Барбара Делински
Споделена страст (8)

Осма глава

Джесика го целуваше с огромна обич, която вече дни наред бе ставала все по-силна и силна. Не че назоваваше чувството с тази дума, но това не бе толкова важно. Тласкана от неудържимо желание, даде на Картър устните си като дар, поднесен с най-безкористна и дълбока любов. А когато целувката му я отведе в места, които тя не познаваше, се отдаде докрай на неописуемата наслада, каквато вкусваше за пръв път. Никога не бе изпитвала в обятията на мъж такова удоволствие. Беше го сънувала, ала бе съвсем друго да изживееш на живо бляновете.

След целувката бе толкова замаяна, че не каза и думица, когато той смъкна роклята й. Влажната коприна се набра около кръста й и Картър притисна устни към гърдите й над сутиена. Обсипваше с милувки ту едната гърда, ту другата, а Джесика бе обвила ръце около врата му. Подир броени мигове той свали и сутиена и загали голата плът.

Тя се опита да преглътне стоновете, напиращи отвътре.

— Кажи! — подкани Картър, както бе долепил устни до топлата й плът. — Хубаво ли е?

— Много — простена Джесика и сведе глава над неговата. — Неописуемо хубаво.

— Нали не те боли?

— О, не.

— Искаш ли по-силно?

— Да, малко по-силно.

Захапа зърното на гърдата й, а Джесика, дори и да опиташе, този път нямаше да може да прикрие насладата си. Зашепна през стонове името му и зарови лице в косата му. Беше красив мъж, който я караше и тя да се чувства красива. Беше на седмото небе от щастие.

Нежно, между дългите дълбоки целувки, от които сърцето й примираше, той смъкна роклята й на пода, после, все така обсипвайки я с целувки, я вдигна на ръце и я занесе в спалнята. Легна до нея на чаршафа и заплъзга длани по тялото й, за да усети формите на корема й, на бедрата и хълбоците. Още не можеше да повярва, че Джесика бе тук, милваше я и все не можеше да й се насити. Където й да я докоснеше, тя отвръщаше със стон, със сподавен вик и извито на дъга тяло, които го възбуждаха още повече. Картър дишаше задъхано — накрая се дръпна и започна да разкопчава трескаво копчетата на ризата си.

Джесика веднага почувства липсата на топлината и милувките му. Отвори очи, за да види къде бе отишъл, и го загледа как мята ризата и разкопчава колана. Изгаряше я неутолимо желание, искаше Картър да се върне, но през кратките минути, когато той не бе до нея, мислите й започнаха да се проясняват. Не можеше да откъсне очи от него. С разрешената коса, паднала върху челото му, с гърдите, голи и мускулести, с дрехите, които Картър мяташе във всички посоки, той бе най-великолепният мъж, когото бе виждала през живота си.

Тя изтръпна от страх. Бе прекалено неопитна, за да го гледа как се съблича. От друга страна, твърде дълго бе живяла с мисълта, че е някакво безполово същество, за да се отърси от притесненията, че ще се изложи. Облегна се на таблата на леглото, притисна нозе до гърдите си и ги обхвана с ръце.

— О, недей! Не го прави! — примоли се Картър. — Недей! — матракът се огъна под тежестта му, върху лицето му грейна нежна усмивка, той хвана Джесика за китките и смъкна дланите й, за да ги сложи върху възглавницата. — Недей! Не ме отблъсквай точно сега, когато сме толкова близко един до друг. Когато, мила, те желая неудържимо.

— Аз…

— Недей.

Впи устни в нейните, зацелува я жадно, ала ако искаше да я замае, замаяният беше той. Целувката му стана по-нежна и бавна, а от това — и по-прелъстителна. Със сподавена въздишка Картър дръпна Джесика от таблата и я накара да коленичи и да се отпусне върху тялото му. Тя изстена, когато гърдите й докоснаха кожата му, а той продължи да я притиска до себе си и да я милва по гърба така, че да усети не само гърдите, но и корема й.

Изстена отново.

— Колко е хубаво!

