Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато твърдя, че нямам никакво намерение да офейкам, аз казвам самата истина. Макар че и у мене, като у сума хора, се спотайва едно същество, готово винаги да офейка. Задачата е изпълнена, микрофилмите са в джоба ти, повече от това няма да научиш, дори да киснеш тук с векове. „Какво повече чакаш? Да те очистят ли?“ — Такива са накъсо разсъжденията на въпросното същество. Твърде логични на пръв поглед, което не ми пречи да ги оставям без внимание, защото това е логиката на страха.

Ван Алтен обаче не ми вярва. И човекът, който в този миг е зад гърба ми, също не ми вярва. Той си въобразява навярно, че се готвя да предприема бог знае какво, и иска на всяка цена да бъде в течение на действията ми и вероятно е съвсем сигурен, че не подозирам присъствието му.

Додето се движа сред множеството на Калверстрат и зяпам в осветените витрини, аз наистина обмислям едно начинание, по-точно две, между които се колебая: да вляза да се нахраня в снек-бара в края на улицата или да поиграя на криеница с преследвача си. В последна сметка спортната страст се оказва по-силна от лакомията. Свивам внезапно в тъмна тясна уличка, свързваща Калверстрат с Рокин, вмъквам се в някакъв вход, изкачвам стълбата до първата площадка и поглеждам през прозорчето. Две минути по-късно разпознавам сивокосия, който се озърта от ъгъла, а сетне забързва към Рокин.

Ако сивокосият е враг на дългото бягане, той ще направи бегла проверка по булеварда, а после ще се насочи към единственото място, където е почти сигурно да ме сбара — в собственото ми жилище. Затуй решавам да го изпреваря и да му отнема удоволствието да ме причака на входа.

Прибирам се, пожертвувал проекта за вечерята без особено съжаление, изкачвам се безшумно в квартирата си, за да не безпокоя Едит, и също тъй безшумно заключвам, като от педантизъм затварям и резето от вътрешната страна на вратата. През прозорците влиза достатъчно светлина от уличните лампи и това ми позволява да се съблека, без да хабя електричество, и да заема любимата си поза за размисъл — строго хоризонталната.

Светещите стрелки на часовника ми показват дванайсет без нещо, когато по стълбището се чуват предпазливи стъпки. Но това не са неравните стъпки от моя кошмар. Малко по-късно на вратата се почуква и чувам гласа на Едит:

— Морис!

„За какво съм ти дотрябвал?“ — питам аз на ума си.

По-силно почукване и по-силен призив:

— Морис!

„Чухме де“ — отвръщам пак мислено.

— Морис, мили, отвори за малко!

„По-късно“ — казвам по кода на телепатията.

Но жената очевидно не разбира от телепатия:

— Морис, лошо ми е, отвори!

И понеже нито отварям, нито давам признаци на живот, жената се обслужва сама и натиска бравата. Уви, противно на привичките ми, вратата тоя път е заключена.

Едва в тази минута става ясно, че Едит не е сама. В коридора се чува шушукане, от което не мога да доловя нито дума, затова пък долавям красноречивото скърцане на шперц в ключалката. Човекът навярно си разбира от работата, защото шперцът уверено щраква и се превърта. Ново натискане на бравата. И ново разочарование. Тоя път шепотът е по-ясно доловим:

„Спуснал е резето отвътре.“

Пауза. Тихи, възможно най-тихи стъпки. И тишина.

* * *

Следната заран за всеки случай ставам час по-рано от обичая си и излизам също един час по-рано. Когато след продължителна разходка отивам в „Зодиак“, Едит е вече на своя пост зад малкото бюро и съсредоточено трака на машината. Нито дума за среднощното прилошаване, изобщо нито дума вън от сухия поздрав и от служебните реплики.

На обяд Райман надзърна в кабинета ми с предложение да отскочим да видим какво прави нашият общ приятел господин Мартини. Оказва се, както следва и да се очаква, че господин Мартини е добре, но нито луничавият, нито аз сме настроени към изчерпателни консумации. Райман иска просто да ме осведоми, че се е създала неочаквана възможност за моето заминаване, макар и не за Полша, а за Източна Германия.

— Това е без значение — забелязва магистърът на рекламата. — Ще ти се възложи същата задача при същите условия. Стига да не си се отметнал.

— Защо трябва да се отмятам?

— Чудесно. Още днес ще дойдат да вземат паспорта ти за виза.

Допиваме чашите си и се разделяме с пожелания за приятен обяд, обаче в отношенията ни се долавя нещо натегнато и неловко, нещо, отиващо отвъд досегашната дружелюбна неискреност, нещо, което не може да се изрази и все пак се чувствува съвсем отчетливо.

Към три часа една от секретарките на Уорнър идва да вземе паспорта ми.

— Утре ще ви го дам — казвам. — Днес трябва да тегля пари от банката.

Чиновничката вероятно не е инструктирана какво да прави в случай на подобен отговор, защото само кима и си излиза.

„Точно така: намини утре — избъбрям аз подире й. — Макар да не гарантирам, че утре ще ме намериш тука.“ Тази нощ имам среща с пощенската кутия на Бауер и това е последното ми задължение, което все още ме задържа в тоя град. Утре няма да съм тук. Но за да не бъда тук, паспортът трябва да бъде в джоба ми. Райман или се мисли за много хитър, или смята, че е настъпил часът, когато може да се действува и без прекалени хитрости.

Малко преди края на работния ден в кабинета ми се отбива втора посетителка — онова мило създание Дора Босх.

— Мистър Еванс моли, ако имате време, да наминете към бюрото му.

Молбата на мистър Еванс е само галантна форма на заповед, затуй тутакси се отправям към кабинета му. Намирам председателя заедно с Райман и Уорнър край ниската масичка, обилно гарнирана с бутилки уиски и чаши. Чашите са значително повече от присъствуващите лица, от което би следвало да се предполага, че заварвам епилога на някаква делова почерпка.

