Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време (8)

ОСМА ГЛАВА

Следната заран Едит пак има температура и не може да дойде на работа. Това е неприятно, обаче опростява задачата ми. Два часа преди края на работния ден използувам правото си на шеф за излизане по всяко време, отивам на гарата и вземам влака за Арнем.

Когато слизам на малката модерна гара, работният ден още не е минал. Арнем е бил разрушен през войната от хитлеристите, затова всичко тук е ново и модерно, ако не се броят няколко реставрирани старини. Запитвам за адреса на „Прайскаф“ и скоро се озовавам сред цял комплекс от просторни светли магазини. Това е то „Прайскаф“, обаче не е ясно къде точно сред тая необятност може да се крие Ева Ледерер. Понеже по моему мястото на една образцова секретарка е в главната дирекция, решавам да почна оттам.

— Почакайте я долу — отговаря на въпроса ми портиерът. — Чиновниците вече тъкмо излизат.

— С удоволствие, но не знам как изглежда. Ида по поръчка на нейни близки.

Две минути по-късно портиерът ми показва млада жена с деликатна фигура и фино анемично лице, слизаща забързано по стълбите.

— Госпожица Ледерер?

Тя спира за миг и кима с въпросително вдигнати вежди.

— Бих искал да ми отделите няколко минути за един сериозен разговор.

— Но аз дори не ви познавам.

— Казвам се Хофман. Разговорът е от взаимен интерес и наистина няма да ни отнеме повече от няколко минути.

— Ако е така…

Тръгваме редом. До първото кафене.

— Бихте ли имали нещо против да седнем тук?

— Просто не знам — казва жената стеснено. — Аз наистина бързам.

— Аз също. Докато изпием по едно кафе, разговорът ще бъде приключен.

Тя отстъпва от деликатност. Добре, че на тоя свят има и деликатни хора.

— Идвам по повод на вашия бивш шеф Еванс — заявявам без встъпления, след като давам поръчката.

— Не ми говорете за тоя човек — казва Ева и едва не става от стола си. — Той ми обърка живота.

— И моя също — казвам. — Тъкмо затова искам да поговорим.

Жената наново се отпуска в плетеното кресло.

— Какво ви е направил на вас?

— Отне ми приятелката. Покани ме във вилата си уж да се черпим, а ми отне приятелката. Без да говорим за процентите, които отмъкна от сделката ни.

За човек като Ева Ледерер, която добре познава Еванс, тия думи би трябвало да звучат убедително.

— О, това е напълно в неговия стил — свива тя рамене. — Не виждам само с какво бих могла да ви помогна.

Почаквам келнера да остави кафетата и подноса със сладкишите.

— Вижте: сигурен съм, че това, което Еванс направи с мен, той го е правил и с други хора.

— Ако имате предвид женските му истории, не сте далеч от истината. Макар че действията му са винаги дискретни.

— Имам предвид процентите.

— Тук също не се лъжете. Но той се интересува само от големите сделки за милиони долари.

— По ваше време сигурно е имало доста такива сделки?

— Естествено. Бях три години при него. А за три години…

— И вие сигурно си спомняте някои от тия сделки.

— Как няма да ги помня, когато аз пишех действителните договори, а канцеларията — фиктивните. Помня договорите и с „Филипс“, и със „Сименс“, и с „АЕГ“…

Тя изрежда още няколко имена.

— И как действуваше Еванс?

— Точно както е действувал с вас.

Отговорът не е твърде задоволителен, обаче не мога да й го кажа.

— С мене уговори покупки за петстотин хиляди и аз подписах официално, че съм получил петстотин хиляди, но всъщност взех само четиристотин и деветдесет — казвам наслуки.

Тя кима:

— Тъкмо така.

— А отделно, за мое оправдание пред хазната, подписахме договор за реалната сума.

— Това е. Само че вие сте изключение.

— В какъв смисъл?

— Първо, защото Еванс никога не взима по-малко от пет процента, и, второ, защото рядко се занимава с такива дребни сделки. Дреболиите по правило отиват за Ван Вермескеркен.

Жената отказва предложената й цигара и с една глътка допива кафето си. Изглежда, наистина бърза.

— Не разбирам все пак какво целите с проучването на тия неща.

— Как какво? Да го изоблича.

Тя ме поглежда със снизходително съчувствие:

— Съветвам ви да не се опитвате. Ще навредите на себе си. Еванс е силен човек.

— Но това са незаконни гешефти, и то за милиони.

— Е, да, обаче, сам знаете, че сума хора ги правят. И после вие не можете да представите никакви доказателства.

— Но тия документи все пак трябва да фигурират в някаква архива.

— Вярно. Само че вие никога няма да имате достъп до нея, защото това е частната архива на Еванс.

Тя взима чантата си и се приготвя да стане, обаче преди това ме поглежда наново с меките си кафяви очи и произнася тихо:

— Сериозно ви казвам: откажете се от тая идея да изобличавате Еванс. И много ви моля, не замесвайте никъде името ми.

— За това можете да бъдете спокойна. Все едно, че не сме се виждали. Колкото до другото, оставете на мен тия неща.

