Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време (5)

ПЕТА ГЛАВА

Длъжностите в „Зодиак“, изглежда, се раздават в зависимост от килограмите живо тегло. Директорът в Женева беше просто дебел. Главният търговски директор в Амстердам е направо огромен. Това е един исполин с оскъдна рижа коса, добродушно червено лице и обемист бирен корем. Името му, което бях научил още от Бауер, е доста трудно за изплюване — Ван Вермескеркен.

Великанът се е отпуснал лениво в креслото си зад двуметровото дъбово бюро. Червенината на лицето и косите му е такава, че директорът изглежда като нажежен и аз очаквам всеки момент някъде от темето му да лумне пламък.

— Много интересно — избоботва с добродушен бас Ван Вермескеркен, когато приключвам изложението си. — Много, много интересно.

Той поглежда доволното ми лице и все тъй добродушно добавя:

— Обаче вашият вариант е съвсем неприемлив за нас.

Исполинът натиска звънеца върху бюрото и поръчва на появилата се тутакси секретарка:

— Донесете ни нещо за пиене, ако обичате.

„Щом ще има нещо за пиене, работата още не е загубена“ — решавам аз и вадя от джеба си цигарите.

— Моля! — сеща се в тоя момент Вал Вермескеркен и с леко пъшкане ми подава внушителна кутия пури.

Взимам една пура и докато я освободя от амбалажа и прережа края с клещите, секретарката вече е поставила върху масичката в ъгъла разхладителното. Както и следва да се очаква, то се оказва бира. Исполинът ме поканва с ленив жест, ние се отправяме към масичката и се настаняваме в тежките удобни кресла. Ван Вермескеркен с обигран жест отпушва две бутилки „Тюборг“ и напълва регалите. После все тъй обиграно надига своя, изпразва го до дъно, примлясква и с въздишка се отпуска в креслото си.

— Интересно, но неприемливо — резюмира той вече изразеното си становище. — Ще попитате: защо? Защото, драги господине, за да приемем вашата оферта, ние трябва да скъсаме връзките си с някои солидни швейцарски фирми, с които работим от дълго време. Не знам как сте предизвикали това, обаче вашето предприятие е подложено на пълен бойкот.

— Тия бойкоти траят три дни — отвръщам, пренебрежително. — Достатъчно е една крупна фирма като „Зодиак“ да сключи сделка с нас и бойкотът отива по дяволите.

— Вашето мнение за „Зодиак“ ме ласкае — избоботва директорът. — Боя се само, че вие малко ни надценявате. И заедно с това подценявате противника си. — Исполинът изговаря френските думи с английски акцент, което за един холандец не е чак толкова лошо. Той замълчава, поглежда към още неотворените бутилки, но се въздържа. „И по-малко течности“ — му е казал навярно домашният лекар при последната си визита. Ван Вермескеркен обаче в тоя момент е тъй застрашително червен, че аз бих му препоръчал повече течности, ако не иска от главата му внезапно да лумне пламък.

— Ако дадох един, общо взето, положителен отговор на нашия Бауер, аз имах предвид друг вариант — подхваща отново директорът. — Ние можем да бъдем купувачи. Но не на отделни партиди, а на цялото предприятие.

— Вие ми предлагате да продам „Хронос“? — запитвам, като едва не скачам от креслото си.

— Именно — кима спокойно рижият великан. — И смятаме, че нашето предложение много ще ви зарадва!

— Да ме зарадва? Вие ми предлагате самоубийство и отгоре на това искате да се радвам?

— Спокойно, спокойно — вдига ръка директорът. — В нашето предложение няма нищо тъй ужасно, както на вас ви се струва…

Вдигнатата ръка увисва за миг във въздуха, после се спуска и уж несъзнателно улавя една от пълните бутилки. Малко по-късно капачката с мек шум отхвръква на килима. Ако човек за всичко започне да слуша лекарите…

— Ние ви предлагаме не самоубийство, а спасение — обяснява исполинът, след като и вторият регал е изпит на един дъх. — Самоубийството вие сам сте си го осигурили. Имаме сведения, че бойкотът ще продължи точно до момента на вашия фалит…

И той започва да ми излага всички ония аргументи, които са ми напълно известни, понеже немного отдавна самият аз притисках с тях нещастния основател на „Хронос“. При това очевидно хората на „Зодиак“ вече са направили проверките си, защото директорът разполага с пълни данни за предприятието ми.

— Вие имате един-единствен изход: да продадете. И един голям шанс: да продадете не на някой изнудвач, а на почтени, бих казал дори, щедри купувачи като нас.

През цялото време аз се държа в рамките на естественото за подобни случаи съкрушено състояние на духа, като дори забравям да изконсумирам налятата ми от исполина втора бира, макар че, между нас казано, жаждата не е патент само на Ван Вермескеркен. После, след като директорът привършва аргументите на шантажа си, вземам думата, за да обясня с почти покъртителна задушевност, че за мене „Хронос“ не е просто източник на печалби, че това е моята първа и вероятно последна любов, че часовниците са ми в кръвта по наследство и тъй нататък, като в своята задъхана изповед вмъквам доста кражби от съответните тиради на същата тема, произнесени на времето от Клод Ришар.

— Чудесно — заключава директорът, когато млъквам. — Това прави сделката още по-изгодна за двете страни. Защото, ако тая сделка се реализира, ние ще открием цял отдел за производство и търговия на часовници и ще имаме нужда от шеф на отдела.

— А моят директор? А секретарката ми? Всички тия хора, които са грижливо подбирани, за да се създаде един качествен трудоспособен организъм?…

— Но слушайте — избоботва Ван Вермескеркен. — Ние нямаме никакъв интерес да разнебитваме тоя организъм. Напротив, тепърва ще го разширим, за да създадем могъщо конкурентоспособно предприятие. Вашите хора няма дори да усетят промяната. Също както и вие… освен дето от плещите ви ще се смъкнат маса грижи.

При тия думи ръката му за по-голяма убедителност прави решителен жест и сграбчва последната пълна бутилка.

Продължавам още малко да се мятам в бурята на дълбоките душевни колебания, без да прехвърлям мярката. После само за информация попитвам за цената. Тоя въпрос предизвиква насрещния въпрос на исполина:

— Колко заплатихте вие сам на предишния собственик?

— Ще ви кажа, макар че това е тайна, която засяга единствено мене и Ришар.

И посочвам точната цифра.

Хората на „Зодиак“ без друго вече сами са се добрали до тая цифра, нещо, което тутакси проличава от доволния поглед на исполина.

— Чудесно — кима той. — Следователно такава би трябвало да бъде и нашата цена, за да не се почувствувате ощетен.

— Но вие… — извиквам пламнал от възмущение.

Директорът отново вдига пълната си ръка:

— Чакайте! Казах, че така би трябвало да бъде, а не, че така ще бъде. Вие сте успели да купите наистина твърде евтино „Хронос“ и ние ще проявим към вас по-голяма отстъпчивост от тая, която сам сте проявили към предишния собственик. Ще получите пет на сто повече върху общата сума на сделката.

— Кажете десет на сто — отвръщам, — за да ми дадете сериозен подтик за размисъл.

Ван Вермескеркен се засмива полугласно със смях, напомнящ звука на гаргата.

— Не се отдавайте на мечти, господин Ролан. Вие сте делови човек. Пет на сто, това е нашето окончателно условие. И, позволете да забележа, то е твърде приемливо, като се има предвид размерът на сумата.