На Джесика също й беше неописуемо хубаво. Косъмчетата по гърдите му дразнеха чувствителните й зърна. Стомахът му беше плосък и стегнат, личеше му, че е много възбуден, и това я поуплаши, ала и развълнува. Тя обви ръце около врата му и се вкопчи, сякаш от това зависеше животът й, за да устои на желанието, плиснало се като пожар по цялото й тяло.

— Създадена си за мен — пророни глухо Картър. — Честен кръст, наистина си създадена за мен, Джесика. Пасваме си толкова добре!

Думите й доставиха едва ли не същото удоволствие, както стегнатото му тяло, притиснато до нейното. Одобрението му значеше толкова много за нея. Отчаяно й се искаше той да я хареса.

— Не съм ли много слаба?

Картър прокара едра длан по хълбоците й.

— О, не. Тялото ти е като изваяно.

— Едно време не мислеше така.

— Тогава бях кръгъл глупак. Освен това и не съм те виждал така.

Той пъхна пръсти под ластика на чорапогащника й, смъкна го и нежно положи Джесика върху леглото. Докато се взираше в гърдите й, очите му се премрежиха и се замъглиха от страст, а ръката му обхвана с възхита заоблената извивка. Сетне я погледна.

— Ще сваля и другото. Искам да те видя цялата.

Сърцето й бумтеше като обезумяло и тя не успя да промълви и дума, но все пак кимна отсечено. Допреди час би се изсмяла, ако някой й кажеше, че ще поиска Картър да я види гола-голеничка, ала сега искаше точно това. Искаше, освен това и да я милва. Искаше да я люби. Сънят й се бе превърнал в реалност и в тази реалност Джесика бе красива, желана жена. Утробата й се бе превърнала в тъмна, пронизвана от болка бездна и тя копнееше тази празнота да бъде запълнена така, както можеше да го стори единствен Картър.

Бикините й се смъкнаха надолу по краката заедно с чорапогащника. Джесика наблюдаваше Картър — той гледаше прасците й, сетне плъзна поглед нагоре по бедрата. Очите му се замъглиха и станаха още потъмни.

— Божичко, колко си красива — пророни възхитен и я погледна в лицето.

В този миг тя му вярваше, защото това бе част от нейния сън. Трепереше цялата. Голите й гърди се вдигаха и падаха заедно с всяка глътка въздух, която Джесика си поемаше, желанието сякаш я разкъсваше отвътре. Тя искаше Картър да я докосва, да облекчи болката, но не се престрашаваше да изрече думите.

На него обаче не му бе нужно да ги чува. Никога дотогава не бе виждал в очите на жена такова неудържимо бясно желание, не бе и подозирал, че един-единствен поглед може да съдържа такава сила. От него възбудата му нарастваше с всеки изминал миг и той вече не се сдържаше. Трепереше целият, тялото му молеше да бъде облекчено. Картър не знаеше колко още ще издържи. Ала искаше да достави на Джесика възможно най-голяма наслада.

— Божичко, колко си хубава! — повтори през дрезгав шепот.

Откъсна очи от лицето й и сведе поглед към тялото й. Докосна изключително нежно тъмните къдри в основата на корема. Тя изстена и той вдигна поглед достатъчно бързо, за да види как очите й се премрежват. Докосна я още веднъж, този път вече по-смело. Джесика отново простена и изви прелъстително тяло.

Сега бе негов ред да застене. Бе смаян от неподправената естествена чувственост, която виждаше, направо не можеше да повярва, че страстна жена като Джесика живее като отшелница. Но истината си беше такава. Картър изобщо не се съмняваше в това, особено след като тя отвори очи — изглеждаше не по-малко смаяна от него.

— Как се чувстваш? — прошепна той и продължи да я милва, като вече не пропускаше нито една гънчица на тялото й.

Джесика вдигна ръце, отпусна ги върху възглавницата, стисна юмруци и преглътна тежко.

— Искам те — пророни трескаво тя. — Моля те.

Картър се възбуди до крайност, дочул нейните стенания, видял погледа в очите й и извитото й, гърчещо се от страст тяло. Кръвта препускаше лудешки във вените му. Той знаеше, че няма да е в състояние да издържи още дълго и ще обладае това туптящо от желание тяло.