Ева ме поглежда, сякаш измерва психическото ми състояние:

— Знаете, на времето при Еванс работеше един тип на име Ван Вели…

— А, да, оня, дето се самоуби.

Тя кима:

— Вие очевидно сте доста в течение на работите около Еванс. Мисълта ми беше, че трябва да внимавате, за да не би и вие да се „самоубиете“.

Тя става, награждава ме с една бледа усмивка и си тръгва.

* * *

— Ние все още не сме използували напълно възможностите на африканския пазар — казвам аз, като поемам предложената ми пура. — Смятам, че в това отношение една лична среща с Бауер е просто наложителна.

— Но, разбира се, Ролан, разбира се! — избоботва сговорчиво червенокосият великан зад бюрото. — Прескочете до Мюнхен още тия дни.

„Още тия дни“ може да се разбира и като „още утре“. За мене такова тълкование е напълно удобно, защото времето на чакането е вече минало и сега е дошло времето на действието.

— Толкова ли е бързо? — пита недоволно Едит, като научава, че тръгвам още следния ден.

— Какъв смисъл да отлагам? Ти все едно няма да дойдеш с мене. Мюнхен не ти понася.

Тя не отговори, защото нямаше какво да отговори. Когато преди няколко месеца за последен път бях ходил в Мюнхен, секретарката ми категорично бе отказала да ме придружи. Това не й пречи да ме гледа малко накриво цялата вечер. Отдавам го на състоянието й — Едит все още качва температура и лекарят е предписал да пази стаята.

Когато заранта се отбивам да се сбогувам, заварвам жената вече облечена.

— Да не си решила да излизаш?

— Не мога до безкрайност да кисна в тая стая.

— Едит, без глупости! Ще слушаш лекаря.

Тя не казва нито „да“, нито „не“. Настроението й все още е облачно.

Затова пък в Мюнхен, напук на есента, грее слънце. Над Карлсплац се носи тежък мирис на изгорял бензин, колите пълзят в гъсти редици, въздухът трепти от грохот на мотори и човек изведнаж почва да оценява прелестта на тихите амстердамски кътчета със сенчестите кейове и заспалите канали.

Бауер ме посреща в неизменното си добро настроение, уверен в себе си и в бъдещето на свободна Европа, и за да вдъхне и на мене част от куража си, ми връчва твърдата си като дърво десница.

— Какво ново?

— Новото предстои.

Разказвам му от последните събития това, което смятам, че трябва да му кажа, после излагам плана си.

— Твърде интересно — произнася със сухия си офицерски глас Бауер. — Но тук има риск.

— А къде няма риск? — питам. — Ако на всяка цена бягаме от риска, аз може би ще стигна до пенсия, но не зная вие докъде ще стигнете.

— Нима се грижите повече за нашите интереси, отколкото за вашите?

— Не съм дотам лицемер, за да твърдя подобно нещо. Смятам обаче, че интересите ни отлично съвпадат. Аз се задушавам на това чиновническо място, Бауер. Аз не съм от хората, които могат да ограничават амбициите си с една заплата. Искам да го направя тоя удар, да получа наградата си в наличност и да почна отново на свободни начала.

— Вие сте човек на риска, Ролан. Още от първата ни среща го забелязах.

— На пресметнатия риск — уточнявам.

— Добре, сега няма да спорим. Как сте пресметнали риска, това други ще оценят. Обадете се утре към обед.

На следния ден Бауер ме посреща в същото настроение и със същото безстрастно лице. Можеш да се взираш, колкото си щеш, в едно такова лице, това няма да обогати познанията ти по психология. Вместо да ми каже направо каква е оценката на пресметнатия ми риск, той започва въпрос по въпрос да оценява солидността на операцията, която засега съществува само в моята глава.

— В плана ви има логика — забелязва най-сетне някак против желанието си Бауер. — Но има и риск.

Не казвам нищо. Каквото съм имал да кажа по тоя въпрос, е вече казано. Мъжът зад бюрото втренчва в мене неподвижния си поглед, усмихва се сухо и произнася очакваната дума:

— Действувайте!

Готвя се да запитам нещо, но Бауер ме спира с ръка:

— Имайте предвид обаче това, което и по-рано съм ви казвал: Рискът е изцяло за ваша сметка. Там, в „Зодиак“, вие представлявате само себе си и постъпките ви засягат само вас и не мислете, че ако хлътнете, някой ще се затича да ви спасява. За нищо на никого не разчитайте.

— Дори на Ван Вермескеркен?

Въпросът е изтърван сякаш случайно, обаче Бауер за по-малко от миг обработва съдържанието му:

— Най-малко на Ван Вермескеркен!

Той ме фиксира в упор и безучастният обикновено поглед този път е пълен с маса красноречиви неща.

— Ясно — кимам. — Посочете ми тогава човек за техническа помощ.

— Ще се обърнете към „Фурман и син“. Но пак от свое име. Само от свое име.

Бауер замълчава, като че за да даде време на внушението да навлезе по-дълбоко в мозъка ми. После добавя:

— За всеки случай ще ви дам известни сведения за това лице, колкото да го подпрете по-солидно и да не се поддаде на изкушения. А ето ви и другото.