Аз, разбира се, настоявам на своите десет на сто, след това слизам на осем, но акулата с добродушна муцуна не мисли да отстъпва.

— Пет на сто — повтаря той чак додето идва моментът на раздялата. — И не бавете много отговора си. Ние рядко се решаваме на подобни сделки, обаче решим ли се, не обичаме да протакаме.

Навън вали. В тоя град често вали и най-вече тогава, когато си излязъл без чадър. Главната дирекция на „Зодиак“ се намира на тиха улица, недалече от центъра. Улицата е всъщност кей — край нея минава тих дълбок канал, чиято тъмна повърхност в момента е раздвижена от капките на дъжда. Изобщо върви ми на вода. По-рано Венеция, после — Женева, сега — Амстердам.

Загръщам се в шлифера си и тръгвам по кея зает с мислите си. Пет или осем на сто — туй е последният въпрос, който ме занимава. Печалбата не е лошо нещо, но аз не съм кадър на Външна търговия и задачата ми не е да реализирам печалби. Безпокои ме това, което тъкмо трябва да ме радва: операцията се развива прекалено лесно, сделката може да се сключи тутакси, щом само пожелая. Разбира се, за „Зодиак“ е изгодно да си присвои предприятие като „Хронос“. Но готовността на директора да приеме и мене като зестра ме изпълва с недоумение. Тази готовност би била естествена за една редовна фирма, която мисли само за търговските си интереси, обаче е трудно обяснимо в случай, че фирмата е зашифрована шпионска централа. Излиза, че хипотезата ми „Зодиак“ плюс ЦРУ е доста прибързана. Може би в „Зодиак“ само работи някой от ЦРУ. Така или иначе, длъжен съм при всички случаи да почна оттам, отдето почвам. Друг път няма.

Намирам Едит в кафенето на Рембранд плейн, дето съм я оставил. На масата до празната кафена чаша има няколко киносписания, навярно също изконсумирани, ако се съди по скучаещото лице на жената. Тя ме поглежда изпитателно, за да разбере резултата, но понеже нищо не разбира, запитва нетърпеливо:

— Всичко добре ли мина?

— Зависи от коя страна ще го преценяваш — отвръщам уклончиво. — За мене не беше особено добре, обаче за тебе вероятно ще е отлично.

Изразът на нетърпение става по-отчетлив.

— Сведенията на шефовете ти се оправдават — казвам, като паля цигара. — „Зодиак“ наистина е на път да погълне някои предприятия. И първото по списък навярно ще бъде „Хронос“.

* * *

Два дни по-късно — срок нито много дълъг, нито прекалено къс — отново бивам въведен при червения исполин, за да му известя, че приемам условията.

— Отлично — кима доволно директорът. — Така и предполагах. Вие още от самото начало ми направихте впечатление на разумен и делови човек. Ще изпълним формалностите без протакане. Междувременно не е зле да се представите на нашия председател, господин Еванс. Аз вече съм му говорил за вас.

Секретарката на Ван Вермескеркен ме повежда из дълъг тих коридор с множество врати, додето се озоваваме в малка приемна и там ме предава в ръцете на втора секретарка, пазеща входа на светилището, обитавано от самия председател. Тя ме поканва да седна и услужливо ми предлага сутрешните вестници. Успял съм вече доста подробно да разгледам пресата, както и жената, хубавичка и с приветливо лице, когато телефонът най-сетне иззвънява и секретарката след няколко едносложни думи в слушалката ми посочва входа на светилището.

Първият бегъл поглед в кабинета, дето се озовавам, ме изпълва с подозрението, че додето съм чакал навън, председателят също е чел вестници. Те са пръснати в безредна купчина върху бюрото му. Господин Еванс все пак счита за нужно да стане от стола си и да ме посрещне, подавайки ми снизходително и отпуснато дългата си ръка.

Председателите на големите фирми са като английските крале — царуват, обаче не управляват. Затова бях очаквал да видя някоя музейна развалина, една от ония издънки на знатни фамилии, които вместо богатство са наследили само името, годно да им осигури парадна длъжност с добра заплата. Но човекът, който ме посреща, макар и надхвърлил петдесетте, изглежда в разцвета на силите си. Еванс е слаб и много висок, с оная леко приведена стойка, характерна за високите хора, които сякаш се движат в постоянен страх да не си чукнат някъде главата.

— Говоря твърде зле френски — отвръща той на приветствената ми фраза. — Макар че го разбирам.

— Аз съм почти на същото положение с английския — признавам.

Така че разговорът минава на два езика. Това не се оказва трудно, тъй като разговор всъщност не се завързва. С изключение на няколко къси реплики времето е посветено на два монолога. Моят — за възможностите, разкриващи се пред проектирания нов отдел, като се имат предвид безценните качества на часовниците „Хронос“. И неговият — за характера на „Зодиак“, за малките колелца на отделните сектори, които образуват заедно една голяма машина, за предимствата на тая машина, която слабо се влияе от епизодичните кризи в отделен сектор, и тъй нататък, и тъй нататък. Имам впечатление, че повтаря нещо, научено наизуст за подобни случаи, но не се засягам, защото моят собствен монолог едва ли звучи по-оригинално.

Еванс говори без оживление и без да проявява особен интерес към реакциите ми, сякаш дава да се разбере, че изпълнява скучен и неизбежен ритуал. Красивото му мъжествено лице с израз на волево упорство напомня физиономията на един прочут холивудски киноартист, който тъкмо с тая физиономия бе натрупал милионите си. Само че артистът имаше сърдечен поглед, който в сюблимните моменти можеше да става дори и нежен. А сивите студени очи на Еванс са с тежък неподвижен израз, израз на отсъствие, сякаш додето ви гледа, човекът мисли за друго или по-скоро сякаш зад тия човешки очи няма човек.

Наблюдавам събеседника си без видимо любопитство и също без видимо любопитство разглеждам обстановката. Огромният кабинет напомня по-скоро морски музей, отколкото делова кантора. Модели на старинни кораби, поставени под стъклени похлупаци, мореплавателни карти, колело на параходно кормило, компаси и барометри, без да се смятат раковините от всички видове и големини. В дъното се намират две врати. Едната е леко открехната, колкото да се види, че зад нея няма нищо повече от умивалник. Прозорците на кабинета, светещи от чистота, гледат към високите дървеса над кея.

— Да имате някакви специални желания? — запитва Еванс, след като привършва монолога си и помълчава.

Това означава „не мислиш ли да си ходиш?“ но аз решавам да се възползувам от случая:

— Бих желал да запазя досегашната си секретарка.

— Толкова ли е хубава? — вдига вежди Еванс.

И това е едничката проява на интерес и единствената шега, ако тази изтъркана фраза може да мине за шега.

— Въпрос на вкус. Тя е обаче отличен работник, свикнал съм с нея и…

— Добре, добре — кима Еванс. — Обадете се от мое име на Уорнър да уреди назначението й. Изобщо трябва да наминете към Уорнър и за своето назначение.

И той става, за да ме накара най-после да разбера, че при един председател не може да се седи до безкрайност.

Тия хора ме прехвърлят един на друг като футболна топка — Ван Вермескеркен на Еванс, Еванс на Уорнър. „Наминете към Уорнър“ — това звучи невинно като: „Запалете една цигара.“ Обаче случаят се оказва по-друг.