— А, ето го и нашия Ролан! — възклицава дружелюбно председателят. — Вземете си чаша, драги, и седнете за малко.

Изпълнявам нареждането и разквасвам устни в животворната напитка.

— Казах „за малко“, защото имам един проект… — подхваща отново Еванс.

— Нашият шеф току-що сподели едно свое лошо предчувствие — уточнява с относително естествен смях Райман.

— Именно, именно… — кима председателят. — Какво ще кажете за една малка разходка сред природата?

— Само това, че съм поласкан от вниманието… и че се боя да не бъда излишен.

— Излишен? — вдига вежди Еванс. — Как така излишен?

После той неочаквано избухва в смях:

— Чухте ли какво каза?… „Да не бъде излишен“… Ха-ха, вие даже не разбирате, че сте най-необходимият в целия екип… центъра на веселбата… ха-ха… душата на компанията…

Уорнър и Райман изписват насила по лицата си някакви криви усмивки, убедени навярно, че намеците на шефа са малко преждевременни. Подобна мисъл минава вероятно и на Еванс, защото той наново става сериозен и дружелюбен и като надига дългата си снага към тавана, извиква:

— Да вървим, господа! Работното време мина!

Долу при колите избухва малък спор на куртоазия. Еванс държи да се настаня в ролс-ройса му, но аз настоявам да взема собствената си кола, защото на връщане имам работа.

— О, не се безпокойте за връщането. Оттук нататък ние имаме пълна грижа за вас — възразява Еванс, поддържан от двамата си помощници.

В края на краищата те все пак отстъпват и аз потеглям сам, следвайки бляскавото черно купе. Странна работа, всички наоколо се боят да не офейкам — и Ван Алтен, и Едит, и сивокосият, и тия тримата, и никой не ще да повярва, че не мисля да офейкам и че ако съм искал да офейкам, нямаше да чакам да ме водят под конвой сред природата.

Казвам „под конвой“, защото съвсем ясно различавам в огледалото трета кола отзад и дори виждам лицето на човека при кормилото: едно бледо, продълговато лице, полузакрито от големи тъмни очила.

Половин час по-късно ролс-ройсът забавя ход и спира пред железните врати на вилата в гората. Вратите тържествено се разтварят, за да пропуснат трите коли, а после отново се затварят и ние оставаме в поетичната изолация на влажния парк и на ранната есенна здрачевина.

Вътре обстановката е малко по-приветлива поради ярката светлина на големия полилей и обилната бутилкова украса на кръглата масичка, но нещо все пак липсва в настроението на компанията. Роволт понечва като прилежен домакин да напълни чашите, обаче Еванс го спира с нетърпелив жест:

— Остави това! После.

И понеже бледоликият се готви да се изпари, председателят добавя, като ме посочва с ръка:

— Вземи му оръжието!

Не обичам да ме пребъркват и затуй сам подавам пистолета си. Което не пречи на това животно Роволт все пак да ме опипа набързо за проверка.

— Е, да сядаме! — предлага шефът.

— И аз ли? — питам скромно.

— Разбира се, разбира се! Нали ви казах, че вие сте центърът на веселбата. Сядайте и почвайте! — промърморва тоя път без сянка от веселост Еванс.

— Какво точно?

— Каквото смятате, че ще бъде интересно за нас.

— Нямам представа за интересите ви.

— Уорнър, помогнете му да се ориентира в интересите ни.

— Вижте, Ролан — обажда се Уорнър. — Откъдето и да почнете, все ще трябва да кажете всичко. Ако сега премълчите нещо, ще се наложи да го изплюете после. Така че спестете ни въпросите и говорете ясно и изчерпателно: кой, кога и как ви е възложил задачата, откъде сте почнали и по какъв начин сте продължили, чрез кого и с какви средства сте поддържали връзка, какви сведения сте предавали и тъй нататък… Вие не сте дете и знаете отлично какви въпроси хора като нас биха задали на човек като вас. Тъй че задавайте си ги наум и отговаряйте гласно.

— Именно: отговаряйте по въпросника — кима Еванс.

— Мога ли да запаля? — питам.

— Можете. Само не ни разигравайте — измърморва шефът.

Запалвам и отправям към председателя възможно най-прямия си поглед:

— Ако желаете, да бъда искрен докрай, трябва да ми осигурите разговор на четири очи. Има подробности от лично естество, които мога да изложа само пред вас.

Еванс хвърля въпросителен поглед към помощниците си. Ония свиват безучастно рамене.

— Добре — кима председателят. — Ще изпълня желанието ви. Обаче не си въобразявайте, че това ще ви даде някакви предимства, в смисъл на измъкване.

Той се обръща към Роволт и нарежда:

— Ще поставиш по един човек на всяка врата и двама на терасата. — И сякаш за извинение добавя към мене: — Аз и сам бих ви изпразнил един пълнител в корема, но всяко нещо с времето си.

Оставям без внимание това обещание и мълчаливо изчаквам Райман, Уорнър и Роволт да напуснат стаята.

— Е, та? — подканя ме Еванс, като на свой ред запалва цигара и се отпуска в креслото.

— Ако подозирате, че съм представител на известно разузнаване, трябва да ви призная, че сте познали — казвам. — Кое точно, това за момента е без значение…

— Напротив, от първостепенно значение — прекъсва ме шефът.

— Добре. Изслушайте ме първо, а после ще отговоря на въпросите ви. В продължение на една година не съм вършил нищо по секретната си задача в „Зодиак“ по съвсем понятни на вас причини. Едва напоследък влязох във връзка със служителя ст вашата секретна архива Ван Алтен. В резултат на тоя контакт между нас бе сключено споразумение, за което можете да се информирате от самия Ван Алтен.

— Нямам никаква възможност да се информирам от Ван Алтен — възразява Еванс. — Покойниците, както знаете, са скъпи на приказки.