Той изважда от чекмеджето си нов черносин маузер и ми го подава:

— С пожелание да не ви потрябва.

След половин час излизам на осветената от обедното слънце улица. Миг по-късно от насрещния вход се измъква мършав човек с късо подстригана прошарена коса и поема по съседния тротоар. Вероятно просто съвпадение, защото човекът не ми обръща никакво внимание и завива в съседната улица. Съвпадение, само че — двойно. Този път ми е познат, но в момента не мога да си спомня откъде и откога точно и трябва да измина няколкостотин метра в жегата и навалицата, за да изровя първообраза от килера на паметта си: това е „приятелката“ на Едит, мъжът, с когото тя се бе срещнала пред кафенето в Женева.

* * *

Предприятието за частни детективски проучвания „Фурман и син“ — както и приляга на подобно тайнствено учреждение — е дълбоко скрито в дъното на някакъв лабиринт от стари сгради, пристройки и вътрешни дворове, между запустели зеленясали канали. Учреждението се състои от две помещения. Първото служи за приемна, канцелария и архива и в него са инсталирани няколко шкафа с потънали в прах папки, едно бюро и една безцветна секретарка в разцвета на критичната възраст. Втората зала, където бивам въведен след къса справка, е изцяло на разположение на Фурман и син.

Човекът с набръчкано жълто лице и клюнест нос, който ме посреща, вероятно отдавна е отвикнал от посетители, защото живите му неспокойни очи издават явно недоумение.

— Вие сте бащата? — питам любезно, като подавам ръка.

— Не, аз съм синът. Баща ми почина.

— Моите съболезнования…

— Той почина преди двадесет години — уточнява Фурман младият.

— Жалко — казвам. — Но това е една неприятност, която очаква всички ни.

— Именно.

— А додето сме живи, налага се да се справяме с други по-дребни неприятности. И аз си позволих да ви обезпокоя именно по повод на нещо от тоя род.

Убедил се, че не съм хлътнал тук по погрешка, шефът на предприятието най-сетне ми посочва с жълтата си сбърчена ръка едно изтърбушено кресло и сам се настанява в другото, още по-изтърбушено.

— Като представител на нечии търговски интереси имам нужда от дискретни сведения за известна серия сделки… — почвам аз и в същото време се питам дали наистина не съм хлътнал по погрешка в това царство на прахоляка и запустението.

Фурман ме изслушва внимателно и без сянка на учудване, додето живите му остри погледи през цялото време скачат като бълхи по лицето ми. Едва когато свършвам, очите му се успокояват и добиват замислен пресметлив израз.

— Проверката е възможна — казва най-после той. — Но извънредно трудна…

— Тъкмо затова се обръщам към вас.

— …А трудните неща струват скъпо — добавя Фурман-син, без да дава ухо на комплимента ми.

— „Скъпо“ е общо казано — възразявам.

Шефът на фирмата отново потъва в задълбочен размисъл, после произнася една цифра, която наистина се нуждае от поправки. Корекцията бива нанесена едва след оживен пазарлък, впрочем съвсем излишен, понеже щом уточнявам, че справката ми е нужна до няколко дни, Фурман тутакси се измята:

— Вие искате от мене невъзможното. За невъзможното винаги се плаща малко по-скъпо. Ще трябва да се отскочи по спешност тук-там, да се връчи възнаграждение на различни лица и в края на краищата какво ще остане на фирмата освен умората?

— Добре — отстъпвам. — Но само при две условия: никакво протакане и пълна дискретност.

— Когато преговаряте с „Фурман и син“, тия уточнения са излишни.

— Отлично. Вие ще ми направите една добра услуга. Затова и аз искам да ви се отплатя с услуга, и то напълно безплатна: не се изкушавайте, драги Фурман, да търсите два хонорара от една операция…

— Вие ме обиждате…

— Напротив, отгатвам житейската ви мъдрост. Обаче в случая има опасност тая мъдрост да ви подведе. Казах ви, че застъпвам не свои лични интереси. А хората, чиито интереси застъпвам, са във владение на някои документи относно активната ви работа с Гестапо…

— На тия неща отдавна не се гледа тъй строго — забелязва небрежно шефът на фирмата.

— Вярно, обаче в Бон, а не в Холандия, особено когато се касае до неща от рода на вашите. Ако тия неща излязат наяве, дейността ви е приключена в тая страна, Фурман.

— О, моята дейност и без това върви към приключване. И после, защо да безпокоим миналото?

— Дали ще го безпокоим, или не, това зависи изцяло от вас.

Ставам и понечвам да отърся шлифера си от прахоляка, но от деликатност се въздържам.

— И още нещо: смъртта, както вече казах, е една неизбежна неприятност, обаче не е нужно излишно да я ускоряваме, Еванс…

— Ш-ш-шт! — слага предупредително пръст на жълтите си устни Фурман. — За такива неща не се говори. Авансирайте ме по-добре и освободете главата си от всякакви излишни страхове. Всичко ще бъде изпълнено тъй, че дори не се безпокоя за надбавката.