Директорът на персонала Адам Уорнър е човек на моята възраст и вероятно не по-доверчив от мене. Равностойният противник винаги бързо се усеща, защото тутакси забелязваш някои общи черти на мисъл и действие между себе си и другия. Уорнър е в безупречен, небиещ на очи сив костюм. Лицето му също е сиво, неизразително, лишено от отличителни белези. Това би могло да се каже и за очите, тоя прозорец на душата, ако не е тяхната крайна подвижност и дълбоко спотаена подозрителност.

Той ме поканва да седна до бюрото и изважда от чекмеджето някакви формуляри, които впрочем дори не поглежда. Стаята му е малка, бих казал, мизерна в сравнение с импозантните кабинети на директора и на председателя.

— Говоря доста зле френски — предупреждава ме Уорнър.

— В такъв случай, ако сте готов да слушате лош английски…

— Това няма да обиди националното ми чувство — отвръща шефът на персонала. — Аз съм американец.

Американците, пътем казано, си въобразяват, че като са развалили английския, са направили от него съвсем нов език.

— Вие сте от Лозана, нали?

Кимам утвърдително.

— Швейцарец по националност?

Кимам повторно.

— Впрочем… — Тук той дава вид, че поглежда към документите пред себе си. — Вашата майка, мисля, е била българка.

— Арменка — поправям го.

— Но от България?

— Да. От Пловдив. Всъщност тя е напуснала тая страна още на младини.

— Разбирам. И повече не се е връщала?

— Само веднъж, доколкото знам.

— А вие кога сте ходили в България?

— Не съм ходил специално. Минал съм също само веднъж, на път за Турция.

— Кога по-точно?

И въртележката се завъртява. Въртележката от въпроси и отговори и въпроси към въпросите, и отклонения вляво и вдясно, и случайни запитвания, просто за да се намираме на приказка, и внезапни обрати, също тъй, както аз бих водил разпита, ако седях на мястото на Уорнър, а той заемаше моето. Защото това си е формен разпит, енергичен и изчерпателен, и човекът зад бюрото не проявява особено старание да му придаде по-куртоазен вид. Това е разпит и проверка, съдбоносна за мене, проверка на легендата, по всички кръпки и шевове, по най-дребните подробности, проверка, която заедно с напрежението ми носи и известна доза скрито доволство, защото нашите хора са пипали добре и всеки от въпросите, с които Уорнър разчита да ме притисне, е предвиден предварително и когато слушам тия въпроси, все едно чувам гласа на полковника там далеч, на хиляди километри оттук, в генералския кабинет, и в тоя миг ми е твърде приятно, че има такива сухи педанти като полковника, които не мирясват, додето не подложат на изпитание и най-микроскопичния детайл.

Сходството между мене и Адам Уорнър, което ми се струва да съм доловил още в началото, облекчава донейде положението ми, в смисъл, че тактиката му не е в състояние да ме изненада и че дори най-неочакваните му запитвания идват тъкмо когато съм уверен, че ще дойдат. Но това не изменя критичността на положението ми. Обиграността и проницателността на човека зад бюрото е гаранция, че няма да ми се размине нито един от възможните опасни въпроси. В тоя миг благославям готовността си да заговоря на английски. Недостатъчно доброто владеене един език винаги дава маса оправдания да се бавиш, да замълчаваш и да прекъсваш фразите, сякаш напразно търсиш необходимата дума.

Това е игра. А при всяка игра съществува риск номерът да не мине. Отговорите ми могат да бъдат неуязвими и все пак да звучат тъй, че човекът отсреща да заключи: „Ти имаш непоклатима легенда, приятелю, обаче това е все пак легенда. Така че върви да лъжеш другаде.“ Затуй играта трябва да се води в два плана — убедителност на фактите и убедителност на психологията. С други думи, да не излизаш нито за миг вън от кожата на един въображаем безобиден и искрен човек, какъвто ти не си, но какъвто трябва да изглеждаш. В известни моменти следва да се пазиш от излишно забавяне, в други — от прекалено избързване. Има въпроси, на които е нужно да се отговаря тутакси, а има и такива, които изискват да се позамислиш, додето сервираш отдавна готовия си отговор. И всичко това трябва да става спонтанно, естествено, с цялата полагаща се гарнитура от погледи, лицев израз и телосложения. Също като на сцената, само че малко по-другояче. Защото едва ли някой артист е участвувал в пиеса, дето всеки излишен или фалшив жест може да му струва живота.

— Вашият интерес към миналото ми почва да ме смущава — забелязвам с усмивка по едно време. — Надявам се, че някой от конкурентите ми не ви е сервирал някоя клевета…

— О, бъдете спокоен — усмихва се на свой ред Уорнър. — Не сме деца, да се хващаме за клевети. И изобщо въпросите, които ви задавам, са напълно в реда на нещата. Ние тук, в „Зодиак“, сме като едно голямо семейство. Държим за хората си, грижим се за тях и затова смятаме, че трябва да знаем всичко, което е свързано с тях.

Той ми хвърля един от късите си бързи погледи, безучастни, но смущаващи със своята ненадейност, и запитва:

— Кога затворихте магазина в Лозана?

— През май миналата година. Непосредствено след смъртта на баща ми.

— И защо?

— Знаете, това е доста сложен въпрос. Баща ми беше твърде плах в сделките, работеше, колкото да не седи без работа, предприятието креташе едва-едва. Просто не виждах смисъл да го държа…

— Но смъртта на баща ви е била тъкмо една щастлива възможност — извинете за израза — да разширите работата.

— Съмнявам се. Аз поне мисля така. Магазините, знаете, са също като хората. Веднаж създадената лоша репутация трудно се променя. Нашата фирма в продължение на десетилетия минаваше за дребно квартално предприятие, търгуващо с посредствена стока…

— Може би сте прав — отстъпва Уорнър. — И така вие спуснахте ролетките през май миналата година?

— Да.

— А станахте собственик на „Хронос“ в началото на юли тази година?

Кимам, като чакам напрегнато следващото.

— А какво сте правили в промеждутъка на тия две събития?

Това е въпросът, който отдавна чакам. Магазините са като хората, но също и легендите. И най-добрата легенда не може да бъде съвършена като всевишния. И най-добрата легенда си има свои по-слаби места.

— Пътувах.

— Къде по-точно?

Има въпроси, на които съвсем естествено можеш да отговориш с едно „не помня“. Уви, този не е такъв.

— Почти цялото време прекарах в Индия: Бомбай, Хайдерабад, Мадрас, Калкута…

— Индия? Защо тъй далеч?

— Тъкмо защото е далеч. Казах ви вече — въпреки синовните си чувства, че баща ми беше посредствен търговец. Ще трябва да добавя, че беше и тираничен родител. Не приемаше нито търговските ми възгледи, нито личните ми желания. На всичките ми искания да пътувам — аз винаги съм мечтал да пътувам — отговаряше винаги с една неизменна фраза: „Стоката пътува. Хората седят по местата си.“

Млъквам за миг, сякаш чувам отново гласа на покойния родител. После добавям снизходително:

— Какво искате — човек от старата школа. Скръбта си е скръб, но когато останах сам, почувствувах се като ученик, пуснат във ваканция.