— Джесика! — повика я, след като легна върху нея, разтвори пръстите й и вплете в тях своите.

Тя ги стисна с все сила. Тялото й се огъна, за да посрещне неговото.

— Моля те, Картър!

Той вече не можеше да мисли логично, ала все пак се помъчи да прояви малко здрав разум.

— Безопасно ли е, скъпа? Използваш ли нещо? — Джесика извика отчаяно, вдигна глава и отвори уста, а Картър продължи през шепот: — Помогни ми. Кажи ми. Да си сложа ли нещо?

— Не! — изкрещя тя припряно. — Искам дете.

Картър изруга тихо — при мисълта, че Джесика може да му роди дете, го заля вълна на удоволствие и той не знаеше дали ще издържи, ако лежи до нея и миг повече — стана от леглото и след като прекоси стаята, отиде при шкафа.

— Картър! — примоли се неистово тя.

— Идвам ей сега, скъпа. Почакай малко.

— Искам те.

— Знам. Веднага се връщам.

След миг наистина вече седеше на крайчеца на леглото и си слагаше презерватива. След още един миг отново се отпусна върху нея, хванал ръцете й и долепил устни до нейните. Целуна я с бясна страст и се намести между бедрата й. Облада я, но не неудържимо, както я целуваше, а бавно и нежно.

Погледна я. Лицето й бе поруменяло, устните й бяха влажни и притворени, очите й — премрежени и морни. Косата й се бе разпиляла във всички посоки и тъмните й къдри се бяха разпрострели като ветрило върху чаршафа.

В опита си да забави нещата Картър затисна с тяло хълбоците й и ги допря до леглото.

— Боли ли? — прошепна той.

— О, не — пророни в отговор Джесика. — Хубаво ли е?

— По-хубаво от всякога — отвърна Картър. Говореше пресипнало, дишаше запъхтяно. — Толкова малка и стегната си. Мека. Женствена. Имаш невероятно тяло. Невероятно. Сигурна ли си, че не те боли?

Тя успя някак да кимне и затвори очи, понеже напрежението вътре в нея нарастваше като талаз.

— Моля те — проплака Джесика пак.

— Моля те какво?

— Направи нещо. Искам… Трябва да…

Той се понадигна, сетне пак проникна в нея. В отговор на движението тя извика и се изви на дъга.

— Картър!

— Ето ме, скъпа — отвърна той и започна да се движи по-бързо. — Усещаш ли ме?

— Да.

— Точно това искам.

Впи устни в нейните и я зацелува, като ускоряваше ритъма. Изпълваше я все повече, сякаш предизвикваше законите на пространството. Кожата му бе покрита със ситни капчици пот, сливаща се с нейната там, където телата им се допираха.

За пръв път изпитваше такава наслада, не бе и сънувал, че един физически акт може да трогне толкова дълбоко сърцето му. Ала ето че ставаше именно това и то разпалваше неудържимо желанието вътре в него.

Отвори очи и загледа лицето на Джесика. Както бе отметнала глава върху възглавницата, както бе премрежила очи и притворила устни, тя бе най-чувственото същество, което бе виждал през живота си.

Дишането му тъкмо бе започнало да се успокоява, когато ръцете му не издържаха. Картър се свлече върху Джесика, отпусна глава до нейната и лежа така няколко минути, после се претърколи върху леглото и я прегърна. Гледа я, докато най-сетне тя отвори очи и също го погледна.

Усмихна й се.

— Добре ли си? — попита я усмихнат той.

Тя кимна, но противно на очакванията му не извърна поглед. Очите й се разширяваха все повече, в тях се четяха очакване и тръпка.

— Нямаш представа колко хубаво беше.

Джесика явно не му повярва и когато поклати върху рамото му глава, Картър прокара върха на пръста си по челото й.

— Беше невероятно.

— Наистина ли? — попита тя колебливо.

— Ами да — той спря да се усмихва и добави: — Ти май не ми вярваш.

Известно време Джесика мълча, после пророни едва чуто:

— Иска ми се…

— Но?

