Елизабет Лоуел
Тъмни страсти (14)

Тринадесета глава

Точно, когато Трейс приближаваше джипа към голямата къща, се изви вятър и дърветата започнаха да се огъват и олюляват като трева. Мъгла преминаваше на талази и изчезваше, разсичана от проблясващите ножове на метално златната светлина. Изведнъж се появиха сенки, слънчевите лъчи на струи навлязоха в облачната гора и капките от влага заблестяха с несвойствено сияние.

Трейс паркира до ландроувъра, изключи двигателя и погледна към Синди с очи, които отразяваха както ювелирната зеленина, така и дълбоките сенки около джипа. Синди не забеляза мълчаливия поглед на Трейс; беше погълната от необикновената трансформация на гората. Той я наблюдаваше, болезнено смълчан. Притъпената светлина по-скоро подсилваше, отколкото затъмняваше цветовете на Синди. От красотата й сърцето на Трейс се сви, предчувствайки горчивата самота, която ще настъпи, ако оставеше принцесата да си тръгне. Присегна се, за да докосне бузата й, нуждаеше се да усети топлината й.

Предната врата на голямата къща рязко се отвори и Сюзан изтича през покритата тераса към джипа. Ръката на Трейс се отпусна настрани, преди да докосне Синди.

— Мислех, че никога няма да се доберете дотук! — набързо каза Сюзан и отвори пасажерската врата, където седеше Синди.

— Рай се обажда на всеки половин час, откакто Раул оправи радиото, за да се свърже с посолството.

— Рай? Какво иска той? Станало ли е нещо? — попита Синди, излизайки от колата.

— Каза, че е „семеен въпрос“, всичко било наред, но трябвало да говори с теб, колкото се може по-скоро, за да е сигурен, че нещата ще си останат така. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— Това успокоява — продължи Сюзан, прекъсвайки я. — Мислех, че тук само аз съм полудяла. Здравей, Трейс. Изглеждаш, както обикновено, в добро настроение.

Трейс изгледа косо Сюзан, докато затваряше пасажерската врата зад Синди.

— Бррр. От подобен поглед слънцето може да замръзне — каза Сюзан със сценичен шепот на Синди. — Мислиш ли, че някога ще ми прости, задето му казах, че единственият начин да те задържи в хижата си е, като те завърже за някой стол? В края на краищата мъже с черна набола брада, които изглеждат и се движат като хищници от джунглата, едва ли могат да вдъхнат доверие на цивилизована жена.

Синди тихо се изсмя.

— Установих, че не съм много цивилизована, така че не се тревожи за мен.

— Ще се опитам, но след Джейсън…

Изтънчената маска падна от лицето на Сюзан и разкри тревогата и любовта, които питаеше към Синди.

— Не мислех, че ще го направиш — каза Сюзан откровено.

Преди Синди да успее да се обади, Раул се провикна от къщата.

— Сеньорита Райън, брат ви иска да говори с вас!

Синди погледна към синьото небе, въздъхна и каза:

— Май по-добре да разбера какво пак е намислил татко.

— Баща ти? — каза рязко Трейс. — Какво искаш да кажеш?

— „Семеен въпрос“ е нашият код за проблеми с татко или с третия ни брат, който се грижи за татко.

Синди се провикна през рамо, докато тичешком се изкачваше по стълбите към терасата:

— Откакто мама почина, Рай и аз понякога сме единствените разумни здравомислещи хора в семейството.

Синди последва Раул до радиотелефона. С безупречно държание той я изчака, докато се увери, че тя не се нуждае от нищо, след това затвори вратата зад нея, осигурявайки й цялата усамотеност, от която се нуждае.

— Ало — каза Синди, вземайки слушалката. — Какво има този път и с кого?

— Здравей, Пепеляшке. Къде по дяволите беше?

Познатият глас на Рай накара Синди да се усмихне.

— Наслаждавах се на обиколка на рая с водач — каза тя.

— Невъзможно. Лайза и аз го притежаваме, не забравяй? Нарича се Моравата на Маккол.

— Всеки си има своя рай. Моят се оказа облачната гора, където се крият планини и орхидеи.