— И се отправихте за Индия… Разбирам. Вие споменахте дори някои градове. Може ли по-подробно по тоя въпрос, хотелите и прочие…

И аз почвам подробно, с имената на всички ония места и забележителности, които никога в живота си не съм виждал освен на снимка, но чиито основни данни съм заучил наизуст.

Адам Уорнър ме слуша внимателно през цялото време, обаче нито веднаж не взима бележки, макар че самописката е в ръцете му и формулярите — пред него. Бележките вероятно ги взима магнитофонът.

Един часът минава, когато директорът на персонала най-сетне решава да ми даде почивка. Казвам почивка, защото данните положително ще се проверят и подир проверката ще дойде нова порция от въпроси. В тия неща няма сто начина на действие: предварителни проучвания, после изчерпателен разпит, после нови проучвания по невралгичните точки, а после добавъчен разпит, додето те изтърбушат или те оставят на мира.

— Надявам се, че не ви отегчих прекалено.

Подир три часа прислушване фразата звучи съвсем безсрамно, обаче аз само се усмихвам уморено:

— Не прекалено, но доста.

— Колкото до секретарката ви, въпросът ще бъде веднага уреден. Пратете я да намине при мене.

Малко по-късно вече седя със споменатата секретарка в един уютен ресторант на Дамрак. Уорнър дотам е изцедил всичките ми жизнени сокове, че трябва да пресуша три халби, додето възстановя отчасти нормалното оросяване на организма си.

— Още дълго ли смяташ да се наливаш тъй и да мълчиш? — любопитствува Едит.

— Тъкмо привършвах. И вече се готвех да ти съобщя първата новина: минаваш на щат към „Зодиак“.

— Ти си чудесен!…

— Втората — прекъсвам я — също заслужава вниманието ти: оставаш моя лична секретарка. Така че бъди почтителна в държането си.

— Ще бъда твоя робиня.

— Засега не виждам такава необходимост. По-важното е да не вършиш нищо на своя глава. Да не вършиш изобщо нищо вън от преките си служебни задължения. Имам чувството, че у тия хора съществува голяма мнителност и значителен запас от магнитофони.

— Почваш да ме плашиш.

— Нямам такова желание. Искам просто да ти припомня първата и единствена клауза на споразумението ни…

Замълчавам, защото келнерът се е приближил да сервира яденето: бифтек с пържени картофи плюс зелена салата. Скромно и сериозно блюдо, подходящо за работния ден. Препоръчвам му да добави в интерес на вътрешното оросяване още две халби и след като го отпращам, продължавам мисълта си:

— Защото за тебе, скъпа Едит, службата в „Зодиак“ може да е само един епизод, но за мене тя е въпрос на професия…

— Хубаво — прекъсва ме тя, като набожда с вилицата сочния бифтек. — Можеш да си спестиш приказките. Знам какво ще кажеш.

— Съмнявам се. Това, което искам да кажа, е, че трябва да наминеш за назначаването си при директора на персонала, господин Адам Уорнър.

— Ще намина.

— Имай предвид, че макар да се казва Адам, той не задава въпросите си като първия човек.

Тя спира да яде и ме поглежда.

— Бих казал дори, че ги задава с необичайна сръчност. И че е любопитен повече от поносимото. Така че ако му сервираш легендата си в тоя вид, в който я беше сервирала отначало на мене, не вярвам да пожънеш успехи.

— Благодаря ти, че ме предупреждаваш. Но аз съм се приготвила.

— А ако стане дума за първия ти опит да се настаниш в „Зодиак“, Уорнър няма да пропусне факта, че след като не си успяла да станеш секретарка в женевски клон, сега се явяваш като моя секретарка в Главната дирекция.

— Той не може да знае за първия ми опит. Не съм оставяла документи, нито съм подавала молби.

— Но си оставила името си.

— Нито името. Първия ден, когато се явявахме, бяхме цял куп и помощник-директорът ни приемаше набързо, колкото да ни огледа. Тоя тип е прочут с женкарството си.

— Странно как тогава не те е избрал.

— Всички нямат в тая област твоите здрави и малко елементарни вкусове, Морис. Всъщност почти ме беше избрал и ми даде надежди, но подир мене влезе една друга кандидатка и още като я видях, изпитах предчувствието, че тая ще ме измести.

— Била е, значи, повече от богиня.

— Нищо подобно. Беше едно от тия дългокраки и сухи същества, с огромни изкуствени мигли и подути безцветни устни, които създават славата на манекенското съсловие.

— Негова си работа — казвам. — А „Фишер и Ко“?

— Какво „Фишер и Ко“?

— Ако „Фишер и Ко“ имат специални интереси към „Зодиак“, Уорнър не може да не е в течение. Още щом съобщиш къде си работила…

— Разбирам — прекъсва ме тя.

После помисля малко и казва, като ме гледа нерешително:

— Морис, не исках да ти доверявам и тая последна тайна, но ще го направя, понеже се налага и понеже ти вярвам. „Фишер и Ко“ е само междинно звено. Фирмата, която се интересува от проектите на „Зодиак“, е съвсем друга.

И тя отново се заема с бифтека си, понеже келнерът приближава към масата с оросителните материали в ръка.

* * *

Едит се прибира в хотела едва вечерта и лицето й има доста измъчен израз. Тя отваря уста да каже нещо, но аз я изпреварвам:

— Ще вървим ли да вечеряме? Умирам от глад…

Секретарката ми разбира какво имам предвид, затова само кима и отива оттатък да се освежи.

— Мислиш ли, че в хотела ни подслушват? — пита жената, когато излизаме и тръгваме по Калверстрат.

— Сигурен съм. Дори мога да ти кажа кой точно върши тая работа.

— Тоя, старият, дето се настани оня ден в съседната стая — сеща се Едит.

— Именно. Ти имаш доста наблюдателно око.

— Защото и той е доста прозрачен като брояч. Но слушай, Морис: да ни подслушват дори в хотела, това не ти ли се вижда вече прекалено?

— Какво значение?

— Как „какво значение“? В търговска фирма ли постъпваме, или в център за атомни проучвания?

— Не знам — отвръщам замислено, като си давам вид, че разсъждавам по въпроса. — Във всеки случай холандците са прочути по цял свят с шпиономанията си. И после, знаеш, тия търговски фирми, дори и най-порядъчните, търгуват понякога с не съвсем порядъчни десени, например оръжие.

— Трябва да има нещо от тоя род. Иначе е необяснимо.

— А как мина при Уорнър?

— Ужасно беше! — въздъхва тя. — Единственото, което забрави да попита, беше за марката на сутиена ми.

— Е, и?…

— Мисля, че се справих — отвръща жената скромно.

— Това ще стане ясно при втория разпит.

Тя ме поглежда сепнато:

— Искаш да кажеш?…

Що се отнася до мене, вторият разпит идва десетина дни по-късно и е значително по-лек от първия. Изобщо имам впечатлението, че проверката се е оказала в моя полза. По някакво съвпадение документите за продажбата, които до тоя момент, кой знае защо, се бавят, биват подписани веднага след втората ми визита при Уорнър и сделката се сключва едновременно с официалното ми назначение.

Прочее аз съм вече член на това голямо семейство, наречено „Зодиак“, и разполагам със самостоятелен уютен кабинет — светъл и ухаещ на чистота, тоест на паркетин. Подведомственият ми персонал е малоброен, но качествен. По-точно казано, той се ограничава с госпожица Едит Рихтер, която се е разположила до едно малко бюро под носа ми и кръстосвайки бедра, не пропуска да ми показва финеса на чорапите си.