— За да има надбавка — отвръщам — необходима е да се справите с още една малка задача.

— Тая дума „малка“ я изхвърлете от речника си — промърморва Фурман. — Вие съвсем не сте по малките неща.

— Прав сте. Ако имате предвид сумата, която ви плащам. Нужни ми са сведения по следния въпрос…

* * *

Пристигнал съм от Мюнхен същата заран и първата ми работа е била да открия „Фурман и син“, затуй едва сега успявам да прескоча до къщи. Намирам Едит на легло и с висока температура. Жената дори не усеща влизането ми, погълната от горещите вълни на треската. Един чифт поокаляни обувки в антрето ми разкрива причината на внезапното влошаване.

— Има опасност от бронхопневмония — казва лекарят, додето пише рецепта за антибиотиците си.

Изпълнявам нарежданията му, доколкото са по силите ми, после отивам за малко в „Зодиак“, после пак се посвещавам на лекарства и чайове, а после се сещам да позвъня на фризьора, обаче унесен в грижите си, набирам грешен номер.

Към пет часа излизам да подишам въздух и сядам под навеса на едно кафене. Времето е захладяло, духа остър вятър и край масите пред кафенето има малко хора.

Келнерът ми донася кафето и се отдалечава. Вадя цигарите, но не намирам кибрита.

— Бихте ли ми услужили със запалката си? — питам човека, седнал до съседната маса и потънал в четене на вестници.

Мъжът с готовност щраква запалката под носа ми, а аз според пушаческата куртоазия му поднасям кутията „Кент“.

— Но вие имате само една цигара…

— Не се безпокойте, имам цял пакет.

Той взема цигарата, обаче не я запалва, макар че би могъл и да я запали — моето късо послание е сдиплено във филтъра.

Изпивам кафето, оставям една монета и понеже вятърът наистина е доста хладен, тръгвам по пътя си.

Прибирам се привечер. Състоянието на Едит съвсем се е влошило. Тя диша тежко в огъня на треската и понякога произнася несвързани думи. Несвързани, неразбираеми и за разлика от подобните филмови ситуации неразкриващи никаква ужасна тайна. Обаждам се на лекаря по телефона и след малко той пристига, придружен от сестрата с инжекциите.

Но въпреки инжекциите Едит цялата нощ е в безсъзнание и страните й пламтят в сухия огън на треската. Оставам да дежуря в креслото до кревата, като си мисля по своите работи и между другото по това, дали секретарката ми не е на път да сложи край на всичките ми подозрения по най-радикалния начин — като изчезне завинаги.

Жалко. Макар че може би това е единственият безболезнен изход от нашето абсурдно приятелство, безболезнен за нея, понеже няма да го усети, а също и за мене, защото няма да бъда аз причината. И без туй от два дни живея с чувството, че съм загубил вече тая жена, така че другата, физическата загуба ще бъде само една формалност.

Вече съм я загубил и ако съм я загубил, значи никога не съм я имал. А всъщност такава като нея бих искал да имам — и не само за секретарка. Такава, дето е пряма, без да стига до грубост, понякога нежна, без прекалености, спретната и привлекателна без дразнеща суетност, вярна без отегчителна привързаност, изобщо сдържана и необременителна — една жена, която трудно би ти омръзнала, защото не се натрапва и не злоупотребява с обичта ти. Някои неща у Едит ми напомнят за моята предишна приятелка Франсоаз без нейната студенина и с по-малка доза цинизъм. Странно, но тя наистина ми напомня доста на Франсоаз и тая прилика сега добива определен смисъл, ако се вземе под внимание, че Франсоаз работеше в разузнаването.

Призори треската като че спада, бълнуването утихва, по челото на жената избиват дребни капчици пот. Към обяд тя отваря очи и изпива един чай, придружен с неизбежните таблетки. Надвечер отново се пробужда за малко, а след това пак заспива и аз прекарвам една втора нощ в креслото в неспокойна дрямка и невесели мисли около предстоящото.

Засега всичко е все още свързано с няколко десетки „ако“ и аз сякаш чувам по всяко отделно „ако“ съответния въпрос и тоя въпрос ми звучи с гласа на полковника и ми се струва да виждам как тютюневият пръст пробива пространството, додето генералът и моят шеф ме гледат изпитателно. Но тия въпроси всичките са ми вече известни и аз имам отговор на всеки един от тях и ако продължавам да си блъскам главата, то не е защото искам на всяка цена да получа мозъчна треска, а защото ме е страх да не съм пропуснал случайно някое нещастно „ако“, чието възникване би могло да прати всичко по дяволите.

На следния ден Едит е вече по-добре, по-рядко се унася в сън и повече лежи, заслушана в своите джазови мелодии, додето аз се занимавам с таблетките и капките и се мъча почти насила да й наливам бульона в устата, понеже всичко я отвращава. Понякога тя ми хвърля бегли погледи, които аз се правя, че не забелязвам, зает с домакинската работа или с четене на някакво, взето напосоки от масичката списание.

— Ти проявяваш към мене наистина необясними грижи, Морис.