— И Сюзан ли се крие там?

— Тя не се криеше, но беше тук. Добре е.

— А ти как си? Също ли си добре?

— Никога не съм била по-добре.

— Слава богу. Страхувах се, че татко отново се е опитал да те преметне.

— Какво искаш да кажеш?

— Носеше се напред-назад като Питър Пан, потриваше ръце, усмихваше се и говореше за внуците, които най-после ще му дадеш. Изглежда, плаща на някакво разплодно животно, наречено Трейс Ролингс, по хиляда долара на ден, за да те следи в Еквадор, и удвоява сумата, ако се прибереш бременна. Сега вече знам, че си страхотно момиче и можеш да се грижиш…

Гласът на Рай започна странно да изчезва и пак да се появява също като светлината в стаята. Олюлявайки се, Синди неуверено посегна към стола, който се намираше близо до телефона. Отпусна се на кожените възглавници и изчака, за да установи дали ще оцелее.

— Все пак — Синди продължи да чува гласа на Рай в ухото си, — размислих и се изплаших, че можеш да се окажеш по-уязвима в чужда страна, отколкото у дома. Не исках отново да пострадаш като от онова проклето коп…

Звукът изчезна, докато Синди поемаше въздух в дробовете си въпреки болката, която като нож режеше тялото й. Едва успя да се овладее, колкото да притисне длан на слушалката, така че Рай да не я чуе как се мъчи да си поеме въздух. Когато най-после успя някак да се опомни, Рай вече се чудеше защо от нейния край на разговора не постъпва нищо.

— Синди? Ей, сестричке. Там ли си?

Синди се втренчи в радиотелефона. Бавно посегна към регулатора за силата на звука. Докато говореше, разсеяно увеличаваше и намаляваше звука.

— Тук съм, Рай, но връзката е лоша. Чуваш ли ме?

— Чувам някой, който ту се появява, ту изчезва. Но по дяволите, не звучи като теб.

— Да. Ами нещата тук също лесно се разпадат. Кажи пак името.

— Трейс Ролингс. Според татко е специалист по джунглите.

— Едва те чувам. — Синди затвори очи. — Утре излитам от Еквадор. Може ли — може ли да ви гостувам известно време на теб и на Лайза?

— Разбира се. Винаги си добре дошла. Знаеш го. Защо мислиш, че построих допълнителния апартамент, след като се ожених? Лайза те обича не по-малко от мен. Толкова се зарадва, когато разбра, че й ставаш сестра, че за известно време си мислех, че ще се настани да живее при теб, а не при мен.

Синди така здраво стисна телефона, че ръката я заболя толкова, колкото и гърлото.

— Обичам и двама ви — каза тя и намали звука до нула.

Синди бавно затвори телефона. Остана на стола още дълго време, без да помръдне, не вярваше, че може да стане, едва беше способна да мисли. А когато вече можеше, искаше й се да не е така.

Как можах толкова да сгреша с Трейс?

Въпросът беше мъчителен, но не толкова болезнен, колкото съзнанието, че се е отдала на мъж, чието тяло — цялото — се даваше под наем.

Докато Синди мълчаливо крещеше, че Рай навярно греши, че Трейс не можеше да я люби толкова красиво, ако мислеше само за пари, чувстваше, че вътрешно умира. Отново се повтаряше историята с Джейсън само дето Джейсън през цялото време беше толкова груб, караше я да плаща, задето собствената му алчност го беше принудила да ухажва жена, която всъщност не желае.

Трейс не беше така жесток, но крайният резултат е същият. Беше се доверила на мъж, чийто единствен интерес към нея идваше от парите й. И беше сбъркала за втори път.

Синди издаде тих, задъхан звук, но сълзи не се появиха, за да облекчат мъката й. Сякаш Трейс беше убил дори способността й да плаче. След като Джейсън я напусна, плака толкова много, че Сюзан се страхуваше да я остави сама. С Трейс щеше да бъде различно. За него нямаше да може да плаче повече, отколкото плака на погребението на майка си. Беше дете, когато майка й почина и беше изпитала по детински сурово, необяснимо чувство за предателство поради отсъствието на майка си.