— Не ми пречи на работата с тия гледки — промърморвам понякога, когато блуждаещият ми поглед пада тъкмо дето не трябва.

— Какво да правя, като полата ми е тясна и къса? Не мога да седя непрестанно като в клас!

— Но можеш да си купиш друга, широка и по-дълга — възразявам. — Ще ти подаря една плисирана шотландска пола на сини и зелени карета. Много са модерни.

— Не обичам плисирани поли. Правят ме дебела.

— Тогава ще ти купя една работна престилка. Непременно ще ти купя престилка, ако продължаваш с тия фокуси.

През свободните минути нашите разговори вървят все в този тон, понеже сме се разбрали, че нито в хотела, нито тук ще говорим по-сериозни неща. Засега, въпреки че отскоро сме на работа, свободните минути са малко. Всеки ден трябва да се пишат по няколко писма на вероятни бъдещи клиенти с подробни и специално редактирани за отделните случаи оферти. Необходимо е да се обмислят и известни рекламни стъпки за популяризиране на новата марка. Налага се да разговарям често по телефона и с Клод Ришар по едни или други подробности във връзка с разширяване на предприятието и увеличаване на капацитета му. За мой късмет или по-точно за късмет на „Зодиак“ Ришар именно поради фантазьорските си наклонности е предвидил още отначало подобна възможност, тъй че разширението може да се осъществи лесно и бързо, макар и не безплатно. Пътем казано, новината за преминаването на „Хронос“ към „Зодиак“ е изпълнила Ришар с нов устрем. Едва сега ми става ясно, че той е гледал на мене като на сигурен гробокопач на фабриката, въпреки че се е въздържал да ми го каже. Затова пък ненадейният обрат го изпълва с вяра, че скоро ще тържествува над акулите, макар и без особена лична изгода. В своето свирепо въодушевление, горкият, дори не си дава сметка, че тъкмо сега всъщност обслужва една от най-големите акули.

Влизането ми в голямото семейство на „Зодиак“ с нищо не напомня на семеен празник. Моят кабинет е почти изолиран в другия край на коридора, водещ за светилището на председателя. При мене не се отбива никой, нито аз самият имам повод да ида при някого, тъй като за служебните справки съществува телефон. Хората, на които съм представен като шеф на нов отдел, и които понякога ме срещат по коридора, разменят с мене само реплики на студена любезност. Изобщо стилът на „Зодиак“, по всичко личи, е стилът на деловита затвореност: всеки да си гледа работата. Хладното държане е такава неотменима черта на учреждението, както лекият дъх на паркетин, с който са пропити стаите. Някои от чиновниците наистина се отбиват през обедните часове в кафенето на ъгъла, за да пийнат кафе или чаша бира и да побъбрят, но те бъбрят помежду си, и то за незначителни неща, а вниманието им към мене се ограничава с учтиво кимане.

Вместо да търся прибързани познанства, аз на свой ред възприемам стила на предприятието: добър ден — и всеки по пътя си. Рудолф Бауер, който, както казах, не е глупав човек, ме беше предупредил при последния ни разговор:

— Главното: никаква припряност и максимална предпазливост. Това е една твърде неподатлива и непроницаема среда, иначе нямаше да се налага да ви пращаме за проучване. Нека хората свикнат с вас, нека почнат да ви чувствуват като свой. Дотогава само гледайте и слушайте, без да давате вид, че го правите.

— Но все пак аз трябва да имам някакви минимални данни. Все пак трябва да знам откъде да почна и накъде да насоча вниманието си…

— Данните и ние ги нямаме, освен туй, което ви казах: подозрително тесни връзки с Изтока, подозрително големи старания за разширяването им, несъответствуващи на степента на търговската изгода. Впрочем на вас други данни не са ви и необходими. Разберете, че не ви пращаме — засега поне — да действувате, а просто да присъствувате като око и ухо.

Подир тия думи той ми беше обяснил начина на връзката, която трябваше да установявам в случай на нужда. Не особено оригинален начин, но затуй пък съчетан с мерки на крайна предпазливост. Изобщо целият ни разговор бе един урок по предпазливост, и аз нямах никакво намерение да забравям тоя урок, още повече той по страничен начин съвпадаше с единственото указание, дадено ми от нашия Център.

Но в главната дирекция на „Зодиак“ работят няколко десетки служители и между тия десетки хора все трябва да има поне един общителен човек. Не правя нищо специално, за да го открия, уверен, че той, ако е наистина общителен, сам ще се домъкне. Така и става. Този общителен човек се оказва шефът на рекламния отдел Конрад Райман.

Едит тъй бързо е навлязла в работата, че вече не е нужно да диктувам писмата. Достатъчно е да й дам няколко бегли указания, за да ги съставя сама, и то доста по-добре от мен.

Последното делово писмо, натракано под моя лична диктовка, е, ако не ме лъже паметта, едно писмо до съответната българска вносна фирма. В това писмо, посредством формите на иносказанието, съм казал, което имам да кажа или поне най-важното. Другото — когато получа връзка и когато му дойде времето. Прочее аз вече само подписвам кореспонденцията и това ми дава възможност да се насоча по-системно към проблемите на пропагандата. Но щом споделям с Ван Вермескеркен някои от проектите си, той отвръща:

— Не си блъскайте главата по тия въпроси. Поговорете с Райман, той е истински магистър по рекламата.

Вече сме се запознали бегло с Райман и все пак, когато се отбивам при него, не пропускам да му кажа, че ида по поръка на търговския директор, за да не си въобрази, че му се натрапвам. Това е човек на средна възраст, с крехка физика и с луничаво бледо лице, което с унесения си израз и с очилата в златни рамки напомня за нещо професорско и малко откачено. Той ме приема любезно, изслушва търпеливо проектите ми, а после казва, че идеите ми са твърде интересни, обаче въпросът е доста сложен, така че по него трябва още да се помисли и че той, Райман, може би също ще ми предложи някои идеи и изобщо ще ми се обади при първия възможен случай. Всичко това ми звучи с две думи като „ти, драги, нямаш понятие от тия неща, но аз съм достатъчно възпитан, за да не ти го кажа“. Което не ми пречи да отговоря на любезните думи също с любезни думи, защото ако работата е да бъдем фалшиви, това не е бог знае какво изкуство.

След всичко туй аз съм приятно изненадан, когато следния ден Райман ме поканва на приятелски разговор, и то не в кабинета си, а на обяд в един ресторант на Рембранд плейн. Луничавият дълго обсъжда проекта на менюто, като се съветва ту с услужливо наведения келнер в син смокинг, ту с мене. Чакам търпеливо края на церемонията, като наблюдавам разсеяно пустия площад с мокрите от дъжд тротоари, тъмната листовина на дърветата, разрошена от пристъпите на вятъра, и лъснатия от водата паметник, на който прочутият Рембранд доста ми напомня по външност бакалина, от когото се снабдявах с продукти в Париж.