— Това е ново за мен.

— Кое? Че покойниците са скъпи на приказки? — вдига вежди Еванс.

И понеже не благоволявам да отговоря, добавя:

— У нас, знаете, както във всяко солидно предприятие, има ред: за работа плащаме, за предателство убиваме. Така че не разчитайте на помощта на Ван Алтен и се постарайте да обясните всичко със свои думи.

— Тъй да бъде — отстъпвам. — Съгласно споменатото споразумение Ван Алтен снощи ме пусна в архивата и ми даде възможност да заснема намиращите се в касата секретни досиета. Доволни ли сте?

— Кому и кога предадохте негативите?

— Никому не съм ги предал.

— Лъжете — отвръща спокойно Еванс. — Снощи вие сте изиграли на нашите хора един малък фокус, изчезвайки ненадейно от Калверстрат. Предполагам, че тоя фокус е имал известен смисъл.

— Пристъп на палавост, нищо повече — казвам. — Що се отнася до негативите, те са тук.

При тия думи изваждам от джоба си няколко миниатюрни ролки, показвам ги на председателя и отново ги прибирам.

— Вие сте по-нагъл от допустимото, Ролан — забелязва малко озадачено Еванс. — И по-непредпазлив…

— Съвсем не! Напротив. Аз държа на кожата си, тъкмо както и вие.

— Това тепърва ще се види. И понеже стигнахме до тоя въпрос, искам да ви предупредя: единственият начин да спасите кожата си, е да кажете всичко, абсолютно всичко. Най-дребното премълчаване или преиначаване ще ви струва живота. Ван Алтен, както знаете, беше наш човек до оня ден и все пак изчезна. А вие никога не сте били наш човек.

— Разбирам намека ви — кимам. — Но ако седна да разправям всичко, което знам, това може да ни отнеме маса време. Затуй ще започна с най-същественото, а после…

Еванс угася цигарата си в големия кристален пепелник, додето аз запалвам нова.

— Мистър Еванс, ако някой от нас трябва да мисли за спасението си, това сте преди всичко вие.

Председателят поглежда бегло с празните си очи, но не казва нищо. Един безизразен празен поглед с някаква едва доловима искра на снизходително любопитство.

— Вие сте шеф на централа, която е изцяло и безвъзвратно разшифрована. Дали тия негативи ще стигнат, или не до моите хора, това е въпрос на подробности: важното е, че за основната дейност на „Зодиак“ са изпратени, където трябва, предостатъчно сведения, за да може тая фирма да продължава работата си по линия на шпионажа.

Потънал в креслото и кръстосал дългите си крака, Еванс продължава да ме следи с все същия почти безразличен поглед.

— Излишно е да ви обяснявам, че провалът на „Зодиак“ е удар не само за централата като организация, но и за вас като неин шеф. Обаче — тук аз нарочно понижавам глас — тоя удар е дребна работа в сравнение със следващия удар, който се подготвя срещу вас. Първият ход само ви дискредитира, вторият изцяло ще ви унищожи.

— Любопитно… — промърморва председателят.

— Нямате представа колко увлекателно. През последните няколко години като шеф на „Зодиак“ вие сте сключили редица крупни сделки в два варианта: официален, за пред фиска и пред вашите началници, и неофициален, по който всъщност е ставало плащането. По направените досега съвсем непълни проучвания това двойно счетоводство ви е позволило да сложите в джоба си над десет милиона долара…

— Нима толкова? — учудва се почти искрено Еванс.

— О, не, много повече! Обаче аз имам предвид само документите, до които сме се добрали напоследък.

— Какви документи имате предвид по-точно?

— Ами например тия — отвръщам, като вадя от джоба си и подавам по едно копие от негативите на Фурман младия.

Председателят разгръща небрежно копията и бегло ги преглежда на светлината на полилея.

— Наистина любопитно — отвръща той, като прибира лентите в джоба си.

— Съвсем като гангстерски филм — съгласявам се. — Вие, разбира се, не си правите илюзии, че това, което току-що напъхахте в джоба си, е само едно от многото налични копия.

— Вероятно — кима Еванс. — Но какво значение? Тия неща, както знаете, са обичайна практика в търговията.

Той запалва цигара, отпраща в лицето ми гъста струя дим и ме поглежда с лек интерес, сякаш да види няма ли да се закашлям.

— Не знам как е в търговията, обаче при вас не става дума за търговия. „Зодиак“ е разузнавателна централа, подведомствен институт на ЦРУ, и бюджетът на „Зодиак“ е част от бюджета на ЦРУ. Следователно вие сте си присвоили крупна сума държавни пари, тъй крупна, че дори цялото ви семейство да се състои от генерали и сенатори, пак не бихте могли да спасите кожата.

— Въпрос на гледна точка… — промърморва небрежно Еванс.

— Въпрос на неизбежност — поправям го. — При това вашата корупция е стигнала дотам, че вие с оглед на лично облагодетелствуване сте си затворили очите пред влизането на чужд агент в централата ви.

— Имате предвид себе си?

— Не. Имам, предвид Ван Вермескеркен. Някои от най-едрите ви печалби идват от сделки с предприятия на Федералната република и това е лесно обяснимо, ако се вземе под внимание, че сте назначили за търговски директор на „Зодиак“ един човек на Гелен…

— По-тихо — промърморва сухо Еванс. — Не изпадайте в патос.

— И едно последно нещо — казвам, като още повече понижавам глас: — Не си въобразявайте, че моите шефове ще се задоволят да изпратят на вашите шефове сведенията за дейността ви. Тия сведения ще станат достояние за опозиционния печат както в Америка, така и в Западна Европа. Ако имате малко въображение, можете да си представите и без моя помощ размерите на скандала.

— Хм — изръмжава председателят. — Вие почвате да ме плашите.

— Съвсем не. Искам просто да ви разясня, че вашето положение не е по-различно от моето.