Този път изобщо не му отговори, само затвори очи и долепи буза до гърдите му. На Картър му идеше да я обладае отново, ала му бе невероятно хубаво да лежи така до нея и да усеща топлото й крехко като на коте тяло. Придърпа я лекичко към себе си.

Гласът й прозвуча някак безжизнено и внезапно в тишината:

— След като свършехме, Том все ми повтаряше разни неща. Казваше ми, че не съм ставала за нищо.

Картър усети как го прорязва ледена тръпка — отчасти от гняв, отчасти защото му прозвуча невероятно.

— Той не получаваше ли оргазъм?

— Получаваше, но въпреки това ми натякваше, че съм била като чувал с картофи. Сигурно си е било така. Лежах като дърво. Не исках да го докосвам.

Картър си спомни как бе обвила длани около врата му, как се бе извила, за да го докосне с тяло, когато той бе хванал китките й. Направо беше излъчвала електричество.

— Том си е бил виновен — отсече Картър дрезгаво. — Кой му е крив, че не е могъл да те възбуди!

— Винаги се чувствах недодялана.

— А не е трябвало. Невероятна си — той обхвана с длан лицето й и я целуна лекичко. — Нямам оплаквания, само дето ми се искаше да продължи по-дълго. Ала аз съм виновен. Не се сдържах. От доста дни си мисля само за теб. Представях си какви ли не невероятни неща, а то какво се оказа, реалността била дваж по-невероятна и от най-развихрените мечти — Картър я целуна още веднъж, този път по-дълбоко, сетне бавно, без желание се откъсна от устните й. — Джесика — рече й задъхано през шепот и я сграбчи в обятията си.

Усети тялото й и желанието отново се пробуди и го плисна. Той простена, пусна я и легна по гръб. Тя се подпря на лакът и го погледна смутено.

— Какво има? — прошепна тихо.

Картър закри с ръка очите си.

— Пак те желая.

Джесика погледна ръката му, свилените черни косъмчета в ямичката под мишницата, погледна и гърдите му, и плоския му корем. Когато очите й се плъзнаха надолу, тя също вече бе възбудена и инстинктивно прокара длан по гръдта му. Той подскочи, ала когато Джесика понечи да дръпне ръка, я сграбчи, долепи я пак до гърдите си и се засмя.

— Когато ме докосваш, все едно ме пронизва ток. Изненада ме. Нищо повече. Хайде! Помилвай ме пак! Харесва ми.

Тя прокара много бавно длан по широката му мускулеста гръд, обрасла с косъмчета. Усети как мускулите се напрягат, как пулсът му се ускорява; знаеше, че и нейното сърце тупти лудешки, но нямаше намерение да спира.

— И през ум не ми е минавало…

Прокара върховете на пръстите си по тъмните плоски зърна на гърдите му, вече твърди като камъчета.

— Какво не ти е минавало през ум? — попита Картър напрегнато.

— Че аз… Че ние… Знаеш какво.

— Че ще се любим ли?

— Аха — потвърди Джесика и описа с пръст кръгче около пъпа му.

Той хвана дланта й и я долепи до стомаха си. Когато тя го погледна изненадано, в очите му се четеше топлина.

— Докосвала си ме и друг път. Помниш ли? При езерото с патиците? — Джесика кимна. — Тогава бях с джинси и повече от всичко исках да ги смъкна и да пъхна вътре дланта ти — поясни Картър, после преглътна и пусна ръката й. — Докосни ме, Джесика! — прошепна умолително той.

Същата молба се четеше и в очите му. И именно това й вдъхна смелост.

Ръката й се плъзна бавно по тясната ивичка косми. Допря плахо пръст, изненадана от топлината и меката като свила кожа. Картър задиша учестено. Искаше да я гледа, да види изражението върху лицето й, докато го милва, ала пронизалата го нега бе толкова силна, че едвам издържаше. Джесика знаеше какво точно да прави. Той затвори очи и се остави на насладата, сетне се пресегна и я притегли към себе си. Впи устни в нейните и също я загали.

Докосваше я навсякъде, изследваше бавно всичко, което не бе успял да разгледа първия път. После вдигна длани и долепи на същото място устни. Не след дълго Джесика се гърчеше не по-малко от него от необуздана страст.