По време на самия обяд Райман, както подобава на възпитан човек, говори само общи работи, разпитва ме дали съм си намерил удобна квартира, не се ли чувствувам твърде самотен тук и други от тоя род. Едва подир сложните блюда, чиито наименования вече не си спомням, и след поднасянето на кафето, луничавият се заема с въпроса, който ни е събрал:

— Аз доста мислих по проектите, които вчера ми изложихте. Те говорят за една симпатична амбиция да се спечели световно реноме на вашите часовници. Особено симпатична при положение, че тия часовници вече не са ваши в прекия смисъл на думата. И все пак… позволявате ли да бъда искрен?…

Тук събеседникът ми млъква за миг и ме поглежда очаквателно над очилата си, тъй че аз съм принуден да кимна, за да покажа, че, разбира се, защо не, бъдете, колкото щете, искрен.

— Вашият план ми се вижда трудно осъществим, не навременен и, което е най-важното, неефикасен.

Райман отново ме поглежда над очилата си, за да прочете върху лицето ми очаквания израз на протест или разочарование. Но понеже не прочита нищо подобно, продължава:

— Моите думи ще ви се видят може би прями до бруталност. Обаче прямотата е мой стил и макар тя да ми е създавала доста неприятности, не мисля да се разделям с нея. Изобщо, струва ми се, че е по-възпитано да бъдеш прям, отколкото да лъжеш събеседника си в очите под предлог, че искаш да се покажеш възпитан.

— Съвършено вярно — кимам, понеже погледът на луничавия за трети път прескача над златните рамки на очилата. — Всъщност в случая изобщо не виждам причина да не бъдем прями, защото въпросът не засяга нито моя джоб, нито вашия.

— Именно. Основният дефект на проекта ви произтича от една малко остаряла концепция за рекламата. В наши дни рекламата, скъпи господин Ролан, е на път да бъде унищожена от самата реклама. За да могат да поберат постъпващите обявления, вестниците почнаха да излизат от осем на шестнайсет, а после и на трийсет и две страници. Но хората губят за прочитането на един вестник от трийсет и две страници точно толкова време, колкото са губели и когато вестникът е бил осем страници. Колкото повече нараства броят на страниците, толкова повече се увеличава обемът на непрочетения материал. За това все по-често ще видите страници, на които с едри букви се очертава една-единствена фраза „Сто години прогрес — резултат: ОПТИМА“ или нещо подобно. Такава е ситуацията днес. И, съгласете се, при тая ситуация вашите многословни изложения за предимствата на „Хронос“ въпреки желязната си аргументация ще останат безполезен словесен набор.

— Но позволете! Ако рекламите не се четат, то е, защото отдалече имат вид на реклами. А моите информации могат да се напечатат като съобщения за една техническа новост.

— Никоя редакция няма да се съгласи да ги помести като съобщения. Подобен род информации винаги носят отдолу обозначение „реклама“.

— В такъв случай би могло да се помисли за синтезиране на най-основното до размера на четири-пет фрази — отстъпвам аз.

— До една фраза! — поправя ме Райман.

— Но слушайте, в една фраза не може да се каже нищо. И вашите реклами от една фраза са тъкмо от тоя род фрази без значение. „Пестете си разочарованията. Изберете “Триумф"!" или „За “Минерва" не се говори, оставете я да говори сама!" Тия бисери са тъй безсъдържателни, че ако не са придружени с рисунка, няма да се знае даже дали са реклама за хладилник или за одеколон.

Райман слуша с лека усмивка монолога ми. После забелязва:

— Много ми е приятно, че все пак сте надникнали в нашата скромна рекламна продукция, макар и оценката ви да е прекалено строга. В нашия разговор, както сам разбирате, се сблъскват двата враждебни възгледа за рекламата, стари колкото самата реклама. Какво ще кажете, да вземем ли по един коняк?

Кимам машинално, изненадан, че, без сам да подозирам, съм станал представител на идейна школа в областта на рекламата. Келнерът с почти религиозно внимание изслушва поръчката на Райман и малко по-късно сервира две чашки коняк, тъй миниатюрни, че ако пита мен, съвсем не си е струвало да се разтака за тия два микроба. Пренебрежението ми към този прекален финес е толкова очевидно, че луничавият подхвърля на келнера с леката си усмивка:

— Чудесно… Но не бихте ли си направили труда да ни донесете бутилката?

Келнерът приема новото желание с такъв ентусиазъм, сякаш само това е чакал, независимо че посетителите наоколо са доста оредели. След като пълната, току-що разпечатана бутилка „Енеси“ засиява с блясъка на старо злато върху масата и напръстниците биват заменени от по-прилични чаши, Райман отново се връща на темата:

— Съдържателната реклама, която вие отстоявате, има все още маса привърженици, но това не й пречи да бъде остаряла. Днес никой не чете рекламите, за да научи предимствата на една или друга стока. Защо? Защото всеки знае, че задачата на рекламата е именно да изтъква такива предимства, въображаеми или преувеличени, следователно никой не им вярва. Обратното: една ефектна фраза винаги прави впечатление, именно защото е ефектна. Такава фраза се запомня…

Разговорът продължава все в тоя дух и аз го поддържам според силите си, като вече признат представител на една от двете враждуващи школи, додето нивото на златистата течност в бутилката равномерно се спуска към, уви, неизбежното дъно. Темата е изчерпана по същество и конякът — също, когато Райман дава нов тласък на беседата, доверявайки ми:

— Основното, драги ми Ролан, не е на какъв вид реклама ще се спрем. Основното е, че засега поне вашите „Хронос“ изобщо не бива да бъдат рекламирани.

— Вашият епилог наистина ме изненадва, драги маестро — отвръщам аз, като се правя на леко опиянен от напитката.

— И все пак това, което ви казвам, е самата истина! — отвръща убедено и също с известно алкохолно оживление Райман. — Рекламната тактика, скъпи приятелю, каквато и да е тя, е винаги резултат на една търговска стратегия. А правилната стратегия, ако питате мен, изключва за момента всеки пропаганден шум около вашите „Хронос“.

Той посяга към бутилката, за да ми сервира една утешителна чашка към горчивия хап, обаче бутилката съдържа само няколко жалки капки, които дори не заслужават да бъдат наливани.

— Какво ще кажете, ако сменим обстановката? — предлага луничавият. — Тук стана вече доста еднообразно.

— Вие ме изкушавате… макар че, право казано, имах едно малко частно задължение…

— Навярно от женски род?

— Обещал бях на секретарката си… да я заведа на кино… Тя, знаете, все още се чувствува малко чужда в тоя град…

— Кино?… Ненавиждам заведенията, дето не се сервира нищо.

— Сервират се видения.

— А, видения! Аз сам произвеждам видения. Затова знам отлично колко струват. Чувайте, да вземем секретарката ви и да отидем на някое по-весело място. Така ще съчетаем нашата беседа с вашето обещание.

— Отлична идея — съгласявам се. — Но при условие, че по пътя ще ми обясните вашата концепция за стратегията.

Райман урежда сметката, като я придружава с един пурбоар, хвърлящ обилна светлина върху раболепието на келнера. Излизаме и тръгваме към центъра, обаче дъждът отново е завалял и понеже под такъв дъжд не може да се води никакъв сериозен разговор, ние сме принудени да спрем в едно кафене и да се върнем отново към темата за френския коняк.

— Вашите конкуренти са едри и солидни предприятия — обяснява ми Райман, след като получаваме по една двойна порция от слънчевото питие. — Те, разбира се, не могат да стрият на прах „Зодиак“, както биха стрили вас самия. Но това още не е причина да ги дразним безполезно. Засега достатъчно е да свикнат с мисълта, че „Хронос“ съществува и — щат не щат — ще съществува и че това не е от особено значение, тъй като никой не обръща голямо внимание на съществуването му.