— Мерси, че ме поставяте до себе си — забелязва студено шефът.

— О, нямам никакво намерение да се домогвам до висотите ви. Нито до материалното ви благополучие. Но що се отнася до работата, трябва да ви кажа, че аз имам тъкмо вашия чин, полковник Еванс, и че шефовете ми държат на мене вероятно не по-малко, отколкото вашите на вас. Ударът, за който става дума, е готов за действие като зареден пистолет и единствено моето завръщане здрав и читав може да осуети натискането на спусъка.

Председателят мълчи, потънал в креслото, после разтърква с върха на пръстите челото си, сякаш масажира мислите си, и произнася тихо:

— Размяната, която ми предлагате, не е равностойна: вие сте в моите ръце, а не аз във вашите.

— Това е само видимост. Аз съм толкова във вашите ръце, колкото и вие в моите…

— Не се залъгвайте с илюзии — възразява спокойно Еванс. — Бъдете реалист. Вашият удар изисква време и доколко тоя удар ще ме засегне, е още въпрос. Разликата между нас е там, че аз съм още жив и още дълго ще бъда жив, а вие само подир една моя дума ще прескочите в компанията на Ван Алтен.

— Щом така виждате положението, значи, напразно съм си хабил приказките — казвам безучастно, като угасям в пепелника поредната угарка. — Добре, произнасяйте думата си.

— Не бързайте, за това винаги има време — усмихва се с машинална усмивка председателят. — Мисълта ми е, че за да бъде размяната равностойна, трябва да добавите нещо от своя страна.

— Какво например?

— Например отговорите на въпросите, които ви постави Уорнър.

Поклащам отрицателно глава, но шефът бързо добавя:

— Не става дума за подробности, а за някои неизбежни уточнения.

— Вижте, Еванс, мисля, че разбрахте какво представлявам, и следователно трябва да ви е ясно, че няма да научите от мене нищо повече от това, което сам желая да кажа.

— Да, но и вие трябва да разбирате положението ми. Аз може да съм шеф, но не съм с неограничена власт. Как си въобразявате, че мога да ви пусна пред очите на помощниците си, без дори да съм измъкнал от вас основното?

— Що се отнася до основното, достатъчно е да знаете, че идвам от страна на Гелен, по-точно на Бауер, макар да нямам право да ви кажа това. Мисля, че тая версия е задоволителна, още повече че отговаря на част от истината.

— Да се надяваме, че е задоволителна — отвръща неохотно Еванс.

— Колкото до пускането ми на свобода, вие винаги можете да намерите подходящи мотиви — по-нататъшно проследяване, уловка и други подобни, не съм аз, който трябва да ви уча.

Еванс мълчи известно време, като продължава да масажира мислите си.

— Да — промърморва най-сетне той, сякаш на себе си. — Смятам, че може да се нареди нещо.

После ме поглежда съсредоточено и добавя:

— А каква е гаранцията, че въпреки жеста ми няма да пуснете в ход вашия зареден пистолет?

— Гаранцията е в текущата практика: ние нямаме никакъв интерес да се правят трансформации в „Зодиак“ и да сменят шефовете му, след като сме в течение на нещата.

— Но вие ще пристъпите към разгром на агентурата ни. Защото не вярвам да разчитате, че тая версия с Гелен и аз самият ще я глътна, както някои други хора.

— Въпросът с версията си е ваш въпрос — отвръщам уклончиво. — Що се отнася до агентурата ви на Изток, тя няма да бъде разгромена. Поне на първо време. Вие достатъчно ги разбирате тия неща, за да е нужно да ви обяснявам, че след като агентурата е напипана, тя рядко се разгромява тутакси, а дълго време се наблюдава и проучва.

— „Дълго“? Колко дълго?

— По-дълго, отколкото ще ви е необходимо, за да минете на друга работа и да си измиете ръцете от „Зодиак“. Вие сте човек с връзки, Еванс, и, надявам се, че няма да става нужда да се тревожа поне за вас.

Председателят отново се замисля, после произнася ненадейно:

— Добре. Тъй да бъде!

— Надявам се, че това „добре“ не означава куршум в гърба при входа на вилата ви, нито някъде по-нататък?

— Съвсем не. Обаче имайте предвид, че не съм застрахователно дружество и че ако продължавате да се разхождате из тоя град…

— Доста. Разбрах.

Еванс става бавно и с неочаквано висок глас извиква:

— Роволт!

От вратата на трапезарията тутакси изскача човекът с тъмните очила.

— Ще изпратиш господин Ролан до колата му. Той има бърза работа и е принуден да ни напусне.

— Пистолетът… — напомням.

— Да. Върни му пистолета.

Роволт покорно ми подава черносиния маузер.

— Изпрати господин Ролан през верандата. И без инциденти!

Еванс великодушно ми маха с ръка за сбогом и аз му връщам поздрава, подир което тръгвам след Роволт.

Мерцедесът тъмнее, гариран пред вилата. Той навярно не се е надявал повече да ме види. Запалвам мотора и изчаквам, додето Роволт мине напред и даде нареждане да отворят вратата. После подкарвам бързо, форсирам, включвам на втора и излитам през изхода. За по-малко от секунда в потока светлина на фаровете се откроява тъмната фигура на Роволт, застанал до вратата, и за по-малко от секунда усещам в ръцете си властния порив да отклоня леко кормилото и да помета човека с лявата част на бронята, но се овладявам и поемам по горския път.

„Я виж! Ти си бил добър християнин“ — струва ми се да чувам гласа на Любо.

„Глупости! — отвръщам. — Нашият занаят не е да правиш каквото си искаш.“

„Не е чудно да тръгнеш и по черкви, брат ми“ — разнася се отново гласът на Любо някъде в мен.

