак не се шегуваше. В Рай закипя борба между любопитството и гнева. От къде на къде мъж като Трейс Ролингс се вълнуваше какво би наранило Синди? Освен това вътрешно Рай ни най-малко не се съмняваше, че Синди беше единственото нещо, което задържаше Трейс. Странната промяна в поведението на Трейс, докато изчакваше реакцията на Рай, говореше на Рай, че мъжът не само че не се страхува, но и че е готов за физическа разправа.

Движение на входа в отдалечения край на всекидневната накара и двамата мъже да се обърнат. Лайза застана там, загледа си и се заслуша в Трейс със съсредоточеността на диво животно, подушило опасност. Точно зад нея се виждаше полуотворена врата и част от мъж, седнал зад бюро.

— Вие ли сте мъжът, който отне смеха на Синди? — попита Лайза.

Трепването на Трейс беше толкова слабо, че само някой, който внимателно го наблюдава, очаквайки точно такава реакция, би го забелязал.

— Да, мисля, че съм аз — каза той тихо. Загледа се в проблясващия воал от платинена коса и си спомни описанието на Синди за снаха й. — Вие сигурно сте Лайза, жената, която прави ножове от стъкло.

Лайза кимна, косата й се размърда и блесна с призрачно излъчване.

— Да не би да сте тук, за да се срещнете с…

— Големия Еди — каза Рай бързо, тъй като не искаше Трейс да разбере, че Синди е в ранчото.

— Заради премията за бременността? — попита Лайза.

— Не зная — каза Рай, преди Трейс да може да отговори. — Той не ми каза.

— Разбира се — каза Лайза. — Това не ни засяга, нали така? Това е работа на Големия Еди, на този мъж и на съвестта им.

— Да не би да използвате онези стъклени ножове, за да разкъсвате сърцата на мъжете? — попита тихо Трейс, премина покрай Лайза и се насочи към полуотворената врата.

— Това не би трябвало да ви тревожи.

Трейс се поколеба, след това втренчи в Лайза зелен поглед, който не скриваше нищо от сенките в душата му.

— Имате право. Аз нямам сърце. Дадох го. Но тя не го поиска. Не я обвинявам. Сърцата носят повече мъка, отколкото радост.

Преди Лайза да успее да проговори, Трейс влезе в офиса и се загледа в мъжа, който седеше зад бюрото. Размерите му бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат, също и възрастта му, а очите в избледняло сиво бяха като на сина му. Големият Еди не обърна внимание на нашествието. Продължи да се взира в далечината с меланхоличен вид, който беше почти осезаем. Дъщеря му отказа да разговаря с него.

Трейс се приближи до бюрото, извади пачка банкноти от джоба на панталона си и пусна парите пред бащата на Синди. Банкнотите се разпиляха по бюрото в зелен безпорядък.

— Какво е това? — попита Големият Еди, приковавайки хитрите си сиви очи в парите.

— Връщам ги. Вашите пари и нейните. Разберете се помежду си. Както чувам, наистина разбирате от пари. Но за хората сте като истински дявол. Ако знаех, че сте луд, никога нямаше да приема работата.

— Каква работа?

— Да охранявам дъщеря ви в Еквадор.

— Да охранявате? — Големият Един се усмихна. — Така ли ви каза Инвърс? Е, колкото за това, вярно е.

— А като че ли не е трябвало да бъде само това, така ли?

— И очевидно не е било само това — каза Големият Еди с истинско задоволство. — Бременна ли е?

Много внимателно Трейс остави малката кутийка, която носеше. Много по-невнимателно разпери пръсти и удари с двете си длани по неравната повърхност на дървеното бюро толкова силно, че парите се разлетяха във всички посоки. Тежко се облегна на ръцете си, като се надяваше, че това ще намали изкушението му да удуши бащата на Синди. Но не го намали.

— Старче — каза Трейс с тих, груб глас — костваш ми любовта на една добра жена. Ако не й беше баща, щях да те нараня така, както ти ме нарани.