— А къде ще отива продукцията? И за какъв дявол ще разширяваме тепърва предприятието?

— За всяка продукция, драги, може да се намери пазар. Важното е да знаеш коя продукция за кой пазар подхожда. И да я насочваш тъкмо натам, а не другаде. И да имаш, разбира се, средствата да я наложиш.

Луничавият е малко побледнял от алкохола, доколкото това е изобщо възможно при естествената му бледост, и гласът му е съвсем леко повишен. Иначе мислите му текат логично, както и моите впрочем, макар че не намирам смисъл да изразявам повечето от тях.

— Вашата стока не носи прославено име, обаче е здрава и евтина. Следователно ще я пласираме там, дето държат сметка не толкова на марката, колкото на качеството. Преди всичко — в страните зад желязната завеса.

Въпросът е сериозен и внимателното му обсъждане поглъща още доста коняк, тъй че когато най-сетне решаваме да продължим пътя си, ние вече се назоваваме по малките си имена и стъпките ни леко пружинират.

Едит ни посреща без особена радост, а на мене специално хвърля такъв поглед, че някой по-чувствителен на мое място направо би рухнал. Бях наистина обещал на секретарката си да я изведа следобеда, а следобедът въпреки цялата разтегливост на това понятие вероятно отдавна е минал, тъй като лампите навсякъде са запалени.

Все пак с един такт, който досега дори не съм подозирал, Едит решава да не ни разваля настроението с кисели фасони и бързо влиза в общия тон на предпразнична веселост. Тя е поласкана от няколкото изискано-банални комплимента, отправени й от Райман, и леко учудена от обстоятелството, че луничавият ме нарича „Морис“.

— И вие все още не сте си намерили една добра квартира? — учудва се Райман, като оглежда пренебрежително хотелската обстановка, пътем казано, доста модерна и приветлива.

— За да намериш добра квартира, са необходими добри познанства — забелязва Едит, додето оправя косите си пред огледалото.

— Но „Зодиак“ е неизчерпаем рудник за добри познанства! — възклицаваме повишена радушност луничавият.

— Така ли? — отвръща секретарката ми. — Аз пък мислех, че „Зодиак“ е един фрижидер, само че по-студен от обикновените.

— Фрижидер? Ха-ха, не беше лошо казано. Макар че не е точно тъй. Най-малкото, има изключения.

— Да — казвам. — Има изключения. Конрад не е фрижидер.

— Именно! Аз не съм фрижидер — потвърждава Райман. — И ще го докажа. За квартира разчитайте на мене.

Едит е почти готова за излизане, всъщност тя целия следобед е била готова, така че ние поемаме без излишно протакане по пътя на нощните наслади. Насладите започват с вечеря в един скъп ресторант, където всяко блюдо и всяка нова бутилка вино са резултат ма задълбочени обсъждания между метр д’отела и Райман. После луничавият предлага да видим новата програма на „Ева“ и ние се преместваме в „Ева“ тъкмо в момента, в който една полугола мулатка посредством сложен ритуал от ръкомахания и тазови движения смъква последните остатъци на облеклото си. Следващите номера се различават от първия само по това, че артистките не са мулатки.

— Надявам се, че стриптийзът не ви скандализира — казва Райман след втората бутилка шампанско, забелязал, че Едит почти е извърнала гръб на подиума.

— Не, но ми досажда.

— И с право — съгласява се тутакси луничавият. — Стриптийзът има смисъл само ако води до разкриване на нещо, което си струва трудът да се види. А телесата на тия тук дами съвсем не са от подобно качество.

— Не са толкова лоши — промърморвам снизходително.

— Особено за хора без голяма взискателност — подхвърля Едит, която все още не е забравила провинението ми.

— Ако това е намек, не го намирам за твърде уместен — забелязва добродушно Райман. — След като нашият приятел си е избрал секретарка като вас…

— Не ме опивайте с комплименти. Шампанското е достатъчно.

— Комплименти? Вие просто не съзнавате цената си. Как си попаднал на такъв брилянт, скъпи Морис?

— О, брилянт! Нека не пресилваме — избъбрям. — Във всеки случай тя е страшно привързана към мене.

Едит ми хвърля убийствен поглед, но аз давам вид, че съм погълнат от спектакъла, който и този път се свежда до перипетиите на събличането.

— Вие не се оценявате както трябва, и той също не ви оценява — казва с вече не твърде ясно произношение луничавият. — Би трябвало да те накарам да поревнуваш, драги Морис. За жалост тя е по ръст доста над моя калибър.

— Няма да го уплашите. Той вече ви заяви, че разчита на верността ми — отвръща вместо мене Едит.

Репликите продължават все в тоя дух или почти и в следващите две заведения, където Райман ни замъква под предлог да ни покаже нещо не тъй вулгарно. Не тъй вулгарното се оказват пак събличания, индивидуални или колективни, и ако между тях и предишните има действително някакъв нюанс, аз лично не успявам да го доловя.

Шефът на рекламата героично поддържа разговора независимо от обстоятелството, че съставянето на думите и фразите вече му причинява известни затруднения. Той се обръща ту към мене, ту към Едит, но най-често към Едит. Секретарката ми е възприела държане, което аз мислено напълно одобрявам — без превземки, излишно кокетство и понякога дори с една малко груба прямота, която дава впечатление за искреност.

Разделяме се с Райман късно през нощта пред вратите на хотела. Изпровождам Едит до нейната стая и усетил внезапна слабост, се обтягам за малко на леглото й.

— Твоят стриптийз е най-прекрасен от всичките! — промърморвам, додето наблюдавам как секретарката ми заменя вечерния си тоалет с нощен.

— На друго освен на стриптийз не се надявай — отвръща тя лаконично. — Просто ми скъса нервите днес следобед.

— Да, но спечелих един приятел. Приятелството е свещено нещо, скъпа Едит. Особено в обстановката на един фрижидер.

Жената не възразява. Това ми дава кураж да стана и да се опитам да подобря помрачените ни отношения посредством братска прегръдка. Едит не се противи прекалено. Това й е хубавото, а също и лошото, защото подир всеки момент на близост с нея изпитвам не чувство на обладание, а на коварно изплъзване.

Едно случайно напиване не винаги е увертюра към това свещено нещо — приятелството. Много често човекът, с когото сте се тупали задушевно по рамото, те среща и отминава на следния ден с някое студено „Добър ден, как сте?“ Затова редно е да бъда приятно изненадан, когато Конрад Райман се отбива два дни по-късно в кабинета ми, поднася някакъв комплимент на Едит, ръкува се свойски с мен и ми съобщава, че ни е намерил квартира.

— Току-що ми телефонираха… аз лично не съм я видял, но ме уверяват, че е чудесна. Ако желаете, можем да прескочим надвечер заедно.

— С удоволствие — отвръщам, — обаче при едно-единствено условие: да бъдете тоя път наш гост.

Райман, разбира се, заявява, че това съвсем не е необходимо, че тъкмо ние тук сме все още гости и прочие от тоя род, но накрая се съгласява и си определяме среща.

— Ти си луд! — казва ми Едит, когато излизаме да обядваме. — Твоят приятел е само един артист, и то не от първа категория. Той просто е пратен да те прислушва и чудесната му квартира вероятно е пълна с микрофони.