Така беше и с Трейс. Синди го обичаше, както никого не е обичала. И след като такава любов беше измамена, нямаше достатъчно сълзи, които да я измият, камо ли да я излекуват.

— Какво има, принцесо?

Гласът на Трейс долетя до Синди сякаш от огромно разстояние. Тя бавно отвори очи и погледна към мъжа, за когото мислеше, че няма цена, само за да установи, че в последна сметка той е още един от алчните избраници на големия Еди. Смътно й се прииска да се ядоса. Искаше й се да се разгневи на Трейс, да се освободи от вцепеняващата болка в мисълта и тялото си. Но не можа.

Ако си излееше гнева на Трейс, щеше да постъпи още по-глупаво, отколкото като му се довери. Нуждаеше се от него още известно време. Оставаха малко километри през облачната гора между нея и свободата.

Ти Тарзан. Аз Джейн.

Но Трейс искаше да остане в облачната гора още известно време. Нищо чудно. Плащаха за времето му — по хиляда долара на ден. Разбира се, и премия за бременност.

Синди затвори очи и се помоли вцепенението й да продължи, докато се качи на самолета, който излита от Кито.

— Синди?

Тя си пое дълбоко въздух, без да обръща внимание на ножовете, които раздираха тялото й, насили се да мисли рационално. Ако кажеше, че иска да си тръгне, Трейс щеше да попита защо. А нямаше начин да му каже. Не, преди да е сигурна, че може да се усмихва и да го поздравява за сексуалните му постижения и след това небрежно да си тръгне. Не знаеше колко време ще й е нужно, за да постигне този вътрешен мир.

Може би никога.

Междувременно трябваше да се добере до Кито. Можеше да помоли Раул да й даде шофьор, но вече познаваше добре Раул, за да знае, че няма да се опълчи срещу желанията на Трейс, без за това да има основателна причина. Съмняваше се, че наранените чувства на една жена според разбиранията на Раул могат да се окажат добра причина.

— Любов? — Трейс се беше приближил до стола и приседна на петите си.

Нежно хвана брадичката на Синди и вдигна главата й, докато тя отвори очи.

— Кажи ми какво има. Мога ли да ти помогна?

Синди се вгледа в нежнозелените очи на Трейс и установи, че вярва, че той наистина се интересува от нея, а не от парите на баща й. Въпреки това, което знаеше, въпреки миналия й опит, тя искаше да вярва на Трейс. Нямаше защита срещу него дори и сега, когато знаеше какво представлява.

Беше безнадеждно влюбена в него.

Установяването на този факт я хвърли в паника. Преди десет дни тя щеше да грабне ключовете на ландроувъра, да избяга от къщата и да се окаже заседнала в първия мочур, където щеше да си остане, докато се появи Трейс и да я измъкне — но не преди тя първа да помоли за помощта му. Мило. И да му каже защо първо на първо толкова е бързала.

За миг Синди помисли да се опита да купи директно сътрудничеството на Трейс, но знаеше, че категорично ще я отблъсне, както направи в Кито. Трейс или правеше нещата, както той си знае, или изобщо не ги правеше.

Внимателно си пое дълбоко въздух. Нямаше смисъл да губи още време и да се държи още по-глупаво, отколкото досега. Нямаше умението, нито силите сама да се върне в Кито. Трейс ги имаше. Но тя не можеше да купи умението му. Можеше само да помоли след няколко километра надолу по пътя, когато заседне — или можеше да бъде достатъчно умна и да го помоли точно сега.

Бавно очите на Синди се насочиха към мъжа, за когото беше научила толкова много, толкова късно.

— Тази сутрин… — гърлото на Синди се стегна. Тя го прочисти с толкова стегнат звук, толкова мъчителен, че очите на Трейс се свиха в несъзнателно съчувствие.

— Ми каза… ако искам нещо, просто да помоля — продължи Синди със сух глас. — Ако можеш, ще ми го дадеш. Нали така ми каза?

Трейс кимна, докосвайки бузата й. Тя рязко се отдръпна при милувката.