— Любов? — попита тихо по-старият мъж, съсредоточавайки се в думата сякаш езикът му не я познаваше.

Единственият отговор на Трейс беше дивото изражение на очите му, докато наблюдаваше по-стария мъж.

— Една добра жена някога ме обичаше — каза спокойно Еди. — Тя умря и оттогава нищо не е същото… — Пое си дълбоко въздух. — Всички ще умрем, момко. Единственото, което остава, са децата на любовта ни и техните деца, и техните деца, свят без край. С достатъчно деца тя не е истински мъртва. Тя е жива. И някой ден ще ме погледне чрез черните очи на внуците ми или на правнуците ми и ще се усмихне. — Кимна. — Достатъчно деца, това е ключът. Всички знаят, че искам собственото си име и образ — Едуард Маккол до края на света. — Устата му се изви в тъжна усмивка. — Някога беше така, вече не е. Предпочитам да виждам нейното лице, младо и живо, да се смее, да обича. В живота само любовта има значение. Останалото е лъжа и измама.

Известно време Трейс и Големият Еди се съзерцаваха. След това Трейс бавно затвори очи. Когато отново ги отвори дивият блясък беше изчезнал, погледът му беше празен.

— У Синди няма ли нищо от покойната ти жена? — попита спокойно Трейс.

Горчиво-сладка радост озари лицето на Големия Еди.

— Синди е копие на майка си.

— За това ли не искаш тя да повярва достатъчно на някой мъж и да се омъжи за него?

— Какво по дяволите ми говориш! Преобърнах небето и земята, за да омъжа дъщеря си. След като не даде резултат, реших, че е достатъчно да забременее.

— Това ли искаше тя?

— Кой?

— Синди. Дъщеря ти. Сещаш ли се за нея? Или си толкова зает със собствените си мечти и нужди, че не знаеш какво й причиняваш?

— Кой по дяволите си въобразяваш, че си…

— Аз съм Трейс Ролингс — каза той хладно, прекъсвайки протестите на Големия Еди. — Аз съм мъжът, който може да отведе Синди толкова далеч в облачната гора, че светът да престане да съществува за нас. И точно това ще направя, ако не я оставиш на мира. Ще я отвлека. Кълна се. Дълго и здравата си разиграва златния кон, но вече край.

— Знаеш ли колко съм богат? — попита Големият Еди, повече любопитен, отколкото надменен.

— Знаеш ли какво бих направил с парите ти, ако ги имах? — попита Трейс хладно. — Щях да ги използвам за тоалетна хартия.

Неохотно Големият Еди се засмя.

— Тя каза същото.

— Жена ти?

— Дъщеря ми. — Той изгледа хитро Трейс. — Наистина ли мислиш, че тя би тръгнала с теб към облачната гора?

— Доброволно? — Устата на Трейс се сплеска. — Никакъв шанс, старче. Ти развали всичко. Но все пак бих я взел. Тя принадлежи там. Повечето хора мразят мъглата, мразят гъстата гора, мразят дивото. Но не и тя. Затова и ти си помисли сериозно. Остави я на мира или ще я загубиш в облачната гора, където всичките ти пари не струват нищо. Избирай.

— Трябваше да послушам Инвърс — каза Големият Еди, отново въздъхвайки. — Каза ми, че ако не искаш Синди, никакви пари няма да променят решението ти. А пък ако я искаш, нищо, освен ако те убият, не може да те спре да я имаш.

— Едно нещо би ме спряло. И то вече ме спря. Тя не ме иска.

— Благодарение на мен?

— И на мен — тихо призна Трейс. — Щяхме да преодолеем намесата ти. Аз забърках друга каша. Не вярвах, че принцеса може да обича пеон, преди да се окаже твърде късно. — Трейс се загледа в Големия Еди с непроницаемите си зелени очи. — Реши ли?

По-възрастният мъж се усмихна.