„Глупости — повтарям. — Какво представлява един Роволт? Дребно оръжие на организацията. Ако не е той, ще е друг. Работата не е в такива като Роволт.“

„Само не се оправдавай“ — промърморва тихо Любо и аз млъквам, защото чувствувам, че наистина се оправдавам и че едва съм успял да се насиля да не извърша нещо, което съм смятал, че е справедливо да извърша. Занаят.

Натискам по-силно газта, за да разкарам нервната тръпка по тялото си, и мерцедесът поема стремително по пътя край смълчаната равнина, по същия път, из който тъй отдавна, а всъщност съвсем неотдавна, крачехме с Едит, и Едит охкаше, че не може повече да върви, и проклинаше високите си токове.

В момента обаче мисълта ми е заета не толкова с Едит, колкото с Ван Алтен. Бях му дал възможност сам да избира между спасението и гибелта. И той бе използувал тая възможност, за да избере гибелта. Защо? От угризения, задето е извършил предателство? Но за хора като Ван Алтен и дори като Еванс това понятие беше празна дума, освен ако се касаеше до предателство към собствените им интереси. Ван Алтен беше се просто уплашил. Или бе пожелал — въпреки предупреждението ми — да извърши двойно предателство, за да спечели двойно. Той бе постъпил като Артуро Конти, и бе завършил като Артуро Конти. С тая разлика, че Ван Алтен нямаше да бъде увековечен дори с един следсмъртен гръмотевичен репортаж.

Стигам до шосето, обаче не успявам да свия по него, защото тъкмо тук един идиот в някаква допотопна бричка се е вмъкнал заднишком в страничния път, за да направи маневра, и е задръстил изхода. Спирам и вече се каня да се подам от прозореца, за да поднеса пожеланията си на некадърника, когато на две педи от носа ми блясва дулото на пистолет и в ухото ми прозвучава нежен женски глас:

— Угаси мотора, мили!

До мерцедеса е изправена моята вярна секретарка Едит и револверът в ръката й няма вид на тапешник.

— Каква изненада! — промърморвам. — И каква промяна! Нали по същия този прелестен път…

— Да, да, спомените после — прекъсва ме Едит.

В тая минута от бричката излиза слаб мъж и това е, разбира се, сивокосият, който също размахва в ръката си пистолет. Сивокосият, без да иска разрешение, се настанява на задната седалка в мерцедеса, като опира оръжието си в гърба ми, докато Едит сяда отпред, за да ми прави компания.

— Запалвай! — заповядва секретарката.

— Накъде? — питам, без да си давам труд да изпълня нареждането.

— Към Ротердам. И по-бързо.

— Изключено.

— Слушай, мили! Бих ти пръснала веднага главата, ако не бяха някои общи спомени, но все пак съветвам те да не разчиташ прекалено на чувствата ми.

— Не става дума за чувства, а за най-банален разум. Имам неотложна работа в Амстердам и трябва да я свърша още тази вечер, понеже от утре тоя град става за мене забранена зона.

— Така ли? И защо?

— Защото само преди половин час бях изхвърлен с гръм и трясък от вилата на Еванс при тържественото предупреждение, че ако още веднаж… И тъй нататък: можеш да си го довършиш сама.

— А причината?

— Нелепи подозрения. Тия типове, както знаеш, са ужасно мнителни. Толкова време им правя поведение и все пак…

— Ти и на мене го правеше поведението, но не мина — забеляза Едит.

— Знам, и ти си от тоя род. Позволи ми само да откарам колата малко по-нататък. Не е чудно хората на Еванс да цъфнат тук всеки момент.

— Карай към Ротердам!

— Едит, престани да ми размахваш тоя пистолет и да ме дразниш с ината си — сменям аз тона. — Трябва да ти кажа, че Амстердам в момента е за мен толкова важен, колкото и за теб.

Едит хвърля бърз поглед зад гърба ми, дето сивокосият мълчаливец ме подпира с калибъра си, и в отговор се чува нисък глас с доста твърд акцент:

— Нека кара към Амстердам.

Запалвам, излизам на шосето и поемам с разумна скорост от тридесет километра в час.

— Не бъркай джоба си! — извиква ми секретарката.

— Цигарите…

— Аз ще ти подам.

Тя безцеремонно вади от джоба ми пакетчето „Кент“ и също тъй безцеремонно ми напъхва една полусмачкана цигара в устата, след което щраква запалката.

— Нещо друго да искаш?

— Мерси.

— Малко джазова музика?

— Като главоболие и ти ми стигаш.

— Тогава един речитатив?

Едит отново хвърля бегъл поглед зад гърба ми и в колата внезапно се разнася собственият ми глас, без никакво усилие от моя страна:

„Помагайте ми, за да свършим по-бързо.“

И гласът на Ван Алтен:

„Нима всичко искате да заснемете?“

И тъй нататък чак до прощалните пазарлъци.

— Надявам се, че ти е ясно за какво става дума — произнася Едит, като дава знак на мълчаливеца да спре магнитофончето.

— За долари и чекове, ако не ме лъжат ушите.

— Не, за снимки на досиета. Трябват ни снимките. После си свободен.

— И за какво са ви потрябвали тия снимки?

— Така. За семейния албум.

— А къде го беше пъхнала микрофончето?

— Зашила го бях в хастара на палтото ти, мили.

— Затова приятелят ти ме е дебнел долу.

— Позна. Обаче да не се отвличаме в подробности. Нали чу какво казах: снимките!

— Но слушай, Едит, тия снимки нямат за вас никаква стойност.

— Това ние ще преценим.

— Тия снимки имат едно-единствено предназначение: те трябва да бъдат предадени на Гелен.

— Почваш да ставаш искрен. Само че ние не желаем те да бъдат предадени на Гелен. Ясно ли ти е?

— Но разбери, мила, че това е част от смисъла на играта, тия снимки да отидат у Гелен.

— Играта всеки я играе според интереса си…

— Обаче в случая нашите интереси, твоите и моите, съвпадат.