Колкото и да бе невероятно, този път и двамата достигнаха още по-големи висини. После телата им лъщяха от избилата пот, сърцата им туптяха безмилостно, крайниците бяха останали без капчица сила.

Унесоха се, а след малко се събудиха — слънцето вече беше залязло и в стаята бе тъмно. Картър стана само за да запали нощната лампа върху шкафчето и да оправи чаршафите. Пъхна се заедно с Джесика под завивките, притисна я до себе си и смаян, усети, че я желае отново.

— Обичам те — прошепна той срещу челото й.

Тя премести бързо поглед към очите му и пророни:

— Не — и в най-съкровените си блянове не можеше да си представи такова нещо. — Замаян си и говориш небивалици.

— Не, говоря истината. Никога досега не съм го казвал на жена. Никога не съм се чувствал така, никога не съм изпитвал потребност да прегръщам жена, да я закрилям и да бъда с нея през цялото време. Никога не съм искал да се будя до жена, но сега искам точно това. Изобщо не ми се мисли, че би могла да се върнеш вкъщи.

— Трябва да се прибера. Там ми е мястото.

Картър я притисна още по-силно до себе си.

— Мястото ти е до мен — каза той, а когато Джесика продължи да мълчи, добави: — Вярваш ли в съдбата?

— В предопределението ли?

— Аха.

Тя не трябваше да мисли дълго.

— Не. Вярвам, че всичко зависи от действията ни. Бог помага на онези, които си помагат сами.

Картър обаче не бе съгласен.

— Ако беше така, никога нямаше да се върна от Виетнам.

Думите му увиснаха във въздуха, а Джесика усети как сърцето й спира за миг. Тя отново положи глава върху ръката му и го погледна. Той я наблюдаваше някак плахо.

— За какво говориш?

— Заслужавах да умра. Не бях направил и едно добро дело през живота си. Наистина заслужавах да умра.

— По време на война никой не заслужава да умре.

— Ала все пак умират хора — възрази Картър и извърна поглед. — Там гинеха достойни мъже. Виждал съм го с очите си, Джесика. Виждах как ги покосяваха. Някои умираха на място, други агонизираха дълго, а аз все повече се чувствах като негодник.

— Но нали си се сражавал рамо до рамо с тях! — изтъкна тя.

— Да, те обаче бяха доблестни мъже. Умни момчета с университетски дипломи, семейства и бъдеще. Мнозина бяха богати — е, може би не богати, заможни, а аз се чувствах като черна овца, защото изобщо не можех да се меря с тях. Ала те мряха като мухи, а аз отървах кожата — той се изсмя дрезгаво. — И това ни казва някои важни неща за живота.

Джесика започваше да разбира за какво й говори.

— Това ли бе повратният момент в живота ти?

— Да — Картър я погледна в лицето — очите му блестяха като въглени. — Там сякаш някой бдеше над мен. И ми повтаряше, че имам да свърша някои неща в живота. Познавам и други, които оцеляха, но аз се отървах без една-едничка драскотина. Това бе съдба. Както и молбата ти да разработя проекта за „Крослин Райз“.

— Помолих те не защото ме е ръководила съдбата, а защото настоя Гордън.

— Обаче обстоятелствата са те тласкали към мен — възрази той и легна на хълбок, за да я гледа в очите. — Толкова ли не го разбираш? Не си омъжена. Била си, но после си се развела. Аз пък изобщо не съм се женил. Никога не ми се е искало, докато не те срещнах. И през ум не ми е минавало да имам деца, докато не срещнах теб — Картър чу как тя притаява дъх и сниши тон. — Ти също искаш деца.

Джесика поруменя, спомнила си какво бе извикала, когато я бе плиснала страстта. Картър я помилва с палец по бузата.

— Ще имаме, Джесика. Одеве не исках да рискувам, защото не бях сигурен, че говориш сериозно. Ала ти го искаш, нали?

Тя кимна безмълвно.

— Досега вероятността това да се случи е била нищожна и затуй не си се замисляла. Когато ти споменах за деца, на които да оставиш имението…

— Това вече е невъзможно. Имението, каквото го познавам, скоро вече няма да съществува.