— Цялата е твоя, синко. Реших го, когато приятелят ти се обади и ми каза, че си се появил в хасиендата и че ти си искал Синди и че тя те е искала. Развълнувах се като дете на рожден ден. Не е поглеждала мъж, откакто й купих Джейсън, а това беше преди толкова години. Загубих надежда, че някога ще прояви интерес към някой мъж. Затова те избрах. Мислех, че ако я поискаш, решителен мъж, какъвто си, ще намериш начин да преодолееш защитите й. И успя, така ли?

— Някога.

Трейс погледна големите си ръце и се зачуди дали ще се почувства по-добре, ако разговаря още веднъж с Инвърс, който някога беше премълчал повече, отколкото беше казал.

— Каква е особената ти връзка с Инвърс?

— Кой?

— Моя „приятел“. Този, който ти помогна така да подредиш Синди.

— Раул Алмеда е този, който ми помогна. Инвърс за малко не провали цялата сделка. Каза ми, че ако работата не стане, ти ще съдереш кожата ни и ще си направиш подметки от нея. Раул трябваше здравата да натисне Инвърс, преди да се съгласи. Все още не мога да разбера как така нещата се провалиха — каза Еди, клатейки глава. — Знаеш ли, първо си помислих, че Раул ще бъде идеалният мъж за дъщеря ми. Предложих го и му описах Синди. Той ми описа теб. Доста ми хареса това, което чух. Тогава казах на Раул, че приятелката на Синди обикаля Южна Америка, за да купува платове. Останалото беше толкова лесно, реших, че така трябва да бъде.

Трейс изсъска неприлична дума.

— Е, оказа се, че е достатъчно лесно да ви съберем и да ви задържим заедно.

— И Сюзан или беше замесена?

— Господи, не. Щеше да ми пререже гърлото, без да й мигне окото. Но Раул беше наредил на хората си да я следят по целия път от Кито до хасиендата. Всичко вървеше по мед и масло. — Големият Еди въздъхна. — След това трябваше да направя нещо и се раздрънках пред малкия Еди, той принуди Инвърс да му съобщи телефона на Раул и всичко отиде по дяволите.

— Малкият Еди?

— Синът ми, Рай.

— Синди рано или късно щеше да разбере. Само мъртъвците могат да пазят тайна. Благодари се, че по-рано не научих тайната, старче. Щеше да бъде убийствено да я запазя.

Трейс се изправи, взе си пакета, обърна си и си тръгна с плавно равномерно движение. Както очакваше, зад гърба му бяха застанали Лайза и Рай.

— Успокойте се — каза Трейс хладно. — Не съм докоснал нито един-единствен бял косъм от тази подла ренегатска глава. — Поколеба се. — Знаете ли дали е бременна?

— Има ли някакво значение?

— Тя беше моя жена. Ако е бременна, искам да се грижа за нея. Искам детето да се роди в моите ръце… — Трейс прехвърли погледа си от Рай към Лайза. — Но така или иначе вие не ми вярвате и Синди не се нуждае от мен. Тя има вас двамата. — Трейс подаде кутията на Рай. — Тя забрави това. Бихте ли й го предали, след като си тръгна?

— Какво ви кара да мислите, че тя е тук? — попита Рай, поемайки кутията.

— Тя ви обича и вие я обичате — каза Трейс просто. — Ако бях наранен така, както Синди беше наранена, щях да отида там, където ме обичат.

Трейс понечи да ги заобиколи, но беше спрян от леко докосване на ръката на Лайза.

— Сега там ли отивате? — попита тя. — На място, където ви обичат?

Трейс дълго задържа погледа си в жалостивите очи на Лайза, преди да отговори:

— Нямам такова място. Любовта никога не ме е интересувала, преди да стане твърде късно. — Погледна към кутията в ръката на Рай. — Когато я предадете на Синди, кажете й… — Гласът на Трейс заглъхна и замря, докато той се опитваше да се овладее. Отне доста време. Когато заговори, гласът му беше стържещ, почти груб. — Винаги ще я търся в мъглата, макар и да знам, че никога няма да бъде там.