— Нямам такова впечатление.

— Защото не знаеш това, което аз знам, скъпа Дорис Холт.

Бърза справка с погледи зад гърба ми. После гласът на Едит:

— Какво каза?

— Точно това, което ти чу, скъпа Дорис Холт, от братското разузнаване на ГДР.

Нова зрителна справка. Пауза, нарушена от мене:

— Вие всеки момент трябва да получите съответни сведения за мене и може дори да сте ги получили, но да не сте ги потърсили. Аз съм от българския Център. Така че да престанем с това взаимно пързаляне.

— Тогава защо е нужно да предаваш снимките на Гелен?

— Защото досиетата са фалшиви. Разбираш ли: съвсем фалшиви. На нас тия досиета не ни трябват. На нас ни са нужни истинските.

* * *

Дъждът е съвсем проливен и вятърът го блъска в гърба ми, сякаш че ме залива с кофа вода, тъй че докато измина разстоянието от тъмната уличка, дето съм гарирал мерцедеса, до ъгловата сграда с кафенето, ставам мокър като удавник.

Минава полунощ и наоколо няма жив човек. Влизам незабелязано с малкия си вързоп в неосветения вход и пипнешком намирам пощенската кутия на Питер Гроот. Още тая заран съм се споразумял с Питер да остави тук ключа, за да мога да използувам ателието му вечерта за малка галантна среща, далеч от погледите на Едит, и ключът е наистина на определеното място и аз безшумно възлизам по стъпалата в тъмното, додето стигам таванския етаж.

Замислената операция, въпреки че трябва да се извърши на известна височина над морското равнище, няма нищо общо с волна планинска екскурзия под ласкавите лъчи на майския светлик, а тоя проклет дъжд още повече усложнява работата, макар да си има и положителните страни.

Разтварям вързопа под мъждивата светлина, идваща от прозореца, изваждам тънко здраво въже и опасвам единия му край около кръста си. На другия край на въжето е закачена широка кука, грижливо омотана с конци, за да не вдига шум при хвърляне. После слагам в джоба си необходимите инструменти, поставям един стол върху масата, изкачвам се върху тая импровизирана архитектура и излизам през таванския прозорец на покрива.

Потопът, който връхлита отгоре ми, е тъй обилен, че бързам да спусна стъкления капак, за да не превърна ателието на Питер в аквариум. Намирам се в подножието на два стръмни покрива, долепени един до друг. Трябва да прехвърля шест такива покрива, докато се озова до стърчащия в края на редицата сгради четвърти етаж. Хвърлям куката към билото на съседния покрив и, разбира се, не улучвам. „Нищо. Нощта е пред нас и изобщо аз съм собственик на лошото време“ — казвам си и повтарям опита. Още две-три упражнения, и целта е достигната. Почвам да набирам въжето и крачка по крачка да възлизам по хлъзгавия покрив. Покривът е не само хлъзгав, но и страшно стръмен и в тоя миг той ми изглежда още по-стръмен под пристъпите на вятъра и дъжда, които сякаш са се наговорили да ме сринат долу на кея.

Стигам билото и преодолял изкушението да поседна за миг, пристъпвам към спускането от другата страна. Спускането се оказва по-неприятно от изкачването, понеже трябва да се движа гърбом. Нощта е тъмна като гроб, но без да има другите му предимства, от рода на безветрието и относителната сухота. Постепенно все пак свиквам с мрака, колкото да виждам керемидите под нозете си. Когато стигам подножието на покрива, коленете и ръцете ми треперят от напрежение.

Облягам се за малко на керемидите, за да дам време на мускулите да се поотпуснат. В интерес на свободното движение съм оставил шлифера в ателието, тъй че вече съм вир вода, и дъждът престава да ми прави впечатление. Замахвам и хвърлям ловко куката към следващото било. Излишно е да уточнявам, че и тоя път не улучвам. „Няма нищо по-хубаво от лошото време за тоя род упражнения“ — промърморвам и отново хвърлям куката. Почва превземането на втория покрив.

Изминава не по-малко от час, додето се добирам с ожулени от въжето длани и подгъващи се колене до последната сграда. Нейната стряха е две педи над главата ми, тъй че тук алпинизмът ми отнема значително повече време. Най-сетне успявам да се изкатеря до таванското прозорче. То е залостено с железен капак, над който за по-сигурно е монтиран втори капак-решетка. Предполагам, че допирът с тия съоръжения при нормални условия би накарал сигналната инсталация да нададе адски звън из цялата сграда. Но условията не са съвсем нормални, защото следобед своевременно съм успял да блокирам копчето-прекъсвач в апаратурата под бюрото на Дора Босх.

Когато се заемам с прозорчето, използувайки оскъдните подръчни инструменти, за пръв път разбирам не на шега, а на истина, че няма нищо по-хубаво от лошото време. Не знам кога е правен тоя блиндаж, но хроничните амстердамски дъждове плюс непрестанната влага са разяли достатъчно пантите, за да мога без особен труд да ги откача.

Вътре в тавана е пълен мрак. Залоствам отново капака и запалвам джебната лампа. Помещението тъне в прах и сажди и е тъй ниско, че не е възможно да се изправиш в цял ръст. Отворът за долния етаж съвсем не е закован, както твърдеше Ван Алтен, а само залостен, макар че и да е закован, пак не бих се формализирал. За да не падне капакът при отварянето и за да се осигури по-късното му затваряне, завинтвам от горната му страна предварително приготвената ръчка и едва след това го избивам бавно и внимателно. Един бърз лъч от лампата ме убеждава, че помещението под нозете ми е нещо като коридорче без прозорци. Закачвам въжето на края на отвора и се спускам тихо в коридорчето. Две врати. Тая за тоалетната не ме интересува. Втората е заключена, но инструментите са измислени за подобни случаи. Не става нужда дори да избивам ключа, поставен от другата страна, защото отварям със същия тоя ключ, като захапвам края му със съответното приспособление.