— Защо необясними?

— Защото хората от твоя тип не се грижат за нищо друго освен за интересите си.

— В такъв случай, значи, и ти влизаш в областта на интересите ми.

— По коя причина?

— Ще ти обясня, като оздравееш. Спи сега!

Тя притваря очи, обаче тутакси пак ги отваря:

— Да не би в твоя ум между многото рафтове, пълни с полезни неща, да има и някой малък рафт за сантименталности?

— Ще ти обясня всичко най-подробно. Спи сега!

Намалявам грамофона, оставям да свети само синята настолна лампа в дъното и се разполагам в креслото.

— Ти си много добър — чувам тихия глас на Едит — или много добре се преструваш. Ах, как бих искала да си наистина много добър…

Тия думи би следвало аз да й ги кажа на нея, но болните трябва да се щадят, поне додето кризата мине окончателно. Така че лека нощ, скъпа, и спи спокойно. Нищо няма да ти се размине.

* * *

Професията на Фурман може да е много поверителна, обаче тоя човек зле крие настроенията си. Още като влизам при него, разбирам по необичайно изправената му вдървена стойка, че е опиянен от победата. И за да не остане никакво съмнение по тоя пункт, шефът на фирмата произнася с едва сдържано сладострастие:

— Надявам се, че носите сумата в брой…

— За сумата не се безпокойте. Дайте да видя само за какво я изразходвам.

— За една колекция от скъпоценности.

Той изважда от джеба си две малки пластмасови кутийки, но не ми ги подава, а само ги вдига, за да им се порадвам отдалеч:

— Ето ги микрофилмите, в две копия, както се бяхме уговорили. Снимки на всички документи в двата им варианта. Обща стойност на аферата над десет милиона.

Цифрата не ми прави никакво впечатление и аз не пропускам да го кажа на Фурман-младия.

— Вие не разбирате — усмихва се той. — Разликата е десет милиона, процентите, сумата, която вашият Еванс си е сервирал за труда.

— А, това е друго — оживявам се. — Дайте да ги видя тия ролки.

— Значи, парите са у вас? — любопитствува Фурман, като продължава да стиска ролките в жълтата си суха ръка.

— Добре — изпъшквам и вадя предварително приготвеното снопче банкноти. — Дайте филмите и си прибирайте парите.

Старецът ми подава кутийките, взема снопчето и с удивително чевръсти за възрастта си пръсти почва да брои банкнотите.

— Намерете ми лупа де!

Фурман вдига предупредително ръка, в смисъл да не го прекъсвам, и след като приключва броенето, измъква от чекмеджето някаква допотопна лупа в зеленясала бронзова рамка.

Грешка няма. Документите са грижливо заснети и поставени един с друг — фиктивните и реалните — и разликата в полза на Еванс е такава, че наистина си струва трудът да бъде документирана.

— Чиста работа — признавам, като прибирам филмите в джоба си. — А другият въпрос?

На което Фурман отвръща:

— А надбавката?

— Надбавката зависи от резултата.

— Резултатът е в границите на възможното. Повече от това не само Фурман-син, но дори и Фурман-баща не би могъл да ви даде. А имайте предвид, че старият бе един от първите асове на частните проучвания.

— Не се съмнявам — казвам, за да предотвратя семейните спомени. — Но да минем към фактите.

— Ето ги моите факти — отвръща шефът на фирмата, като бръква отново в джоба си и вади някаква кутия, този път картонена. — А вашите къде са?

Потупвам вместо отговор дясната си гръд, леко издута от портфейла.

— Млади човече — казва Фурман, — аз съм наистина проницателен, обаче не дотам, че да виждам през сакото ви. Благоволете да извадите самите книжа.

— Това, дето е в кутията, решава ли задачата? — питам.

— Не напълно — признава Фурман.

И като вижда разочарованието ми, добавя:

— Има само една липса, но повече от туй и сам Фурман-старият не би могъл да постигне. Достатъчно е да ви кажа, че за това нещо мога да прекарам в затвора маса години.

Той не би могъл да прекара в затвора маса година по чисто технически причини, но аз съм достатъчно възпитан, за да му го кажа. Ето че едно от първите „ако“ внезапно се осуетява. Въпросът е — в каква степен. Бръквам в джоба си и изваждам портфейла.

— Добре. Колко?

* * *

След „Фурман и син“ правя посещение на второ предприятие от съвсем друго естество. Трябва да пожъна плодовете на една сделка, подготвена още вчера. Сделката е между мене и фирмата „Мерцедес“ и се свежда до простата размяна на един чек срещу една кола, така че цялата търговска операция не ми отнема повече от половин час и ми струва значително по-евтино от жалките микрофилми, свити в джоба на панталона ми.

Мерцедесът, в който се настанявам е черен, банален на вид, като хилядите си събратя, лавиращи наоколо. Но моята амбиция винаги е била по-скоро да се сливам с множеството, отколкото да стърча над него, и затуй съвсем не държа колата ми да има размерите на спален вагон и да бъде кървавочервена или отровнозелена.