Внезапно Трейс се забърза, премина покрай Лайза и Рай, загърбвайки всичко.

— Почакайте! — каза Лайза.

Трейс дори не се поколеба. Лайза изтича след него във всекидневната и го улови за ръката с учудваща сила.

— Искам да поговоря с вас. Лично. Моля ви — помоли го Лайза и стегна хватката си около ръката на Трейс. — Няма да ви отнеме много. В новото крило има стая, където няма да ни смущават. Моля ви, Трейс. Много е важно.

Трейс искаше да откаже, но беше невъзможно. Тихите й молби звучаха твърде много като молбите на Синди. Лайза разбра, че е съгласен, преди той да успее да проговори, усмихна се мило и го хвана за ръката.

Рай изчака достатъчно дълго, за да е сигурен, че Трейс се вслушва в Лайза, преди да се обърне, бързо да прекоси кухнята и да излезе през задната врата. Видя Синди, която идваше от хамбара и й махна.

— Най-после предаде ли се татко, тръгна ли си? — попита тя.

— Още не, но това пристигна за теб. — Рай подаде кутията на Синди.

Тя я взе и озадачено я огледа.

— Отвори я — настоя Рай.

Синди дръпна лепенката, вдигна капака и нададе задавен вик, като видя невероятната орхидея, която беше расла в дивото, в облачната гора, на хиляди километри. Омайващ аромат се разнесе от цветето, обгърна я, обви я в спомени така, както някога мъглата я обвиваше.

Бележка нямаше. Нямаше и никакво съмнение кой е изпратил орхидеята. Нежно вдигна цветето от мъхестото му гнездо и пусна кутията. Почувства се, сякаш я разкъсват, наведе глава над цветето, докато надежда и страх воюваха вътре в нея.

— Той просто иска да знае дали съм бременна — каза Синди, бореше се с надеждата, знаейки, че няма да оцелее, ако надеждата надделее, колкото да докаже, че отново е била измамена.

— Той каза: „Винаги ще я търся в мъглата, макар и да знам, че никога няма да бъде там“.

Рай погледна към орхидеята, която Синди държеше и тихо добави:

— Ръцете му трепереха като твоите. Това не се купува с пари, сестричке. Не от мъж, твърд като Трейс Ролингс.

Синди вдигна глава бавно. Сълзи като дъждовни капки блестяха по бузите й и по кадифените венчелистчета на орхидеята…

— Тук ли е той? — попита тя хрипкаво.

— Ако познавам Лайза, точно сега Трейс е сам в новата стая, наблюдава огъня и се чуди как е могла да го придума да остане, докато инстинктът му крещи да избяга обратно в Облачната гора и да ближе раните си в мир.

Преди Рай да свърши да говори, Синди вече тичаше към къщата.

 

 

При звука на вратата, която се отвори зад него, Трейс се завъртя с примитивна мъжка грация, която смущаваше сънищата на Синди. Когато тя се приближи към него, забеляза, че е остарял, добил е още по-недодялан, по-саможив вид, а зелените му очи я поглъщаха с копнеж, който говореше повече от думите.

— Принцесо…? — прошепна той, страхувайки се да се надява.

— Обичам те — каза Синди и протегна свитите си ръце към Трейс с орхидеята, която трепереше като жива. — Обичам те!

Бавно Трейс пое ръцете на Синди отдолу и се наведе, докато успя да вдъхне аромата и на цветето и на жената. Когато се изправи по безупречните венчелистчета на орхидеята блестяха още капки. Той нежно привлече Синди в прегръдките си, целуна сълзите по клепачите й, шепнеше й, че я обича, отново и отново. След това здраво я притисна, опита се да я погълне през кожата в костите си, усещаше сълзите й като топъл дъжд по бузите си, по нейните.

И дълбоко в душата си вече знаеше, че следващия път, когато я потърси във вихрената мъгла, тя ще бъде там, протегнала ръце към него, тичаща към него, поднасяйки му сладкия тъмен огън на любовта.