Ето я и секретната стая — ярко осветена и пуста, с тъмнееща в дъното каса. Ръцете ми за по-голяма елегантност се обличат в тънки пластмасови ръкавици… Ключовете влизат в действие. С доставянето на тия ключове — нека не си спомняме на каква цена — Фурман-син бе доказал, че в областта на частните проучвания не стои по-долу от Фурман-баща. Той бе успял не само да издири фирмата, от която бе купена касата, но и да изкопчи дубликат от ключовете. Не се съмнявам, че старикът би изкопчил дори и комбинацията, ако тя не се съхраняваше у самия собственик на фирмата. Сега обаче комбинацията ми е вече известна и аз почвам търпеливо да я навивам: три празни интервала — М, — два празни интервала — О, — един празен интервал и прочее, додето тихото, но отчетливо изщракване ми подсказа, че непристъпната каса, безпощадно затворената каса на „Зодиак“ е готова да се отвори.

Изваждам досиетата — истинските — и почвам работа. Сведенията за агентите са подредени в два индекса. Едната мрежа е за постоянно действие, другата, дълбоко замразена, е приготвена да влезе в ход при изключителни условия, в случай на война. Широки, дълги години плетени мрежи, простиращи нишките си из целия лагер. Затова касата на „Зодиак“ се бе оказала тъй непристъпна. Затова едно невинно надникване бе изисквало толкова чакане.

Когато свършвам с фотографските истории, часът минава три, а тепърва ми предстои маса работа. Трябва да излича всички видими и невидими следи, да поставя капаците на местата им и да поема обратния път по покривите, без да говорим за туй, че още преди разсъмване негативите следва да се озоват на сигурно място.

Последното нещо, което си спомням с размътена от безсъние и умора глава, е как бърша с някакъв парцал водата, нахлула в ателието на Питер, и как малко по-късно опипвам с разранени ръце, но с все още незадрямал нюх бутилките уиски в долапа.

Всичко това бе станало през оная дъждовна нощ, когато бях посетил Ван Алтен в домашния му шлеп.

* * *

Нощта — сегашната — е вече към края си, когато ние с Едит най-сетне се настаняваме в мерцедеса и потегляме към Айндхофен. Сивокосият непознат е изчезнал. Тоя човек през пялото време бе тъй мълчалив и тъй призрачен, та бих го помислил за рожба на въображението, ако не усещах по гърба си още натиска на пистолета му.

Шосето е осветено от жълт флуоресцент и в тая жълта светлина, и в неясните силуети на къщята от предградията има нещо унило, особено ако ги гледаш в края на една безсънна нощ. Негативите, адресирани за Бауер, са предадени един час по-рано на съответната връзка. Няма какво повече да търся в тоя град, ако не се брои някой куршум в гърба.

— Като си помисля само, че да бяхме взели самолет, още предобед щяхме да си бъдем в къщи… — въздъхва Едит.

— Недей да си го мислиш, щом се тровиш. Изобщо казвай си, че най-късият път не е най-бързият. Лошото при самолетите е, че винаги има маса формалности и главно писане на имена.

— Но това дълго пътуване с влака…

— Дълго пътуване значи дълго да спиш. Умирам за дълго пътуване.

От Айндхофен ние с Едит трябва да вземем влака. Двама непознати пътници на една непозната гара, които се качват всеки в своя влак и потеглят в различни посоки, анонимно и скучно, обаче съвсем практично. Защото, колкото и предпазливо да съм скроил комбинацията, то от мига, в който негативите вече не са у мене, нямам никаква сигурна защита. Еванс беше ме пуснал между другото и за да мога да предам негативите. Тоя мотив го оправдаваше за момента пред колегите му. След като неприятелят така или иначе бе надникнал в „Зодиак“, единственото защитно действие беше да се насочи тоя неприятел по измамната писта на фалшивите досиета.

— Еванс едва ли смята, че негативите ще отидат у Гелен — забелязва Едит.

Това е лошото на дългата връзка с един човек, че с течение на времето почва да ти чете мислите. Такива като нас трябва да избягват дългите връзки.

— Не, разбира се — отвръщам. — Ако се касаеше за Гелен, шефът едва ли би губил време за толкова грижливо фабрикуване на фалшиви досиета. Защото бас държа, че тия досиета са само отчасти фалшиви. В тях фигурират действителни хора, с които американците вероятно са си опитали късмета, но без успех, и които сега трябва да бъдат подложени на безполезно наблюдение и подозрение, докато истинските агенти продължават спокойно работата си.

Излизаме от предградието и наоколо ни изведнаж мрачината се сгъстява, сякаш нощта не свършва, а тепърва започва. Флуоресцентните лампи са изчезнали. Натискам по-енергично газта и мерцедесът поема стремително в светлата писта, проправена от фаровете.

— Значи, Еванс би трябвало да бъде доволен — промърморва Едит.

— Това е една история, от която всички са доволни. Еванс е доволен, че е спасил реномето и състоянието си, американците — че са пробутали сведения, които ще ни донесат само главоболия и разочарования, Бауер — че се е добрал до секретната архива и е разкрил една тайна, която го е смущавала. Най-странното е, че дори ние с тебе трябва да бъдем доволни. Една такава каша, от която всички излизат доволни, това е нещо доста рядко в наши дни…

— Що се отнася до мене, не виждам особени основания да бъда доволна.

— Остави това! Ти знаеш много добре заслугите си в някои възлови моменти, така че нека си спестим комплиментите. Ужасно мразя тоя час, когато дойде ред да се делят заслугите…

— Не става дума за заслуги — прекъсва ме Едит. — Не мога да си простя, че те оставих толкова време да ме водиш за носа.

— Напразни угризения. Удоволствието беше взаимно.

Пред нас далеч на хоризонта се е появила една светла ивица.