Прекарвам следобеда в „Зодиак“. Додето Едит е боледувала, масата ми се е затрупала с кореспонденция. Разчиствам по-бързите неща и докладвам накъсо на Ван Вермескеркен за две-три вероятни сделки. На излизане от кабинета му срещам председателя. Поздравявам го с необходимата учтивост, но той ми отвръща с едва забележимо студено кимване. Тоя човек никога не е много топъл и все пак от сегашното му държане личи, че едва ли е забравил станалото. Едно „ако“, на което разчитах, се осуети и едно „ако“, от което се боях, се потвърди. Две уточнения, изменящи цялата ситуация.

Ван Вермескеркен е човек на Бауер, но туй с нищо не облекчава положението ми. Че Ван Вермескеркен е човек на Бауер — това ми беше ясно почти от самото начало. Иначе би било изключено да бъда допуснат в предприятие като „Зодиак“, дори по линията на официалната му дейност. Вярно е, че исполинът едва ли не с радост ме изпрати на проверка в България. Обаче това бе направено по внушение на Уорнър и то бе добре дошло за самия Бауер, който също имаше нужда от подобна проверка. Ван Вермескеркен е човек на бонското разузнаване, но от тия, дълбоко замразените, които трябва да се пазят от дребни рискове. Неговият сан не му позволява да ходи и да слухти. Той е изолиран в кабинета си, зает с големите сделки, а слухтенето е поверено на по-дребната риба Морис Ролан.

Червенокосият великан е човек на Бауер и все пак, ако някому хрумне да ме изхвърли от „Зодиак“, Ван Вермескеркен дори пръста си няма да мръдне именно защото е човек на Бауер и му е наредено да стои в дълбока конспирация. Прочее заплахата Еванс остава да тежи с пълна сила.

И понеже едно зло никога не идва само, към тая първа заплаха скоро се прибавя и втора, която прави още по-вероятна първата. Малко преди звънецът в коридора да възвести преминаването от деловата активност към личния бит, Райман подава глава в бюрото ми и предлага да видим какво става в кафенето на ъгъла. Аз лично нямам нищо против подобна инспекция и ние скоро се настаняваме на обичайното си място до витрината, като нареждаме да се декорира масичката с бутилка мартини. Следват общите приказки от рода на „какво ново?“ и „нищо особено“, додето, посъгрят от питието, луничавият се навежда към мене и съобщава:

— Идущата седмица ще трябва да отскочиш до Полша.

— Редовно или как?… — правя се на наивен.

— Както говорихме. Ще поставим тия дни въпроса на Ван Вермескеркен. Шефът е подготвен и не вярвам да откаже. Останалото остави на мене.

— Само да няма усложнения.

— Няма да има, не бой се!

— Еванс ми се вижда сърдит…

— За онова ли? Глупости. Той още на следния ден беше забравил всичко. Той е от тия — миналото настрана; Изключителна личност. Особено в пиенето.

— Добре, Конрад. Вярвам ти. Ако ние с тебе не си вярваме…

Поглеждам го с прям приятелски поглед. Той също ме поглежда, после отмества очи. Има мигове, когато и закоравелият лицемер изпитва неудобство.

Разговорът трае до края на бутилката, но вече без нищо съществено, ако не се смятат някои мъдри обобщения на Райман във връзка с отношенията между мъжа и жената.

Когато се прибирам в къщи, Едит я няма. Странна жена. Едва не плати с живота си за едно преждевременно излизане, а сега пак повтаря номера. Обтягам се на леглото й, без да си давам труд да паля лампата. Трябва да са минали десетина минути, когато чувам крадливи стъпки по стълбата и предпазливо отваряне на външната врата. Малко по-късно се отваря и вратата на стаята и блясва буйната светлина на полилея. Следва сподавено възклицание.

— Защо се уплаши? — питам.

— А ти защо си се свил в тъмното?

— За икономии. Купих днес кола и трябва да мисля как ще я изплащам.

Колата е добре дошла като тема за Едит. Тя плясва с ръце от изненада, което излиза доста несръчно, тъй като секретарката ми не е по ръкомаханията, и почва да ме разпитва за марката, за модела, за цвета и даже предлага още сега да слезем да видим мерцедеса, с две думи, едва не експлодира от ентусиазъм. Аз от своя страна давам вид, че с удоволствие приемам тия потоци на опиянение, че ми е твърде приятно да ме баламосват и изобщо не отварям дума по въпроса къде е ходила. Тъкмо това мое поведение — може би защото малко пресилвам номера — почва да я дразни, вместо да я радва. Такива са някои жени — боят се да не ги запиташ за нещо и ако ги запиташ, непременно ще те излъжат, но не ги ли запиташ, умират от яд и безпокойство.

— Ти дори не полюбопитствува къде съм ходила — подхвърля небрежно тя, като се кани да премести тялото си от роклята в пеньоара.

— Защо трябва да любопитствувам?

— Защото такъв ти е навикът.

— Дружбата с тебе ми помогна да се отърва от маса лоши навици — отвръщам с тръпка на адмирация, понеже лекото отслабване от болестта съвсем не се е отразило зле върху анатомията на секретарката ми.