— Трябва да се прибера вкъщи — каза Синди рязко. — Ще ме отведеш ли до Кито?

Трейс вдигна ръката си и няколко минути я наблюдава мълчаливо. Беше твърде бледа, а очите й гледаха почти диво. Стискаше пръстите си така силно, че ноктите й се впиваха в ръцете.

— Защо? — попита Трейс.

— Да или не?

— Синди… — Гласът му замря, когато видя отчайващо спокойното й лице. — Наистина ли искаш да си тръгнеш?

— Да.

— Кога?

— Сега. Веднага. Този миг. Моля ти се, Трейс. Умолявам…

— Недей — каза Трейс грубо, неспособен да слуша молбите на Синди.

— Всичко е наред, принцесо — каза той, прегърна я, усети липсата на отзивчивост, зачуди се какво се е случило, защо си тръгва от облачната гора. От него.

— Тръгваме веднага.

Зелените му очи потърсиха нейните.

— Не можеш ли да ми кажеш какво се е случило?

Синди затвори очи и прошепна:

— Това ли е цената за пътуването да Кито?

Трейс се изправи на крака с едно-единствено буйно движение.

— Ще бъдем в Кито преди обяд.

Трейс удържа на думата си. Хвана един пряк път от хасиенда Алмеда до най-близкия павиран път и оттам подкара като прилеп, бягащ от ада. Синди спеше, когато можеше, преструваше се, че спи, когато не можеше, и не продума и дума, ако не се налагаше от изискванията на пътуването. Така или иначе Трейс имаше съвсем малка възможност да откланя вниманието си от пътя. Караше целенасочено и бързо, насилвайки безмилостно и продължително роувъра до крайния предел на техническите му възможности. Като караше по този начин, не само печелеше време, но и нямаше възможност да сграбчи Синди и да я попита какво се е случило. Успяваше да контролира гнева, който го обзе, задето тя се отдръпна от него.

И непрекъснато се питаше защо толкова се вълнува от края на една история, която не продължи дори десет дни, която знаеше, че ще свърши.

Макар че караше като прилеп, бягащ от ада, Трейс все пак дълбоко вътрешно усещаше, че по някакъв начин той е причината за мъката на Синди. Друго обяснение за отдръпването й от него нямаше. Ако приемеше, че той е причината за мъката й, обяснението можеше да бъде само едно. Някак е разбрала, че той винаги е знаел, че тя е Синтия Маккол, а не Синди Райън.

Когато спря пред хотела на Синди, Трейс реши, че трябва да сложи край на нейното отдръпване и мълчание и да започне още сега. Изключи двигателя и се обърна към нея. Синди хвърли кратък поглед към безизразните му зелени като джунглата очи и посегна към дръжката на вратата. Беше твърде бавна. Преди пръстите й да се затворят около дръжката, Трейс я държеше в прегръдките си и я притискаше към седалката със силното си тяло.

— След като не искаш да ми говориш — каза Трейси, снижавайки устата си към устата на Синди — ще се опитам по друг начин да общувам с теб.

Няколко мига Синди се бори с по-голямата сила на Трейс и със собствените си напиращи желания, но съпротивата й се оказа напразна. Тялото и го познаваше твърде добре и твърде бързо реагира на неговото, жадно се отдаде на сладострастния му огън, за да стопи ледената мъка, която я парализираше. С тих, задъхан вик, тя престана да воюва срещу себе си, срещу него, срещу нуждата, която единствено Трейс можеше да възбуди и да удовлетвори вътре в нея.

Когато устните на Синди накрая се разтвориха пред Трейс, той усети сладостта, която го очакваше, сладостта, от която се нуждаеше толкова много, колкото и от самия въздух. Той изсумтя и почти яростно завладя устата й, вкуси дълбоко от нея, искаше от нея нещо, което не можеше да назове. Когато усети, че тя повече не се съпротивлява, той отлепи устата си и започна леко да целува клепачите й, бузите й, ъгълчетата на устата й, долната й устна, да я целува толкова нежно, че тя потрепери в ръцете му, опряна в тялото му, което му казваше всичко, което той искаше да знае.