— Денят ще бъде хубав — забелязвам, за да сменя темата.

— Сигурно. Имам чувството, че щом си отидем оттук, и ще спре да вали.

— Съмнявам се. Времето в тая страна е тъй калпаво, че дори нашето отсъствие едва ли ще му повлияе.

— Мечтая просто за малко слънце… истинско топло слънце и истинско синьо небе…

— Забравяш песента…

— О, песента… Не ти ли се поисква някога да попаднеш в един светъл град, в един спокоен летен град, и да тръгнеш да се разхождаш из улиците, но не да се преструваш, че се разхождаш, а наистина да се разхождаш, безгрижен и отпуснат, без мисъл за микрофони и дебнещи очи и вероятни засади…

— Не — казвам. — Такава глупост никога не ми е минавала през ума.

— Значи, си осакатен от професията.

— Възможно е. Но в тоя свят на толкова сакати това не бие твърде на очи.

— Ти просто си отвикнал да се движиш свободно и да говориш свободно, тъй си отвикнал, че вече нямаш нужда от подобни неща.

— Грешиш. Аз си говоря съвсем свободно, само че наум. Разправям се с шефовете си, споря със себе си и бъбря с мъртви приятели.

Тя се готви да забележи нещо, не премълчава. Аз също мълча. Каква полза да говорим, когато не казваме нищо, имам предвид нищо от това, което вероятно бихме казали, ако не бяхме свикнали да преглъщаме личните си истории. Странно, но додето се лъжехме взаимно, ние бяхме в известни неща може би по-искрени, защото искреността минаваше за част от играта. А сега изведнаж между нас се е настанила някаква скрита неловкост, някаква форма на сдържано поведение, противно и кухо като всяка заучена поза.

Високо над нас небето бавно просветлява, безоблачно и гъстосиньо, подобно на синия делфтски порцелан. Денят ще бъде наистина хубав. Но какво от това.

Мерцедесът влиза вече по светло в пустите улици на Айндхофен. Оставям колата зад един ъгъл. Писано й е било да осиротее. Обаче колите, за разлика от хората, не остават задълго сираци. Отварям вратата на спътницата си, взимам двете малки куфарчета и влизаме в гарата. Влакът на Едит тръгва подир един час. Моят — малко по-късно. Гарата представлява дълъг стоманен хангар, през който страшно духа, и, след като купуваме билетите, се отбиваме да се стоплим в бюфета и да закусим. Времето тече бавно и ние се опитваме да го запълним, като повтаряме поръчката и бъбрем незначителни неща, от рода на ония скучни глупости, които можеш да чуеш само по гарите.

Най-после влакът на Едит пристига. Настанявам я в едно празно купе и се чудя какво ще правя още цели десет минути в това празно купе, но Едит ме спасява от неудобството, като слиза с мене на перона. Запалвам цигара и подавам пакетчето на жената, обаче тя казва не, не ми се пуши и аз прибирам пакетчето. И ето ние пак мълчим и аз пристъпям от крак на крак, понеже ми е студено и понеже няма какво друго да върша, додето Едит внезапно казва:

— Като си помисля само, че никога вече няма да се видим, Морис…

Тя продължава да ме нарича Морис и аз нея Едит, макар да знаем, че тия имена са измислени, защото сме свикнали с тия имена и защото сме свикнали да живеем живота на измислени хора, и после, кое е измислено и кое — не, това в края на краищата е толкова мътна работа.

— Няма да се видим ли? Защо да не се видим? Никъде не е писано подобно нещо.

Тя не отговаря, понеже мисли за друго или не иска да спори с дръвник като мене.

— Помниш ли оная вечер… когато ме разплака с елхата?

Измънквам нещо утвърдително.

— А оная, другата вечер, когато се возехме с велосипеда?

— Разбира се.

— А оная, по-раншната вечер, когато ме целуна до моста под дъжда?

— Да — казвам. — Ужасен дъжд беше.

— Ти си невъзможен.

— Не аз, а цялата наша история. Една невъзможна история. Смятай я за измислена. Така ще бъде най-добре.

— Но тя не е измислена. И аз не искам да е измислена.

— Какво искаш ти и какво искам аз…

Нейде откъм локомотива изпищява железничарска свирка. Едит отстъпва две крачки към вагона, без да отделя очи от мене. Тя изглежда съвсем разстроена и аз съм учуден, че едва сега го забелязвам.

Не стой като дръвник, казвам си, не виждаш ли, че е съвсем разстроена. Е, какво, като е разстроена, аз също може би съм разстроен, обаче никой не ме е пратил тук, за да лея чувства, и цялата тая история е наистина съвсем загубена работа и най-добре е да примижиш като при зъболекаря, додето прелетят лошите десет секунди.

Така е най-добре. И все пак аз искам да кажа едно последно сбогом, мойто момиче, но за да го кажа, налага се да направя двете крачки напред и дори да хвана през рамо Едит, защото такива неща като сбогом, мойто момиче, не бива да стават обществено достояние. И ето, ние ненадейно се прегръщаме, отначало почти прилично, а после изведнаж съвсем безразсъдно и аз ровя пръсти в буйната кестенява коса и усещам по лицето си ласката на милите устни и прегръдката ни става все по-трескава, не прегръдка, а тръпка на някакво отчаяние, и ние внезапно сме оглупели до степента на нормални хора и аз я целувам също както оная вечер на моста, макар да разправят, че хубавите работи не се повтаряли, а влакът вече се плъзга по релсите и Едит пропуска вагона си и успява да се залови едва за следния вагон и продължава да стои на стъпалото и да гледа насам, и аз също стоя и гледам след влака с възпалени от безсънието и от вятъра очи. И стоя още дълго, след като влакът е изчезнал, и се взирам безсмислено в празното, и чакам бог знае какво — един неизвестен пътник сред една непозната гара в тая чужда дъждовна страна.