Жената застива в позата, която е заела, за да облече пеньоара, и понечва да каже нещо, но се сеща за невидимия магнитофон и само ми отправя изпитателен поглед, един от тия проучващи погледи, които на времето й бяха обичайни, а после постепенно бе забравила. Отвръщам от своя страна с чистия поглед на едно голямо наивно дете.

Едит се загръща с пеньоара си и се запътва към бюфета:

— Искаш ли да пиеш нещо?

— Мерси, пих вече.

Тя се завъртя кръгом, понеже сама не е по напитките, сяда в креслото пред кревата, запалва цигара и отново ме поглежда за справка:

— Какво ти е тая вечер? Нещо случило ли се е?

— Нищо. А на тебе?

Едит вдига рамене в знак, че няма намерение да отвръща на заяждания, и продължава да пуши мълчаливо. Задоволявам се да следвам нейния пример. И ние седим в тишината на тая стая, външно спокойни, почти като съпрузи, обаче и двамата усещаме едно невидимо трето лице, разположило се помежду ни и непроявяващо никакво намерение да си върви — нашето общо приятелче Недоверието.

Жената смачква недопушената цигара в пепелника и наново нарушава мълчанието, но тоя път само с поглед, който сякаш говори:

„За кое разузнаване работиш, мили?“

„Надявам се, че за което и ти, скъпа“ — отвръщам аз също с поглед.

„Не ми ли вярваш, вече?“

„Защо? Напротив!“

И ние продължаваме да седим така, почти като съпрузи, и да си разменяме светлинни сигнали с очи, но понеже диалогът между глухонеми е доста уморителен и никога не можеш да бъдеш сигурен в точното значение на един женски поглед, аз ставам най-сетне, прозявам се със сдържано отегчение и — тоя път гласно — пожелавам на Едит лека нощ и приятни сънища.

Прибирам се в покоите си на долния етаж, лягам и угасям лампата, понеже от опит знам, че на тъмно се мисли по-добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя насаме с тебе самия, доколкото човек изобщо може да бъде насаме сред глутницата на виденията и на страховете.

Срещата с Еванс повдига в главата ми един съществен въпрос. Срещата с Райман даде отговор на въпроса. Имам всички изгледи да разчитам на скорошно и окончателно изхвърляне от „Зодиак“. Райман ще ми постави задачата. Аз ще я изпълня, след което Уорнър ще ме уволни за награда. Що се отнася до Еванс, той само отдалеч ще направлява играта. Бих могъл, разбира се, да не приема поръчката на Райман. Но това само ще принуди Еванс да ми даде мат чрез друг ход.

Може би ставам жертва на собствената си мнителност. Може би Еванс наистина е забравил или ако не е забравил, само временно е напушен от инцидента. Може би Райман действува просто по силата на предишната ни уговорка, без да е получавал нареждане от Еванс. Може би… но едва ли.

Вече е съвсем ясно кой ръководи цялата комбинация. Следователно невероятно е Райман да действува без инструкции от Еванс. При това държането на тия двамата — макар да не съм даскал по психология — ми се струва не твърде трудно за разчитане. Човек с моята професия може някога да бъде излъган от една жена, която му казва „обичам те“, но винаги ще дешифрира скритата неприязън и лицемерното приятелство у противника. Работата е почти очевидна, пък и да не беше очевидна, щом съществува една вероятна опасност, трябва да я включваш в сметките си, а не да се успокояваш с мисълта, че може и да ти се размине.

Има време за чакане и има време за действие. Важното е да не се объркват времената. Фатална граматическа грешка. След като си чакал повече от година, внезапно настъпва момент, когато само един ден, загубен в чакане, е в състояние да провали всичко. Въпреки че и при действието провалът също не е изключен. Просто цялата вътрешност ми се свива при мисълта, че след толкова дълги подготовки операцията може за две секунди да рухне поради някаква нелепа случайност. Всичко си преценил, огледал, проучил, но възможните случайности са толкова много и тъй разнообразни, та винаги те души страхът да не си пропуснал тъкмо оная, която ще те прати на кино.

Така или иначе, ако отида на кино, спектакълът ще бъде изцяло за мое удоволствие. Днес първата полезна работа, свършена с мерцедеса, беше една разходка за по-добър апетит сред природата. Това ми внуши идеята да оставя едното копие на микрофилмите заедно с миниатюрния ми шифрован доклад по другите въпроси сред закътано местенце, едно съвсем скрито местенце, един тайник, известен само на мен, ако не се смята лицето, което ще прибере материалите и ще ги прати в Центъра.

И отново виждам съвещанието в кабинета на генерала, обаче тоя път без мене, понеже съм загубил вече физическата възможност да присъствувам на всякакви съвещания. Той мълчи, навел глава, и полковникът, и шефът ми също мълчат, всеки потънал в мислите си, и това е също като едноминутно мълчание, макар никой да не е произнесъл израза.

— Дааа — въздъхва най-сетне генералът, което не означава нищо, освен че тъй или иначе работата чака и трябва да се върнем към нея.