— Виждаш ли, принцесо? — измърмори Трейс, докосвайки ухото на Синди, отново я усети как трепери, наслаждаваше й се, хапеше я с изключителна нежност. — Няма значение, че знаех коя си, преди да пристигнеш в Кито. След като те видях, щях да те пожелая дори и баща ти да беше разорен и ти да беше облечена в парцали. Така както няма значение, че аз съм пеон, копеле без истинско семейство. Ти пламваш, когато те докосна. Аз пламвам, когато ти ме докоснеш. Само това има значение. Всичко останало са думи без смисъл.

Очите на Синди се затвориха, когато и последният проблясък на надежда, че Рай може би е грешил, беше убит от самопризнанието на Трейс. Знаех коя си още първия път, когато те видях.

— Синди? — каза Трейс дрезгаво, усещайки промяната в тялото й, напрежението, което спадаше и не оставяше нищо зад себе си. Той я държеше, но тя не беше там. Вече не. Не по начина, по който беше, тръпнеща от удоволствие при докосването му. — Говори ми, принцесо.

— Благодаря ти, че ме доведе в Кито — каза Синди любезно.

— Не ми ли вярваш? — попита Трейс, ръцете му се стегнаха около раменете й.

Всичко останало е просто думи без смисъл.

— О, да — каза тя тихо, отваряйки очите си. — „Думи без смисъл.“ Вярвам ти. А сега, извинявай…

Трейс се загледа в бездънните тъмни очи на Синди и усети студени тръпки по кожата си.

— Моля — добави тя любезно.

Силна болка прободе Трейс, когато вдигна ръцете си от раменете на Синди. Беше си дал дума, че ще кара Синди да го моли, когато иска нещо, и беше успял. Два пъти.

И всеки път молбата й го отдалечаваше от него.

— Не ми вярваш! — каза Трейс буйно, в гласа му ясно се долавяше гняв. — Просто не можеш да се насилиш да повярваш на един пеон, така ли?

„Думи без смисъл.“

Единствените думи, които имаха смисъл, все още звучаха в мисълта на Синди. Трейс е знаел коя е тя.

Беше я оставил да произнесе малката си реч за доверието, без да каже нищо. Изведнъж унижението я съживи, даде й сила да го напусне.

— Не познавам никакви пеони — каза Синди и отвори вратата.

— Познаваш мен — отвърна той.

— Ти си разплодно животно за наемане. Животните и пеоните са съвсем различни неща.

— Какво?

— Големият Еди те е наел.

— Брат ти е редовен източник на информация, така ли? — каза Трейс злобно.

— Наел ли те е баща ми?

— Технически, да, но какво общо има това… — Вратата се затвори, отрязвайки думите на Трейс, който остана сам в роувъра. Понечи да излезе, но след това размисли. Синди сега беше ядосана. Също и той. Твърде ядосан, за да постигне нещо. По-добре да изчака тя да се поуспокои. Тогава ще разбере, че случилото се помежду им беше твърде хубаво, за да бъде изхвърлено само защото именно Големият Еди ги беше събрал.

Трейс ядосано смени скоростите и си тръгна от хотела, каза си, че трябва да прояви търпение и разбиране за чувствата на Синди. Ако се съдеше по думите на Сюзан, Синди е преживяла много с различни мъже заради баща си. Естествено е Синди да се разстрои, след като разбере, че Трейс отдавна е знаел коя е тя. Но сигурно нямаше да мине много време, преди да установи, че не е някакъв долнопробен жиголо. Големият Еди го е наел, за да държи под око дъщеря му, точка.

Когато й мине гневът, Синди ще разбере, че сделката с Инвърс и Големия Еди не е включвала да прави любов с нея. Само да се успокои и да размисли, и щеше да разбере, че страстта, която споделиха не беше от нещата, които можеха да се купят просто с пари.

Нека си помисли, каза си Трейс. Един мъж не може да се преструва в леглото. Това, което иска — или не иска — всеки веднага може да разбере. Синди не може да не го знае. Трябва само да се успокои и да размисли.