— Да, каквото си го познавала ти. Но всичко хубаво в „Крослин Райз“ — красотата на имението, неговото величие, сила и стабилност — е вътре в теб. И ти ще го предадеш и на децата си. От теб ще излезе чудесна майка.

Очите й се насълзиха. Онова, което й говореше Картър, бе прекалено хубаво, за да бъде истина. А и той самият бе прекалено добър, за да бъде истински.

Джесика реши, че говори така само защото бе замаян от всичко преживяно. Изобщо не му вярваше, че наистина иска да се ожени за нея. След ден-два щеше да разбере колко глупаво се бе държал.

— Обичам те — прошепна Картър и тя не му възрази.

Той я целуна веднъж, после втори път — сега обаче бе не толкова възбуден, а по-скоро развълнуван. Искаше му се да се грижи за нея, да й прави подаръци, да й помага. Джесика бе крехка жена, която заслужаваше да бъде обичана и закриляна. Стига да му позволеше, Картър бе готов да й даде всичко това.

Прокара върха на пръста си по издутите й от целувките устни и каза:

— Сигурно си гладна.

— Малко.

— Ще хапнеш ли, ако поръчам пица?

— Разбира се.

Той я целуна за последно, претърколи се и стана от леглото. Тя го загледа как прекосява стаята и отива при гардероба. Бе тесен и стегнат в таза, бедрата му бяха мускулести и добре оформени — беше красив и с дрехите, ала гол бе дваж по-хубав и прелъстителен. Картър си облече къс хавлиен халат и се върна при нея с ризата, която бяха оставили в банята. Джесика я досрамя.

— Хайде, хайде! — подкани я той, когато тя извърна очи. — От какво толкова се срамуваш! — възкликна Картър и й помогна да нахлузи ризата. — Вече видях всичко. Неописуемо хубава си.

— Сигурно не съм свикнала — пророни Джесика, докато закопчаваше копчетата.

Той й вярваше — всъщност му харесваше, че бе толкова свенлива. Така вродената й чувственост ставаше още по-приказна.

— Няма страшно, ще свикнеш — рече й нежно и я изведе от спалнята.

Тя си помисли, че ще мине доста време, докато свикне. Разположиха се на табуретките при плота в кухнята и се заеха с пицата, която току-що им бяха донесли. Макар че вършеха нещо съвсем делнично, Джесика се чувстваше на върха на щастието. Направо не можеше да повярва, че седи заедно с Картър Малой, че е гола-голеничка под ризата му, че преди броени минути е била дори без тази риза.

Божичко, Картър Малой!

— Какво има? — попита той озадачено и се подсмихна.

Тя се изчерви.

— А, нищо.

— Кажи, де!

Джесика наклони глава и се взря в парчето пица.

— Ами… Учудена съм, че седя тук.

— Няма нищо учудващо. От доста време вървим към този миг.

Картър беше прав, но тя нямаше предвид близкото минало.

— Говоря ти за едно време. Като малка те мразех до смърт — Джесика се престраши да го погледне и за кой ли път бе смаяна от хубостта му. — Сега си толкова различен. Дори като външност. И като държане. Направо не е за вярване, че човек може да се промени толкова много.

— Всички сме длъжни да пораснем.

— Ала някои хора не го правят. Някои порастват само на ръст. А ти наистина си се преобразил — отбеляза тя, после се взря в него, очарована от откритите му черти. — А преди Виетнам? Мога да разбера защо изживяното там е предопределило бъдещето ти, но какво ще кажеш за миналото? Защо беше толкова озлобен? Едва ли е било само заради парите. Сигурно е имало още нещо.

Той издаде замислено устни и извърна поглед към дланите си.

— Парите бяха само повод, в някои случаи основателен, ала в повечето — не. Майка и татко работеха в „Крослин Райз“, затова живеехме в града, а по едно съвпадение този град бе най-богатият в щата. Съучениците ми бяха все деца, които имаха десет пъти повече от мен. От самото начало бях черната овца. Те се познаваха още от детската градина. А аз бях някаква отрепка, голтак. Никак не ми беше лесно. И се озлобих.