— Вероятно… — съгласявам се. — Но какво значение? Дори и да наемем къща, дето сме сигурни, че няма микрофони, пак ще трябва от предпазливост да се държим тъй, сякаш ги има. В такъв случай какво значение? А да отхвърлим една хубава квартира при положение, че не разполагаме с никаква, това вече буди подозрение.

Квартирата се оказва наистина чудесна — ако не се мисли за възможните слушалки. Това е почти цяла къща — една кокетна, тясна и висока къщица, като тия от приказките, с червени тухли, с бели врати и прозорци, разположена само на две улици от „Зодиак“, точно до мостчето на тих канал със зелени заспали води. На долния етаж живее хазайката, възрастна рентиерка от доброто старо време. Горният се състои от спалня, хол, кухня и баня, а още по-горният — от спалня, баня и потънала в цветя тераса. Помещенията са много светли и много чисти, пастелните тапети са умело съчетани с пастелните тонове на мебелировката. Всеки от етажите е съвсем изолиран, ако не се смята общата стълба, така че няма опасност секретарката да досажда прекалено на шефа си — и обратното. Трябва да си пиян, за да откажеш подобна квартира, а аз не мога непрестанно да играя ролята на пиян.

— Е, как ви се струва? — пита скромно Райман, но в тона му се долавят нотките на леко тържество.

— Чудесно е! — отвръща Едит. — Впрочем аз нямам думата.

— Чудесно е! — потвърждавам. — Скъпи Конрад, ти ни правиш неоценима услуга.

— О, една услуга, която не ми струва нищо — отвръща луничавият все в същия скромно-тържествен тон.

След което тръгваме да отпразнуваме завоеванието.

Дружбата ми с Райман съвсем незабелязано се превръща в обичайно всекидневие. Тая дружба се изчерпва с изпиването на едно кафе към обяд в заведението на ъгъла и с поглъщането на следобедния аперитив в същото заведение, обаче това не е малко в един град, пълен само с непознати. Луничавият е, общо взето, тих и сериозен човек, склонен повече да отговаря на въпросите ти, отколкото сам да ги задава. И все пак туй е последният човек в „Зодиак“, на когото бих рискувал да подхвърля някой въпрос. Конрад Райман — това е името, изтръгнато от Моранди. Единствената връзка на Моранди с разузнаването.

Изтекъл е вече цял месец от пристигането ни в Амстердам. Проверките и разпитите са останали назад, неудобството пред непознатия град — също. Ние сме навлезли в канализирания в буквалното и преносно значение делник, движим се край каналите под разтворените си чадъри, ходим на работа и се връщаме от работа, обикаляме из околностите, имаме дом, прилични заведения и предостатъчно време за скука.

Холандия е богата страна. Особено с влага. Тук всичко излъчва влага — небето, избуялите тъмни ливади, гъсто зелените дървета, безбройните канали, езерата, тръстиката, мокрият вятър и дъждът, който ту подло се преструва, че уж не вали, ту поройно се свлича от облаците. Ако хората тук бързаха или тичаха под дъжда, би трябвало цял живот да тичат. Но това са спокойни хора, които нямат навика да се тровят от дреболии. Децата играят на тротоарите под дъжда, жените, изправени до вратите, сплетничат под дъжда, младежите, спрели на групи, спорят или се смеят под дъжда, без да говорим за влюбените, които и тук, както навсякъде по света, се целуват на открито независимо от прогнозата на метеорологическия бюлетин.

Влагата и облачните небеса правят всичко да изглежда навъсено и сиво. Може би тъкмо затова холандците имат страст към пъстрите и звучно-багрени неща — към лехите и саксиите с цветя, към лъскавите бакърени предмети, към сините делфтски порцелани, към шарените улични латерни, към бляскащите тръби на духовите музики, към картините и цветните джамлъци. Може би затова фасадите на къщите са облицовани с червени и жълти тухли, а дървените части са винаги прясно боядисани в бяло, може би затова навсякъде свети ослепително лъснат пиринч, порцелановите лули на старците са украсени с весели цветни рисунки и дори топчестото холандско сирене е яркочервено като домат.

Изобщо — ако човек има време да се занимава с география — това е една приятна страна, с тихи, добре разтребени селища и заспали зелени води, по които плуват бели перести облаци и бели патици, една обаятелно-старомодна страна, където велосипедите все още са в обращение, а хората сравнително малко страдат от тоя бич на съвременността — психическите разстройства.

Външно погледнато, като чиновник в „Зодиак“ аз съм по-навътре в тая мъглява история откогато и да било. Имам лични впечатления и служебни контакти с повечето шефове. Не само съм познат, но и приятел с носителя на името Райман. И все пак реалната полза от тоя напредък за момента е нулева. Защото не мога да седна в кафенето пред луничавия и да го запитам с дружелюбна усмивка:

— Какво ще кажеш, скъпи Конрад, по въпроса за разузнаването! И как изобщо е организирана тая работа тук, у вас?

Все едно че съм изправен пред херметически затворена стоманена каса, носеща марката „Зодиак“. Знам с пълна сигурност, че касата съдържа някои и други интересни неща, обаче нямам възможност не само да я отключа, а дори да я докосна, ако не желая да разбудя звънчевата инсталация за тревога. Остава ми само да седя и да чакам. Да седя и да чакам неизвестно какво и неизвестно докога.

Тихите сънни канали почват да се покриват със сухи листа. Утрините стават по-хладни и над улиците заран се диплят прозирни бели мъгли. Поройните пристъпи и внезапните секвания на дъжда се сменят с една по-улегнала активност: той вали бавно, едва забележимо, но затуй пък вали с часове. С две думи, навлизаме в златния септември.

Един ден към обяд ме извикват при исполина с трудното име. Масичката в ъгъла е отрупана с празни бутилки „Тюборг“, от което личи, че аз не съм първият посетител. Ван Вермескеркен ме приема с обичайната си радушност и ми посочва креслото до бюрото си. Той е потен и червен до точката на пламването.

— Райман вече ви е казал за проектите ни относно „Хронос“.

— Спомена ми нещо за източните пазари.

— Именно. Работата с тия пазари ще бъде за вас първият пробив.

— Пратихме вече навсякъде оферти.

— Знам. И това е, разбира се, много добре. Но най-сигурният път за реализиране на една сделка си остава личният контакт.

И като ме поглежда добродушно с влажните си светли очи, исполинът произнася:

— Какво ще кажете например за едно отскачане до България?

— Защо не! — отвръщам без забавяне и с най-банален тон. — Боя се само, че не познавам достатъчно обстановката.

Светлите очи продължават да ме гледат тоя път с някаква искра на веселост.

— Излишно е да се боите. С вас ще дойде и Райман. Той познава обстановката.

— Много добре — кимам с готовност. — На кого трябва да дам паспорта за визата?

— На никого — отвръща исполинът със същата искра на веселост. — В България сега има безвизов режим.

И за да бъде порцията съвсем пълна, добавя:

— Тръгвате утре заранта.

„Чудесно“ — мисля си, като излизам от кабинета. „Чудесно“ — повтарям, додето крача по дългия коридор. Това е вече върхът на проверката. Окончателната и генералната. Тая планина от розова сланина едва не ми се изсмя в лицето. Тръгваме заранта. Пристигаме на обяд. И още на летището, разбира се, ще се намери някой да извика: „Я, Емил! Къде потъна бе, мой човек?“