Все още беше отдаден на тези мисли, когато Инвърс почука на входната врата на апартамента му същата вечер.

— Какво по дяволите търсиш тук? — попита Трейс.

— Доставям поща — каза Инвърс примирено.

— Какво?

— Имаш ли още от онова и за мен? — попита Инвърс, сочейки към чашата в ръката на Трейс.

Трейс отстъпи назад в стаята. Инвърс го последва. След няколко мига пое глътка от чашата, която Трейс му подаде, и очите му се насълзиха.

— Благодаря ти — каза Инвърс след миг. — Поне ще умра с вкуса на хубав скоч в устата си.

Устата на Трейс леко се повдигна в ъгълчето, нещо, което максимално се доближаваше до усмивка, откакто беше влязъл в радиостаята на Раул и видял Синди да изглежда сякаш светът се е сринал под краката й.

— Трудно ли е да си пощальон в Еквадор? — попита Трейс.

— Нали знаеш какво правиха с този, който носи лоши новини — отвърна Инвърс. Извади плик от горния си джоб. — Пристигна в офиса ми със специален пратеник. Страхувам се, че е за теб.

Трейс сведе поглед. Пликът носеше името на хотела на Синди. Отвън на плика, където беше ударен и печатът, се четеше: „За разплодното животно Ролингс, най-добрия мъж, който може да се купи с пари“.

Трейс избълва няколко ругатни, преди да разкъса и отвори плика.

Инвърс свърши скоча си на една глътка и промълви:

— Надявах се, че получателят е сбъркан. Но май не е така.

Порой от пари се изсипа от плика на пода. Американски банкноти. Толкова големи, че Инвърс се задъха. Трейс дори не погледна парите, още по-малко се опита да ги събере. Гледаше само написаното вътре.

„Големият Еди ме е научил, че работникът струва, колкото надницата си. Съдържанието покрива както първоначалното ни споразумение, така и дните, които не прекарахме в облачната гора, за да чакаме «пътищата да изсъхнат». Включила съм и премията за бременност, защото ако не съм, сигурно няма да бъде заради това, че не си положил усилия. Съмнявам се дали Големият Еди ще бъде толкова щедър, защото както ти ме научи, човек никога не може да знае, преди да попита.

Много лошо, че по-рано не зададох въпросите, които трябваше да задам.“

Бележката бързо се превърна в хартиена каша в силната длан на Трейс. Изгледа Инвърс с див поглед.

— Премия за бременност? — попита Трейс застрашително тихо.

Един поглед към мрачното лице на Трейс подсказа на Инвърс, че е по-добре да бъде някъде другаде. Веднага. Погледна към вратата, чудейки се дали ще успее, преди да го спрат.

— Никакъв шанс, по дяволите — каза кратко Трейс, проследявайки погледа на Инвърс. — Никъде няма да отидеш, преди да ми кажеш какво пропусна, когато ме убеждаваше да те разтоваря от Големия Еди.

— Дълга история — каза Инвърс.

— И историята за Шехерезада е дълга. Ако имаш късмет като нея, ще бъдеш жив да я довършиш.

 

 

Много по-късно Трейс седеше сам в апартамента си с напитка в една ръка и хиляди долари пръснати по пода в краката му. Повече не очакваше телефонът да иззвъни, нито очакваше да чуе Синди да му казва, че му вярва и че иска да се върне в прегръдките му, не очакваше топлината й да изпълни болезнените празнини в живота му. Преди часове беше излетяла за Кито, без да остави нищо след себе си, освен плика, който обясняваше защо не му вярва.

Трейс не я обвиняваше. Ако беше на мястото на Синди, щеше да се чувства също така ядосан и предаден.

Уморено Трейс отпусна глава назад на възглавницата и се размисли за всички неща, което можеха да бъдат: жената на мечтите да пламти в прегръдките му, да го люби и облачната гора да ги обгръща…

В стаята се появи течение и размърда зелените банкноти, подгони ги по пода, докато ги събра около краката на Трейс. Той не забеляза парите. Никога не ги видя.

Но не очакваше тя да повярва в това.