— Но защо? Ако и сега беше злобен, щях да помисля, че ти се е предало по наследство и не можеш да промениш нищо. Сега обаче си добър и щедър и както гледам, не ти пречи, че има и по-богати. Щом не е било генетично, значи се е появило заради някакви външни причини. Възможно е да си се озлобил от враждебността на съучениците си, ала ако си бил такъв още преди да тръгнеш на училище, значи идва от семейната среда. Точно за това и не го проумявам. Ани и Майкъл бяха много симпатични, весели и добри.

— Но не си била техен син — отсече Картър някак рязко, с което й напомни, че й го бе казвал и друг път.

Джесика обаче знаеше, че се бе троснал не защото й бе ядосан. Беше ядосан на детството си. В очите му се мярнаха притеснение и недоволство.

— Как се чувстваше в семейството си? — попита тя — искаше да узнае възможно най-много за него.

— Потиснат.

— С Ани и Майкъл! — възкликна Джесика невярващо.

— Обичаха ме много — поясни той. — Аз бях тяхната гордост и радост, тяхната надежда за бъдещето. Искаха да постигна онова, което те не бяха успели да постигнат, и ми го повтаряха още от самото начало. По онова време не разбирах какво точно искат от мен, ала ако се мотаех, ми натякваха да побързам. А аз не обичам някой да ми натяква и да ме учи на ум и разум — и сега е така, вероятно е някаква особеност на характера. Започнах да шикалкавя — пред тях бях един, в тяхно отсъствие правех каквото си знам. Те вечно ме поучаваха, а аз вечно им правех напук. Може би съм се надявал да вдигнат ръце от мен и да ме оставят на мира.

— Но те не го направиха.

— Не — потвърди Картър спокойно. — Не се отказаха. Бяха се вкопчили в мен, чудеха се с какво да ми угодят — той вдигна поглед към нея. — Знаеш ли колко потискащо действа това?

Тя вече разбираше за какво става въпрос.

— Те са възлагали на теб всичките си надежди, а ти непрекъснато си ги разочаровал.

— Когато влязох в пубертета, вече се славех като трудно дете. Мама и тате страдаха и от това. Всички ги гледаха със съжаление и се чудеха как такива прекрасни хора имат такъв непрокопсаник за син.

Джесика си спомни, че и тя — при това доста скоро си бе мислила същото.

— Те са толкова кротки и мили.

Картър пак извърна поглед и се нацупи. Не му бе приятно, че одумва родителите си, ала му се щеше Джесика да знае истината, поне както я виждаше той.

— Прекалено кротки и мили. Особено баща ми.

— Може би ти се е искало да е по-взискателен и строг към теб?

— Да, към мен, към всички. Но той си беше мекушав.

На нея й хрумна, че никога не се бе замисляла дали Майкъл е силен човек.

— В какъв смисъл?

— Ами като мъж. Вкъщи мама свиреше първата цигулка. Вършеше всичко. Не помня тате някога да я е глезил, да й е помагал, да й е купил и един-единствен подарък. Единственото, с което се занимаваше, беше градината.

— И според теб й е било неприятно?

— Всъщност не. Според мен така й отърваше. Мама обичаше да става, каквото каже тя — обясни Картър и се замисли за думите си. — Чувствах се потиснат от тази нейна властност. Уж наглед бе кротка и мила, ала не съм срещал по-властен човек от нея. Точно затова през детството си непрекъснато се бунтувах — бунтувах се, защото тате нито веднъж не отвори уста да възрази срещу кротката й тирания — той замълча и сведе поглед. — Сигурно е подло да злословя срещу тях, навремето им създадох доста главоболия.

— Изобщо не злословиш срещу тях. Просто ми обясняваш как си се чувствал като малък.

Картър срещна погледа й.

— Има ли смисъл да го правя?

— Според мен — да. Винаги съм смятала Ани не само за мила и кротка, но и за оправна. Много оправна. Въртеше цялата домакинска работа вкъщи. Представям си какво е било пък у вас. А Майкъл си беше кротък и тих, никога не съм го чула да повишава тон. Правеше път и на мравката. И точно заради това ми беше толкова симпатичен. Винаги бе мил и усмихнат. За мен това бе същински балсам за душата.