— Добър работник беше въпреки някой фантазии — произнася сякаш на себе си шефът ми.

— Отличен практик — уточнява полковникът, за да не каже, че понякога съм недооценявал анализите и разбора. — Отличен практик, също като Ангелов и също като Ангелов…

Той замълчава, но краят на фразата е ясен.

— Случаят с Боев е по-друг — казва малко сухо генералът.

Винаги имам чувството, че генералът е повечето пъти на моя страна, макар да се пази да не го изрази. Той самият, преди да стане генерал, е минал през огън и вода и знае добре, че нещата в живота не изглеждат така ясни и логически свързани, както при съвещанията, и че има маса непредвидени неща, маса идиотски случайности, изникващи в последния момент, и напрежения, и късане на нерви, за които не се говори, но за които всеки сам си знае колко му струват, и че макар добре обмисленият до най-дребната подробност план да е основата на всичко и ключът към всичко, обаче тая основа и тоя ключ пет дари не чинат, ако нямаш куража да ги превърнеш в система от хладнокръвни и точни действия.

— Случаят с Боев е по-друг — повтаря генералът. — Боев падна пред самия финал. Туй щеше да бъде един хубав финал, обаче Боев падна и нещата отново се усложняват, само че сега вече разполагаме с достатъчни данни да продължим без протакане. Това е заслугата на Боев, че преди да поеме риска, се погрижи съвестно за наследството.

Не знам дали генералът ще каже точно така и всичко туй са, разбира се, мои фантазии, но че съм се погрижил за наследството, е факт и този, който може би ще ме смени, няма вече да си блъска главата над маса работи, а само ще трябва да проведе операцията, една друга операция, не като моята, а такава, че да бъде наистина добър финал.

„Хайде, спи! — казвам си. — Готов си за пенсия с тия следсмъртни видения. Тъмното те изолира и ти позволява по-добре да мислиш, но в тъмното нещата изглеждат по-мрачни. Хайде спи!“

Трябва наистина да съм се унесъл и не знам колко време съм спал, додето чувам в коридора някакви тихи стъпки. Навярно сънувам, решавам аз, тъй като невъзможно е да има човек в коридора, понеже вратата на етажа е заключена и ключът е сложен отвътре, а верижката за безопасност също е поставена. Но тия предохранителни мерки не пречат навън да се чуват стъпки, отпърво смътни и далечни, а после съвсем ясни, тъй ясни, та усещам, че едната стъпка е сигурна, а другата леко провлечена, сякаш човекът с труд движи крака си. Това е Любо, казвам си, Любо така си влачи крака, откакто го бяха ранили с куршум.

Това наистина е Любо и той отваря вратата и застава на прага, сякаш чака да го поканя, но аз само му казвам: слушай, какви са тия номера, дето ми ги играеш, и защо ми се мъкнеш, като знаеш много добре, че си мъртъв, а той отвръща, че между приятели тия подробности нямали значение, и продължава да стои и да ме гледа и аз се питам какво иска да каже с това, че тия подробности нямат значение, и да не би това да е намек, че аз също съм мъртъв, само че още не съм го разбрал. Слушай, Любо… — опитвам се да го вразумя, но Любо вече го няма, макар че на вратата все още е изправен някой, обаче някой друг, и това е Едит, и тоя факт изяснява всичко, значи, съм се припознал в тъмното и тя ми казва Емиле, а аз я срязвам — какъв Емил? Няма никакъв Емил, и трескаво мисля дали някога не съм се изтървал нещо пред нея, но не помня нищо да съм изтървал, макар че тя продължава да ми вика, сякаш ме дразни: Емиле… Емиле… Емиле.

„Не си добре, брат ми — казвам си, като отварям очи и щраквам нощната лампа. — Почваш съвсем да откачаш.“ „Защо да откачам?“ — отвръщам и се надигам да взема цигарите. Това само са глупави сънища, каквито всеки сънува. Нямам никакво намерение да откачвам.

Запалвам една „Кент“ и при познатия тютюнев аромат в меката светлина на лампата всичко добива обичайния си вид. Няколко бодри никотинови вдишвания с пълни гърди по рецептата на йогите ме убеждават, че съм съвсем добре. Може би само нервите да се поразтегнали от продължително чакане и затова сега дрънчат малко фалшиво на дебюта, но те ще се стегнат добре в самата игра, няма къде да вървят, та да не се стегнат, защото всичко е вече решено и не виждам какво особено рискувам.

Какво рискувам? Нищо и половина. Близо четиридесет години я тъпча тая земя по всички географски посоки, а имаше някои, които не стигнаха и до двайсет. Нямам син на пет месеца, нито жена, нито друга закачка по тая линия. Жената — последната по дата — спи горе, точно над мене и това е наистина едно скъпо и много близко същество, ако се има предвид, че съвсем отблизо и доста отдавна ме брои. Друго какво? Друго нищо. Мястото ми е осигурено и отдавна запазено. В братската могила на незнайните, искам да кажа. В компания винаги по-приятно се прекарва. Хайде, приятели, посместете се малко, дръпнете се да седна ей там, до оня с окървавената панама.