— Мен пък ме вбесяваше. Само се чудех как да го извадя от равновесие.

— И успяваше ли?

Картър се подсмихна.

— Доста рядко. И досега си е такъв. Тих и кротък. Надали някога ще се промени.

Джесика почувства облекчение, че той говори с такава любов за баща си.

— Значи вече го приемаш?

— Разбира се. Нали ми е баща.

— Сега по-близък ли го чувстваш?

— По-близък ли? Не знам. Редовно си говорим по телефона, ала с мама винаги си приказваме два пъти по-дълго. Но карай. Искат да знаят какво ново-старо при мен, как се оправям, не съм сигурен обаче, че са в състояние да оценят подробностите — усмихна се Картър иронично. — Наистина успях в живота, точно както им се искаше на тях, това обаче означава, че живеем в два различни свята.

— Щастливи ли са?

— Във Флорида ли? Да.

— А за теб радват ли се?

— Много — потвърди той и пак се усмихна, ала този път някак смирено. — Не проумяват, разбира се, за какво ми е притрябвал съдружник, след като се оправям и сам. Чудят се и защо не се женя.

Тя знаеше, че ще се зарадват, ако Картър им кажеше, че е влюбен в нея, но никак не й се искаше той да го споделя с тях. Щеше да бъдат жалко, ако двамата старци възложеха прекалено много надежди на нещо, което никога нямаше да се сбъдне. Дори и Картър да вярваше, че я обича, той също щеше да прогледне за истината, когато се върнеше към обичайния си всекидневен живот. Колкото по-малко души знаеха за нощта, когато се бе правил на влюбен, толкова по-добре.

 

 

Джесика се прибра в „Крослин Райз“ в петък, малко след като Картър отиде на работа. Искаше й се да се потопи в нейния си свят, да забрави някак поне засега какво се бе случило предната нощ.

Но едно е да го кажеш, друго — да го направиш. След като вечеряха, те отново си легнаха. През нощта току се будеха и пак се любеха, макар че никога не взимаше инициативата в свои ръце, тя ставаше все по-агресивна. Направо не можеше да се познае.

Сякаш бе разцъфнала в обятията на Картър. Спомни си някои от нещата, които бе правила, и бе донемайкъде стъписана. Никога не бе желала мъж физически, а ето че се бе нахвърлила като невидяла на Картър, бе вършила неща, които той дори не й бе казал. Нагонът просто бе избил на повърхността. Бе копняла да докосва Картър и го беше правила. Бе пожелала да го целува навсякъде и също го бе правила.

А той не се беше възпротивил. Усетеше ли, че върши нещо дръзко, Джесика бе спирала, ала всеки път Картър я бе молил да продължи. Личеше, че му бе неописуемо хубаво, от което тя се чувстваше все по-свободна.

По-свободна. Свободна. Точно така, беше се чувствала свободна и това бе най-странното от всичко. Дори след като първоначалната й ненаситност бе уталожена, Джесика пак бе искала да се люби с Картър и това й бе носило облекчение. Чувстваше се все по-задоволена и отпусната. Картър май наистина бе прав, когато веднъж я обвини, че години наред не бе вършила нищо друго, освен да потиска инстинктите си — ето че сега ги бе отприщила и се бе отдала на чистата неописуема радост, която й носеха те.

Тази мисъл не й даваше мира. Веднъж отприщена, страстта вътре в нея не можеше да бъде лесно обуздана и потисната, което не бе чак толкова страшно, стига до нея да беше Картър. Но тя не вярваше това да стане. В ярката светлина на „Крослин Райз“ виждаше, че бе просто немислимо.

Беше грозновата. Беше скучна. Беше несретница.

Картър бе нейната противоположност. Тепърва му предстоеше да се издига в живота и той щеше да преуспее. Сега вече Джесика го знаеше със сигурност. Знаеше и че не му бе притрябвала жена, която само да му тежи като воденичен камък на врата и да го дърпа надолу.

Това бе една причините да му каже да не идва, когато Картър й звънна в четири, за да й съобщи, че тръгва от фирмата и до час ще бъде в „Крослин Райз“.